Ромен Гари
Лиричните клоуни (13)

XII

В продължение на двайсет и четири часа Уили разиграва пред себе си пиеската как вярва, че става дума за най-обикновена креватна история. Разхождаше се из позлатения хол на „Негреско“, облечен в пурпурния си халат с чаша шампанско в ръка и възможно най-плътно пасваше на своя образ, бежанец в кожата на образа, който сам бе избрал, както, едно време, хората са емигрирали много надалеч. Пред Гарантие той бездарно играеше мъж, обладан изцяло от своето самолюбие и наранен в репутацията си на Пигмалион, „онзи, който създаде Ан Гарантие, както някога Йозеф фон Щернберг създаде Марлене Дитрих“, ужасен от търговския риск, в случай че историята се разчуе.

Цинизмът и ухилената безочливост бяха единственият възможен начин да потисне тревожността и да брани една чувствителност, непригодена към населени места.

— Добри ми човече, за мен е от основно значение да знам тя колко време смята да поддържа тази шегичка. Ето, прекара една нощ с нейния човек, сигурно вече е осведомена за неговите възможности, но не, нито телефонен разговор, нито нищо. В понеделник трябваше да започне снимки… Вие сте й баща, аз съм й съпруг и смятам, че щом заминава с любовник, трябва да ни уведоми. Не съм кой знае какъв спец по морала, но това поне го знам.

Гарантие гледаше през прозореца към морето. По „Разходката на англичаните“ карнавалната тълпа наблюдаваше частите от шествието, което щеше да се слее на площад „Грималди“.

— Недейте да блестите заради мен, Уили. Няма смисъл.

Уили се направи на засегнат.

— Блестя заради себе си, ако нямате нищо против. В крайна сметка човек не си мие зъбите заради другите.

Смачка цигарата в пепелника с напереност, предназначена да бъде видяна от всяко кътче на зала с поне шестстотин места.

— Принадлежите към старомодна театрална школа, Уили. Онази на жестикулациите. Искам да кажа към общество, което жестикулира.

— Паразитизмът, дори когато е изтънчен, никога не е бил върхът на прогреса, нали знаете.

— Благодаря. Има един начин да бъдете полезен на онези, които ще дойдат след вас — да им помогнете дойдат след вас. Правя каквото мога.

Уили се обърна към него, облегна се тежко на масата и едрият му, винаги леко превит гръб — той представяше за стойка онова, което всъщност беше силно изкривяване на гръбначния стълб — се приведе още повече в жест на полупорив, закован на място.

— Listen, pop^[1] — рече той. — Между двама сводници театърът идва в повече, но ми се струва, че бихте предпочели този вид учтивост пред искреността. Струвате доста скъпо на Ан, не колкото мен, но все пак достатъчно — като за дребен учител по литература не е зле. Обичате да сте много добре облечен, да пътувате, да декорирате дома си с много вкус, и не правите нищо от сутрин до вечер, докато чакате революцията да ви освободи дори от това задължение. В момента имате пред себе си бутилка от любимото ви уиски, което няма да бъде включено във вашата сметка, защото никой никога не е виждал сметка на ваше име, откакто натикахте дъщеря си в моите ръце. И тъй, знаете ли колко може да ни струва тази дребна историйка? Нямаме пари, нито Ан, нито аз, значи и нито вие. Направих инвестиции на името на Ан, но, представете си, тя изгуби всичко. Нямаме късмет, не намирате ли? Направих, каквото можах, не го крия от вас. Държах да остана с малката. Обичам да правя любов с нея. Някой ден ще ви покажа подробно как го правя с нея. Сега нямам време. Единственият начин да я запазя, беше да я затворя в кръга на Холивуд. Ако го разбиеше, беше свършено. Стоеше в него, защото не знаеше какво друго да прави и защото, за да излезе от него, чакаше любовта…

Гарантие сложи чашата си на масата.

— В случай че не знаете — отбеляза той — хората много говорят, че е останала от жал към вас…

Уили продължи стремително:

— Защото Холивуд предлагаше успокоителна баналност и лесен живот за това момиче, което така и си остана свито на кълбо вътре в себе си, а също, и най-вече, защото вие бяхте придобили вкус към лукса, а тя изпитваше нежност към вас — невероятно, но е истина!

— Не съм придобил вкус към лукса — каза Гарантие. — Винаги съм го имал. Бих могъл да ви кажа, че изпитвам ужас от себе си, но не е вярно, не е достатъчно — ужасявам се дори от въздуха, който дишам, от средата, в която живея, от обществото, чийто продукт съм и което ме търпи. И знам съвсем точно какъв е най-силният ми упрек към него.

