Джефри Дивър
Дванайсетата карта (10)

10.

През двайсетте години на двайсети век в Ню Йорк възникнало Новото негърско движение, известно като Харлемски ренесанс.

То включвало цяла плеяда от мислители, художници, музиканти и най-вече писатели, които разглеждали изкуството не през призмата на белите американци, а от своя собствена перспектива. В това новаторско движение влизали интелектуалци като Маркъс Гарви и У. Е. Б. Дюбоа, писатели като Зора Нийл Хърстън, Клод Макей и Каунти Кълън, художници като Уилям Х. Джонсън и Джон Т. Бигърс и разбира се, музиканти, осигурили непрестанното озвучаване на сцената — Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър, У. Ч. Ханди, Юби Блейк.

Трудно би било някой да изпъкне сред останалите в този пантеон на човешкия талант, но ако има такъв човек, това вероятно би бил поетът и новелист Лангстън Хюс, станал безсмъртен с думите: „Какво става с провалената мечта? На слънцето ли бавно съхне… Или с гръм и трясък се взривява тя?“.

В страната има много паметни места, свързани с Хюс, но навярно най-голямото, най-динамичното и може би онова, с което той най-много би се гордял, е една стара, тухлена четириетажна сграда в Харлем, на Сто трийсет и пета улица близо до Линъкс терас.

Като всички училища в големия град, гимназията „Лангстън Хюс“ изпитваше затруднения; имаше твърде много деца и твърде малко средства, постоянно полагаше усилия да задържи добрите учители — а също и учениците — в клас. Ниски такси за обучение, наркотици, банди и ранни бременности — всичко това вредеше на обучението. При все това възпитаници на училището ставаха адвокати, бизнесмени, лекари, учени, танцьори и музиканти, политици, преподаватели. Имаше силни спортни отбори, учебни кръжоци и самодейни групи.

За Джинива Сетъл обаче гимназията бе нещо повече. Тя бе нейното спасение, спокойното й пристанище. Щом зърна червените тухлени стени, тя се поотърси от страха и тревогата след нападението в библиотеката.

Детектив Бел спря и след като огледа района, двамата слязоха. Кимна към улицата и нареди на младия полицай:

— Ти ще чакаш тук.

— Слушам.

Джинива се обърна към детектива:

— Вие също можете да изчакате навън.

Бел се засмя:

— Ще се помотая около теб, ако нямаш нищо против. Е, виждам, че имаш нещо против, но пак ще те придружа. — Закопча якето си, за да скрие пистолетите. — Никой няма да ми обърне внимание.

Взе учебника по социология.

Джинива се намръщи и тръгна към училището. При скенера на метал момичето показа личната си карта. Детектив Бел се легитимира и пазачът го пусна отстрани на детектора. Беше междучасието преди петия час, който започваше в 11:35, и коридорите бяха пълни. Децата си погаждаха номера, флиртуваха, перчеха се. Имаше едно-две спречквания. Цареше хаос.

— Сега е голямото междучасие — извика Джинива. — Ще отида в стола да си преговоря уроците. Насам.

Три от приятелките й веднага се приближиха и тръгнаха с нея: Рамона, Шалет и Джанет. Бяха добри ученички като нея. Възпитани, послушни, ученолюбиви. При все това — а може би точно заради това — не дружаха много. След училище веднага се прибираха вкъщи, вземаха уроци по цигулка или пиано, готвеха се за състезания по литература или математика и разбира се, учеха. (Джинива понякога завиждаше на другите групички в училище: бандитките, гъзарките, купонджийките и активистките около Анджела Дейвис.) Сега обаче трите се скупчиха около нея като първи дружки и я заразпитваха възбудено: „Докосна ли те? Видя ли оная му работа? Беше ли възбуден? Колко близо беше?“.

Бяха чули репортажите и макар че името й не се споменаваше никъде, бяха разбрали, че тя е била замесена в инцидента.

Марела — нейна съученичка и състезателка в отбора по лека атлетика — се приближи и попита:

— Как си, момиче? Окей ли си?

— Да, всичко е точно.

Високата девойка погледна детектив Бел и се намръщи:

— Туй ченге защо ти носи учебника?

— Питай него?

Полицаят се засмя сконфузено.

