Ромен Гари
Лиричните клоуни (6)

V

Един крайцер бавно прекоси залива и се отправи към Италия; двете ръце на хоризонта сякаш го придържаха върху син мост, колона от чайки се издигаше от брега, едновременно неподвижна и мърдаща, и на този грандиозен фон, зад стъклото едно врабче изглеждаше като нещо изпуснато, като най-обикновен миг на забрава, и Ан му се усмихна. Разбира се, помисли гневно Уили. Голямата звезда и малкото врабче. Беше започнал да мрази всички хилядолетни знаци, всичко истинно колкото житното поле, цъфналата ябълка, двойка влюбени; те сякаш утоляваха Ан, сякаш бяха знак за определено присъствие, за определен изначален обет, а не беше трудно да се сети за какво точно ставаше дума. Ако беше помолил Гарантие да ги придружи на това пътешествие, то бе, защото тъстът му не пропускаше да изрази своето отвращение към всички лепкави намигвания, към всички „салати“; време е, казваше той, да се сложи край на този сантиментализъм като от пощенска картичка, да поискаме от природата нещо различно от нестихващия звук на кастанетите и вечното тралала. Но Ан отдавна беше навикнала да тълкува думите на баща си: той вече не беше способен на друго, освен да говори наопаки, да застава винаги срещу себе си, за да изрази обратното на онова, което чувства, и от двайсет и пет години вече това беше неговият начин да пищи дискретно. От дългия опит за дешифриране беше успяла да си състави собствен речник на съответствията. Когато говореше за някой пейзаж, който притежава „цялата баналност на пощенска картичка“, знаеше, че е зърнал пейзаж, който го е накарал да мечтае; когато заговореше за литература на „суровите меса“, ставаше дума за любов; „наистина първична жена“ беше жена, която му е разкрила своите сантиментални тайни и го е развълнувала; „пещерно изкуство“ бе изкуство, което хармонично градеше света, вместо да го рони на трохи, а „интелектуалец, достоен за това име“ винаги беше същият като него човек с осакатени чувства, усамотил се в абстракцията. И така Уили, който бе разчитал на Гарантие, за да отвърне дъщеря си най-дискретно от всяка емоционална, „салатна“ страна на чувствата, страстите и очакването и да я увлече с него във висшите сфери на духа, където тя няма да бъде изложена на „мяукането на инстинкта“, противно на всичко това, се бе озовала в компанията на човек, всяка дума на когото, та дори и самото му съкрушено присъствие, сякаш поощряваха Ан да не се обезсърчава, да чака, сякаш самият той беше живо доказателство за всемогъществото на любовта. Уили не беше напълно сигурен в това нежно съучастничество между баща и дъщеря, но дори само съмнението стигаше, за да го извади от релси, и сега подмолно наблюдаваше и двамата, с цигара между устните и с присмехулното изражение, което се очакваше от него.

Знаеше, че откакто беше навършила трийсет, на Ан й се случваше да изпада в ужас и да губи кураж. Седмиците доброволна изолация, когато не се виждаше с никого, затворена в негодуванието си и с усещането, че са откраднали правото й на жена, правото най-сетне да бъде завършена, да бъде извадена от състоянието на скица, да не бъде просто захвърлена на тази земя като недовършена щриха, едвам сътворена и вече зарязана между други, вещи, лица, думи, градове, мисли, и всичко това смътно, далечно и малко нелепо — светът в единствено число беше като набързо драснати бележки за нещо, което още го няма — тези мигове на съмнения и почти на безнадеждност, се редуваха с приеми и жадно приемани покани в предусещане на среща. Понякога стигаше дотам някое ново име, произнесено пред нея няколко пъти по различни поводи да предизвика у Ан почти паническо вълнение, тя виждаше в това знак от съдбата и очакваше срещата с раздразнение срещу самата себе си, за което непознатият, когато най-сетне й го представеха, опираше пешкира. И тогава горкият човек смаяно се питаше защо прочутата Ан Гарантие, с която бе разменил едва няколко думи, начаса бе проявила към него лошо настроение и също толкова очевидна антипатия.

