Анна Тод
След падането (124)

Глава сто двадесет и три
Хардин

Студената вода плиска върху раната. Наблюдавам как кървавочервените струи се въртят и оттичат в канала. Пак? Това се случва за кой ли път? И знам, че беше само въпрос на време, преди да се стигне пак до това положение. Съвсем естествено.

Оставил съм вратата на банята отворена, за да мога да изтичам, ако чуя крясъци от спалнята. Не знам какво съм си въобразявал, когато се обадих на тая кучка. Не бива да я наричам кучка, но е такава… така че… да, кучка. Поне не го казвам пред Теса. Когато й позвъних, мислех само за празния поглед на Теса, за това как наивно каза: „Той не взема наркотици“ и как само се опитваше сама да убеди себе си в нещо, което очевидно не е истина. Знаех, че ще се скърши и ще започне да премисля, че ще се сгромоляса… И се обадих на майка й. Мислех си, че тя може да й помогне. Ето, точно това е причината да избягвам да съдействам на хората. Нямам опит в тези неща. Но за сметка на това имам отличен опит в прецакването и провалянето на всичко останало. Само не ме търси за спасение.

Засичам в огледалото някакво движение. Вдигам поглед и виждам отражението на Ричард. Облегнал се е на рамката на вратата и ме гледа враждебно.

— Какво? Да не би да си дошъл да се опитваш да се биеш с мен? Или какво? — казвам безизразно.

Той въздъхва и прокарва ръка по избръснатото си лице.

— Не, не сега.

Иска ми се да ми посегне, така ми се иска. Така съм навит за някой и друг тупаник.

— Защо никой от двамата не ми каза? — пита и знам, че става дума за облога.

Тоя ебава ли се?

— Защо да ти казвам? И със сигурност не си чак толкова тъп, за да вярваш, че Теса ще сподели с баща си… с липсващия си баща… такова нещо.

Затварям крана на водата и притискам кокалчетата си. Почти не кървят. Трябва да се науча да редувам ръцете. Занапред ще удрям само с дясната.

— Не знам… Имам чувството, че сте ме подвели. Мислех си, че сте две противоположности, които се привличат, но сега…

— Не съм ти искал нито разрешение, нито одобрението. Нямам нужда от такова — казвам и минавам покрай него по коридора към хола. Вдигам торбичката с изгорелите пуканки, която все още е на пода.

Ландън каза да слушам само гласа на Теса. Де да беше толкова лесно. И може би един ден ще бъде лесно… Толкова се надявам.

— Знам, че не си ме питал, просто искам да разбера за какво става дума. И като неин баща мисля, че е мое задължение да ти сритам задника — казва и клати глава.

— Аха, да, в качеството на неин баща — иронизирам го. Надявам се интонацията ми да му напомни, че не е бил такъв от доста години.

— Когато Карол беше млада, беше същата като Теса — казва и върви подире ми в кухнята.

Едва не изпускам торбата с пуканките.

— Не, не е била като Теса.

Няма никакъв, абсолютно никакъв начин това да е вярно. Честно казано, в началото си мислех, че Теса е като тази кучка с измислен морал, но сега я познавам достатъчно добре и няма начин да се намери каквото и да е общо между двете. Постоянната й потребност да има приличен вид, да е спретната и чиста, а най-вече да изглежда добре — с повод и без повод — е резултат от съжителството й с тази жена, но това е единствената им допирна точка.

— Вярно е. Не беше така мила и добра като Теса, но невинаги е била… — не довършва. Отваря хладилника и вади шише с вода.

— Кучка? — довършвам вместо него. Очите му се стрелват с ужас към коридора, сякаш се страхува, че е чула и че сега ще дойде да го досмели. Всъщност в момента наистина ми се иска да стана свидетел на подобно изпълнение.