— Знам, знам, знам. Знам също така, че нищо от това не е вярно, че се ужасявате от лукса, но така играете, за собствена сметка и в своето кътче, социален и морален упадък, който съществува или не, но вие влагате усилия да го въплътите възможно най-добре. И всичко това, защото сте провалили живота си. Всичко това, защото жена ви ви е напуснала, а вие сте я обичали. А може и да не сте я обичали и това да е част от вашите оправдания. Често срещано е — щом се издъните накрая, да кажете, че са ви препънали в началото. Но това си е ваша работа. И това е начин на живот. Преструвайте се, приятелю, преструвайте се, преструвайте се! Но щом опре до коравата действителност — онази, която непрекъснато се взривява в краката ни — запомнете добре: утре ще получа първите телеграми от студиото. Бих могъл да отговоря, че е болна, но това е опасно — четирийсет и осем часа по-късно ще ме накачулят поне десетина репортери. Ако е просто креватна история, всичко е наред. Ако е нещо продължително, кариерата й отива на кино, а и вашата също, драги. За трима ни става дума за един милион долара годишно.

— Колко я обичате! — каза Гарантие. — В думите ви различавам цялата вулгарност на любовта. Обичате я, малки мой Уили, а тя не ви обича. Всъщност, точно това е голямата любов: когато човек обича сам. Когато се обичат двама, нещата са разделени на две и нямат тежест. Хората, които се обичат взаимно, не разбират нищо от любов.

— Спестете ми тайните си, старче.

Гарантие се усмихна. В дискретната морска светлина на следобеда, който струеше откъм прозореца — небе, чайки и море — у него имаше особена, сива, прошарена изтънченост с японския му перчем и мустака като на Пол Валери, и той стоеше в пастелите на отиващия си ден като една отсянка повече.

— Като си помисля, че сигурно влачат всичко това по улици и по хотели, а стига и един-едничък фотограф… Трябваше да ме вземат с тях, щях да им служа за прикритие.

— Кървите, а, Уили?

— Идете се гръмнете. Какво ми пука дали спи с някого или не? Напротив, добре е за изкуството й. А ако бях с тях, поне щяха да са на спокойствие. Нямаше да се налага да се крият… Защото се надявам, че поне се крият! Но щеше да е толкова просто да ме помолят да ида с тях, дори и от гледна точка на морала! В крайна сметка той съществува!

Почти се беше натряскал, когато телефонът звънна. Имало някой, обяви портиерката, който искал да види господин Боше по повод на госпожица Гарантие. Сопрано, помисли си Уили с облекчение. Истината е, че почти през цялото време мислеше за него. Беше станал почти суеверен. Тъй като не познаваше дори лицето му, нито пък къде е отседнал, нито даже дали съществува наистина, му стигаше само да следва старите си наклонности, за да го превърне в някаква височайша тайнствена сила, която си няма нищо друго за правене, освен да бди над горкичкия малък Уили.

— Нека се качи.

Гарантие следваше чайките с поглед.

— Тези чайки са впечатляващи — каза той. — От сутрин до вечер пърхат над камъните, все на едно и също място. Разбира се, става дума за отходна тръба.

Виолетовото пиколо на хотела отвори вратата и онова, което Уили видя първо, беше една шапка, притисната до сърцето, в жест на скръб, и персонажът влезе така, също като в катедрала. Беше доста дребен и носеше следите от някогашна маслинова красота, която с времето бе подпухнала и се бе сбръчкала и пожълтяла, тъй че предизвикваше представата за евнух, облечен в европейски дрехи и захвърлен от някаква революция далеч от родния харем.

— Що за начин да се промъквате тук? — издудна Уили. — И кой сте вие?

Ла Марн се поклони, с боязливо свита в раменете глава. Умоляващо:

— Един силует, просто един силует — изпелтечи той припряно. — Набързо нахвърлян и без претенции…

Притискаше шапката до гърдите си тъй силно, че съвсем я сплеска.

— Досега животът никога не ми е давал възможност за реплика, никога не ме е удостоявал със ситуация… Все встрани, все фигурант, принуден да се появявам безмълвно и да играя слугата… принуден да се придържам към чуждите животи, да живея чрез пълномощници, през дупката на ключалката… Дева, ако господинът ми позволи да уточня… Дева и бивш счетоводител на всичкото отгоре… Все да гледам нещата отвън и никога да не мога дори с пръст да пипна… Сега за първи път, благодарение на стечението на благодатни обстоятелства…

Бях в бара, когато госпожица Гарантие…

С пръст на устните:

— Нито думичка! Сладка работа за вестниците, естествено… Апарт^[2]: държа я в ръцете си!

Уили не успя да сдържи усмивката си. Никак не смогваше да устои на малко ухажване. Този палячо, изпълзял кой знае от какви лайна, нахлуваше през глава в личния му живот. Гарантие сви рамене уморено.