„Да се престорите на учител. Много яко…“

Киша Скот, която се мотаеше наблизо със сестра си и няколко наконтени гъзарки, й подвикна шеговито:

— Хей, маце, когато някой те сваля, трябва да му пуснеш! — Ухили се и кимна към стола. — Хайде, ще се видим след малко.

Други не бяха толкова добронамерени. Някакво момче извика:

— Ей, ей, кучката от „Фокс кидс“. Още ли си жива?

— Да бе, не са ли я пречукали още?

— Мамка й, тая фльорца е толкова кльощава, че само да я бутнеш, ще се разпадне.

Избухна бурен смях.

Детектив Бел се обърна, но хлапетата, които отправиха тези обиди, не се виждаха в морето от анцузи и пуловери, раздърпани джинси, камуфлажни панталони и голи глави — в коридорите на „Лангстън Хюс“ бе забранено да се носят шапки.

— Няма проблем — успокои го Джинива, стисна зъби и сведе очи. — Някои те намразват, ако гледаш прекалено сериозно на учението. Само се перчат.

Често я обявяваха за отличничка на месеца и имаше награди за успеха си през предишните две години. Със средния си бал от 98 процента бе включена в Почетния списък на директора, а пролетта я бяха приели в Националното дружество на отличниците.

— Няма значение.

Дори жестоките обиди „блонди“ или „фльорца“ — чернокожо момиче, което се държи като бяло — не й правеха впечатление. В тях имаше известна истина.

При вратата на стола симпатична дебелана с пурпурна рокля се приближи до Бел и се представи като госпожа Бартън, училищен психолог.

Беше чула за инцидента и се интересуваше дали Джинива е добре и дали има нужда да разговаря с някого от отдела й.

„Ох, леле, психоложка.“ Джинива се намуси. Само това й липсваше.

— Не, няма нужда. Добре съм.

— Сигурна ли си? Можем да поговорим този следобед.

— Наистина съм добре. Всичко е тип-топ.

— Ще се обадя на родителите ти.

— Няма ги.

— Нали не си сама вкъщи? — намръщи се жената.

— Чичо ми е у нас.

— Ние също се грижим за нея — намеси се детективът.

На Джинива й направи впечатление, че жената дори не поиска той да се легитимира; толкова му личеше, че е ченге.

— Кога ще се върнат родителите ти?

— Вече пътуват насам. В Европа са.

— Днес можеше да не идваш на училище.

— Имам два теста. Не искам да ги пропусна.

Жената се изкиска леко и каза на Бел:

— Никога не съм гледала толкова сериозно на училището. А би трябвало. — Обърна се към момичето. — Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш вкъщи?

— Много учих за тези тестове. Трябва да ги взема.

— Добре, но след това остани няколко дни вкъщи. Ще ти изпращаме домашните — изрече жената и се втурна да разтърве две момчета, които се биеха.

— Имаш ли някакви проблеми с нея? — попита полицаят, когато психоложката се махна.

— Не, просто тия психолози… Все се бъркат където не им е работа, нали разбирате?

Той кимна, сякаш разбираше, но дали беше така? Откъде можеше да знае? Той просто не беше оттук.

Влязоха в шумния стол. Джинива кимна към късото коридорче за тоалетните:

— Може ли да отида?

— Разбира се. Само изчакай за минутка.

Детективът махна на една учителка и й прошепна нещо.

Жената кимна и влезе в тоалетната. След малко излезе и обяви:

— Няма никого.

Бел застана до вратата.

— Ще се погрижа да влизат само ученички.

Джинива влезе. Отдъхна си, че за няколко минути ще остане сама, ще се скрие от любопитните погледи. От тревогата. По-рано се беше ядосала. Държа се дръзко. Но всъщност я беше страх и се чувстваше объркана.

Излезе от кабинката и изми ръцете и лицето си. Едно друго момиче бе влязло и се гримираше. Вероятно от по-горен клас. Висока, хубава, с добре оформени вежди и издържана прическа. Изгледа я от глава до пети. Но не заради шума по медиите. Преценяваше я. Тук това се случваше постоянно. Преценяване на конкуренцията. Какви бяха тия парцалки, колко дрънкулки имаше, бяха ли от истинско злато, как бе сплетена косата й, това истински кичури ли бяха? Дали не прикриваше, че е бременна?

