Анна Тод
След падането (105)

Глава сто и четири
Хардин

Минава осем. Теса е в кухнята и закусва с Кимбърли. Облечена е за работа. Мамка му, понеделник е. Тя тръгва на работа, а трябва да се прибера и да отида на някоя лекция. Е, няма да успея да хвана много, но не ми пука. И бездруго получавам дипломата си след по-малко от два месеца.

— Ще го будиш ли? — пита Кимбърли точно когато влизам в кухнята.

— Станал съм — казвам аз, все още отпуснат от съня. Снощи успях да се наспя спокойно, нещо, което не ми се беше случвало през цялата седмица, преди да дойда, а първата нощ почти не спахме.

— Здрасти — поздравява Теса. Усмивката й огрява цялата стая, а Кимбърли леко се спуска от високия стол и ни оставя сами, което е своеобразен рекорд, защото за първи път не ме дразни с поведението си.

— Кога се събуди? — питам.

— Преди два часа. Крисчън ми каза, че мога да закъснея с час, понеже още спиш.

— Трябваше да ме събудиш по-рано — отвръщам. Очите ми гладно оглеждат тялото й. Облякла е тъмночервена блуза и тясна черна пола до коленете. Полата очертава извивките на тялото й по възможно най-възбуждащия начин. Искам да я наведа напред на стола, да вдигна полата й до кръста, да видя бикините й и да я чукам тук…

— Какво има? — пита и ме връща в реалността.

Входната врата се затваря и най-сетне сме сами в огромната къща.

— Нищо — лъжа и тръгвам към кафеварката. — Мислех, че тези богати задници ще имат най-малкото професионална кафеварка.

Теса се смее на коментара ми и казва:

— Радвам се, че нямат такава. Много ги мразя — допълва. Обляга се на плота и косата й пада като рамка около лицето.

— И аз — отвръщам. Оглеждам се из просторната кухня и очите ми се връщат върху бюста на Теса. — В колко трябва да тръгнеш?

Тя кръстосва ръце пред гърдите си и ми блокира приятната гледка.

— След двадесет минути.

— Мамка му!

Двамата отпиваме едновременно от кафето си.

— Трябваше да ме събудиш. Кажи на Ванс, че няма да ходиш днес.

— Не — отсича и подухва кафето в чашата си.

— Да.

— Не — казва категорично. — Не мога да си позволявам да се възползвам от факта, че имаме личен контакт извън службата и че живея в къщата му, за да не ходя на работа.

Думите й ме дразнят. Не искам да е така, но не мога да не се ядосам на такова изказване.

— Нямаш личен контакт с него, а си в къщата му, защото Кимбърли ти е приятелка, а и нека не забравяме факта, че аз съм този, който те запозна с него — напомням й с ясното съзнание, че винаги подскача до небето, когато й се каже, че е получила стажа си с връзки. Тя драматично върти очи, става и започва да трака с токчетата си по паркета, подминавайки ме. Пръстите ми се впиват в лакътя й и спирам театралното й излизане от кухнята. Притискам я към гърдите си и устните ми докосват вдлъбнатината под шията й.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— В стаята, за да си взема чантата — казва спокойно и хладно, но тежкото й дишане никак не се връзва с хладнокръвието в гласа й.

— Кажи му, че ти трябва малко повече време — настоявам и едва докосвам с устни кожата на шията й. Тя се опитва да изглежда напълно безразлична към допира ми, но я познавам достатъчно добре, по-добре, отколкото самата тя познава себе си.

— Не! — прави някакъв мижав опит да се отскубне, колкото да има с какво да се оправдае после и да си казва, че се е съпротивлявала. — Не искам да се възползвам. И без това живея тук безплатно.

— Е, добре тогава. Аз ще му се обадя.

Не му е нужна днес в офиса. И бездруго ходи три дена в седмицата, а аз се нуждая от нея повече, отколкото „Ванс Пъблишинг“ се нуждае.

— Хардин! — хваща ръката ми, преди да съм успял да извадя телефона си. — Аз ще се обадя на Ким — казва сърдито, а аз съм едновременно и благодарен, и изненадан колко лесно се съгласи.