— Винаги се усмихваше… Усмивката й беше различна. Всички мъже я искаха, но тя беше моя — казва. Усмихва се при спомена за онези времена, когато вероятно всичко е било различно. Не, не съм се договарял за такива разговори… Не съм брачен консултант. Майката на Теса е хубава, няма спор, но в гъза й има забит кол и някой трябва да го извади. Или… по-добре да го забие по-навътре.

— Е? — питам. Не разбирам какво цели с тоя разговор.

— Тогава беше толкова амбициозна, състрадателна, мила. Много е объркано, защото майка й беше същата, каквато е Карол сега, даже по-зле. Родителите й ме мразеха. И като използвам думата „мразеха“… не знам дали не е много меко казано. И никога не са си правили труда да го прикрият. Искаха да се ожени за някой борсов агент, адвокат, за когото и да е, само не и за мен. И аз ги мразех… лека им пръст. — Той обръща поглед към тавана, а аз, колкото и ужасно да звучи, се радвам, че поне оная баба и онзи дядо не се навъртат наоколо, че и те да ме сочат с пръст.

— Е, тогава не е трябвало да се жените — казвам, затварям капака на кофата за боклук, където метнах пуканките, и се облягам на плота. Бесен съм му заради болката, която причини на Теса, и искам да му изритам задника на улицата, но пък… какво толкова. И без това е станал като част от обзавеждането в този апартамент. Като стар диван, който мирише гадно и скърца, когато седнеш на него, неудобен е, но по някаква странна причина не можеш да го изхвърлиш. Това е Ричард.

Лицето му посърва и той добавя:

— Ние не бяхме женени.

Наклонявам леко глава и го гледам объркано. Теса ми е казвала, че са били женени.

— Теса не знае. Никой не знае. Никога не се оженихме легално. Направихме нещо като сватба, за да не пискат родителите й, но така и не подписахме документите. Аз не исках.

— Защо? — питам. Но може би по-важният въпрос е защо ме интересува? Преди няколко минути си представях как му размазвам главата в стената, а сега си седим и си клюкарстваме като две тъпи тийнейджърки. Сега трябваше да съм залепил ухо до вратата на спалнята и да слушам дали майката на Теса не й пълни главата с глупости само и само да ми я вземе.

— Защото бракът не беше за мен. Или поне така си мислех — отвръща. Почесва се по врата и се замисля. — Правехме всичко, каквото правят семейните двойки: тя взе фамилното ми име. Не знам как направи тоя номер, но съм убеден, че си е мислела, че ако ми вземе името, това ще промени статута й или нещо такова, но никой не знае какви жертви й струваше моят егоизъм.

Започвам да се питам, а също и да се плаша как ли би реагирала Теса на подобна информация, като се има предвид колко е обсебена от идеята за брака. Дали това би погасило тази нейна идея фикс, или би я подпалило допълнително?

— С годините тя започна да се изтощава от поведението ми. Карахме се като куче и котка. И трябва да ти кажа, че тази жена нямаше умора, нямаше прекършване. Но аз й взех и това. И когато престана да спори с мен, знаех, че всичко е приключило. С всеки изминал ден огънят в очите й гаснеше.

Гледам го и разбирам, че отдавна не е в тази стая, а се е пренесъл в миналото.

— Всяка божа вечер тя нареждаше масата, обличаше се, обличаше Теса за вечеря, седяха и чакаха със сресани коси, с фибички и прически. Дочакваха ме да отворя вратата, да се олюлявам в коридора и да се оплаквам, че е прегорила лазанята. В повечето от случаите заспивах на масата, преди вилицата да докосне устата ми… И всяка нощ свършваше с кавга… не помня и половината от скандалите, дори не знам за какво сме си крещели.

Представям си малката Теса, облечена в красива рокля, как чака баща си след уморителен работен ден само за да влезе и да й разбие сърцето. Искам да се пресегна и да го удуша.

— Не желая да слушам нищо повече — казвам с предупредителен тон.

— Спирам — отсича. Виждам срама на лицето му. — Исках само да знаеш, че Карол невинаги е била такава. Аз създадох гневната жена, която познаваш днес. Не искаш историята да се повтори, нали?