Анна Тод
След падането (67)

Глава шестдесет и шест
Хардин

Искам да седна по-близо до нея, да докосна треперещите й ръце и да намеря начин да изтрия спомените й. Не мога да понеса мисълта, че е трябвало да преживее всичко това сама, а аз пак не бях там да й помогна. Седнала е с изправени рамене, гърбът й е изправен като дъска и е готова да говори с мен.

— Защо дойде тук? — пита тихо тя.

— Защо той е тук? — Знам, че Ноа е в кухнята, сигурен съм, че подслушва разговора ни. Не мога да го понасям, не го издържам, но при така създалите се обстоятелства трябва да си държа устата затворена и да не казвам нищо.

— Мина да ме види.

— Няма нужда да го прави.

Нали аз съм тук да се грижа за нея! И да видя как е.

— Хардин, не днес! Моля те.

— Извинявай… — отстъпвам назад на дивана и се чувствам още по-голям задник.

— Защо дойде тук? — пита пак тя.

— Да докарам колата ти. Не ме искаш тук, нали? — До този миг такава вероятност дори не ми бе минала през ума. И сега мисълта, че не ме иска, ме изгаря като киселина. Може би присъствието ми тук прави нещата още по-зле за нея. Времето, в което аз бях нейната опора и утеха, отдавна е отминало.

— Не, не е така… Просто съм объркана.

— От какво?

Очите й греят под мъждивото осветление в хола на майка й.

— От всичко, което се случи снощи, от Стеф, от всичко. Ти знаеше ли, че всичко това е било само игра за нея и че ме е мразела през цялото време?

— Не, разбира се, че не съм знаел!

— И не си имал никакви подозрения, че тя храни лоши чувства към мен?

Мамка му! Но искам да съм честен, затова казвам истината.

— Може би съм имал подозрения, но аз те предупреждавах. Моли спомена един-два пъти, но не каза нищо конкретно, а и не предполагах, че е нещо сериозно. Мислех, че Моли всъщност наистина не е знаела за какво говори. Предполагах, че само си измисля.

— Моли? Откога на Моли й пука за мен?

Толкова черно-бяло. Теса винаги иска нещата да са черно или бяло. Не може да приеме, че има и някой друг цвят между тях. Тъжно ми е, че не мога да го направя така просто за нея, че не мога да направя света и хората черно-бели и лесни за разбиране.

— Не, не й пука особено. И все така те мрази — казвам и поглеждам надолу. — Но тя ми се обади, след като отиде на обяд с тях двете. Бях откачил! Не исках Моли или Стеф да се бъркат в живота ни, затова държах да си тръгнеш. Но по онова време мислех, че Стеф е само любопитна кучка. Не знаех, че е пълен психопат.

Когато поглеждам към Теса, тя вече бърше очите си. Премествам се по-близо до нея, а тя се свива пак на топка.

— Хей… — Ръката ми гали косата й. — Всичко е наред… — Хващам я нежно за ръката и я притеглям към гърдите си. — Шшш…

След няколко секунди тя се предава.

— Искам да започна отначало, искам да забравя всичко, което се случи през последните шест месеца — проплаква. Гърдите ми се стягат от болка. Съгласявам се с нея, но никак не ми се ще. Не желая да иска да ме забрави. — Мразя този колеж. През целия си живот с такова нетърпение съм чакала да дойда тук, но се оказа грешка след грешка.

Тя дърпа тениската ми и се притиска към мен. Не казвам нищо, защото не искам да я карам да се чувства по-зле. Не знам какво съм очаквал да заваря, когато влязох в тази къща, но със сигурност не съм очаквал Теса да се сгуши и да плаче в ръцете ми.

— Прекалено драматизирам — казва и се отдръпва твърде бързо. Иска ми се да я притисна пак до себе си.

— Не, не драматизираш. Като се има предвид какво се случи, мисля, че си доста смела и спокойна. Кажи ми какво помниш, не ме карай да те питам пак, моля те.

— Всичко е някаква мъгла… беше толкова странно. Знаех какво става, но не можех да навържа събитията. Не разбирам защо. Не знам как да го обясня. Не можех да се движа, но усещах, чувствах всичко — потръпва.

— Усещала си? Къде те докосна? — Не искам да знам.

— Краката. Съблякоха ме…

— Само краката? — Моля те, кажи „да“.

— Да, така мисля. Можеше да стане много зле, ако Зед… — И млъква, а аз си поемам дъх. — Както и да е. Това хапче… тялото ми така натежа… Не знам как да опиша чувството.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Какво?

Накъсани спомени от липса на спомени и пропадане в черни дупки; препъване и въргаляне към дома из улиците на Лондон. Да, представата ми за забавление в онези времена и тази сега са коренно различни.

— Да, навремето ги вземах за… забавление.

— Наистина ли?

Гледа ме изумено и никак не ми харесва как ме кара да се чувствам с този укорителен поглед.

— Забавление не е точната дума. Вече не.

Тя кима бавно и ми се усмихва сладко, с облекчение. После започва да оправя деколтето на пуловера си. Сега забелязвам, че й е прекалено тесен.

— Това откъде се взе? — питам.

— Пуловерът ли? — Усмихва се горчиво. — На майка ми е… Не личи ли? — Пръстите й ожесточено опъват тясната материя.

— Не знам. Ноа ми отвори вратата, а и ти, облечена така… реших, че съм се качил в машина на времето — казвам закачливо. Очите й грейват весело и цялата тъга се отмива. Дори захапва долната си устна, за да не се засмее. Киха и изважда носна кърпичка от кутията на масата.

— Не, няма машини на времето — отвръща бавно и духа носа си.

Мамка му, това момиче е красиво дори след като е плакало вероятно с часове.

— Толкова се притеснявах за теб — казвам и усмивката й веднага изчезва.

Мамка му, не исках да я натъжавам.

— Ето това ме обърква. Заяви ми, че не искаш да пробваш повече, а сега ми казваш, че си се тревожел за мен. — Тя ме гледа с празни очи, но устните й треперят. Права е. Рядко признавам, когато се тревожа за нея, но всеки ден прекарвам часове в безумни тревоги за нея. Искам някаква емоция от нея, искам да ми вдъхне увереност, но тя разбира мълчанието ми съвсем грешно. — Няма проблем, не ти се сърдя. Наистина съм благодарна, че дойде и докара колата ми. Това означава много за мен.

Мълча. Сякаш съм забравил как се говори.

— Няма проблем — отговарям след време, но трябва да й кажа нещо истинско, нещо значимо. Теса обаче не издържа на болезненото мълчание и превключва на режим „вежлива домакиня“.

— Как ще се прибереш обратно? Чакай… как разбра адреса тук?

— Ландън ми каза.

— О, той е тук, така ли?

— Да, чака навън. В колата.

Тя се изчервява и скача на крака.

— О, задържам те. Извинявай.

— Не, не ме задържаш. Няма проблем да изчака.

Не искам да тръгвам. Освен ако не дойдеш с мен.

— Може би е редно да влезе — казва и поглежда към вратата.

— Не, добре, е, наистина — гласът ми излиза прекалено рязък.

— Благодаря, че докара колата… — опитва се да ме разкара възможно най-вежливо. Познавам я.

— Искаш ли да вкарам багажа ти?

— Не, тръгвам сутринта, така че няма нужда.

Защо ли се изненадвам от факта, че винаги когато отвори уста, се чувства задължена да ми напомни за Сиатъл? Продължавам да чакам да промени решението си, но знам, че това никога няма да се случи.