Ромен Гари
Лиричните клоуни (8)

VII

Карнавалното шествие слизаше по улицата, всички се юрнаха към прозорците и им дадоха миг спокойствие и близост, сякаш те бяха отделна банда, малко като бедните побратими, както понякога се случва в кръчмите. Педро и Ла Марн си говореха за политика с наведени чела и поглед в поглед като двама рогоносци, кръстосали рога; момичето пушеше сред лисиците си с държанието на човек, който не е от вашия вид. На другия край на бара Рение зърна изискан господин с пепитен костюм, ръкавици от глиганска кожа, бял карамфил, папийонка, сиво бомбе и леко повдигната лява вежда, който изглеждаше напълно вдървен от алкохола, освен ако не беше от тежестта на отговорностите, които американската Конституция бе стоварила на плещите му: преследване на щастието, pursuit of happiness… Напълно достатъчно да докараш човека до ступор и да го вкамениш. Мъжът беше с леко изпъкнали очи и издути бузи, сякаш си подсвиркваше, издишаше или сдържаше пристъп на смях. Но като изключим това беше много достолепен и много спретнат и се държеше като човек, който отказва да прави отстъпки по този въпрос.

— Този е най-красивият, когото съм виждал — рече Педро. — Дори не пие вече. Живее от натрупаното. Още снощи беше тук, на тази табуретка: сигурно съм забравил да го преместя, като съм затварял.

— Е, вие пък, господин Педро — рече възхитено момичето. — Дали да пийна нещо?

Педро й сипа ракия.

— Ако си мислите, че алкохолът го е докарал до това състояние, лъжете се — рече Ла Марн категоричен.

Приближи със залитане до джентълмена — не беше наистина пиян, но имаше нужда от оправдание — подуши приятелски като голямо кротко куче повехналия карамфил, и всички се зарадваха, че не продължи по-нататък.

— Е, тогава какво? — попита Педро. — Аушвиц? Хирошима? Корейската война? Или всички, които ще последват?

— От сгърчения покой е — рече Ла Марн. — Така се е сгърчил, за да остане безстрастен пред всичко това, че сега не може да помръдне. Напълно се е вкочанил. Стоицизъм. Толкова дълго се е сдържал, че се е повредил.

— Свиня — рече момичето.

— Първокласна природа, издигнала се над мелето и решена да съхрани своята човешка вяра, ей това е! — възкликна Ла Марн. — Намерил е убежище в безучастността и го е направил толкова успешно, че сега не успява да излезе от нея. Изчезнал е безследно, там горе, във висините. Искал е да се издигне над всичко в своя покой, от концентрационните лагери до сталинския Гулаг, но за това се е наложило така да стисне зъби и всичко останало, че вече не може да гъкне. Не успява да си разтвори сфинктерите. Повреда. Сега не знае нито кой е, нито какво прави тук и защо… Или пък разиграва неразбирането и вцепенението на човека от това време, всъщност, от всички времена, изправен пред всичко, което му се случва. Пълното слисване на човеколюбеца пред варварство на човеците. Или пък, мръсникът му с мръсник, се опитва да се изхлузи от собствената си отговорност. Да се измъкне от играта като покаже, че няма нищо общо с всичко това и че си е съвсем чистичък. Вижте го: ръкавици с цвят на сметана, безупречни ръбове на панталона, карамфил в бутониерата. Напълно непоклатим в желанието си да подражава на нашите безсмъртни чистота и достойнство!

— Може да е прочел във вестника, че американците разполагат с ядрен арсенал, способен да унищожи три пъти човечеството, и още да не може да се освести — рече Педро.

— … Или пък — крещеше Ла Марн — е нежна душа, която брани своята ранимост с черупка от безучастност! И напълно се е оттеглил в своите глъбини, към вътрешната си поема, за да избегне ударите! Пропаднал в себе си под ударите на Историята! Умъртвена, атрофирала под ударите на историческата реалност чувствителност! Лирично проблейващ буржоа, оттеглил се с багажа си и със сълзи на очи! Или присмехулник — особено яростен и находчив начин да се присмееш на живота, показвайки в какво ви е превърнал той. Един вид всеобхватен и издъно преживян присмех поради самия факт, че живеете, вярвате и храните надежди. Издайник. Безжалостен показалец, насочен към живота такъв, какъвто го лъжем. Или пък жажда за въздишки и любов на лунна светлина. Или пък… шт!

Наведе се към момичето:

— Социализъм с човешко лице, госпожице. Хич няма да се изненадам, ако дълбоко в себе си крие точно това! Или пък онова.

