Джефри Дивър
Дванайсетата карта (32)

32.

Амелия Сакс мислеше трескаво.

„Изведи жената. По погледа й личи, че е невинна. Тя не знае нищо. Бойд вероятно е въоръжен, с онзи гаден револвер.“

Спомни си снимките на пораженията от куршумите с иглички.

„А аз току-що замених глока си с този проклет револвер, който има само шест куршума. Изведи жената! Бързо!“

Сакс посегна към хълбока си, където висеше малкият револвер на Селито.

— Още един въпрос, госпожо — спокойно добави тя. — На улицата видях микробус. Можете ли да ми кажете кой е собственикът?

Какъв беше този шум? Идваше от къщата. Тракане. Но не от оръжие, а по-слабо.

— Микробус ли?

— Да. Оттук не можете да го видите. Зад онова дърво е. — Сакс се отдръпна и махна настрани. — Елате да погледнете. Много ще ни помогнете.

Жената не помръдна от прага. Погледна надясно.

— Мили? — Намръщи се. — Какво има?

Тракането. Сакс изведнъж си даде сметка, че е от щорите. Бойд бе чул разговора между двете жени и беше погледнал през прозореца. Бе видял полицаите или патрулна кола пред тайната си квартира.

— Много е важно — продължи Сакс. — Ако можете…

Жената застина, очите й се разшириха от ужас.

— Не! Том! Какво…

— Госпожо, елате тук! — изкрещя Сакс. — Бързо! В опасност сте!

— Какво правиш с това? Том!

Жената се отдръпна от Бойд, но остана в коридора; като заек в светлината от фарове.

— Не!

— Залегни! — хрипливо прошепна Сакс.

Приклекна и нахълта в къщата.

— Бойд, чуй ме — изкрещя. — Хвърли оръжието. Хвърли го на пода. Веднага! Обграден си!

Настъпи тишина, чуваше се само хлипането на жената. Сакс бързо се огледа. Надникна в коридорчето. Забеляза мъж с голям черен пистолет. Не беше двайсет и две калибровият револвер, но с този калибър и петнайсетте патрона в пълнителя беше опасно оръжие. Бойд се целеше по-високо и двата куршума, които изстреля, се забиха в стената и посипаха Сакс с мазилка и трески. Брюнетката запищя, затропа с крака, погледна Сакс, после — Бойд.

— Не, не, не!

— Хвърли оръжието! — изкрещя Сакс.

— Том! Какво става?

— Скрийте се! — извика Сакс.

Последва тишина. Какво правеше Бойд? Двоумеше се?

Проехтя изстрел.

Полицайката потрепери, но куршумът не я улучи. Дори не се заби в стената, зад която се криеше.

Бойд не се целеше в нея. Все пак куршумът попадна в целта си.

Брюнетката падна на колене. Притисна бедрото си, от което бликна кръв.

— Том — прошепна. — Защо? О, Том.

Сви се, притисна краката си и застена от болка.

Също както пред музея Бойд простреля цивилен, за да отвлече вниманието на полицията, да спечели време. Този път обаче жертвата беше приятелката му.

Сакс чу трясък от счупено стъкло; Бойд бе изскочил през прозореца.

Жената шепнеше нещо, но Сакс не разбра какво. Свърза се с Хауман и му съобщи за ранената. Помисли си: „Докато дойде бърза помощ, ще минат десет минути. Трябва да я спася“. Трябваше да спре кръвта. „Трябва да я спася.“

Но после: „Не. Той ще избяга“. Надникна внимателно зад ъгъла. Бойд изскочи на двора.

Сакс се подвоуми, пак погледна жената. Беше припаднала, ръката й лежеше отпусната на земята, а на бедрото й зееше ужасна рана. Под нея се беше образувала голяма локва кръв.

„Боже мили…“

Сакс понечи да изтича при нея, но спря. „Не. Знаеш какво трябва да правиш.“

Тя изтича при един от страничните прозорци и надникна предпазливо, в случай че Бойд я дебне. Но не, той очакваше да окаже помощ на жената. Бягаше по улицата, без да се обръща.

Тя погледна надолу. Трябваше да скочи два метра. Преди двайсет минути пред Селито бе симулирала; но хроничните й болки не бяха шега.

„Ох, майко…“

Тя се наведе над перваза, избута счупените стъкла и се залюля. Скочи със свити колене, за да омекоти падането. Когато се приземи обаче, левият й крак се подгъна и тя изпищя от болка.

