Ромен Гари
Лиричните клоуни (18)

XVII

Онова, от което Уили се боеше повече от всичко, беше да гледа как образът му се изпарява — имаше дори моменти, в които желанието да знае, че Ан е щастлива, се превръщаше, в цялата си очевидност, в предизвикателство към таланта му. Трудно беше да преглътне след толкова години усилия и такъв голям успех в ролята на Уили Боше. Усещането да гледа как се сгромолясва творението на живота му. Трябваше да се съвземе на всяка цена и да влезе в марковия си имидж. За начало, оргийка, пък след това ще опитаме с нещо още по-добро. Изпразни половин бутилка коняк, запали пура и се обади на малката Мур, в хотел „Париж“. Тя беше англичанка, която бе открил в „Лайънс“ на Пикадили, в един пуст ден, в който му беше скучно и му се дощя да открие някого. За двайсет и четири часа новината, че ще снима „Ромео и Жулиета“ с малката сервитьорка от „Лайън’с“ в главната роля, обиколи вестниците, което ясно показа рекламните възможности на тази работа и веднага заинтригува продуцентите. Уили доста се изненада, защото всъщност нямаше намерение да снима този филм, а само да поднови контактите си с пресата, за да види дали тя откликва. Откликваше. Изпопритесни се, когато договорите вече бяха сключени и се наложи да снима филма. Всъщност малката Мур се оказа доста вълнуваща в тази роля, каквато изглеждаше стресната, макар да й липсваше дълбокото слабоумие, необходимо за една добра Жулиета. Ясно е, че жена не може да внесе в образа онова, което му е носило някое педалче от времето на Шекспир, но малката Мур се беше справила добре. Сега Уили я държеше с договор и я беше предоставил — четворно по-скъпо, отколкото плащаше на нея, като разликата слагаше в джоба си — за един филм, който се снимаше в Монте Карло. Монтажът на „Ромео и Жулиета“ беше приключил преди три седмици.

— Hallo, Айрис. Тук е Уили. Не, не сме си тръгнали. Задържа ме един проект за филм, нещо сладникаво, което ще струва сума ти пари. Пълна дивотия, но публиката иска чувства. Още не съм сигурен дали ще стане. Можеш ли да дойдеш до Ница за през нощта?

— Разбира се, Уили, щом искате. Обещах на Терънс да вечерям с него, но щом наистина ме искате…

— Спиш ли с Терънс?

— Добре знаете, че не.

— Ами давай, де. Той е приятелче.

— Човек никога не знае дали се шегувате, Уили. Но знаете, че бих направила за вас какво ли не.

— О, не? — рече Уили, напълно отвратен. — Във всеки случай бъди тук тази вечер. Вероятно ще се върна късно, тъй че ти си легни. А, забравих: доведи и някоя приятелка.

— Какво?

— Казвам: доведи някоя приятелка. Ще бъдем трима. Съвсем ясно е, нали?

— Но, Уили…

— Виж там между фигурантките. Ще кажеш, че е за мен.

Затвори и застана пред огледалото да се пооправи, преди да слезе долу. Голяма бяла тексаска шапка, пура между устните, муцунка, която подчертава прословутата трапчинка на брадата, поглед на човек, който се забавлява, синхронизиран с изражението на устните, черно пардесю, небрежно метнато на раменете, бял костюм, розова вратовръзка, стойка на борец от ринга — всичко беше на шест.

Слезе долу. Едва-що беше излязъл от асансьора, когато трима журналисти се надигнаха от креслата и приближиха. Един от тях редовно идваше да го пита какво мисли за Хичкок и за Хауърд Хоукс, французин някакъв. Другите двама бяха американци и не бяха дошли сами. Тоя боклук Рос, помисли си Уили. Във всеки случай извинението с болестта вече нямаше как да мине, трябваше да измисли друго.

— Hallo, Уили, преди два часа ви обявиха за умиращ.

— Съжалявам, че съм ви накарал да точите лиги за нищо, момчета — рече Уили.

— Как така не се връщате? Мис Гарантие е напуснала хотела преди три дни и никой не знае къде е.

Уили дръпна пурата от устата си и остави само муцунката.