— Онова? — рече момичето.

— Онова — каза Ла Марн и й намигна.

— Онова какво?

— Онова на Педро — каза Ла Марн.

— Прасе! — каза момичето.

— Онова на Педро. Разцепената глава на Троцки. Бащите на Октомврийската революция, разстреляни от Сталин като болшевики. Гулаг и хилядите му жертви. Онова на Педро.

— Стига — каза Педро. — Иди пикай другаде.

— Човек може да бъде комунист и без да е сталинист — рече курвата добродетелно.

— Именно — потвърди Ла Марн. — Именно, и точно това докарва човека до такова състояние. Да го питаме ли откъде идва, накъде отива и кой е?

— Той не говори — отвърна Педро. — Прекалено пиян е.

— Идеологическо следсмъртно вцепеняване — рече Ла Марн. — Да го пребъркаме. Може да носи адреса на родителите си.

Джентълменът-до-върха-на-ноктите седеше силно изправен на табуретката с една елегантно повдигната вежда. Неуязвим е, пустият му задръстеняк, помисли си Рение със завист. Арките изсичаха гледка като от картина на Джеймс Енсор и непознатият с лекота се открояваше на този фон от конфети, серпентини, гримасничещи маски, опипвани девойки и чудовища, сякаш нищо друго не бе правил през целия си живот. Равнодушно се остави да го пребъркат. Нищо няма да открием в него, помисли си Рение. Всичко е прибрано в музеите и библиотеките.

— Нищо — каза Ла Марн. — Никаква следа от самоличност, съвършено инкогнито. Естествено, това е предумишлен номер. Мъчи се да символизира непобедимия, неразрушим човек, човешкия човек, когото нищо не може да победи или омърси!

— Можете да си напъхате метафорите на едно място — каза Педро. — Всичките сте пристрастени. Буржоазно декадентство. Целият Запад се е превърнал в „Езерото“ на Ламартин. Влага и ридания. Превърнахте човека в болест.

Джентълменът си стоеше равнодушен към всичко това и съвършено встрани от нещата, докато Ла Марн го преджобваше. Първокласна природа до върха на ноктите, между другото съвсем изгризани, помисли Рение.

— Виж ти, виж ти, виж ти! — пропя Ла Марн по текст на Орне и музика на Мисраки.

Държеше в ръка смачкан лист. Разгъна го.

„Малък речник на великите влюбени“ — прочете той. — Ама че работа… Ама че работа! Повтори той с нежен поглед, вперен в персонажа. Приятел! Открил го е в един женски седмичник, „Ел“. Абониран съм. Винаги съм имал нужда от женско присъствие край себе си. „Малък речник на великите влюбени.“ Едно от имената е подчертано.

Прочете:

— „Хьолдерлин, Фридрих (1770–1843). Търсел абсолютната любов, по-голяма от живота…“

Прекъсна и се обърна към образа. Педро, Рение и момичето също се бяха втренчили в него. Изглеждаше много далеч от всичко това, макар да бе невъзможно човек да си представи от какво по-точно, нито къде се намира и в какви неизразими перспективи се вглежда. Просто не беше тук с повехналия си карамфил, белите гетри, сметановите ръкавици и повдигнатата вежда. Беше заминал, оставяйки след себе си дрешника.

Сопрано, който се бе приближил до стъклото на кафенето и наблюдаваше шествието, с килната назад сламена шапка и бира в ръка, се обърна и видя, че баронът е попаднал в чужди ръце. Около него стояха четирима, сред които и една проститутка, и един от тях пребъркваше джобовете на барона. Това нямаше да притесни Сопрано извънмерно, защото самият той всяка вечер проверяваше джобовете на барона и никога нищо не бе намирал. Но все се боеше да не му се измъкне, по един или друг начин. Всеки би могъл да го отмъкне, в крайна сметка Сопрано нямаше никакви собственически права над него, все пак той не беше някаква вещ или куче. Реакциите на барона бяха напълно непредвидими, поради простата причина че той никога нямаше реакции; съвсем лесно можеше да се остави някой да го отведе, а Сопрано вече не можеше да се лиши от неговата компания. Тъй че приближи пъргаво групичката, още повече че за негова изненада, мъжът, който пребъркваше барона, бе открил нещо в джобовете му, и Сопрано бе толкова шашнат, че известно време пропусна да се намеси.

— Четеш ли, или не четеш? — попита Рение.