Уили отдавна беше схванал тези пориви на надежда и разочарование в психиката на Ан и умело ги разиграваше. И се случваше да изгради в мисълта на жена си един измамлив мъж, като говореше за него с половин уста и престорено безразличие, които тя приемаше за знак, или пък с прекомерно оживление, което тя мигновено тълкуваше в полза на непознатия. Той се стремеше или да го обрисува в твърде отрицателна светлина, за да не насилва вниманието на Ан, или да му припише вкусове, черти на характера и начин на живот, които се правеше, че презира, но които впечатляваха Ан със своето благородство, като по този начин постепенно създаваха между нея и непознатия подобие на обща тайна — след това прекъсваше разговора, подхващаше го отново няколко дни по-късно със студен тон и дори със следи от саркастично озлобление, които Ан веднага приписваше на предчувствието за застрашаващата го опасност. След това канеше жертвата на гости и победоносно се наслаждаваше на смъртта на мечтата по лицето на жена си, с невинна усмивка на уста, за да не изпусне нищо, нито един поглед, нито един признак на гняв или обезсърчение, надявайки се наивно и без сам да си вярва, че повтарящите се разочарования един ден ще доведат до примирението, което очакваше.

Единственият резултат, до който стигна по този начин, като я гледаше толкова романтична, толкова млада, толкова близка все още до вълненията от първия бал, бе да усеща как го стяга непоносима нежност, която не се сдържаше да й покаже и чиито пориви, дори най-свенливите, тя отхвърляше и по този начин малко жестоко си отмъщаваше за своето разочарование, тъй че всички тези ловки маневри го оставяха още по-угнетен и потиснат от нея. Въпреки това продължаваше играта, не толкова за да я накара да страда, колкото за да й докаже до каква степен е невъзможно онова, което очаква. Често й представяше умни и духовити мъже, но чиито граници познаваше, като знаеше, че не са способни да излязат нито от интелекта, нито от духовитостта си и по този начин превръщат индивидуалността си в професия, което е нов начин да нямаш индивидуалност. Винаги беше на линия, за да се наслаждава след това на недоразумението, да слуша как специалистите разгръщат всички ресурси на изкуството да се харесват, за да съблазнят жена му и понякога смирено им суфлираше, за да им помогне да блеснат още повече. Съжаляваше, че тя няма връзки — ако се насложеха едни на други, многобройните грешки и напразни търсения в крайна сметка щяха да му я гарантират.

Общо взето, в самоунижението беше стигнал толкова далеч, колкото бе възможно.

Но напразно.

И нито единият, нито другият не успяваха да се примирят.

Ан живееше в очакване, което редките мигове на съмнение и обезсърчение правеха още по-очевидно за Уили, и понякога беше достатъчно да прочете в очите на жена си или в усмивката й онази увереност, която живееше в нея, за да започне да се задъхва и да започне да го сърби навсякъде по тялото: най-големите алерголози напразно се опитваха да определят веществото, към което беше чувствителен, като му инжектираха всички мръсотии, за които се сетеха, от котешки косми и косми за четка за зъби, до червилото, което Ан използваше и крема, с който си служеше, за да си сваля грима. Той живееше във вечния страх, че ще я изгуби. Всеки миг някой мъж можеше да се отдели от тълпата и да му я отмъкне, и една от любимите му фобии бе да вижда себе си като неволен инструмент на тяхната среща; вероятно ще бъде достатъчно той да каже: хайде да отидем тук, а не там, да влезем в това кафене, да идем на това пътуване… Чувстваше се непрекъснато изложен на опасност, а имаше твърде силен навик да се възползва от уязвимостта у другите, за да очаква да бъде подминат; в онези лични отношения, които всеки си въобразява, че има със съдбата, той чувстваше как лукаво го е набелязала тя. Щом го хванеше кризата, не смееше дори да отвори врата, да избере хотел, да запази места за театър между непознати.

Така и в навечерието на заминаването им за Европа го обхвана истинска паника и той веднага я приписа на определено предчувствие.