— Колко? — запита Уили със симпатия.

— Не става дума точно за това — рече особата тревожно, докато раболепна усмивка се появяваше и изчезваше по устните му между думите. — Нужно ми е най-вече да участвам, да съм част от… Имам нужда от приятелство, от топлота… Ако господинът приеме да ме вземе на служба при себе си… Преклонението, което храня към господина и госпожата… Ако господинът би могъл да ме отведе в Холивуд… За един несретник, нищожен и безцветен като мен, който винаги е живял от идеали, който винаги е имал нужда да вярва, за да живее… Господинът ще ме разбере! Старо, старо благородничество, бивш боец от интербригадите, бивш левичар, бивш привърженик на протегнатата ръка, бивш човеколюбец, бивш член на Жокейския клуб…

Гарантие за първи път се заинтересува от разговора. Отвърна поглед от кръжащите над отходната тръба чайки и се загледа в онези, които пляскаха с крила точно до него. Особата мерна неговия поглед.

— Виждам, че господинът ме разбира — промълви той. — Подобен жизнен опит, несъмнено?… Между благородници в заточение… Господинът ще ме извини, че му говоря в трето лице, но, както вече казах, принадлежа към старо благородничество — макар и разорено — и завинаги съхраних определена носталгия по стила. Третото лице е почти всичко, което ми остана от миналото величие, но какво да се прави, с фашизма, Мюнхен, съветско-германския мирен договор, Виши, концентрационните лагери, ядрената бомба и целта, която оправдава средствата, великият ни род изгуби почти всичко… Все пак запазих навика да си говоря в трето лице, което ми дава чувството, че все още съм някой. Господинът ще ми позволи…

Ла Марн загрижено се разрови в портфейла си — имаше множество готови визитки, но му се щеше да импровизира:

— Не са ми останали. Аз съм граф Бебдерн — рече той. — Старо благородничество, което винаги е било на върха на прогреса. Апарт: ха-ха-ха!

— Нямам нужда от прислуга — рече Уили. — Изчезвайте.

Бебдерн му хвърли нахакан поглед, а след това отиде до креслото в средата на хола, седна, разположи калните си крака на дивана и заразглежда ноктите си. Уили гледаше този образ със смътна надежда. В края на краищата, трябваше само да му се появят две дискретни малки рогчета на челото и всичко отново да стане възможно… Но човек не бива да бъде твърде взискателен.

— Изчезвайте — повтори той неубедително.

— Та, казвах, по повод на госпожица Гарантие… — започна Бебдерн. — В кой вестник предпочитате да се появи? Нямате предпочитания ли? Добре. Дайте ми шампанско… Уютно е при вас. Мога ли да спя на канапето? Благодаря. А, „Ла вьов Клико“, беше любимата марка на моя майордом. Най-сплотеното семейство на света, а? Пигмалион, а? Таратанци. Апарт: ще го шантажираме неистово.

Наведе се, взе една „Монте Кристо“ от кутията и я подуши. С очи към небето и пура в ръка:

— Най-сетне роля! — рече той в захлас. — Най-сетне съм сред актьорския състав. Дайте ми още шампанско.

— Пустата му чайка — рече Уили със симпатия.

Гарантие вдигна уморено ръце.

— Вижте, Уили. Стига толкова. Няма смисъл. Има си граници… Все пак не сме във филм на Граучо Маркс!

— И дотам ще стигнем — обеща успокоително Бебдерн. — И дотам ще стигнем, ще минем през всичко от света на братя Маркс и господинът ще спре да усеща каквото и да било. Само ме оставете да действам…

Пушеше пурата си с наслада.

— Много отдавна изпитвам дълбок ужас от природата — декламираше той, потънал в креслото. — Много отдавна и по-точно, откак тя прие моята форма. От едната страна съм метър петдесет и пет — николко от другата — не съм нито красив, нито дори… добре сложен. При тези условия човек, естествено, е принуден да има идеал. Но накрая действителността успява да надвие, и тогава спасението на човек може да е само нещо изкуствено. По този повод никога няма да мога да благодаря достатъчно на господина за неговите усилия. С няколко борци като господина накрая ще съумеем да издърпаме света от другата страна на огледалото. Реалният свят заслужава единствено торти с крем. Винаги съм следил усилията на господина по всички вестници с най-голямо внимание. С моя ужас от натуралното… между другото, всеки път, щом прочета, че Холивуд е под заплаха и че намаляват хонорарите на звездите, земята се изплъзва изпод краката ми. Всички тези прекрасни лични животи… Без тях ще съм принуден да живея за своя сметка… Брр! Мисля, че всички ние би трябвало да плащаме специален данък, за да ви позволим да процъфтявате. Един вид морално превъоръжаване.