Пое си дълбоко въздух, изправи се и се затича след Бойд (вече наистина куцаше).

„Така им се пада на лъжците“ — помисли си.

Сакс изскочи между хилавите храсти в двора и изтича по тясната уличка между сградите. Огледа се. Нито следа от него.

На трийсетина метра напред се отвори врата. Бяха в типичен стар квартал на Ню Йорк — в тесните улички зад къщите имаше редици от едноетажни бетонни гаражи. Имаше логика Бойд да държи колата си в гараж; отрядът за наблюдение не я беше открил никъде наоколо. Сакс се затича с всички сили след престъпника, като съобщи местоположението си по радиостанцията.

— Прието, пет осем осем пет. Идваме.

Докато куцаше по паважа, отвори револвера на Селито и със съжаление установи, че той е взел всички предпазни мерки — гнездото пред ударника беше празно.

Пет куршума.

Срещу Бойд, който имаше три пъти по толкова и вероятно още един-два резервни пълнителя в джоба.

Чу се бръмчене на двигател и след секунди синият буик излезе на заден ход. Уличката беше твърде тясна, за да завие веднага; Бойд бе принуден да маневрира. Това даде възможност на Сакс да се приближи на петдесетина метра от гаража.

Бойд направи маневрата и даде газ; вратата на гаража остана като щит между него и полицайката.

Сакс залегна; единственото, което се виждаше под вратата бяха задните гуми на буика.

Сакс се прицели в дясната.

Едно от правилата при престрелка в градски условия беше да не стреляш, ако не можеш да прецениш траекторията на куршума, в случай че пропуснеш — или ако премине през целта и продължи. Докато колата на Бойд се отдалечаваше, Сакс за миг се сети за това изискване, сетне — мислейки си за Джинива Сетъл — измисли ново правило: „Този мръсник не бива да се измъкне!“.

Единственият начин да предвиди какво ще се случи бе, ако стреля по-ниско. Така, ако не улучеше, куршумът щеше да рикошира от настилката и да се забие в самата кола.

Сакс стреля два пъти, втория — малко по-високо.

Куршумите минаха под вратата на гаража и поне един от тях се заби в задната гума. Колата рязко се извъртя надясно и се блъсна в стената на близката сграда. Сакс се изправи, присви очи от болка, но се затича натам. При вратата на гаража спря за миг и надникна. Оказа се, че и двете десни гуми са спукани; значи бе улучила и предната. Бойд се опита пак да подкара автомобила, но предната джанта се беше сплескала. Той изскочи, заоглежда се и размаха пистолета.

— Бойд! Хвърли оръжието!

Той изстреля шест куршума към вратата. Сакс стреля веднъж и куршумът се заби в колата на сантиметри от него; тя се претърколи встрани и пак се изправи. Престъпникът побягна.

Сакс ясно виждаше целта си — на фона на тухлената стена отсреща — и пак стреля.

В този момент обаче Бойд рязко отскочи настрани, сякаш го очакваше. Куршумът прелетя на сантиметри от него. Убиецът отвърна на огъня и Сакс отново се хвърли на хлъзгавия паваж; радиостанцията й издрънча. Той се скри зад близкия ъгъл.

Оставаше й един куршум. „Трябваше да стрелям само веднъж по гумите“ — помисли си гневно, докато се изправяше. Спря преди ъгъла и бързо надникна в пресечката вляво. Видя гърба на Бойд, който бързо се отдалечаваше.

Сакс посегна към радиостанцията си. Не, беше паднала. По дяволите! Дали да се обади в полицията по мобилния? Не, прекалено дълго трябваше да обяснява. Някой от съседните сгради сигурно щеше да подаде сигнал за изстрелите. Тя отново се втурна след убиеца, задъхваше се, подметките й шляпаха по паветата.

На следващата пресечка спря патрулна кола. Полицаите останаха вътре; не бяха чули изстрелите и не знаеха, че Сакс преследва убиеца. Бойд ги видя. Рязко спря и прескочи ниска ограда, след това изтича по стълбите към приземния етаж на близката сграда. Сакс чу как рита вратата на долния апартамент.

Тя размаха ръце към полицаите, но те гледаха напред и не я видяха.

В този момент от къщата срещу онази, в която се беше скрил Бойд, излезе млада двойка. Мъжът затвори вратата на апартамента и се закопча, жената го хвана под ръка. Заслизаха по стълбите.

Думкането спря.