Договорите бяха подписани, рекламата задействана, мястото в студиата в Ница запазено — сега вече нямаше измъкване. Трябваше да иде да снима във Франция два големи филма, единият по Флобер, другият по Стендал. Беше му се приискало да извади Ан от обичайните й роли: тяхната баналност караше Уили все повече да се ужасява от своя занаят, което всяваше у него страха, че ще се прекъсне единствената връзка, която ги сближаваше. Защото беше стигнал дотам сам да повярва в историйката, която цинично бе разказвал на толкова жени: че артистичното съзидание е съвършеният заместител на любовта. Уили унизително се бе вкопчил в тази мисъл. Затова самият той беше подхвърлил идеята да снима два филма в Европа и лесно бе получил договори. Но в последния момент се паникьоса. Нощ след нощ се въртя из хотелския си апартамент в Ню Йорк в прекрасните си пурпурни пижами — единственият цвят, който успяваше малко от малко да прикрие екземите му — и тревожността му стигна дотам, че едновременно го удари екзема, хрема и астма, задушаваше се и кихаше така, че не му оставаха сили да се чеше. Наложи се да събуди Гарантие и да го накара да го чеше с една от онези четки с много твърд косъм, които му изработваха по поръчка.

Кризата на астма стана толкова сериозна, че бяха принудени да отложат пътуването със седмица. Уили напразно се помъчи да намери законова пролука, за да прекрати договорите. Той не разбираше, абсолютно не разбираше как е могъл да допусне подобна лудост. Тези неща винаги се случват в Европа, неуморно си повтаряше той. Тя е като сватовница. Най-голямата сводница, съществувала някога, пустата му Европа, ето какво е тя. Тя ни чака и потрива ръце с мръснишка усмивка, разлята по старата й мутра. Ще срещне Ан с някого, и то на часа. Няма начин.

— Но откъде ми дойде на ум, откъде ми дойде? А трябваше да знам, знам ги тия неща, нали самият аз съм сводник!

Задушаваше се и кихаше, проснат на дивана, яркочервен и мазен, докато тъстът му го чешеше по гърба, без да задава въпроси: Гарантие предпочиташе физическите проявления на живота, дори и отблъскващи, пред неговите психологически или — връх на ужаса — сантиментални прояви. И чешеше безмълвно.

Два дни преди отплаването на „Куин Елизабет“ Уили се завлече до колата си и нареди да го откарат в канцеларията на Белч. Белч беше вероятно единственият човек, на когото Уили искрено се възхищаваше и в негово присъствие се чувстваше като съвсем малко момченце, чувство, което се мъчеше, доколкото можеше да прикрива, но другият изглежда го бе подразбрал. Беше бивш „служител“ на Ал Капоне от златните времена на гангстерството. Но от петнайсет години се беше оттеглил от съмнителните дела и се беше превърнал в един от големите собственици в Лас Вегас и един от тайните финансисти на Холивуд. В очите на Уили той беше несъмнен герой или поне мъж, който беше съумял да си наложи определена етика и да настрои цигулката си по ниския тон, който светът му подаваше. Беше дребен, мършав италианец с едно от онези мекушави и лъснали лица, чиито черти и особено носът, винаги някак висят; плешив, с редки, намазани с брилянтин косми, преметнати върху черепа, който така изглеждаше някак любопитно беззъб. Прие Уили със снизходително нетърпение, сякаш предварително знаеше, че в онова, което Уили има да му каже, няма и капчица сериозност.

— Е, Уили, е?

— По дяволите Белч, оставете ме да поема дъх, в астматична криза съм, не виждате ли?

— Е, тогава говорете бързо и идете да си легнете. Нямаше смисъл да идвате в това състояние и да не можете да кажете нищо.

Уили си бършеше носа, отчаяно търсеше въздух и хвърляше на Белч злобни погледи.

— За Европа ли заминавате, Уили? Всички вестници са пълни с най-щастливата двойка на света.

— Именно — задъха се Уили. — Вдругиден. Идвам да поискам някого от вас. Телохранител. Спомняте си, веднъж вече ви говорих за това.

Белч вече беше напъхал един пръст в ноздрата, но ловко се поправи и само силно стисна връхчето на носа.

— Не съм ви виждал от цяла година — рече той — тъй че…

— Едно и също, нали виждате — рече жалостиво Уили.

— Виждам — каза Белч със симпатия. — Но някой ден ще могат да лекуват това, ще видите. Ще успеят, не губете надежда.

— Не говоря за това — каза Уили. — Говоря за жена си.

— Знаете, че вече са открили разните антихистамини, ще открият и другото. Четох това в „Рийдър Дайджест“. Ще ви излекуват. Убеден съм. Изглежда една четвърт от населението на Щатите страда от алергия. Давате ли си сметка колко загубени работни часове прави това? Но ще открият. А дотогава, нека тате ви качи в колата и да ви изпрати вкъщи. Една топла грейка…

— Имам нужда от някого, Белч — рече Уили. — Особено в Европа. Някой сериозен, който ще пази жена ми от… от лоши срещи.