И безмерно мръснишки:

— Господинът сигурно е имал сума ти жени, а? Искам да кажа истински. Не си е останал с единия идеал, нали?

— Наричайте ме Уили — рече Уили приветливо.

— Мога ли? Ама наистина ли мога? Знаете ли, от 1935-а насам не съм пропуснал нито една свещена кауза, винаги съм бил на линия… Тъй че сега… Мога ли?

— Ами да.

— О, Уили! — рече нежно Бебдерн. — О, вие, славни Уили, който царувате на земята! Нека завържа връзката на обувката ви, развързала се е.

Гарантие стоеше с ръце, дълбоко пъхнати в джоба на сакото и стиснати в тънка усмивчица устни с особено подчертано изящество, за да покаже ясно, че отказва да се въргаля заедно с другите.

— Е, хайде! Да се скрие човек зад палячовщините може би не е много храбро, но приемам, че животът е трудно нещо. Още повече че няма да успеете…

— Разбира се, че ще успеем! — възпротиви се Бебдерн. — Дори със сигурност ще успеем! Нали, Уили?

— В какво? — попита Уили, който бе малко замаян и който започваше да вижда трима Бебдерновци и двама Гарантие.

— Как в какво? — възнегодува Бебдерн. — Ами във всичко! Аз съм прогресист и вярвам в прогреса. Ще успеем!

— Няма да успеете! — рече Гарантие.

Уили стовари юмрук по масата.

— Да му се не види — изкрещя той — ще успеем в какво?

— Във всичко, в абсолютно всичко! — заяви Бебдерн тържествено. — Аз съм прогресист и вярвам в безграничния прогрес на човечеството! Ето например, при скаридите оргазмът продължавал двайсет и четири часа, ами добре, благодарение на Лисенко, благодарение на марксистката генетика, и ние ще успеем! Вярвам!

— Предполагам, че ако знаех достатъчно силна ругатня, щях да изругая — каза Гарантие. — Щях да изругая, за да ви накарам да изчезнете в една голяма, здрава ругатня…

— Народният гняв, а? — възрадва се Бебдерн. — Vox populi?

Гарантие се обърна към морето.

— Гледам морето отвън и дори не зная дали е истинско.

— Ами хвърлете се в него и ще разберете! — изсумтя Уили, докато се опитваше да вземе бутилката от Бебдерн.

— Трябва да се помъчим да оплетем следите, какво да се прави — рече Бебдерн с пура между устните и шампанското под ръка. — Това е добре познатият метод на буржоазното отчаяние. Става дума всяко нещо да бъде грижливо маскирано и гримирано, да се нацапоти действителността така, че да изгуби от поглед човека, тоест неговата липса. Под човек, разбира се, имам предвид човек човеколюбив и човечен, нежно толерантен и човешки невъзможен, а поради липса на човек, се налага да работим за нещо толкова заплетено, че да не можем да различим кое е нос, кое е задник. Точно това се нарича цивилизаторско дело.

Уили целуна Бебдерн по челото, а Бебдерн целуна Уили по бузата.

— Ага-ага? — попита Уили.

— Агу-агу — отвърна Бебдерн.

— Парамбо-парабмей?

— Ашу-ашу бимбо!

— Няма да успеете! — повтори Гарантие. — Казвам ви, няма да успеете да разхлабите менгемето на проблейващия буржоазен идеализъм около главите си!

Бебдерн се престори, че става.

— Тръгвам си — заяви той докачен. — Дойдох тук да ви направя услуга, не да бъда оскърбяван. Държа да уважавате моя порцелан! Не приемам да се отнасят с мен като с идеалист! Никога не съм бил член на Партията, тъй че не виждам причини да бъда отчаян!

— Стой, стой, стой — задържа го Уили. — Ще ти дам бананче.

— А, добре, това променя изцяло нещата — рече Бебдерн и си седна.

От много гледане на чайки Гарантие започваше да прилича на чеховски герой.

— Между другото, прави сте — рече той пренебрежително. — Разбирам вашите усилия. Класовата ви надежда е животът да стане абсурден. Тогава ще имате поне дребен шанс да изплувате. Методът Албер Камю.

— Ще ви отнема американския паспорт и ще видите — сгълча го Уили.

— Не знаех, че и в Америка го имат — отбеляза Бебдерн.

— Христофор Колумб го е пренесъл оттам обратно в Европа — каза Уили — но сега им го връщат. Всичките са идеологически шаркави.

Внезапно Бебдерн падна на колене.

