Джефри Дивър
Дванайсетата карта (43)

43.

— Ето за това Уилям Ашбъри е бил готов да убие — обясни Райм. — За да запази в тайна кражбата на имота на Чарлз Сингълтън. Ако някой открие истината и наследниците предявят иск, това би могло да доведе до края на отдела ви за недвижима собственост и дори до фалит на цялата банка.

— Ама… чакайте сега, това е абсурдно — запелтечи Коул.

Двамата адвокати бяха еднакво високи и хилави, макар че Коул бе с по-добър тен. Райм се съмняваше, че Уесли Гоудс се застоява много по тенискортове и игрища за голф.

— Огледайте се. Земята е застроена. Всеки квадратен сантиметър.

— Нямаме претенции за постройките — отвърна Гоудс, сякаш се подразбираше. — Искаме само земята и всички приходи, които са реализирани на нейна база.

— За сто и четирийсет години?

— Не е наша вината, че тогава Санфорд е ограбил Чарлз.

— По-голямата част от земята е продадена — изтъкна Хенсън. — Банката притежава само два блока и тази къща.

— Ще проследим, разбира се, и печалбите от тези незаконни продажби.

— Повечето сделки са извършени преди над сто години.

— Ваш проблем — измърмори Гоудс, загледан в масата.

— Не! — избухна Коул. — Няма да стане!

— Госпожица Сетъл дори е твърде умерена в исканията си. Има основания да се смята, че без имота на прадядо й вашата банка е щяла да фалира още през шейсетте години на деветнайсети век. Това й дава право да претендира за всичките ви активи. Не смятаме обаче да повдигаме такъв иск. Госпожица Сетъл не желае акционерите на банката да претърпят такава загуба.

— Колко щедро — измърмори другият адвокат.

— Решението е нейно. Аз я съветвах да поиска всичко.

Коул се наведе напред:

— Слушайте какво, защо не си отворите очите? Нямате никакви основания. Най-малкото, давността е изтекла. Искът изобщо няма да стигне до съдебна зала.

— Забелязали ли сте, как хората винаги започват с най-слабия си аргумент? — измърмори Райм. — Извинявайте за прекъсването.

— Колкото до давността — отбеляза Гоудс, — при тези обстоятелства тя никога не е влизала в сила, тъй че имаме основания да заведем иск за възвръщане на справедливостта.

Адвокатът бе обяснил на Райм, че в някои случаи давността може да се продължи за неограничен период, ако ответникът е прикривал престъпление, за което жертвата не е знаела или не е могла да заведе иск — например ако съдът и прокуратурата са съдействали на престъпника, както бе в случая със Сингълтън. Гоудс изтъкна този аргумент пред опонентите си.

— Каквото и да е сторил Хайрам Санфорд — заяви Коул, — то няма нищо общо с клиентите ми, сегашната банка.

— Проследихме как се е предавала собствеността на банката от „Хайрам Санфорд банк енд тръст лимитид“, основана върху фермата на Сингълтън. Санфорд е използвал банката като прикритие… За ваш лош късмет — добави Гоудс самодоволно, доколкото бе възможно за човек, който никога не се усмихва.

Коул не се предаваше:

— Какво доказателство имате, че имотът е щял да остане в семейството? Този Чарлз Сингълтън е можел да продаде фермата за 500 долара и да изчезне.

— Имаме доказателства, че е смятал да запази имота за наследниците си. — Райм се обърна към Джинива: — Какво пишеше в писмата му?

Момичето не се нуждаеше от записки:

— В едно писмо до жена си той споменава, че няма намерение да продава фермата. Цитирам: „Искам земята да остане на сина ни и неговите наследници; в занаятите и търговията има подеми и спадове, финансовите пазари са несигурни, но земята е дар божи. Някой ден нашата ферма ще ни спечели уважение в очите на онези, които не ни зачитат. Тя ще е спасението на нашите деца и децата на техните деца“.

Райм с удоволствие влезе в ролята си на водещ:

— Помислете само как ще реагират съдебните заседатели. Няма да остане нито един непросълзен.

Коул гневно се наведе към Гоудс:

— О, разбирам каква е работата. Изкарвате я жертва, а всъщност ни изнудвате. Представяте го като компенсация за робството. Съжалявам, че Чарлз Сингълтън е бил роб. Съжалявам, че той, баща му или който и да е друг от предците му е докаран насила в тази страна. — Махна, сякаш пропъждаше муха, и погледна Джинива. — Драга госпожице, това е било преди цяла вечност. Моят прадядо е починал от туберкулоза, но аз не съдя въглищните мини в Западна Вирджиния, за да печеля лесни пари. Вие и другите като вас трябва да приемете действителността и да живеете като нормални хора. Ако хвърляхте същите усилия…

— Стига — прекъсна го Хенсън и двамата с помощничката му предупредително изгледаха адвоката.

Коул стисна устни и се облегна назад.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Казах „другите като вас“, но нямах предвид…

Гледаше Уесли Гоудс, но Джинива заговори:

— Господин Коул, аз съм на същото мнение. Напълно споделям виждането на Фредерик Дъглас, който е казал: „Човек може да не получава всичко, за което работи, но трябва да заслужи всичко, за което му плащат“. Не искам лесна печалба.

