Анна Тод
След падането (30)

Глава двадесет и девет
Хардин

Наистина започва да ми писва да гледам само чакъл и дървета около себе си, докато обикалям из малкия град. Странното момиче все още ме преследва. Кавгата с Теса ми тежи все повече.

— Мислиш да ме преследваш из целия град ли? — питам нахалното момиче.

— Не, прибирам се в къщата на родителите си.

— Върви си сама тогава.

— Не си много любезен.

— Тъй ли? — въртя очи, макар че не може да види лицето ми. — Казвали са ми, че галантността и общителността са сред основните ми достойнства.

— Който ти го е казал, те е излъгал — смее се тя зад гърба ми.

Подритвам едно камъче и за първи път съм благодарен на Теса заради манията й за чистота, защото ако не ме беше накарала да си събуя обувките пред къщата, сега трябваше да джапам в калта с гуменките на Ландън. Неприятна гледка, знам. Освен това съм сигурен, че краката ми са далеч по-големи от неговите.

— Откъде си? — пита тя.

Не й отговарям и продължавам напред. Мисля, че на следващия, знак СТОП трябва да завия вляво. Надявам се да съм прав.

— От Англия ли си?

— Аха — казвам с половин уста, но после решавам да я попитам:

— Накъде сега? — Обръщам се и тя сочи вдясно. Разбира се. И този път сгреших за посоката, както винаги. Очите й са много светлосини, а полата й се влачи по чакъла. Напомня ми на Теса… когато я видях за първи път. Моята Теса вече не носи такива ужасни дрехи.

А и е забележително колко се е обогатил речникът й, заслугата за което е изцяло моя, понеже ми е давала повод да я псувам не един, не два, а стотици пъти. Широк спектър от случаи, когато ме е изкарвала извън кожата ми.

— И ти ли си тук с родителите си? — Гласът й е тих, дори сладък.

— Не… Да. В известен смисъл.

— Искаш да кажеш, че са ти нещо като родители? — Начинът, по който изговаря думите цели, някак литературно, също ми напомня на Теса. Поглеждам я, за да се уверя, че не е някой коледен дух, който е тръгнал след мен да ми даде един добър урок или да ми изнесе лекция. Или най-малкото — да ми изкара акъла. Спомням си, че в началото си помислих същото и за Теса.

— Добре — казва тя.

— Добре.

Забързвам крачка, за да се отдалеча от нея. Завивам вдясно, но тя завива след мен. Наближава голям камион и двамата се махаме от шосето, нагазвайки в тревата. Докато камионът ни задмине, тя ме е настигнала.

— А тя къде е? Приятелката ти? — пита момичето.

— Спи — струва ми се напълно логично да кажа същата лъжа.

— Хм…

— Какво „хм“?

— Нищо.

— Преследваш ме през целия път, затова, ако имаш да ми казваш нещо, давай — джафкам с раздразнение.

Тя усуква нещо в ръцете си и поглежда към земята.

— Помислих си, че се опитваш да избягаш от някого или да се скриеш от нещо… Не знам. Няма значение.

— Не се крия. Тя ми каза да се разкарам. Това и направих.

Какво й разбира акълът на тая бъдеща Теса.

— Защо те изхвърли?

— Винаги ли си толкова любопитна?

— Да, винаги — кима с усмивка.

— Мразя любопитни хора.

Освен Теса, разбира се. В началото склонността й да си вре носа във всичко ме побъркваше. Тя е буквално най-наглото и любопитно човешко същество, което познавам. Господи, като се сетя на какви кръстосани разпити ме подлагаше! Но после свикнах и започнах да я разбирам. Тя просто иска да знае всичко за мен, така както аз искам да знам всичко за нея… какво мисли, какво прави, какво иска. Сега — за голям мой ужас — разбирам, че аз съм този, който задава повече въпроси от нея.

— Е, ще ми кажеш ли? — настоява момичето.

— Как се казваш? — питам, за да избегна въпроса.

— Лилиян — отвръща и пуска това, което стискаше досега в ръцете си.

— Аз съм Хардин.

— Разкажи ми за приятелката си — настоява пак и прибира косата си зад ушите.

— Защо?

— Защото изглеждаш разстроен, а най-добрият начин да ти мине е, когато говориш с някой непознат.

Не искам да говоря с нея. Плаша се колко много прилича на Теса, което ме кара да се чувствам крайно неловко.

— Не смятам, че идеята е добра.

Слънцето вече се е скрило, небето е почти черно.

— Мислиш, че е по-добра идея да го държиш в себе си?

Въпросът й е логичен.

— Виж… изглеждаш ми добро момиче, но не те познавам, ти не ме познаваш, затова този разговор няма да се състои.

Тя се намръщва, въздъхва и казва:

— Добре, както искаш.

Най-сетне виждам познатия остър покрив на вилата на баща ми.

— Е, аз стигнах — казвам, за да се отърва от нея и да си продължа по пътя.

— Наистина? Чакай… Ти си синът на Кен, нали? — пита и се удря по челото.

— Да — отговарям учудено.

И двамата спираме пред алеята към гаража.

— Боже, какъв съм идиот! Как не се сетих! С този акцент… естествено! — смее се тя.

— Не разбирам.

— Баща ти и баща ми са приятели. Били са заедно в колежа. Преди да изляза, се наложи един час да слушам тъпи истории от славните им младежки дни.

— Колко странно — усмихвам се. Вече не се чувствам толкова неловко край това момиче.

— Значи не сме напълно непознати в крайна сметка — казва тя с ослепителна усмивка.