— „Търсел абсолютната любов, чиста, дълбока, прекрасна, по-голяма от живота… Открил я. И изгубил не живота, а разума си. Сузете, жената на банкера, който наел Хьолдерлин като частен учител, изглежда толкова млада, колкото децата си, кестенява, с тъмни очи, пълни с плам и нежност. Но банкерът открива тяхната страст и прогонва поета. Сузете не успява да надживее раздялата… А Хьолдерлин потъва в безучастност. Полудява, но е отсъстващ луд, кротък, човек, който просто не е тук. Човек кукла. Вкаменен ствол. Преживява по този начин още трийсет и седем години при един дърводелец, който го прибрал вероятно защото бил свикнал с дървото.“

Ла Марн прекрати четенето и се втренчи в образа с изумление и увиснала челюст. Другите също го гледаха. Но баронът изглежда не се досещаше. Стоеше си много далечен и много вдървен на своята табуретка. Между лентата и филца на бомбето му се подаваше крайче розова хартия. Рение протегна ръка и го измъкна. Беше остатък от билет за дербито в Епсън преди две години.

— Може просто да е изгубил всичко на надбягвания — промърмори той.

— Permesso^[1] — каза зад тях един леко дрезгав глас.

Видяха по-скоро дребен мъж, пристегнат в кръста, с подплънки на раменете и бяла сламена шапка на главата. Черни очи, тънки устни и нос като острие.

Почти изтръгна билета от ръцете на Ла Марн.

— Come, come, barone^[2] — каза той.

Хвана го внимателно под ръка и го принуди да се изсули от табуретката. Баронът се подчини. Стоеше прав, много изпънат, с безупречна вежда, а също и бомбе. Сопрано го придържаше.

— Кажете, той отдавна ли е така? — попита Ла Марн.

— Не мога да ви кажа — отвърна Сопрано със силен италиански акцент. — Имам го само от една година. Много изтънчен човек. Come, come, barone mio.^[3]

Отведе го до една маса, където баронът седна, като механично присви колене. Сопрано му подряза пура, сложи я между устните му и я запали. Баронът запафка на резки пресекулки в ритъма на дишането си. Изглеждаше съвсем като автомат.

Рение, Ла Марн, Педро и момичето го гледаха невярващо. Сигурно Комитетът по Празненствата им плаща, помисли си Рение. Сопрано им се усмихна и поздрави, като се надигна леко и докосна с пръст шапката си. Отвън, под сводовете, клоуни, палячовци и маски се нижеха под дъжд от конфети, а високоговорителите прибавяха оперни арии към онова, което при всички случаи нямаше как да е тишина.

— Мамка му — рече Ла Марн.

— Тия се подиграват с нас — каза Педро.

— Не само с нас. Нещата стигат много по-далеч.

— Можете да си пъхнете метафизиката някъде — каза Педро.

— Хайде сега, карнавал е — рече момичето.

Под сводовете войниците и маските бяха извили хоро край едно бедно облечено момиче, което вероятно беше малката кибритопродавачка, помисли си Ла Марн, който си мечтаеше за феерия; накрая момичето целуна единия войник и я пуснаха да си тръгне. Ла Марн се просълзи като си помисли, че него никой не го целува. Някакъв господин на средна възраст и заможен на вид влезе в кафенето с танцова стъпка и торба конфети в ръка и благослови всички с щедри пъстроцветни шепи, направи реверанс, повдигна шапка и си тръгна потропвайки; стряскаща е, помисли си Ла Марн, степента на палячовщина, до която страхът от класовата борба и ядрената заплаха могат да докарат някои хора. От време на време той хвърляше почти боязлив поглед към барона. А може би това беше обяснението. Без да забравяме осемстотинте милиона китайци. Баронът си седеше спокойно, с разтворени колене, безупречен ръб на панталона, възхитително лъснати обувки и безстрастно лице с пура по средата.

Сопрано разтвори хартията, която бе взел от Ла Марн, пробяга по нея с поглед и я разгледа внимателно. Отстрани откри няколко несръчно надраскани думи. От едната страна откри „правата на човека“, а от другата „човешкото достойнство“. Хвърли към барона подозрителен поглед. Но никой нищо не можеше да каже. Дендито се държеше напълно безразличен и много далечен. Само изглеждаше още по-вдървен от обикновено, бузите още малко по-издути, а главата му леко се клатеше: изглеждаше сякаш прави свръхчовешко усилие да сдържи нещо, но не беше ясно какво: можеше да е пристъп на смях, пръдня или някакъв благороден порив.