Адвокатът я погледна с недоумение. След няколко секунди сведе очи. Джинива продължи:

— Разговарях за Чарлз с баща си. Научих доста за него. Например че дядо му е бил от племето йоруба и е продаден в робство във Вирджиния. Бащата на Чарлз е починал на четирийсет и две години, защото за господаря му е било по-евтино да си купи друг, по-млад роб, отколкото да го лекува от пневмония. Майка му е била продадена на една плантация в Джорджия, когато Чарлз бил на дванайсет, и той повече не я видял. Но знаете ли какво? Аз не искам компенсация заради тях. Не. Нещата са много по-прости. Нещо, което Чарлз е обичал, му е било отнето. Готова съм на всичко, стига престъплението да бъде наказано.

Коул измънка още нещо за извинение, но като професионалист не можеше да се откаже толкова лесно от защитата на клиентите си. Погледна Хенсън и продължи:

— Радвам се, че мислите така и сме готови да ви дадем компенсация за действията на Ашбъри, но този иск за собствеността… Няма да стане. Дори не е сигурно, че имате законови основания да повдигнете такова дело. С какво ще докажете, че сте наследница на Чарлз Сингълтън?

Линкълн Райм помръдна пръста си върху контролното устройство под ръката си и важно се приближи с количката до масата.

— Не е ли време да се запитате какво правя аз тук?

Настъпи тишина.

— Както можете да се досетите, рядко излизам. Защо ще бия толкова път?

— Стига, Линкълн — смъмри го Том.

— Добре, добре. Да говорим по същество. — Погледна болногледача. — Доказателство А.

— Какво доказателство? — попита Коул.

— Това беше шега. — Райм се обърна към Джинива: — Дай писмото.

Тя извади от раницата си фотокопие на едно от писмата и го постави на масата.

Представителите на банката го погледнаха.

— Това от писмата на Сингълтън ли е? — попита Хенсън.

— Хубав почерк — отбеляза Райм. — Тогава това е било нещо важно. Не като сега, когато всеки пише на компютър и може само да драска… Извинете, няма да се отклонявам повече от темата. Ето какво: помолих един приятел, Паркър Кинкейд, да сравни всички съществуващи документи, писани от Чарлз Сингълтън, включително в архивите на Вирджиния. Паркър е бивш служител на ФБР, специалист по почерци. Той официално потвърди, че този документ е писан от Чарлз Сингълтън.

— Добре — съгласи се Коул. — Писмото е негово и какво от това?

— Джинива, какво казва Чарлз?

Тя кимна към писмото и цитира по памет:

— „При все това сълзите ми (които ще видиш засъхнали върху хартията) са не от физическа болка, а от разкаяние за нещастието, което причиних на всички нас.“

— Върху оригиналното писмо има няколко петна — обясни Райм. — Анализирахме ги и открихме лизозим, липокаин и лактоферин — белтъци, които заедно с други вещества и разбира се, вода, се съдържат в човешките сълзи… Знаете ли например, че съставът на сълзите е различен, ако са пролети от болка или от душевно страдание. Тези сълзи… — кимна към листа — … са били причинени от дълбоки емоции. Мога да го докажа. Предполагам, че съдебните заседатели ще се трогнат и от този факт.

Коул въздъхна:

— Провели сте ДНК тест, който доказва родството с госпожица Сетъл.

Райм сви рамене:

— Елементарно.

Хенсън погледна Коул, чиито очи шареха между писмото и записките му. Директорът на банката се обърна към Джинива:

— Един милион. Веднага ще ви издам чек, ако подпишете официален отказ от търсене на отговорност.

— Госпожица Сетъл е решена да изиска цялата сума, с която е ощетен родът на господин Сингълтън, в полза на всички наследници, не само собствена. — Гоудс хладно погледна директора. — Сигурен съм, че предложението ви не беше отправено само към нея и не смятате умишлено да пренебрегнете правата на другите наследници.

— Не, не, разбира се. Нека обсъдим проблема в съвета на директорите. Ще измислим нещо изгодно и за двете страни.

Гоудс прибра книжата в чантата си и обяви:

— Ще внеса иска след две седмици. Ако решите доброволно да учредите фонд в полза на ищците, потърсете ме на този телефон.

Остави визитната си картичка на масата.

Когато излизаха, Коул измънка:

— Джинива, почакайте, моля ви. Вижте, съжалявам за онова, което казах. Наистина. Беше… неуместно. Наистина ви съчувствам, на вас и прадядо ви. Във взаимна полза е да уредим нещата между нас. Господин Гоудс ще ви каже колко дълго може да се проточи такъв процес и колко скъпо може да излезе. — Усмихна се. — Имайте ми доверие. Ние сме на ваша страна.

Тя го изгледа хладно:

— Битките, които водим, са същите, просто по-трудно определяме кой е врагът.

Обърна се и излезе.

Адвокатът явно нямаше представа какво има предвид.

„Може би това потвърждава думите й“ — замисли се Райм.