Анна Тод
След падането (77)

Глава седемдесет и шест
Хардин

— Сега изглеждаш много по-хигиенично — казвам на Ричард, който излиза от банята, обръснат е гладко и бърше лицето си с кърпа.

— Не се бях бръснал от месеци — отвръща и потърква гладката кожа на лицето си.

— Не думай! — въртя очи и той ми се усмихва.

— Благодаря, че ми позволи да остана тук…

— Не е завинаги, така че не ми благодари. Не ми е много гот от тая ситуация — добавям и отхапвам от пицата, която поръчах за себе си… и която в края на краищата разделих с Ричард. Трябва да намеря начин да поема малко от бремето на Теса. Много й се насъбра напоследък и ако мога да се оправя с баща й по някакъв начин, ще го сторя.

— Знам. Учудвам се, че не си ме изхвърлил все още — засмива се той. Не разбирам как може да си мисли, че това е някаква шега. Оглеждам го. Очите му изглеждат прекалено големи за това лице. Под тях има огромни тъмни кръгове.

— И аз се учудвам — въздъхвам раздразнено.

Докато го гледам, забелязвам, че започва леко да трепери. Не от неудобство, а от липсата на какъвто там наркотик взема. Искам да знам дали е вкарал някакви наркотици в апартамента ни миналата седмица, когато е идвал да се къпе, но ако го попитам и каже, че е донесъл, ще ми падне пердето и за няколко секунди ще го изритам. Заради Теса, а и заради самия мен ставам и излизам от хола с празната чиния. Мръсните чинии в мивката са се превърнали в огромна купчина, а точно сега не ми се занимава със съдомиялната.

— Измий чиниите за отплата — викам от кухнята.

Чувам дълбокия му смях и стъпките му към кухнята точно преди да затворя вратата на спалнята. Искам да се обадя на Теса само за да чуя гласа й. Искам да разбера как е минал остатъкът от деня й… Какво ще прави след работа? Дали е гледала в екрана на телефона си с глуповата усмивка, както гледах аз, след като затворихме?

Вероятно не е.

Знам, че всички мои предишни грехове най-сетне ме застигат. Тъкмо затова ми беше пратена Теса — жестоко наказание, което аз в началото приех като красива награда. Да я имам месеци наред, за да ми бъде отнета. И въпреки това съдбата продължи да ми я размахва под носа под формата на телефонни разговори. Не знам колко дълго ще издържа, преди да се предам на съдбата си и да си позволя да се освободя от това вечно отричане.

Отричане. Точно това е. А не трябва да е така. Мога да променя изхода на всичко това. Мога да бъда такъв, какъвто иска, без да се налага отново да я въвличам в този ад. Майната му. Ще й се обадя. Телефонът й звъни, но не вдига. Почти шест е. Трябва да е свършила работа и да се е прибрала. Къде се е запиляла, по дяволите? Докато обмислям дали да се обадя на Крисчън, вече обувам маратонките за спортната зала и мързеливо връзвам връзките. Пъхам ръце в джобовете на коженото яке. Това даване на лично пространство ме влудява. Знам, че ще се ядоса, ще откачи, ако се обадя на Крисчън, но вече шест пъти звъня, а тя не ми вдига. Ръмжа недоволно и прокарвам пръсти през немитата си коса.

— Излизам — съобщавам на нежелания си гост. Той само кима, защото е наблъскал устата си с пържени картофи. Поне в мивката вече няма мръсни чинии.

Къде да ида, за бога? След няколко минути колата ми е вече на паркинга на спортната зала. Не знам дали това начинание с кикбокса ще ми помогне, но в момента единственото, за което мисля, е да тегля една майна на Теса… или да се кача на колата и да ида да я търся в Сиатъл.

Но не бива да правя нито едното, нито другото, защото знам, че така само ще влоша нещата.