Анна Тод
След падането (144)

Глава сто четиридесет и три
Хардин

„Габриел“ е напудрен бар за сноби в средата на най-богатата част на Хампстед. Разбира се, че ще избере такова място.

Влизам и оглеждам помещението. Около кръглата маса в ъгъла на бара са седнали Ванс, Майк, Макс и оная русата. Тая пък какво прави тук? И по-важният въпрос: защо Майк седи до Ванс, сякаш нищо не се е случило?

Всички са облекли костюми, вързали са вратовръзки. Само аз не съм. Даже се надявам да оставям мръсни следи зад себе си. Някаква хостеса се опитва да ме заговори, но я подминавам, както експресен влак подминава малка гара.

— Радвам се да те видя, Хардин — казва Макс и пръв става да ми подаде ръка. Не се здрависвам днес.

— Искаше да говорим, нека говорим — изричам рязко и гледам Ванс. Той вдига чашата си, която е пълна с уиски до ръба, обръща я на един дъх и става.

Майк е забил поглед в масата и едва се сдържам да не му кажа какъв е глупак. Винаги е бил тихият, изпълнителен съсед, при когото майка ми ходеше за мляко или яйца, когато нямахме.

— Как е екскурзията на този етап? — чувам гласа на… Сабрина. Поглеждам я изумен, че дори се осмелява да ми говори в този момент.

— Къде е жена ти? — мятам убийствен поглед към Макс. Усмивката на русокоска пада от лицето й и тя започва да върти празната си чаша, в която доскоро е имало мартини.

— Хардин… — опитва се да се намеси Ванс, очевидно за да ме накара да млъкна.

— Майната ти — излайвам. — Сигурен съм, че жена му и дъщеря му наистина имат нужда от него, докато той се разхожда като на парад с някаква ку…

— Стига толкова — спира ме Ванс и нежно ме хваща за ръката, за да ме отведе далеч от масата.

— Не ме докосвай — реагирам и издърпвам ръката си.

И точно тогава пискливият глас на Стефани… как й беше името… разцепва тишината и се врязва точно в ядрото на надигащата се у мен ярост.

— Хей, не можеш да се държиш така с баща си.

Тая пък колко е тъпа. Баща ми е във Вашингтон.

— Какво?

Усмивката й става все по-широка.

— Чу ме. Трябва да се отнасяш с повече уважение към баща си.

— Саша! — възкликва Макс, грабва я за ръката и с брутална сила я вдига на краката й. Не знам как не й откъсва ръката.

— Опа, да не би да казах нещо, което не е трябвало да казвам? — пита. Смехът й кънти из бара.

Тая жена е пълен изрод. Поглеждам напълно объркан към Майк. На лицето му не е останала и капка кръв, не знае накъде да гледа. Имам чувството, че ще припадне всеки миг. Мозъкът ми започва да щрака и аз поглеждам към Ванс, който също е пребледнял и нервно пристъпва от крак на крак.

Защо е тая драма? Заради глупостите на някаква курва?

— Затваряй си шибаната уста веднага! — крещи Макс, извлича я от масата и буквално я влачи като парцал през бара към изхода.

— Тя не трябваше да — започва Ванс. Ръката му се забива в косата му. — Аз… трябваше да… — замлъква. Ръцете му се свиват в юмруци от двете страни на тялото.

Не е трябвало какво? Някаква си там била направила някакъв тъп коментар за баща ми, който очевидно е… Поглеждам изпадналия в пълна паника човек пред мен. Зелените му очи горят, пръстите му се заравят и скубят косата му… Отнема ми само минутка да осъзная, че… аз правя… абсолютно същото, по абсолютно същия начин.