Джинива, която винаги харчеше джобните си пари за книги, не за дрехи и гримове, винаги получаваше ниска оценка.

Пък и природата не я беше надарила с нещо, с което да се похвали. Трябваше да си поеме дълбоко въздух, ако искаше да изпълни сутиена си, а и рядко го слагаше. Момичетата от „Делано“ наричаха гърдите й „пъпки“ и често й говореха в мъжки род. (Най-много я болеше не когато се заяждаха с нея, а когато някой наистина я сбъркаше с момче.) Пък и косата й… буйна и твърда като тел. Нямаше време да я сплита. Това й отнемаше прекалено много време и макар че Киш й правеше плитките, с тях тя изглеждаше по-малка, като момиченце, облечено по вкуса на майка си.

„Ето я, хилавата кучка… хванете я…“

Другата ученичка се обърна с гръб към огледалото. Беше красива и нахакана, със секси тяло, формите й се подчертаваха от дрехите, косата й бе дълга и изкуствено изправена, носеше лек руж на бузите. Обувките й бяха червени като захаросани ябълки. Пълна противоположност на Джинива.

Вратата се отвори и сърцето на Джинива се сви.

В тоалетната влезе Джонет Монро, също от горните класове. Не беше много по-висока от Джинива, но по-едра, по-широкоплещеста и мускулеста. Имаше татуировки на двете ръце и издължено лице с цвят на кафе. Погледна хладно по-малкото момиче, което веднага извърна поглед.

Джонет носеше само неприятности. Тя бе от бандитките. Говореше се, че продавала дрога, можела да ти осигури каквото поискаш — хашиш, кока, хапчета. А пък ако не й кихнеш кинти, ще те маризи — или най-добрата ти приятелка, или дори майка ти — докато не се издължиш. Тази година ченгетата на два пъти я хващали, дори изритала един в топките.

Джинива се втренчи в краката си. Детектив Бел нямаше как да знае колко опасна е Джонет, затова я беше пуснал. Без да избърше ръцете и лицето си, тя тръгна към вратата.

— Хей, кучко — изръмжа Джонет и я изгледа хладно. — Да, ти, парцаланке. Я стой тук.

— Ама…

— Млък! — Погледна другото момиче за момент. — Ти се пръждосвай!

Момичето бе по-високо и по-едро от Джонет, но спря да се конти и бавно събра гримовете си. Опита се да се оттегли с известно достойнство, като попита:

— На кого ще казваш да се чупи, ма?

Джонет не отговори, само пристъпи напред. Другото момиче грабна чантичката си и избяга. Един молив за очертаване на устни изпадна. Джонет го взе, погледна го и го прибра в джоба си. Джинива пак понечи да се измъкне, но Джонет вдигна ръка и й даде знак да се приближи. Дръпна я към една кабинка и се огледа дали са сами.

— Какво искаш?

— Затваряй си плювалника — сопна се Джонет.

Беше бясна. Господин Райм бе прав. Ужасният човек от библиотеката още я преследваше. Някак си бе открил училището й и бе наел Джонет. Защо, по дяволите, трябваше да идва?

Джинива понечи да запищи.

Джонет го предвиди, за секунда застана зад нея и запуши устата й с ръка.

— Тихо!

Тя стисна Джинива през кръста и я завлече в дъното на помещението. Джинива опита да се съпротивлява, но не можеше да се мери с Джонет. Втренчи се в татуирания кървав кръст на ръката й и извика:

— Моля те…

Джонет бръкна в чантичката си. Какво бе намислила? Проблесна нещо метално. Нож или пистолет? За какво бяха тия скенери за метал, когато учениците толкова лесно вкарваха оръжие?

Джинива започна да се гърчи, опитваше да се освободи.

Хулиганката вдигна ръката си пред очите й.

Не…

Държеше сребриста полицейска значка.

— Ще млъкнеш ли най-после? — раздразнено попита Джонет.

— Ама…

— Ще мълчиш ли?

Джинива кимна.

— Не искам никой навън да чуе… Успокои ли се вече?

Джинива пак кимна и Джонет я пусна.

— Ти си…

— Полицайка. Да.

