Анна Тод
След падането (100)

Деветдесет и девет
Теса

Бавно и без особено желание се спускам в реалността. Хардин лежи до мен.

— Хей — казва, усмихва се и ме целува.

Смехът ми е мързелив, не искам да помръдвам. Мускулите ме болят, но по най-сладкия начин.

— Ще ми се да не тръгваш утре — прошепвам и прокарвам пръсти по клоните на умиращото дърво на татуировката на корема му. Това дърво е така мрачно, страшно, а в същото време е и интригуващо. Питам се, ако Хардин си направи татуировка на дърво сега, дали то би изглеждало точно така. Дали изобщо би било дърво? Дали би имало няколко листа по голите клони? Защото сега е по-жив и по-щастлив, нали?

— И аз не искам.

— Тогава не тръгвай — отвръщам. Не мога да прикрия отчаяната молба зад думите си.

Ръцете му се разперват на гърба ми и той притиска голото ми тяло до своето.

— Не искам, но знам, че ти го казваш само защото те докарах до няколко оргазма.

Поглеждам го сърдито и ужасено.

— Не е вярно! — възкликвам. Смехът разтърсва тялото му. — Не е само заради това. Може би не е лоша идея да сме заедно всеки уикенд известно време, пък да видим какво ще стане…

— Очакваш да карам дотук всяка седмица?

— Не всяка. И аз ще идвам — уточнявам. Поглеждам го в очите. — Засега това даване на лично пространство работи в наша полза.

— Теса… вече ти казах какво мисля за тези връзки от разстояние — въздъхва той. Очите ми се преместват към тавана, където вентилаторът бавно пори мрака в стаята. После поглеждам към телевизора. Рейчъл сипва маринован сос на Моника.

— Да, но си тук, нали? — казвам с предизвикателен тон.

Той въздъхва и леко подръпва крайчетата на косата ми, за да го погледна пак.

— Туш!

— Мисля, че можем да стигнем до някакъв компромис.

— Какво предлагаш? — пита меко, затваря очи и си поема дълбоко дъх.

— Не знам точно… Дай ми минутка.

И какво всъщност му предлагам? И за двама ни е по-добре да стоим на известна дистанция, за да запазим разсъдъка си. Колкото сърцето ми и да иска да забрави и да прости всички ужасни неща, през които сме минали през тази половин година, съзнанието ми не е готово да отдам без борба остатъка от достойнството си. Аз съм в Сиатъл сама, следвам мечтите си, без да имам дом, а е така заради Хардин и неговата склонност да обсебва живота ми, заради нежеланието му да достигнем до компромис относно… дори най-дребните неща.

— Честно казано, не знам — изричам накрая, защото не мога да предложа нищо.

— Все още ли ме искаш за уикендите? — пита. Пръстите му се увиват около кичурите на косата ми.

— Да.

— Всяка седмица?

— Почти.

— Искаш ли да говорим по телефона… както досега?

— Да — отвръщам. Наистина ми харесват тези обикновени, простички разговори по телефона, когато минутите и часовете минават неусетно.

— Значи всичко си остава като досега? Не знам наистина… — казва прекалено сериозно той.

— Защо не? — питам. За него тази седмица се оказа много добра. Защо не иска да продължим така?

— Защото, Теса, ти си тук, в Сиатъл. Без мен. И реално не сме заедно, не сме двойка. И можеш да срещнеш някого…

— Хардин! — възкликвам. Вдигам се на лакът да го погледна. Очите му са забити в моите и сякаш вижда в мен. Един кичур от косата ми пада върху лицето му. Без да мигне дори, без да откъсне очи от мен, той прибира кичура зад ухото ми. — Не възнамерявам да се виждам или да излизам с никого. Искам само да бъда независима и да се научим да общуваме един с друг.

— Защо изведнъж реши, че искаш да си независима? — настоява. Пръстът му гали мидата на ухото ми. Потръпвам. Ако се опитва да ме разсее, със сигурност успява. Въпреки нежния му допир и горящите зелени очи, продължавам да му обяснявам какво искам и каква е окончателната ми позиция:

— Не е изведнъж. Споменавала съм ти го и преди. Освен това не бях забелязала колко съм станала зависима от теб. Установих го съвсем наскоро, а това, честно казано, никак не ми хареса. Не искам да съм изцяло зависима от теб.

