Ромен Гари
Лиричните клоуни (17)

XVI

През полуоткрехнатите капаци се виждаха маслиновите дръвчета, които потрепваха в мистрала със сребристите си листенца, като сардините, които някога се мятаха в мрежите на баща му в Сицилия, а небето беше синьо, изметено от вятъра. Бяха се промъкнали във вилата, след като бяха разбили ключалката, отвън имаше табела, която казваше да се обърнат към агенция за имоти, което показваше, че вътре няма никого. Вилата бе с добро разположение, точно срещу гнездото на гургуличките. Беше сериозно, траеше вече четири дни, пари можеше да изкара от тая работа, холивудска звезда, омъжена, и рус тип с една ръка по-малко, сигурно и той от киното. Сигурно беше изгубил една ръка, докато е упражнявал занаята на каскадьор, имаше такъв вид. За първи път от депортирането си досега Сопрано имаше късмет, шанс наистина да направи пари, може би пожизнена рента, две хиляди долара на месец, ето какво се канеше да поиска от господин Боше, за да свърши работата; щеше да отиде при него в Ница и да каже, ето, толкова и толкова, и ви отървавам от момчето.

Баронът седеше изправен в полумрака в дъното на стаята, между един японски параван и масичка, отрупана с флакончета и пудриери. На врата му висеше бинокъл; от време на време вдигаше бинокъла и го насочваше към къщата на влюбените или към небето, което дълго и с внимание оглеждаше, сякаш търсеше нещо или някой. Сопрано го бе срещнал на един път недалеч от Рим и баронът веднага го беше впечатлил. Вървеше с боси крака по „Виа Апия“ беше Света година^[1] и Сопрано отначало беше помислил, че баронът е на поклонническо пътуване; често се виждаха босоноги поклонници по време на Светата година. Има люде, готови на какво ли не, за да могат да се покажат пред хората. А може чисто и просто да му бяха откраднали обувките: беше пиян като царче и неспособен да се отбранява. Сопрано никога дотогава не беше виждал човек до такава степен анестезиран от алкохола.

Но се наложи бързичко да признае, че не става дума за това. За какво точно става дума, така и не успя да открие, а това правеше барона още по-интересен в неговите очи. Беше го осиновил и се грижеше за всичките му нужди. Рано или късно баронът щеше да излезе от състоянието си на ступор и тогава, Сопрано беше сигурен в това, щеше да му обясни всичко. Сигурно си имаше история, някоя дълга история, сигурно знаеше важна тайна. И може би щеше да разкрие нещо, което щеше да промени всичко. Понякога Сопрано подозираше и друга причина за привързаността, която баронът му вдъхваше: толкова беше привикнал към занаята си на телохранител, че непременно му беше нужно тяло, което да охранява. А откакто лекарят без заобикалки му бе заявил, че е трябвало да се погрижи по-рано за здравето си и че сега вече дори антибиотиците не могат да го излекуват, а само да забавят последният стадий на болестта му, имаше нужда да вярва в някого.

Така и не успя да разкрие самоличността на човека, когото веднага бе нарекъл il barone. Нито кой е, нито откъде идва, нито какво го бе докарало до това състояние. Единствената следа, която Сопрано беше открил, след като го пребърка, беше една снимка, изрязана от вестник. Снимката беше лоша, баронът беше по-млад, но се разпознаваше доста ясно: имаше същия стъписан вид, същите втренчени сини очи и вдигната вежда. За жалост статията, която снимката сигурно бе илюстрирала, беше откъсната. Бяха останали само няколко думи от текста и Сопрано не спираше да размишлява какво ли можеха да означават те. Бяха останали думите „военнопрестъпник“, „лагери на смъртта“, а след това „една от най-благородните фигури на нашето време“ и „истинска песен за любовта, ода за човешкото достойнство“. Всичко останало беше откъснато, тъй че да останат само тези изрази, а над тях учудената физиономия на барона. Иди, че разбери. Баронът можеше да е и военнопрестъпник, и герой от Съпротивата, светец или мръсник, мъченик или палач. А можеше да бъде и всичко това накуп. Иди, че разбери.

