Кърт Вонегът
Котешка люлка (116)

116. Големият а-хум

Суровият ръб на вечността беше вече на сантиметри от краката ми. Погледнах вълните: моето топло море беше погълнало всичко. Над вълните лениво се стелеха завеси от прах — единствената следа от онова, което водата беше покрила.

Дворецът, чиято огромна фасада към морето беше изчезнала, се хилеше с беззъбата си настръхнала усмивка на прокажен. Изглеждаше настръхнала, понеже гредите се бяха разцепили. Непосредствено под мен беше зейнала голяма стая. Подът на тази стая, неподпрян отникъде, висеше във въздуха като трамплин за воден скок.

За момент се видях да скачам върху трамплина, да отскачам от него с умопомрачителна лебедова грация, да сгъвам ръце и да се гмуркам без нито една пръска в топлата като кръв вечност.

От този сън ме събуди крясъкът на една птица, която се стрелна към мен. Като че ли ме питаше какво се е случило. „Тю-уит?“ — питаше тя.

Всички се вгледахме в птицата, след това — един в друг. Оттеглихме се ужасени. В същия миг площадката, на която бях стоял, започна да се люлее. Също като люлка конче.

Преобърна се надолу върху трамплина.

Пак се чу трясък. Трамплинът се наклони към бездната. По него като по пързалка се затъркаляха мебелите, които все още бяха останали в стаята.

Първо се плъзна ксилофонът. Колелцата му се въртяха шумно. След него — нощната масичка в луда надпревара с бензиновата лампа. Столовете ги следваха по петите. В дъното на стаята нещо, което не се виждаше, нещо, което се размърда с голяма неохота, също започна да се движи.

То запълзя надолу. Постепенно се показа. Златен нос: лодката, в която лежеше „Папа“.

Лодката стигна до края. Носът й се наклони. Лодката се преобърна във водата.

„Папа“ изхвърча и падна във вълните.

Затворих очи.

Чу се звук, като че ли много внимателно се притваряше врата, голяма колкото небето — тихо се затваряше голямата врата на небето. Това беше голям а-хум.

Отворих очи — цялото море беше „лед-9“.

Влажната зелена земя се бе превърнала в синьо-бял бисер.

Небето потъмня. Борасиси, Слънцето, се превърна в болезнено жълта топка, мъничка и жестока.

Небето се напълни с огромни червеи. Това бяха вихрите на урагана, който забушува.