— Аз искам — изрича тихо.

— Знам, че искаш, но аз не желая — казвам твърдо и не позволявам на колебанието да си проправи път към гърлото ми. Искам да се потупам по рамото за смелостта, но знам, че играта ми няма да мине. И той не го вярва.

— Каква е моята роля в твоята независимост?

— Просто прави това, което правеше досега. Трябва да се науча да вземам решения, без да чакам твоето одобрение или мнение по въпроса.

— Ти и сега не зачиташ мнението ми, нито пък одобрението ми относно всяка своя постъпка. Иначе нямаше да си направила и половината от нещата, които успя да сътвориш за много кратко време. Не искам да се караме.

— Хардин! — говоря с предупредителен тон. — За мен това е много важно. Трябва да се науча да мисля самостоятелно. Трябва да сме партньори… равни… никой от нас не бива да има повече власт от другия.

Трудно ми е да намеря точните думи, за да му обясня какво искам… от какво имам нужда, а трябва да го направя. Тази независимост е част от това, което съм, и това, което държа да бъда. Искам да намеря себе си, да разбера коя съм и каква съм. Със или без него.

— Равни? Власт? Ти си тази, която държи силата и властта. Хайде, моля те, погледни обективно. Дори в момента решаваш за двама ни.

— Не става дума само за мен. Това е хубаво и за теб. И виждам промените. Знаеш, че е така.

— Може би. Значи ми казваш, че можем да се разбираме добре само ако живеем в различни градове? — упорства. Ето как облече в думи въпроса, който ме глождеше от мига, в който го видях на вратата.

— Това ще го измислим по-натам.

— Разбира се, че ще го измислим — отговаря саркастично, но олекотява удара от думите си с целувка по челото ми.

— Помниш ли, когато каза, че има разлика между това да обичаш някого и това да не можеш да живееш без него?

— Не искам дори да си припомням. Моля те.

Прибирам мократа му коса от челото.

— Ти го каза — продължавам да ръчкам. Пръстите ми се спускат по носа му и по подпухналите му устни. — Много мислих за това.

— Защо? — пита с раздразнение.

— Защото е имало причина да го кажеш, нали?

— От яд, от гняв. Не знаех дори какво значи. Просто поредната проява на конския задник Хардин.

— Добре, няма значение защо си го казал, но не мога да спра да мисля за това изречение — отвръщам и потупвам връхчето на носа му.

— Не е трябвало, защото между двете няма разлика — казва. Думите се търкулват меко и бавно от устните му. Замислен е.

— Как така няма?

Той се усмихва замислено.

— Не мога да живея без теб и те обичам. Двете неща вървят ръка за ръка. Ако можех да живея без теб, нямаше да те обичам така, както те обичам. И е пределно ясно, че не мога да живея далеч от теб. А ако ти можеш да кажеш такова нещо, няма да се отнася за мен, защото едва не си счупи задника да тичаш, за да ме прегърнеш, когато пристигнах.

Широката му усмивка грее сред мрака в стаята. Суровото изящество на чертите му спира дъха ми. Когато се държи така естествено и когато стените около него падат… няма нищо по-хубаво в моя малък свят.

— Знаех си, че ще ме тормозиш за това — шегувам се, пляскам го по голите гърди и дългите му пръсти веднага улавят китката ми.

— Играта пак ли загрубява? Нали помниш какво се случи преди малко?

Той се надига от матрака, топлината се разлива по тялото ми. Концентрира се върху бедрата ми.

— Можеш ли да останеш още ден? — питам. Трябва да знам дали ще имам още малко време с него, дали ще можем да прекараме цялата сутрин… да играем груби игри. — Моля те!

Заравям глава в шията му и най-сетне той казва:

— Добре.

Усещам усмивката му върху челото си. След кратка пауза добавя:

— Но само при едно условие: ако ми завържеш пак очите.

С едно рязко движение Хардин ме обръща по гръб и вече съм под него. И се изгубваме един в друг. Отново и отново.