— Ще ви обясня всичко. Обичам конкуренцията. Винаги съм имал вкус към съревнования. Тъй че реших да удължа престоя на жена ми тук, за да дам шанс на Али Хан, на Рубироза, на Аниели и всички, които се вземат за прелъстители — шампиони във всички категории.

Те учтиво се засмяха, но Уили знаеше, че няма да се отърве толкова лесно. Ако не откриеше какъв кокал да им подхвърли, тези типове щяха да го преследват навсякъде, докато открият Ан, и тогава щяха да го разкъсат.

— Сериозно, Уили, какво става?

Уили се усмихваше, чувстваше се притиснат, но знаеше, че ще измисли нещо, винаги измисляше. Трябваше да е нещо грамадно, невъобразимо шокиращо, достойно за репутацията му. Да се измъкне и едновременно с това да затвърди своя образ.

— Ще ви кажа, момчета…

И разбира се, измисли го. Идеята му дойде съвсем естествено, като божия благословия.

— Изгледах отново „Ромео и Жулиета“ точно преди отпътуването си. Мис Мур е много талантлива, но не притежава онази върховна невинност, необходима за Жулиета. Прекарах цяла нощ с филма и получих просветление. Нова визия за образа. Затова взех определено решение.

За миг запази напрежението, което се надигаше.

— Реших да отрежа госпожица Мур от всички сцени на филма. А също и Ромео. Всъщност ще преработя филма в духа на нашето време. Днес Ромео би бил млад буржоа идеалист, някой много млад ляв интелектуалец, който мечтае за мир и правда и който от провал на провал, най-сетне открива образа на съвършенството там, където може да го открие, а не другаде, тук долу: до красива млада жена, девствена и чиста. Ето го, господа, „Ромео и Жулиета“ на нашето време.

Гледаше журналистите, които след миг стъписване, сега го гледаха с уважението, дължимо на най-доброто, което Холивуд е създал в този жанр.

— Кого предвиждате за двете роли?

— Все още не знам. Ясно е, че е твърде трудно. Бившите бойци от Интернационалните бригади в Испания са твърде стари, същото важи и за младите комунисти, потиснати от съветско-германския мирен договор и престъпленията на Сталин. Може да потърся някой юноша от Прага или Будапеща, чийто баща е бил обесен. Така де, разбирате какъв ще бъде духът. Произведение наистина за нашето време.

За миг се замечта с пура и зареян поглед…

— Жулиета, или социализмът с човешко лице, и Ромео, вечно въздишащ по нея…

Журналистите замълчаха за минутка. Французинът зададе въпрос от местна значимост:

— Господин Боше, смятате ли да вземете участие в празненствата по карнавала в Ница?

Уили се изсмя.

— Че аз цял живот все това правя. И съм щастлив като гледам всичките тези пари, пръснати за конфети и сарабанди, вместо за оръдия и муниции.

Това пък беше, за да затвърди смътната си репутация на човек от левицата.

Наблюдаваше журналистите с око на майстор. Малката Мур щеше да получи удара на своя живот и това го успокояваше по отношение на собствения му персонаж. Всъщност той нямаше никакво намерение да я изрязва от филма; щеше да бъде достатъчно след ден-два да даде пресконференция и да обясни, че изявленията му са били направени в присмехулен тон, за да иронизира влиянието на идеологиите върху всички изразни форми в изкуството.

— Как е късчето лазур, замаскирано като Уили Боше? — произнесе един глас до него.

Беше Бебдерн с ръце в джобовете на черния шлифер. В него имаше нещо, сякаш излязло от немския експресионизъм в стил умъртвен евреин.

Уили изпита към човечеца истински изблик на топлота.

Хвана го под ръка.

— Да вървим, драги.

Прекараха цял час да яздят дървените коне и Уили почти успяваше да каталяса и да не мисли повече за Ан, но щом спреше, пак го прихващаше. Фотографите ги бяха последвали и снимката на Уили върху розовото дървено конче и с легендарната му усмивка щеше да бъде поместена след година на корицата на книгата, която Стенли Робак му посвети. След това отидоха в „Кареса“. Ла Марн бе избрал „Кареса“^[1] за Уили, защото си мислеше, че това име ще му бъде приятно. Уили прилежно се напиваше, но започваше да усеща, че за да успее истински, ще му бъде нужна външна помощ, помощта на някой всемогъщ и величествен Сопрано, таен властелин на света, способен да различава истинските кучи синове сред изобилните лайна.