— Отче наш, който си на небето — замоли се той. — Дай ни да се издигнем! Дай ни да стигнем повърхността и стори ни повърхностни! Дай ни само милиметър дълбина и позволи ни най-сетне да бъдем простички като добрутро! Върни ни вкуса към розите и синевата, към нежността и прелестта, и научи ни що да правим с куче, с лес, със залез, с птича песен! И спаси ни от злото и абстракциите, и върни ни разума! О ти, вездесъщи Уили, който си на небето, научи ни на поточе и на дрямка в тревата, върни ни тревата, тревичката между зъбите и туфата под главата! Но какво да сторим, какво да сторим? И вземи ни височайшите институции, но дай ни да живеем в Корсика, като в песен на Тино Роси! Да се извиси гласът на живота ни и обилни да са римите му! Спаси ни от черното и бялото, помири ни със сивото и с нечистото, запази всичката чистота за Себе си, и научи ни да ни е доста другото! О, Ти, всемогъщи, дай ни леконравно момиче и как да си служим с него! Върни ни тайнството на простичкото любене, и да не се усукваме толкоз, че да не счупим крак. Върни ни светлината лунна, върни ни валса, и позволи ни пред жена да коленичим без насмешка! О, Ти, великолепни и необятни, о, Ти, невиждани и нечувани, спаси ни от присмех и анализ, спаси ни от избраните, направи над нас да царува момински блян! О, Ти, съвършено неправдоподобни по няколко линии, върни ни серенадата и въжената стълба, сонета и изсъхналия лист сред листите на книга и постави Ромео и Жулиета в Кремъл. О, Ти, който сътвори бездните и Килиманджаро, върни ни най-сетне всичко повърхностно! Спаси ни от харакирито на вътрешния поглед! Избави ни от възвишено — сериозните трактати и от нарцисизма, хвани човека и го развържи! Той на кълбо е сбит, тъй неразплетимо, та от вси страни се готвят да го разсекат, уж за избавление! Позволи ни да вярваме в девствеността и в дребните човешки ценности, нека се върнат те при нас с хляб и сол, избави ни от скафандрите, остави ни само няколко кротки мехурчета въздух и ни дай нужната простота да целунем жена само по устните! Прибери си гения и ни остави само таланта! О, Ти, който тъй добре познаваш историята, не прави повече история! Остави ни дребни и обичливи! Спри всичко и грижливо провери нашите мерки: защото сме излезли от своите измерения! Станали сме твърде големи за своя дребен ръст! Лесно ще се справиш: чуй виковете ни, когато се любим, и тъй си припомни кои сме ние, настрой ни според тях! Преди да сътвориш нов Сталин и цялата сюрия гениални бащи на народите, дълго се вслушвай в хора от жени и мъже, които правят любов: въздръж се. Остави ги да продължат. Не ги сепвай заради нищо. Запази гения за Себе си: той най-вече на Тебе е нужен, човек ти го казва. Знам добре, че тук няма идеал, но запази идеала и абсолюта за Себе си, о, Ти, комуто кракът не е стъпвал при онези женички! Избави ни от идеологическия групов секс и ни върни двойката! Позволи ни да не бъдем щастливи всички вкупом и все пак да сме щастливи! О, Ти, за когото любовта е само дребна човешка нужда, остави нас на дребната ни нужда! Остави ни на двойки и запрети скупчванията! Върни ни желанието за дуети! Заеми страната на баркаролите срещу химните, на серенадите срещу хоралите и запази сред гръмовните симфонии тихия звук на флейтата! Подай му ръка, направи да го чуват! Запази ни от Вагнер на преживяното, от Вагнер на потта, на кръвта, на съграденото, на изскубнатото, дай ни порив към крехкото! Отнеми на големите мислители естетиката и дай им усет за красивото! Между другото, върни ни вкуса към хубостта! Възправи в очите ни вкуса, вкусът, който се притайва и пълзи, окаян и подложен на гонение от сломяващото крушение на красотата! О, ти, който на книга можеш най-неописуеми неща, върни ни вкуса към устните, към косите и към медальона до сърцето! О, Ти, който на книга си всемогъщ, избави ни от органиграмата, от всичко програмирано, перфорирано, от схемите! Върни у синовете ни вкуса към потръпващи поли и сладкото откритие на разнежващо се бедро — при миньонките крилцата и кълките се сервират наедно. Направи нашите миньонки никога да не спират да карат колело, избави ни от пуританите, избави ни от пуританите! Вземи пуританите и направи с тях всичко, което пожелаеш, но ти подхвърлям следното: накарай ги да живеят в моминското бельо, да дишат там! Но най-вече, о, Ти, който си способен на всичко! Нищо не прави за нас! Не ни прави по-добри под никакъв предлог! Остави ни вечно каквито сме, много е хубаво! Ако не Те удовлетворяваме, иди другаде и сътвори другиго! Не пипай нищо! Остави ни смоковете и осите, и хремите остави — толкова е хубаво човек да кихне! А ако трябва непременно да ни помогнеш, проявявай се понякога у нас като афродизиак!

