Джефри Дивър
Дванайсетата карта (40)

40.

— Господин професоре?

— Вие ли сте Стийв Мейси?

Професорът носеше раздърпана папийонка и вълнено сако; бюрото му бе претрупано с книги и документи.

— Да, аз съм.

— Аз съм Ричард Матърс. А това е Джинива Сетъл.

Хилавото момиче, с черна кожа като самия професор, го погледна и кимна. Втренчи се любопитно в кутията. Беше толкова малка. Щеше ли да е в състояние да я убие?

Той се замисли за сватбата на дъщеря си на вилата, за мерцедеса, който искаше да подари на жена си, за членството си в голф клуба „Огъста“. За планираните вечери в „Л’Етоал“, който наскоро бе получил три звезди в класацията на „Ню Йорк Таймс“.

Нямаше място за колебание.

Ашбъри остави кутията на пода. За негово облекчение, бяха сами в кабинета. Той се ръкува с Матърс.

„Мамка му“ — ядоса се. Можеха да свалят отпечатъците му от кожата на жертвата. След като ги убие, трябваше да избърше дланите на професора. (Спомни си думите на Бойд: „В този занаят всичко трябва да е по правилата, иначе отпадаш“.)

Ашбъри се усмихна на момичето, но не се ръкува с него. Огледа кабинета.

— Извинете ме за бъркотията — рече Матърс.

— И при мен не е по-подредено — засмя се Ашбъри.

В стаята бе пълно с книги, списания и купища разпечатки. На стената имаше няколко дипломи. Оказа се, че Матърс не е преподавател по история, а по право. При това известен. Имаше негови снимки с Бил Клинтън и бившия кмет Джулиани.

Това също събуди някои угризения, но те не можеха да променят решението. Ашбъри не се притесняваше, че след като излезе оттук, в стаята ще има два трупа.

Побъбриха си няколко минути. Ашбъри приказваше мъгляво за учебните заведения и библиотеките във Филаделфия, но не спомена нищо конкретно за интересите си. Стараеше се той да води разговора.

— С какво се занимавате? — обърна се към професора.

Матърс кимна на Джинива, която обясни, че се интересува от съдбата на свой прадядо, Чарлз Сингълтън.

— Много странно — сподели. — Полицията смяташе, че има връзка между него и някои престъпления, които бяха извършени наскоро. Оказа се, че грешат. На всички ни обаче е любопитно да разберем какво се е случило с него. Но засега не можем да открием никаква информация.

— Да погледнем какво сте ни донесли — рече Матърс и разчисти една масичка до бюрото си. — Ще отида да донеса стол.

Сега беше моментът. Сърцето на Ашбъри се разтуптя по-силно. Спомни си как острието се забиваше в плътта на магазинера. Ашбъри дори не чуваше писъците му.

Спомни си с цената на колко труд е стигнал дотук.

Спомни си ледените очи на Томсън Бойд.

Това го успокои.

Когато Матърс излезе, банкерът погледна през прозореца. Полицаят беше в колата, а стените на сградата бяха толкова дебели, че можеше изобщо да не чуе изстрелите. Ашбъри се наведе и бръкна в кутията. Стисна пушката.

— Имате ли снимки? — попита Джинива от другата страна на бюрото. — Иска ми се да видя как е изглеждал кварталът по онова време.

— Мисля, че има няколко.

Матърс се връщаше; извика от коридора:

— Кафе?

— Не, благодаря.

Ашбъри се обърна към вратата.

Сега!

Изправи се и вдигна пушката. Държеше я така, че Джинива да не я види.

Прицели се към вратата и сложи пръста си на спусъка.

Нещо обаче не беше наред. Матърс го нямаше.

Метално дуло се допря до слепоочието на Ашбъри.

— Уилям Ашбъри, арестуван сте. Въоръжена съм. — Момичето вече звучеше като зряла жена. — Остави пушката на бюрото. Бавно.

Ашбъри застина.

— Какво…

— Пушката. Остави я. — Момичето притисна пистолета си в слепоочието му. — Аз съм полицай. Мога да си служа с това оръжие.

„Клопка!“ — ужаси се Ашбъри.

— Слушай какво ти казва.

Гласът беше на професора — но разбира се, това изобщо не беше Матърс, а ченге, което се представяше за него. Ашбъри хвърли бърз поглед към него. Чернокожият беше влязъл през една странична врата, на врата му висеше служебна карта от ФБР. Той също беше въоръжен.

„Как, по дяволите, се досетиха?“ — недоумяваше Ашбъри.

— Трепнеш ли, ставаш труп, ясно ли е?

— Няма да повтарям — добави момичето. — Остави пушката.

Ашбъри не помръдна.

Спомни си своя дядо, мафиота, спомни си писъците на магазинера, замисли се за сватбата на дъщеря си.

Как би постъпил Томсън Бойд?

Щеше да действа по правилата и да се предаде.

Абсурд! Ашбъри приклекна и се извъртя, мълниеносно вдигна пушката.

— Не! — изкрещя някой.

Това бе последната дума, която чу.