Всъщност, в състоянието, в което се намираше, горкият човечец вероятно не би имал и най-малък шанс да се отърве. Беше безпомощен. Сигурно първо са го направили началник на лагер на смъртта, а след това герой от Съпротивата или пък обратното. Първо боклук, а след това светец или пък обратното. Редът беше без значение. Баронът беше безсилен. Човек можеше дори да си представи, че първо са го разстреляли като герой, а след това е възкръснал като негодяй. Изглежда, че това съществува и се нарича превъплъщение. Понякога дори не е нужно човек да умира, за да премине от едното в другото. От жертва в палач или пък обратното.

Но от няколко дни имаше нов факт: откъснатата от женско списание страница, открита от непознатите от Ница в джоба на барона. Или пък я бяха пъхнали самите те, за да си направят шегичка. Сопрано извади от джоба си страницата, която беше запазил и я разгърна: „Малък речник на великите влюбени. Хьолдерлин Фридрих (1770–1843). Търсел абсолютната чиста, дълбока, прекрасна, по-голяма от Живота…“. Сопрано се почеса по бузата, синя от наболата брада и хвърли поглед към приятеля си. Не е за вярване. За каква ли любов можеше да става дума? За да докара барона до това състояние на вкамененост, трябва да е била любов и чудо. Има хора, които полудяват така от любов към Бога, към човечеството, към разни каузи; това се нарича свещени каузи.

Баронът стоеше съвършено неподвижен, с поставени на коленете длани, вярно, че главата му се поклащаше лекичко, а бузите му бяха яркочервени и издути и Сопрано внезапно изпита усещането, че баронът сдържа бурен смях, който ще изригне всеки момент. Но това беше само усещане. Иди, че разбери. Сигурно беше свестен човек. Бяха го сполетели беди, но със сигурност принадлежеше към висшата класа. И вероятно именно това го беше докарало до сегашното състояние, защото човек трябва да живее, а тези две неща са несъвместими. Изискваше много грижи — приемаше да се мие, облича и храни сам, но отказваше да си бърше задника, вероятно именно заради своята класа. Висшата класа винаги е имала многобройна прислуга, която се е занимавала с нея и й е позволявала да се занимава само с възвишени неща. Понякога Сопрано избесняваше и шамаросваше барона, за да го принуди да слезе от висините и да го накара да говори, но не постигна никакъв резултат: баронът си оставаше толкова далечен и равнодушен под плесниците, както ако те представляваха неотделима част от човешкото лице. И все така подозрението, че зад всичко това той сдържа бурен пристъп на смях, един вид истинско прозрение, самата същност на тази работа — макар човек да не можеше да каже за каква работа става дума. Понякога Сопрано се чудеше дали баронът съществува наистина, дали не беше симптом на болестта, която беше прихванал Сопрано в младостта си и която, както казваха, накрая можела да има изненадващи прояви. В крайна сметка, май откъснатата от „Речник на великите влюбени“ страница даваше някакво обяснение: „Търсел абсолютната любов, чиста, дълбока, прекрасна, по-голяма от живота…“. Сигурно го е подхлъзнала някоя фльорца. Вероятно беше точно това — една история с любов.

Сопрано се обърна към розовата къщичка сред мимозите отсреща. Понякога в мислите му се случваха бели петна и тогава чуваше странно свистене в ушите и се виждаше прав и бос сред купчина мърдаща риба и по някоя подскачаща от време на време сардина. Извади револвера от кобура и завъртя барабана с палец, имаше нужда от този познат жест, за да намери себе си. В несесера с тоалетни принадлежности на барона имаше още един. После следваше италианската граница — беше само на няколко минути път. Но първо трябва да слезе до Ница и да се види с господин Боше.