Кърт Вонегът
Котешка люлка (125)

125. Тасманци

Заварих малкия Нют на четвърт миля от пещерата да рисува опустошения пейзаж. Той ме запита дали бих го закарал в Боливар, за да си вземе нови бои. Той не можеше да шофира. Кракът му не стигаше до педала.

Потеглихме и аз го попитах дали още чувства сексуално влечение. Оплаках се, че аз самият не чувствам — нито сънувам, нито нищо.

— Едно време сънувах жени, шест, девет, дванайсет метра високи — довери ми той.

— А сега?

— Мили боже, не мога дори да си спомня как изглеждаше моята малка танцьорка!

Припомних си какво бях чел за аборигените тасманци, които при идването на белите през седемнайсети век си ходели голи и не познавали земеделието, животновъдството, архитектурата и огъня. В очите на белите те били толкова презрени същества, че често първите заселници — английските каторжници — ги преследвали и убивали като животни. За удоволствие. За аборигените животът станал толкова непривлекателен, че те отказали да се възпроизвеждат.

Попитах Нют не мисли ли, че същата липса на надежда е унищожила мъжкото и у нас.

Нют отвърна нещо много умно.

— Предполагам, че дори не съзнаваме до каква степен цялото удоволствие в леглото се дължи на желанието да се продължи човешкият род. Ако сред нас имаше някоя жена, способна да ражда, може би щеше да бъде коренно различно. Но бедната стара Хейзъл е на възраст, на която не би могла да роди дори монголоидче.

Оказа се, че Нют знае доста неща за монголоидите, навремето ходил на училище за деца с всякакви недъзи и няколко от съучениците му били монголоидчета.

— Най-добрият писател в нашия клас бе едно монголоидче на име Мирна — имам предвид, че почеркът й беше хубав, а не че пишеше хубаво. Я виж ти! Не съм се сещал години за нея.

— Добро училище ли беше?

— Единственото, което си спомням, са думите на директора. При всяка наша лудория той винаги ни крещеше по един високоговорител. Започваше по един и същи начин: „До гуша ми дойде…“

— И на мен ми идва да извикам горе-долу същото.

— Може би е писано да сте в такова настроение.

— Вие говорите като бокононист, Нют.

— А защо не? Доколкото знам, бокононизмът е единствената религия, в която се споменава нещо за джуджетата.

Когато не пишех книгата си, препрочитах и изучавах „Книгите на Боконон“, но не бях обърнал внимание на забележката за джуджетата. Бях благодарен на Нют, че насочи вниманието ми към нея, защото двустишието показваше жестоката парадоксалност на бокононистката мисъл, сърцераздирателната необходимост да не се разкрива действителността и сърцераздирателната невъзможност да се прикрива действителността.

„Гледай джуджето как се пъчи и подмигва — то знае, че човек е толкова голям, колкото са големи надеждите и мислите му.“