Джинива се отдръпна и се долепи до стената. Пое си дълбоко дъх. Джонет се приближи до вратата, открехна я и прошепна нещо на детектив Бел, който влезе.

— Запознахте ли се вече? — попита.

— Може да се каже — измърмори Джинива. — Наистина ли е полицайка?

— Във всички училища има полицаи под прикритие — обясни детективът. — Обикновено жени, представят се за ученички от горните класове.

— Защо просто не ми казахте? — сопна се Джинива.

Джонет кимна към кабинките:

— Не знаех дали сме сами. Извинявай, че те уплаших, но не мога да рискувам да разваля прикритието си. — Погледна Джинива и поклати глава. — Съжалявам за онова, което ти се е случило. Ти си добро момиче. Никога не си ми създавала грижи.

— Ченге… — още не можеше да повярва Джинива.

Джонет се изкиска пискливо, като кокетна ученичка:

— Точно така, от най-коравите.

— Толкова си яка. Никога не бих се сетила.

— Помниш ли как хванаха ония хлапета, дето вкараха пистолети в училище? — намеси се Бел.

Джинива кимна:

— Да, и някаква бомба.

— Щяло е да стане като в Колумбия. Джонет разбрала и предотврати кръвопролитието.

— Не трябваше да се издавам, затова не можах да ги пипна сама — с известно съжаление добави полицайката — Така, докато си в училище, аз ще те пазя. Ако нещо те тревожи, само ми дай знак.

— Бандитски знак ли?

Джонет се засмя:

— Не се обиждай, Джен, ама не ти отива да се правиш на бандитка. Ако започнеш да ми правиш знаци, всички ще разберат каква е работата. По-добре просто се почеши по ухото. Разбрахме ли се?

— Дадено.

— Веднага ще се приближа и ще започна да се заяждам. Ще те завлека нанякъде. Ясно ли е? Няма да ти направя нищо лошо. Може би ще те изблъскам.

— Ами, добре… Благодаря. Няма да разправям на никого за теб.

— Знам. — Джонет се обърна към Бел: — Хайде, да действаме.

Внезапно учтивият, кротък полицай се намръщи и закрещя:

— Какво правиш тук ма?

— Махни си мръсните ръце от мен бе, задник! Тъпанар!

Джонет отново влезе в ролята си.

Детективът я хвана за ръката и я изблъска навън. Тя се препъна и изхвърча от вратата.

— Майната ти, ще те съдя. — Джонет потърка ръката си. — Това е насилие. Не можеш да ме обарваш. Това е престъпление, задник!

Бързо се отдалечи по коридора. След няколко секунди Бел и Джинива излязоха и отидоха в стола.

— Добре играе — прошепна Джинива.

— От най-добрите е — съгласи се полицаят.

— Май развали прикритието ви.

Бел й върна учебника по психология и се усмихна:

— И без това не беше много убедително.

Джинива седна на една маса в ъгъла и извади учебника по литература.

— Няма ли да обядваш? — попита Бел.

— Не.

— Чичо ти не ти ли даде пари за храна?

— Не съм гладна.

— Забравил е, нали? С цялото му уважение, той явно никога не е имал деца. Личи си. Сега ще отида да ти взема нещо.

— Не, наистина…

— И аз съм гладен като вълк. От години не съм се хранил в ученически стол. Ще си взема голям сандвич с пуешко. Не ми пречи да донеса и за теб. Обичаш ли мляко?

Джинива се замисли, след което отговори:

— Добре. По-късно ще ви върна парите.

— Ще го пиша като служебен разход.

Бел се нареди на опашката. Джинива тъкмо се наведе над учебника, когато едно момче погледна към нея и помаха. Тя се обърна да види на кого, но зад нея нямаше никого. Изведнъж осъзна, че той маха на нея.

Кевин Чейни стана от масата на приятелите си и тръгна към нея. Божичко! Наистина ли идваше при нея? Кевин, най-големият красавец в училище. Съвършени устни, още по-съвършено тяло. Момчето, в чиито ръце баскетболната топка сякаш преставаше да се подчинява на гравитацията; най-добрият танцьор на брейк. Мечтата на всяко момиче.

Детектив Бел го погледна подозрително, но Джинива поклати глава, че всичко е наред.