— И стотинка няма да ви дам — изръмжа Уили.

— Нека господинът бъде спокоен — каза Бебдерн, като ставаше. — Ако успея да накарам господина да се усмихне… Усмивчица, само една усмивчица на царственото му лице, и ще съм възнаграден богато… А останалото…

Той сведе очи свенливо.

— Ако може господинът от време на време да ми казва тези простички думи: „Копеленце курвенско нещастно…“.

— Прилеп, прилеп — промърмори Гарантие.

— Къде? — стресна се Уили, който виждаше само няколко невзрачни слонове.

Гарантие се извърна отвратен. Винаги бе изпитвал ужас от експресионистичното изкуство.

— Господинът приема надеждите си за реалност — рече му Бебдерн. — Много бърза да приключи с тях, нали? Мога ли дискретно да му подшушна на ушето, че един прилеп пролет не прави, че мракът не предвещава утро, а нощ, че онова, което е характерно за задънената улица е точно, че няма изход и че когато невъзможното връхлети отгоре ни със зъболекарската си машинка, ще можем да се борим с него не с кръстоносни походи, революции, идеологии и самоубийство, а само с поезия, смях и хумор… Не съществуват други начини да се бори човек с ужасите на абсолюта…

— Стига — рече Уили. — Не се чувствам много добре.

Другите двама замълчаха: на сатрапа вече не му е забавно, помисли си Гарантие. Уили стоеше прав, облегнат на масата, с наведена глава и свистящ дъх. Откакто беше възрастен, тоест, откакто се криеше, успяваше да се държи само чрез тези мигове на пародийна игра и присмех и ако джуджетата, гномовете и котараците-в-чизми, които могат да оправят всичко, не съществуваха, на него му стигаха няколко партньори, за да попречи на тревожността да го захлупи напълно. Можеше да иска от човешките взаимоотношения поне толкова. Достатъчно беше да са няколко, за да отблъснат небитието и смъртта, да ги държат на една ръка разстояние с пародия, с бурлеска, с присмех, с хумор, с алкохол, с тези своеобразни графити, намацотени върху всичко, което ни застрашава или плаши, за да го направим непознаваемо. Но това бяха само моменти. А и за успеха беше нужно човек да попадне на няколко посветени, да попадне в братството на вдъхновените мимове. Могъществото на смеха има нужда от тяхната компания. Съдбоносната поява на Бебдерн се бе оказала достатъчна да облекчи за няколко мига ужаса от света около него, но това беше просто интермедия и внезапно всички тегоби на истината отново се стовариха отгоре му. Желанието да държи ръката на Ан в своята, да целува клепачите й, да има дете от нея, да има усмивка от нея, да бъде щастлив. И нямаше измъкване, нямаше възможна шутовщина пред очевидното, наистина бе настанал часът на истината. Животът си бе възвърнал цялата великолепна и властна наивност и хуморът беше безсилен пред безразсъдството на сърцето.

Уили започна да си чеше китката, след това врата, където започнаха да се надигат червени отоци: пречките му докарваха уртикария, а понякога също и астма и сенна хрема.

Страдаше от постоянна и неизлечима алергия, защото според твърде правдоподобното обяснение на Гарантие, той беше алергичен не към някакво чуждо тяло, а към самия себе си. Той беше постоянна и упорита пречка сам на себе си. Вероятно би било достатъчно да се приеме веднъж завинаги и да остави наплашеното дете да се покаже от скривалището си, за да си идат завинаги и уртикарията, и астмата. Но той предпочиташе по-скоро да се задушава, да се дръгне и да киха, отколкото да признае себе си пред света в цялата си незрялост, в целия си синьо-розов детински блян за майчинска любов и нежност. И нервите му си отмъщаваха за извращението, което сам си причиняваше. В крайна сметка се беше превърнал в своето собствено огнище на дразнение. Образът, който грижливо бе изградил около себе си, също го налягаха ужасни астматични пристъпи и сърбежи, които вероятно бяха единственият начин на природата да си отмъсти и да направи няколко вълнички на повърхността. Към хилядите познати причини за алергия може би трябва да добавим и мечтата, притиснатата в напълно противна ней среда, тази на чисто човешките възможности: нещо като хоризонт, затворен в бутилка. И ако това не е причина човек да се чеше… Вероятно именно този хоризонт — затворник е нещото, което лекарите наричат огнище на дразнене.

— Сигурно пак съм изял някое лайно — промърмори той, докато се дръгнеше бясно. — Френската кухня ще ми види сметката.

За няколко секунди тялото му се превърна във възпаление и астматичният пристъп започна веднага след това. Гарантие, който очакваше това от известно време, му помогна да си легне пред погледа на един изпопритеснен и безсилен пред тази рязка проява на действителността Бебдерн.