— От мъжете, искате да кажете.

— Телохранител. Как ли се казваше онова момче, за което споменаваха по ваш адрес? Сопрано?

— Хайде, хайде, Уили — каза Белч. — Оставете тези истории на телевизията.

— Белч, ние с Ан ще прекараме известно време в Европа. Два филма, може би и три. Боя се. Европа е дърта сводница.

— Е, и? Значи ще се разберете прекрасно.

— Стига, де. Трябва ми някой, който ще спести на жена ми лоши срещи.

— Знам, че сте млад, Уили, но съм убеден, че все още можете да научите старата Европа на един-два номера от занаята.

— Белч, чуйте, сериозно говоря. Пазя си парите, това е всичко. Вече знаете, че когато най-големите ни звезди стъпят в Европа, всичко се срива. Винаги откриват по някого там, и след това няма начин да ги върнете в Америка. Вижте Ингрид Бергман, с тоя Роселини… Холивуд никога не й прости, моралистките сдружения й се нахвърлиха и студиата вече не я искат. Не искам да си навличам този риск, това е всичко. Има нещо в Европа, което ги хваща… Е, не знам къде ги хваща. Но си изгубват ума. А отиваме и във Франция, и в Италия. Обикновено точно там се случва. И двете са сватовници и кой знае каква свинщина може да се случи. Италия и Франция цял живот все такива ги вършат. Или едната, или другата ще ми изиграят мръсен номер, усещам го.

— Не ходете — каза Белч.

— Ами да, но сега вече нищо не мога да сторя. Свършено е. Всеки може да направи глупост в живота си.

Белч лукаво стисна върха на носа си.

— И така, какво точно искате да направя? Да кажа на някого да направи така, че някоя нощ Европа дискретно да изчезне? Готово. Разчитайте на стария Белч.

— Не се шегувам. Виждате как изглеждам. Там няма да се чувствам в сигурност дори за миг. И не бъркайте нещата: става дума за пари, за много пари. Ако Ан остане в Европа, съм свършен. Унищожен. Финансово, искам да кажа.

— По колко получавате за нея?

— Четирийсет процента — отвърна Уили. — Но не е само това. Продуцентите ме търпят само заради нея, иначе отдавна вече…

Той поведе битка с въздуха с отворена уста.

— Благодарение на нея вероятно ще успея да убедя студиото най-сетне да ми развърже ръцете за един сюжет, който ми се върти из главата. Дължат ми го. Както виждате, е въпрос и на изкуство.

— Идете си легнете — рече кротко Белч.

— Никого ли не познавате?

— Влюбен сте в жена си и това е много добре. Направете й деца. Самият аз имам пет. Добре се отразява. Във всеки случай, не идвайте тук да ми разправяте врели-некипели. На вас не ви пука кой знае колко за парите и за момичетата. Държите на жена си и се боите да не я изгубите, затова идвате тук и ми разигравате кино.

— Честна дума — рече Уили жално. — Не лъжа. Студиото се тревожи, колкото и аз. Вече на няколко пъти ги попариха с Европата. Помолиха ме да си отварям очите. Не казвам, че са ми искали нещо повече. Но все пак имам право да взема със себе си телохранител, не е ли така? Просто, за да ни пази от почитателите, от тълпата. В крайна сметка сме известни хора по целия свят. Как го казахте… Сопрано ли?

— Нямам нищичко.

Белч сви рамене.

— Беше депортиран в Сицилия, ако искате да знаете. Беше на същия хал като Лъки Лучано. Депортиран в своята родина. Сигурно в този час хърка под маслинови дървета. Вероятно без пукната пара.

— Не можете ли да му дадете някакъв знак — каза Уили. — В края на краищата ще бъдем на френската Ривиера, на две крачки е… Не, вижте, Белч, какво ще ви стане, щом ще бъдем на пет хиляди мили оттук? Трябва само да си чака кротко в някой хотел. Всичко ще е за моя сметка. Живот ще си живее. Даже няма да има нужда да се вижда с мен. Трябва само да бъде на разположение за четири месеца. Може дори да заведе и старата си майка, ако има такава. Изцяло поемам разноските. Стига ми само да знам, че е там, ще се чувствам по-спокоен. Пък и има шанс едно на десет да не ми потрябва. Нищо няма да се случи. Ан не е като другите, тя има глава на раменете.