О, не… Сакс осъзна какво ще се случи. Не виждаше Бойд, но знаеше какво ще направи. Сигурно вече се прицелваше в семейството. Щеше да простреля единия или и двамата, да грабне ключовете им и да избяга в апартамента — с надежда полицията да се забави с ранените.

— Пазете се! — изкрещя Сакс.

Младежите бяха на трийсетина метра от нея и не я чуха.

Бойд вече се целеше в тях, чакаше ги да се приближат.

— Залегни!

Сакс се изправи и закуцука към тях.

Двамата я забелязаха, но не чуваха какво казва. Спряха и се намръщиха.

— Залегнете! — повтори тя.

Мъжът постави ръка на ухото си и поклати глава.

Сакс спря, пое си дъх и изстреля последния куршум към металната кофа за боклук на няколко метра от хората.

Жената изпищя. Двамата се обърнаха, изтичаха по стълбите в апартамента си и затръшнаха вратата.

Поне успя да…

Над главата на Сакс изсвистя куршум, върху нея се посипа мазилка. След части от секундата чу гърмежа от пистолета на Бойд.

Той пак стреля, принуди я да се отдръпне, куршумите прелитаха на сантиметри от нея. Тя прескочи ниската телена ограда на близкото дворче, препъна се в някакви гипсови фигурки, еленчета и елфи. Един куршум я улучи в жилетката и й изкара въздуха. Тя падна в една леха. Над нея изсвистяха още куршуми. Бойд се обърна и стреля по патрулната кола, спука гумите й и принуди полицаите да се скрият. Сега поне щяха да извикат подкрепления.

Това означаваше, че Бойд има само един път за бягство към нея. Сакс се скри зад един храст. Бойд бе престанал да стреля, но тя чу стъпките му. Беше на шест-седем метра. Три. Във всеки момент щеше да види лицето му и дулото на пистолета. Това щеше да е краят.

Дум.

Дум.

Сакс надникна иззад храстите. Убиецът удряше по друга врата, която бавно започваше да поддава. Лицето му бе зловещо спокойно — като на обесения от картата таро, която е смятал да остави край трупа на Джинива Сетъл. Сигурно си мислеше, че е обезвредил Сакс, защото не поглеждаше към нея, а съсредоточено разбиваше вратата — единственият му път за бягство. На два пъти погледна към дъното на улицата, където двамата полицаи се промъкваха към него — но бавно, защото той от време на време стреляше срещу тях.

Патроните му скоро трябваше да свършат. Не изстреля ли…?

Бойд извади пълнителя и пъхна нов.

„Е, това беше…“

Сакс можеше да остане скрита и да се надява, че другите полицаи ще дойдат, преди Бойд да се измъкне.

Спомни си обаче брюнетката, просната в локва кръв — може би вече беше мъртва. Спомни си за полицая, който пострада от електрическата клопка, и за убития библиотекар. Спомни си младия новобранец Пуласки; разбитото му, окървавено лице. Замисли се за бедната Джинива Сетъл, чийто живот бе изложен на риск, докато Бойд се разхождаше на свобода.

Сакс стисна празния револвер и реши да действа.

* * *

Томсън Бойд изрита още веднъж вратата. Започваше да поддава. Щеше да се измъкне, щеше…

— Не мърдай, Бойд. Хвърли оръжието.

Томсън примигна с болните си очи и се обърна. Отпусна крака си, с който се готвеше да изрита вратата.

Виж ти.

Като държеше пистолета насочен към земята, той бавно извъртя главата си. Да, така си и мислеше; това бе жената от библиотеката. Червенокосата с белия гащеризон. Спомни си как се движеше напред-назад като змия. Тогава му беше приятно да я наблюдава, възхищаваше й се. Имаше защо, помисли си.

Как беше още жива? Сигурен бе, че я улучи последния път.

— Бойд, ще стрелям. Хвърли оръжието и легни на земята.

Още няколко ритника и вратата щеше да се отвори. Щеше да избяга на съседната улица. А може би жителите на апартамента имаха кола. Щеше да вземе ключовете и да простреля когото види; да отвлече вниманието на полицията. Да избяга.

Преди това обаче трябваше да провери нещо: колко патрона й оставаха?

— Чуваш ли, Бойд?

— Аха, ето те и теб. — Той присви очи: наскоро не си беше слагал капки. — Очаквах те.

Тя се намръщи. Не разбираше какво й говори. Може би се чудеше къде може да я е видял, откъде я познава.