Не просто „наред“. Беше чудесно. Абсолютен фурор.

Кевин със сигурност щеше да гушне стипендия за Кънектикът или „Дюк“. Може би благодарение на спорта — бе капитан на отбора, който спечели миналогодишния училищен турнир по баскетбол. Оценките му обаче също бяха високи. Може би не изпитваше чак такава любов към учението като Джинива, но пак бе сред отличниците. Двамата се познаваха бегло: през този срок си разменяха задачи по математика, а и на няколко пъти се бяха засичали в училищния двор — случайно, убеждаваше се Джинива, но не можеше да отрече, че нещо все я привличаше към него.

Повечето момчета не й обръщаха внимание или й се подиграваха. Кевин обаче я поздравяваше от време на време, питаше я за уроци и спираше да си побъбрят за няколко минути.

Разбира се, не би я поканил на среща — това бе абсолютно невъзможно — но поне се държеше с нея като с човек.

Веднъж през пролетта дори я изпрати до вкъщи.

Тя още си спомняше онзи прекрасен ден, сякаш го бе запечатала на лента.

Двайсет и първи април.

Кевин обикновено се движеше със стройните кокетки, мечтаещи да станат манекенки, и с гъзарките. Дори флиртуваше с Лакиша и това вбесяваше Джинива, макар че тя стискаше зъби и се опитваше да се усмихне.

Какво искаше сега?

— Ей, ей, здрасти. Добре ли си? — попита той, намръщи се, седна на очукания хромиран стол до нея и изпъна дългите си крака.

— Да — отвърна тя.

Гърлото й бе пресъхнало. Не й идваше на ум какво да каже.

— Чух к’во е станало. Голяма гадост, ня’къв шибаняк те нападнал. Побърках се да те мисля.

— Наистина ли?

— Честно.

— Просто беше странно.

— Е, щом си добре, всичко е окей.

Бузите й пламнаха. Нима Кевин наистина казваше това на нея?

— Защо не си остана вкъщи? — попита той.

— Имам тестове по литература и математика.

— Мамка му — изсмя се той. — Да дойдеш на училище след тая гадост?

— Да. Не мога да пропусна тестовете.

— Успя ли да назубкаш по математика?

Тестът беше по алгебра. Нищо сложно.

— Да, ще се оправя. Не е голяма философия.

— Успех. Такова… исках да ти кажа… много хора тук те тормозят, знам. Сигурно трудно ги търпиш. Но никой от тях не би дошъл в такъв ден, както направи ти. Всичките, взети заедно, не могат да ти стъпят на малкия пръст. Ти си смело момиче.

Джинива се засрами от комплимента и сведе очи.

— Сега разбирам, че трябва да се виждаме повече с теб. Но все не мога да те засека.

— Ами, нали знаеш, училище, такива глупости.

„Внимавай — каза си тя, — не е нужно да говориш като него.“

Кевин се намръщи:

— Не ми ги разправяй тия. Знам какво правиш. Продаваш дрога в БК.

— Аз…

За малко да отрече, но се сдържа. Засмя се дяволито и сведе очи.

— Не продавам в Бруклин. Само в Куинс. Там имат повече кинти, да знаеш.

„Слабо, слабо, момиче. Много си жалка.“ Дланите й се изпотиха.

Кевин обаче се изсмя гръмогласно. Поклати глава:

— Да бе. Знам защо съм се объркал. Сигурно майка ти продава дрога в Бруклин.

Това звучеше като обида, но всъщност бе покана. Той искаше да си играят на котка и мишка. Така го наричаха възрастните. Сега му викаха „задяване“ — съревнование по остроумие. Задяването идваше от дългогодишната негърска поетическа и разказваческа традиция, един вид словесен двубой, размяна на обиди. Такива съревнования се провеждаха дори пред публика и бяха редовно забавление между приятели в училищата и ресторантите. Кевин й бе подал първата реплика. Задяването обикновено започваше със закачки като „майка ти е толкова глупава, че иска касова бележка в магазина за един долар“ или „сестра ти е толкова грозна, че не бих я изчукал дори да беше ламарина“.

Сега обаче целта не беше да се мерят по духовитост. Защото традиционно задяването се прави само между мъже или между жени. Когато мъж започне да се задява с жена, това може да означава само едно — флирт.