Вече се чувстваше по-добре. Дишаше по-леко и се чешеше по-малко.

— Нищо няма да се случи. Просто за душевен покой. Ще знам, че ако някой мъж стане твърде обезпокоителен, трябва само да направя знак и…

Той щракна с пръсти.

— Вие сте бебе — рече Белч. — Сигурно сте бил дете чудо.

— Бързах, колкото можах — рече Уили кокетно.

— Нямам никаква представа защо го правя — каза Белч — но винаги съм имал слабост към проститутките.

— И аз съм като вас — каза Уили. — Никога не съм успявал да си устоя.

Белч надраска няколко думи върху лист хартия.

— Ето — каза той и подаде листа на Уили. — Напишете му името на банката и сумата, която ще привеждате по неговата сметка в началото на всеки месец. Той сигурно ще дойде да я похарчи. Сложете този лист в джоба си и спрете да мислите за това. Щом ви се отразява добре… Няма да ви изпращам до колата, виждам, че вече нямате нужда от това. Изглеждате лек като сипка. И вероятно аз също ще пообиколя Европа някой ден, след онова, което ми казахте. Сега, когато децата са големи, няма да се мръщя много, ако и аз срещна някого! Онова, което ми разказахте по тази тема, силно ме заинтригува.

Уили си излезе като си подсвиркваше. Беше писал до Сицилия, без да получи никакъв отговор. Знаеше само, че банковата сметка, която бе открил на името на Сопрано в Ница, редовно се опразваше всеки месец. Това се оказа достатъчно, за да му даде по време на целия им престой на Лазурния бряг известно усещане за лекота по отношение на Ан, известно бащинско и леко иронично превъзходство. Някъде около тях имаше един човек, който бдеше над щастието и легендата — а то беше едно и също — за „съвършената двойка“ и на Уили му се случваше на излизане от хотела, докато Ан пишеше автографи, да търси силует, лице — някого, на когото би поверил ролята на Сопрано. Но така и не видя никого, достоен за Джордж Рафт в „Белязаният“ или на Джак Паланс в „Сбогом, Рио“. Не биваше да иска твърде много от действителността. И сега вече нямаше от какво да се бои. Щяха да хванат самолета на другия ден. Бързаше да отведе Ан в Холивуд и да я постави отново в средата, която тя познаваше достатъчно, за да не очаква нищо от нея. Холивуд наистина е съвършеното място, за да не срещнеш никого, помисли си той с признателност. Уили внезапно се почувства могъщ победител и едва не почна да се удря с юмруци по гърдите като горила: усещането бе, че контролира напълно положението. Но това продължи едва миг. Един поглед към лицето на Ан, и горилата се превърна в Мики Маус и се сви на клъбце в един ъгъл с подвита опашка и натежало сърце.

Беше толкова красива… По лицето й нямаше и следа от бръчка. Още дълго трябваше да чака, докато всичко свърши и възрастта я заслони от всяка среща с милостта на петдесетте години, когато роклите, бельото и чорапите на една жена започват мистериозно да остаряват в очите на нейния любим и когато се наложи той да се вкопчи в нея с цялата си любов, за да не избяга. Оставаха й още шест-седем години младост, след това шест-седем години красота, а след това лицето й щеше да се превърне в бегла прилика и спомен за самото себе си, щеше да стане само следа от нещо било някога и да събужда в ума на младите мъже онова усещане за пропусната среща, която ги кара да си мислят, че в съдбата им има сгрешени дати.

В продължение на няколко мига се полюбува на представата за бъдещите бръчки по лицето на Ан, като ги редеше преждевременно с изкусността на познавач. Задържаше се най-вече на шията, точно под брадичката, точно там има едно малко място, което повяхва първо; възрастта стисва жените за гърлото и всичко, което е било нежност на това място, изчезва и отстъпва място на действителността. Погледна топло шията й, с пура между устни, чаша кафе в ръка и едно притворено заради дима око, само въпрос на търпение, десетина, може би дванайсет годинки… Ан прекрасно знаеше за какво си мисли той, защото веднъж й го беше изкрещял в пристъп на обич.