— Няма нищо — каза Гарантие. — Вълнение. Всеки път, когато действителността вземе връх, прави пристъп на астма.

Уили се душеше със зейнало гърло и се гърчеше като риба. Гарантие държеше пред него пулверизатора с тенол. Между другото, онова, което за него беше особено непоносимо в страданието, беше неговият искрен характер. Изпитваше ужас от начина, по който страданието натрапваше пред носа, пред очите му собствените си изразни средства. Това наистина бе краят на изкуството.

— Finita la comedia — изхриптя той. — Да му се не види! Почешете ме.

Съблякоха го набързо.

— Почешете го — каза Гарантие. — Ръцете ми са заети.

Той продължаваше да притиска аерозола до устата на Уили. Бебдерн започна да чеше, изплашен от усещането за едрите като черупки на мида отоци под пръстите си.

— По-силно — крещеше Уили.

След известно време Бебдерн усети как пръстите му категорично отказват да се движат.

— Не мога повече — изстена той.

— Идете да потърсите тривка в банята — нареди Гарантие.

Пристъпът продължи близо два часа. Първо се успокои астмата, след това сърбежите, макар тялото му да остана покрито с отоци, които само губеха постепенно своята червенина.

Изтощението връщаше на Уили детинското му лице. Точно това лице, светлото лице на децата, преди да заспят с играчка в ръце. Очите бяха наполовина отпътували и сякаш най-сетне държаха мечтата. Челото под къдриците сякаш бе приютило самата чистота и сега, когато чертите не криеха нищо, красотата им излизаше наяве. Носът беше много изящен, прав, устните сякаш не се бяха докосвали до нищо, упоритата брадичка имаше трапчинки, които вървят тъй добре с усмивката… Човек лесно можеше да си представи как една майка, навеждайки се над това лице, си е казвала с вяра: той ще бъде обичан…

Уили най-сетне дишаше. Бе един от онези мигове, когато откриваше колко хубаво нещо е въздухът, и се чувстваше обграден от неподозирана щедрост. Усмихна се и затвори очи. Гарантие го погледа още миг и стана.

— Искате ли да ме изчакате в стаята ми? — попита той Ла Марн. — Ще дойда там.

Щом остана сам, той влезе в стаята на Ан и донесе платнената катеричка, която винаги стоеше на нощното й шкафче, дребна приятелски настроена вещ с кръгли очи, сякаш взета от анимационен филм. Дискретно я постави на леглото до Уили и се присъедини към Ла Марн отвън.

 

 

Ла Марн последва Гарантие до стаята му, настани се в едно кресло, без да си съблече шлифера и с шапка на главата и намусено прие чаша уиски. Нямаше вяра на Гарантие, той смърдеше на добра душа от сто крачки околовръст, което мигом хвърля на плещите ви целия товар на непоносимото, включително на вашия провален в преследване на синевата живот. Под „преследване на синева“ той имаше предвид всички вечно осмивани проблейващи пориви, които продължават да проблейват у вас с безсмъртен глас и които никакъв фарс не успява да заглуши докрай.

— Задник — заяви той без определено намерение, само като елементарна предпазна мярка и за да бъдат нещата ясни.

— Имам чувството, че вече сме се срещали някъде — рече Гарантие.

— Вие и той ли?

— Моля ви… Мисля, че заедно заседавахме в Президиума на Конгреса за борба срещу расизма през 1937-а. Бях в американската делегация.

— Не помня — отвърна Ла Марн с нос в уискито. — Нали знаете, аз съм в обувния бранш.

— В обувния ли? — изненада се Гарантие. — Преди малко бяхте експерт-счетоводител?

— Все пак човек има право да си сменя занаята в тоя живот, нали? — докачи се Ла Марн.

— Или пък е било в изпълнителното бюро на III Интернационал през 1936-а? — не отстъпи Гарантие.

— Е, де, е, де. Нали я знаете фурнаджийската?

Протегна ръка напред:

— Ей, такава е!

Гърчеше се под погледа на Гарантие като под зъболекарска машинка.

— Не, сериозно — каза Гарантие. — Сега Уили не е тук, няма нужда от циркови номера… Напълно убеден съм, че вече съм ви срещал. В Лигата за правата на човека, може би?

— За какво ми скачате по нервите? — изкрещя накрая Ла Марн плачливо. — Човек все пак има право да се посмее в тоя живот! Има право да си смени и занаята, нали? Аз съм почтен работник, върша си работата, не се занимава с такива неща… Аз питам ли ви с кого сте се чукали? Апарт: ама, в края на краищата, тоя е страшна досада.

Все пак заедно запазиха миг носталгично мълчание, като двама бивши гребци от Оксфорд, припомнили си своите деветдесет загуби срещу единайсеторката на Кеймбридж.