— Драги мой — крещеше той — Гьоте е бил лъжец. В тая история с Фауст направо лъготи. Истината за историята с Фауст е, че няма дявол, който да ви купи душата. Няма купувач. Няма дявол, няма властелин на света. Нищо, освен измамни кучи синове, тип Холивуд, в Кремъл или където и да било другаде. Няма купувач за душата ви, която не струва нито грош, и всъщност съществува само по холивудски, на техниколор. Ще направя филм за това, „Гьоте ни метна“, или „Истината за делото Фауст“. Няма демон спасител. Не може човек да тръгне да бере това цвете в гората на своето детство.

Но не успя да се въздържи да прошепне заклинателната молитва, на която го бе научила майка му.

Онче-бонче, счупено пиронче

Риба — щука махай се от тука

Отивай на боклука да ядеш памука

Майка ти се скара за една цигара

Корабите спряха, рибите умряха

Падна във морето Уили — дебеланчо

Падна във морето,

Спука си шкембето

Нашичкият Уили

— Какво? — изкрещя Бебдерн изплашен. — Какво пък е сега това?

— Задник — рече бързо Уили, за да запази достойнство.

— А, добре — каза Бебдерн, успокоен.

И така, от бар на бар, стигнаха до полунощ и Уили се усети, че си е сменил панталона, този, който носеше, му беше твърде малък. В този миг всемогъщият Сопрано, властелин на света, способен да сбъдва най-нежните ви мечти и да позволява на малките деца да идват при него, все още го нямаше, но пък бяха в компанията на две курви, едната от които бе доста хубавка, когато човек успееше да я различи от другата, и на един тънък младеж, на когото Уили пожела да повери ролята на Жулиета незабавно и пред всички, само за да докаже, че между него и Ан наистина е свършено. През това време Ла Марн обясняваше на едната от курвите — всъщност, имаше само една — че това е напълно познат процес и че има комунисти, които се превръщат в изпълнени с омраза антикомунисти, сменят посоката и се поставят в услуга на ЦРУ само от любовна мъка. Отърваха се от момичето и от момчето и смениха заведението, но то беше все същото и капакът все така беше захлопнат над главите им, а вътре продължаваха да мечтаят. Всеки път, когато влизаха в дансинг заведение, хората разпознаваха Уили и оркестърът му изсвирваше мелодията от последния му филм. Най-накрая той отиде при един от музикантите, сграбчи го за вратовръзката и го раздруса.

— Боклук такъв! Ако искате да поздравите Уили Боше, който е правил „Дон Кихот“, който е правил „Сън в лятна нощ“, не приемам това да става с тази жалка мелодия, свирете Бах, Моцарт, Бетовен!

— Но, господин Боше, това е най-големият ви успех! — изломоти цигуларят, който имаше скромен поглед върху суетността, която наблюдаваше от своята си ниска кула.

Бяха помолени да излязат и се озоваха под аркадите на площад „Масена“, сред маските от карнавала. Повлякоха се — Уили крепеше Бебдерн, а Бебдерн крепеше Уили — до панаира на еспланадата, и влязоха в шатрата на борците. Там имаше две горили, които мереха сили на ринга, единият беше в бяло и се казваше Благородния Джо, а другият беше в червено и се наричаше Черния Звяр и непрекъснато хвърляше Благородния Джо на тепиха с калташки удари, та Бебдерн моментално застана на страната на благородството и на лоялността и се опита да захапе Черния Звяр по прасеца, като крещеше, че това е битката на века, социализмът с човешко лице срещу отвратителния сталинизъм, свободният свят срещу тоталитарното иго, и тогава Черният Звяр слезе от ринга и се опита да го цапардоса с един стол. Разтърваха ги и Черния Звяр, който беше любовник на Благородния Джо, ги покани да пийнат по чашка, след което се озоваха навън, сред тълпата на карнавала, която изненадваше Ла Марн със своето нехайство, когато с Корея, атомната бомба и съветските дивизии на бойна нога, нещата щяха да се случат всеки момент.