Беше довършил кафето си и остави чашата с въздишка на облекчение.

Естествено, очите не остаряват никога, но това само прави тяхното положение още по-трудно. Понякога няма нищо по-смущаващо за един млад мъж, от това да зърне един от онези женски погледи, парещи от младост и мечти, около който на мига открива само карикатура на онова, който той изглежда обещава.

Уили вдъхна дима с наслада.

Страните ще почервеняват след хранене с онази руменина, която толкова зле се смесва с прекомерния вече грим, а краката — да, краката — замисли се за миг и се опита да си спомни — ами краката, макар да запазват изтънчения си вид, няма да водят вече доникъде, и вместо да се издигат нагоре, все повече ще слизат към земята. Уили беше познавач по въпроса, тъй като в началото на кариерата си бе имал онова, което наричаше „красиво приятелство“ с една зряла дама от Холивуд, която бе спечелила слава и богатство още на дванайсет като прелестно дете — чудо на екрана. Когато я срещна, вече бе дребна, закръглена жена, която на четирийсет и девет беше запазила къдрите си на младо момиче, а лицето й бе придобило онзи едновременно кукленски и сбръчкан вид, който толкова добре се връзва с любовта към пекинезите и към сладкото. Уили сърдечно я мразеше заради къдрите и момичешкото глезене, но най-вече защото бе съхранила непобедима носталгия по възвишената и чиста любов, все по-силна с възрастта, тъй че наближаваше петдесетте, а започваше искрено да вярва в чаровния принц и превръщаше вечната младост на сърцето в сенилно любовно мяукане. И тъй, Уили наблюдаваше лицето на Ан като познавач, и вече не знаеше дали дълбоката му наслада идва от пурата или от сладкия миг преждевременност.

Но се налагаше да признае, че все още е твърде далеч от търсеното. Най-малко десетина години, може и повече, помисли си той, докато тършуваше по лицето й с почти умолителен поглед да открие бръчица или наченки на отпускане, на повяхване. Най-вече шията беше с несравнима чистота и онова местенце под брадичката, откъдето жените остаряват, притежаваше цялото изящество и свежест на клонка лилиум… Съвършено омерзително. Уили усети в гърлото си възел. Цялата крехкост на тази земя беше тук, в тази смешна шия, от която сякаш човек оставаше без ръце. Косите бяха кестеняви с доста банална комбинация от светлини и сенки, доста равнодушни — освен, когато човек ги докоснеше. Очите бяха с онова кехлибарено и сякаш прозрачно кафяво, което напомняше на Уили лъскавината на есенни листа по алеите в парка, където бе минало детството му. Всичките му предци бяха градинари на граф Илери в Турен; баща му умря от мъка с проклятие на уста, когато Уили му съобщи, че се кани да емигрира в Америка; днес паркът вече не съществуваше, бяха го превърнали в поле със сладки картофи, а Уили бе помогнал на последния граф Илери да се установи в Америка, където имаше… където правеше… е, добре, където даваше уроци по езда. Така понякога си съчиняваше цели невероятни биографии. Всички казваха, че у него има нещо „бавноразвиващо се“. Наближаваше четирийсетте, а юношеското му лице сякаш никога нямаше да остарее. „Сигурно е нещо с жлезите, самодоволно обясняваше той на приятелите си, някаква форма на кретенизъм.“ Хвърли бърз поглед към огромното огледало, което покриваше цялата стена. „С обеца на ухото и добър фон дьо тен, ще приличам на варварски пират. В мен има нещо от Отело. Странно, че в студиото още никой не се е усетил.“ Имаше четвъртинка черна кръв, която старателно криеше. Косите му бяха вълнисти, а в чертите имаше лека заобленост, познат отглас от африканските маски, и все пак никой не подозираше. Вероятно това беше обяснението за неговата митомания: потребността винаги да крие нещо и да замита следите. Между другото, нямаше черна кръв, и това си измисляше. Извади пурата от устата си.

— Наистина ли не искате да спрете в Париж, скъпа? Смешно е да си тръгнете без дори една рокля, точно в момента на новите колекции.

— Бих предпочела да остана тук още няколко дни — отвърна Ан. — Не видях нищо, освен студиото.

— Знам, скъпа. Много, много е изкушаващо. Но в понеделник започвате снимки във „Фокс“. Ще дойдем пак.