Това се стори много странно на Джинива. Трябваше ли някой да я нападне, за да започнат хората да я уважават? Всяко зло за добро — така обичаше да казва баща й.

„Е, хайде, момиче, давай смело.“ Играта беше глупава, инфантилна, но тя умееше да се задява. С Киш и сестра й го правеха с часове. „Майка ти е толкова дебела, че кръвната й група е «рагу»“. „Шевролетът ви е толкова стар, че са откраднали номера и са оставили колата“… Тя обаче само се усмихна глупаво. Потеше се и сърцето й биеше лудо. Отчаяно се опита да измисли нещо остроумно, но не можеше.

Боже мили, това бе самият Кевин Чейни. Дори да имаше куража да каже някаква обида за майка му, сега не й хрумваше нищо.

Джинива погледна часовника си, после — учебника. „За бога, опомни се, момиче — рече си. — Кажи нещо!“

Мозъкът й обаче беше блокирал. Кевин всеки момент щеше да я изгледа по онзи начин, сякаш да каже „ох, какво си губя времето с тъпи кучки“, и да се махне. Но не, като че ли усещаше, че тя не е в настроение да играе, че вероятно все още е уплашена от случката сутринта, и нямаше нищо против да помълчи.

— Сериозно, момиче, ти струваш повече от всички кокони и въздухарки. Ти си умна. Приятно е да говориш с интелигентни хора. Моите момчета… — кимна към масата на приятелите си — … не са големи гении, ако ме разбираш.

Изведнъж й хрумна нещо. „Давай, момиче.“

— Да, някои са толкова тъпи, че ако говореха каквото мислят, щяха само да мълчат.

— Точно в десетката, момиче! Така си е.

Кевин се засмя и докосна с юмрук нейния; през тялото й сякаш премина електрически ток.

Тя се опита да сдържи усмивката си; не беше хубаво да се смееш на собствените си шеги.

Джинива се замисли колко прав бе той; колко рядко се случва да говориш с умен човек, с някого, който те слуша, който се интересува какво искаш да му кажеш.

Кевин погледна детектив Бел, който тъкмо плащаше, и вдигна вежди:

— Знам, че тоя, дето се прави на учител, е ченге и те пази. Т’ва е супер. Ама и аз ще те наглеждам. Моите момчета също. Ако видим нещо гнило, веднага ще му кажем.

Това я трогна и тя изпита облекчение.

Изведнъж обаче я обхвана тревога. Ами ако ужасният човек от библиотеката направи нещо на Кевин и приятелите му? Тя още страдаше за доктор Бари, който бе загинал заради нея, и за ранената жена. Представи си ужасна гледка: Кевин в погребалното бюро на „Уилямс“, където завършваха толкова много харлемски момчета, застреляни на улицата.

— Не е нужно да го правиш — сериозно каза тя.

— Знам. Искам да го направя. Никой няма да ти стори нищо лошо. Имаш думата ми. Така, аз ще се връщам при моите хора. Искаш ли да се видим по-късно? Преди часа по математика?

— Разбира се — заекна тя; сърцето й щеше да изскочи.

Той отново чукна юмрука й със своя и се отдалечи. Джинива го изпрати с поглед, ръцете й трепереха. „Моля те, Господи, не позволявай да му се случи нещо лошо…“

— Хей.

Тя вдигна очи и примигна.

Детектив Бел постави чиниите на масата. Храната миришеше толкова апетитно… Тя едва сега си даде сметка колко е гладна. Втренчи се в изпускащата пара чиния.

— Познаваш ли го? — попита полицаят.

— Да, свестен е. Съученици сме. От няколко години се познаваме.

— Това ми намирисва на свалка.

— Ами… Не знам. Може би. Да.

— Не е свързано със случката в музея, нали? — с усмивка попита Бел.

Тя се извърна, бузите й пламнаха. Как беше разбрал? Навярно защото и той имаше деца. Бащите сигурно лесно разбират кога някой тийнейджър сваля момиче.

Джинива сви рамене.

— Хайде — подкани я детективът и постави чинията пред нея. — Хапвай. Няма по-добър лек за душата от топли сандвичи с пуешко. Трябва да взема рецептата за това лакомство.