Бойд стоеше неподвижно. Беше изправен пред дилема. Да рискува ли? Ако помръднеше и все пак й беше останал един куршум, тя щеше да го застреля. Не се съмняваше в това. Щеше да го направи без миг колебание.

„Убиват с целувка…“

Мозъкът му работеше трескаво. Револверът й беше „Смит и Уесън“, трийсет и осем калибров, специален модел, с шест гнезда. Бе изстреляла пет куршума. Томсън Бойд винаги броеше изстрелите (знаеше, че му остават осем в този пълнител и четиринайсет в резервния в джоба).

Дали й оставаше още един?

Някои полицаи държат празно гнездо пред ударника, в случай че случайно си изпуснат оръжието. Тя обаче не изглеждаше такъв човек. Беше твърде добър стрелец. Никога не би изпуснала оръжието си. Освен това, щом участваше в ударна акция, логично беше да зареди целия барабан. Не, определено не би оставила празно гнездо.

— Бойд. За последен път ти казвам!

От друга страна, револверът може би не беше неин. Вчера я бе видял с пистолет, „Глок“. На хълбока й имаше кобур за глок. Дали револверът беше резервното й оръжие? Навремето, когато всички полицаи бяха въоръжени с револвери, те много често носеха по един резервен в кобур на глезена. Сега обаче имаха пистолети с по двайсетина патрона и по един-два резервни пълнителя и не си даваха труда да носят резервно оръжие.

Не, тя или бе загубила пистолета си, или го беше разменила за револвера. Въпросът бе дали онзи, от когото го беше взела, оставяше празно гнездо. Нямаше откъде да знае, разбира се.

Въпросът се свеждаше до това, какъв човек е тя. Бойд си я спомни в музея, как сновеше из помещението като гърмяща змия. Замисли се как го последва през дупката в стената на тайната квартира. Как го подгони сега — оставяйки тежко ранената Джейни.

Той реши: полицайката блъфираше. Ако й беше останал поне един куршум, вече да го е застреляла.

— Нямаш патрони — обяви Бойд и се прицели.

Тя се намръщи и отпусна ръката си. Беше отгатнал. Дали да я убие? Не, можеше само да я рани. Но къде ще е най-добре? Да е болезнено и опасно за живота? Писъците и кръвта щяха да отвлекат вниманието на преследвачите. Тя накуцваше с единия крак; най-добре да я простреля в коляното. После можеше да я рани в рамото. И да се чупи.

— Печелиш — каза тя. — Сега какво? Заложничка ли съм?

Не се беше сетил. Той се поколеба. Май имаше логика. Какво печелеше? Обикновено заложниците носят повече проблеми, отколкото полза.

Не, по-добре да я рани. Сложи пръст на спусъка и в този момент полицайката примирено хвърли револвера си на земята. Той погледна оръжието, но нещо не беше наред… Какво?

Тя хвърли револвера с лявата си ръка. Но кобурът беше на десния й хълбок.

Томсън отново я погледна и видя проблясване на нож, летящ към лицето му. Беше го хвърлила с дясната ръка, докато той гледаше револвера.

Ножът не се заби в плътта му, дори не го поряза — дръжката го удари по бузата — но летеше право към болните му очи. Томсън инстинктивно приклекна и вдигна ръка да се прикрие. Преди да успее пак да се прицели, жената се нахвърли върху него с камъка, който бе взела от градината. Удари го по слепоочието и той извика от болка, зави му се свят.

Натисна спусъка, но не улучи и преди да успее пак да стреля, камъкът го удари по ръката. Пистолетът падна. Бойд изкрещя и притисна раната си.

Очакваше полицайката да се хвърли към пистолета и се опита да й препречи пътя с тялото си, но тя вече имаше оръжие. Пак го удари в лицето.

— Не, не…

Той се опита да се отбранява, но полицайката беше едра и яка. Следващият удар го повали на колене, той се сви, за да се предпази.

— Стига, стига…

Камъкът отново се стовари върху бузата му. Полицайката ръмжеше като освирепял звяр.

Убиват…

„Какво прави? — недоумяваше Томсън. — Нали го хвана… Защо прави това? Как може? Не е по правилата!“

… с целувка.

Униформените дотичаха.

Единият сложи белезници на Бойд, а другият издърпа полицайката и изтръгна камъка от ръката й. Главата на Томсън се пръскаше от болка, ушите му бучаха, но той чу как ченгето повтаря:

— Спокойно, спокойно, детектив, хванахме го. Спокойно, свърши вече. Не може да избяга, не може да избяга, не може да избяга…