— Налейте си още едно уиски, старче — каза Гарантие. — Какво се случи с останалата част от екипа?

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Ла Марн с огромно достойнство.

— Малро, например, е при генерал Де Гол — каза Гарантие. — Което е най-сензационното скъсване с еротичното, което познавам… Ами другите? Като изключим всички, които Сталин разстреля?

— Оставете ме на мира — каза Ла Марн. — Току-що два часа чесах шефа ви и сега няма да ви направя удоволствието да почеша и вас, където ви сърби. Почешете се сам.

— Малкият Дюбрехт помните ли го? Онзи, който по събранията мечтаеше на висок глас за един изпълнен със слънце, хармония и братство и без никаква омраза френски комунизъм, безкрайно внимателен да не засегне някого и всецяло зает да опазва непрестанните френски ценности на толерантността, разнообразието, равновесието и свободата. Какво ли стана с този човек?

— Още си е комунист — рече Ла Марн. — Ето това стана.

— Ами другите? Левите интелектуалци не бяха кой знае колко много в Париж през трийсетте години. Какво ли се случи с всички тези тръпнещи, изпълнени с вдъхновение лица, които виждахме на сцената на „Мютюалите“?

— Някои все още публикуват — рече Ла Марн.

— Много хубаво.

— Но повечето от тях така и не успяха да се възстановят от раните си. Първо изтреблението на няколко милиона евреи от нацистите — все пак това се случваше между хора; след това разпердушиниха Хирошима — пак така между хора, след това политическите съдебни процеси на Изток и бесилките — пак между хора, драги мой, между хора, искаме не искаме! А също и съветско-германският мирен договор от 1939-а, сигурно сте чували за него?

Гарантие се усмихна снизходително. Споменът за този договор му бе особено отвратителен и му носеше едно красиво чувство за принадлежност, за величие и възторг. Защото за него фактът, че е направил подобен компромис и е преглътнал такава змия, бе един вид доказателство, черно на бяло, за благородството и чистотата на преследваната цел. Извади една „Собрание“ от калъфа, постави я в цигарето и я запали. Цялото — ръка, златна запалка, слонова кост и цигара — образуваше приятен за окото натюрморт. Ла Марн механично плъзна поглед по останалата част от картината: сакото от английски туид с демодирана кройка, закопчано догоре, тесен, почти като от времето на крал Едуард панталон и изящни, изумително лъснати половинки — на кого се подиграваше тоя човек? На себе си ли? Всъщност, помисли си Ла Марн, в това вероятно има само огромно отвращение към своето време и неустоима носталгия по миналото. Носталгия по времената, когато всички идеи все още бяха непокътнати и не се бяха превърнали в кървави реалности.

— Ами Пупар? — попита Гарантие. — Онзи, който от 1934 до 1939-а изнасяше на Зимния колодрум речи за волята за мир на народите, която трябвало да възпре една нова война и за смелостта на масите, която трябвало да направи ненужни всички кръстоносни походи и да помогне на горепосочените маси да се освободят сами?

— Отглежда орхидеи на юг. Човек си отмъщава, както може.

Гарантие се поколеба за миг. Ла Марн го наблюдаваше насмешливо. Онзи не бе успял да го заблуди със своите хитрини на сиукс.

— Ами… онзи Рение? — попита най-накрая Гарантие. — Беше в комитета за освобождението на Телман през 1934-а, нали? Мисля, че правилно помня името.

— Е?

— Какво стана с него?

— До това искахте да стигнете, а?

— Става дума само за дъщеря ми — каза Гарантие. — За мен това вече е единственото, което… Така де, бих искал да знам…

И млъкна. Беше невъзможно, наистина. Все пак не можеше да се унизи да произнесе пред свидетел, че му е останало само едно, че вече има само един начин да съгради света, и това е любовта. Извади лулата от джоба си и направи неясен жест с нея във въздуха…

— Бих искал да знам дали това момче…

— Дали и той е готов да отглежда орхидеи ли?

Ла Марн стана и си сложи шапката. Загледа Гарантие с много ободряващото усещане, че е изнасилил старата баба, избърсал си е члена в пердето, а след това е отишъл в кухнята и е изпил млякото на котенцето.

— Много ще ми помогнете — рече Гарантие.

Ла Марн се оригна.

— След осем дни заминава за Корея. Той е от онези, които си мислят, че е достатъчно да накаже идеите, когато те не се държат прилично. Няма да се промени никога, нали разбирате. Не е като нас, нали? Нищо не е научил и нищо не е забравил. Хайде, задник, и доскоро.

— Задник — промърмори Гарантие механично. — Искам да кажа…

Но Ла Марн вече беше излязъл — с чувството, че все пак е запазил достойнство.