Ромен Гари
Лиричните клоуни (27)

XXVI

Взехме автобуса за Маншон, той беше изпратил куфара си още сутринта по Ембер.

Автобусът беше бял и стар, същият, който бяхме хванали на идване, не знам дали помниш.

Когато минавахме по пътя към Кап вдигнахме поглед и видяхме Рокбрюн, замъка и църквата, и къщата със затворените зелени капаци на прозорците, но за беда там има завой, и всичко бързо отлетя.

Когато ме напуснеш следващия път, когато отново заминеш в Абисиния, или в Китай, или в Чили, в Перу, във Виетнам, в Конго, в Аржентина, в Чехословакия, в Никарагуа, в Боливия или в Южна Африка, за да освобождаваш луната, когато другият път се простим за последен път преди следващия, трябва да го направим в Париж, в метрото, в час пик, сред блъскащата се тълпа, така няма да имаме време да се усетим, ще слезем на Шатле, хайде, чао.

Пристигнахме в Мантон, оставаше още час и половина, а от два дни това беше най-добрият момент, и исках да си дам още един шанс, и ти го казах.

— Къде?

— Все ми е едно къде.

Отидоха в един хотел срещу гарата. Дадоха ни номер 43, на четвъртия, с жълти тапети, качихме се пеша, нямаше асансьор и седнахме на леглото, хванати за ръце. Камериерът със зелената си престилка и умореното лице влезе и беше очевидно, че е свикнал.

— Забравих кърпите.

Сложи една кърпа на мивката и друга на бидето, но това се случваше много далеч, в друг свят, и нямаше силата да наранява.

Съблякох се само колкото трябваше, за да стане по-бързо.

Станахме.

Хванах те за ръката, но стълбата беше твърде тясна и ти дръпна ръката си малко рязко, стори ми се, и ядно, но долу видях, че плачеш и се почувствах по-добре.

Платих сметката и си излязохме.

Влязохме в гарата и ти веднага изтича да вземеш куфара от гардероба и бързешком стисна ръката ми, за да се извиниш, че я пускаш.

След това се върнах, за да ти кажа довиждане, но влакът вече идваше и спираше само за минута и усетих мократа буза до моята и виждах зад рамото ти носача със синята престилка, който ни гледаше с усмивка, докато ти хлипаше на рамото ми, и мисля, че се усмихнах и аз на неговата усмивка, като мъж на мъж, мъжки свян, нали знаеш.

Влязох във вагона, когато влакът вече потегляше и тя направи по перона няколкото обичайни крачки, а той се надвеси през вратичката с развят ръкав и остана така, докато я изгуби от поглед. Това се случи скоро и той влезе в едно празно купе, седна до прозореца и загледа празното място отсреща, зейналото от празнота място, което се кискаше срещу него с цяло гърло и петте зейнали от празнота места, които се кискаха с цяло гърло и слушаше колелата, които му се присмиваха и гледаше синьото небе, което се правеше на шут над телеграфните жици и си остана така, с празен ръкав и стиснати зъби, забоден в Историята в зейналото й в кикот и насмешка гърло и се остави тя да го всмуче. Остави се да го отнесе, остави се да си го върне, остави се да го обобщи и се върна на арената на свещените каузи и се върна на арената на идеалистическия цирк за непрестанно обновяващия се номер със свещените каузи за нови претъркулвания и нови пропадания към върховете под приветствия и оскърбления и подигравки сред омраза и насмешка и съмнението беше в него като единствен верен съюзник и смехът бе навсякъде около него като почит към всичко, което смехът не може да накърни.

Паднал в Индокитай, убит от мина, докато отивал заедно с един приятел на тайна среща, чиято цел така и не стана ясна. Изглежда доста дълго беше бродил между огневите линии и не можеше да се установи с точност дали беше станал жертва на грешка, на клопка или на последна илюзия, а хората, които винаги бяха имали едно на ум за него като за опасен мечтател, дори го заподозряха, че се е опитвал да се присъедини към вражеския лагер. Единствено благодарение на страниците на едно тефтерче, което беше оставил в куфара си, предугадиха някои от мотивите, които го бяха вдъхновявали. И най-вече, редом с овехтелите половинвековни фрази, които твърде много бяха служили на нищото — „Назад, дула! Картечници, назад!“ без победители и без победени! „Мир в сърцата! Заслужен мир!“, откриваме и друга една, която доста по-късно щеше да се покрие със злато и да познае голям успех на други екрани: „За един исторически компромис“. Последните различими думи в тефтерчето бяха: „Протегнатата ръка…“ в крайна сметка, според израза на един журналист „това прилича като две капки вода на сантиментална разходка“. Именно по време на този опит пътят му съвсем естествено беше минал през минното поле.

Трудно е да не разкрием тук една необичайна страна на произшествието.

Минното поле се намирало насред гората и хората, открили Рение, установили, че по някаква много странна случайност, протегнатата му ръка държала опашката на убита при взрива маймуна. Маймуната изглеждала направо изумена. Ла Марн бил паднал до своя приятел, вкопчен в празния му ръкав. По лицето му се четяло мрачното задоволство на човек, който винаги бил казвал, че нещата ще завършат точно така. Сред вещите на Рение открили снимката на една прочута кинозвезда, а на една страница от тефтерчето, началото на един цитат от Горки, на който той най-сетне бил открил, ако не точните думи, то поне точния смисъл: „… на арената на буржоазния цирк, на която човеколюбивите идеалисти и възвишените души играят ролята на лирични клоуни… Не. На арената, където лиричните клоуни играят своя номер на братство и помирение… Не. Трябва да се провери отблизо“.

Съвсем скоро тялото му трябва да бъде върнато във Франция.