— Да му се не види — изруга Уили, който при вида на звездите винаги леко изтрезняваше. — Съвсем забравих, че имам две мадами, които ме чакат в леглото. Елате. Можете да останете в стаята и да гледате.

И повлече Бебдерн със себе си.

— Скъпо мое късче лазур! — крещеше Бебдерн. — Няма да успеете! Няма начин да се отървете, до дупка е пълно със звезди и е чисто от всички страни. Приклещени сме от чистота. Разкъсващ стремеж към нещо, задушевни серенади на лунна светлина, ръка на сърцето и преследване на синева! Господи, стори ме мръсен!

Той падна на колене насред улицата, но на пешеходна пътека, не беше чак толкова пиян.

— Господи, научи ни да живеем мръсни и щастливи! Избави ни от изкушението на синевата, на розовото, на нежността и чистотата!

Такситата свиркаха, но Ла Марн стоеше здраво на пешеходната пътека и както винаги, правото бе на негова страна.

— На земята хората са като голямо пляскане с криле! — заяви той на полицая, който се опита да го размърда. — Пляскат с криле, но не успяват да се издигнат! А когато се издигнат, си счупват главата!

Най-сетне Уили успя да го завлече до един тротоар и да го натика в едно такси. Нареди да ги закарат в хотела.

— Госпожица Мур се качи в апартамента ви, господине. Стори ми се, че е правилно.

— Сама ли?

— Още една млада жена е с нея, господине.

— Щото ние сме двама, нали разбирате?

— Разбирам ви, господин Боше.

Със следи от усмивка.

— Разбира се, това е заради репутацията ви — каза той, и ако Уили очакваше да открие в очите на портиера каквото и да било почитание към своя все пак добре познат цинизъм, то откри там само кротостта на стар овчар, отдавна привикнал към тъжното блеене на овцете.

Общо взето, хората не му улесняваха работата. Имаше някаква конспирация, която да попречи на човека да излезе от невинността си. Дори задникът, при всичките му усилия, не успяваше. За няколко мига имаше гадливото усещане, че светът се е превърнал в зелени пасбища, където малкият Уили все още беше в яслата и където Сопрано, превърнал се от телохранител в детегледач, закарфичваше хартиени криле на розовите задничета на два малки ангела — неговия и на Бебдерн.

— Задникът не помага на човека да се разврати — заяви той. — В него няма идеология.

Ла Марн изпитваше неограничена носталгия по лайната, сякаш отдавна не беше хапвал нищо.

Портиерът ги намести в асансьора с цялото внимание, което му се струваше, че заслужава състоянието им на крехкост и на болезнена чувствителност. Известно време те се движеха между партера и седмия етаж, като се издигаха, само за да се спуснат отново. В крайна сметка портиерът успя да ги спре в полет и да ги достави в апартамента, където откриха малката Мур легнала, с „Вог“ в ръка, и една блондинка, на която майка й май й беше дала своята вечерна рокля за случая. Уили приближи до девойчето Мур и я целуна по челото.

— Татко е щастлив да види гълъбчето си — заяви той. — Представи ме на приятелката си.

— Много ми е приятно — каза блондинката със силен акцент от Ница.

От всичко това лъхаше такава невинност, че Ла Марн за малко да се разплаче, докато Уили си сваляше гащите под полилея в средата на хола. Красивото му лице на къдраво бебе имаше онова лакомо изражение, за което полагаше много грижи, особено когато наоколо имаш фотографи. Сигурно е бил прелестно дете с меки къдри, помисли си Ла Марн. Внезапно му се яви видение, което ясно се родееше с делириум тременс: в стаята имаше само деца. Сега се отдаваха на сексуално ринги-ринги-рае като явно смятаха, че така ще излязат от детството. Айрис леко помагаше на Уили, като от време на време вдигаше към него засмяно и съвършено чисто лице — а и какво ли друго, освен невинност би могло да показва едно човешко лице? Сякаш си играеше с малко необичайна кукла. Колкото до другото девойче, то стоеше на четири крака в поза на очакване с вдигната на задника рокля, както я бе поставил Уили, и бе видимо прекалено замаяна от всичко, което й се случваше, за да реагира по какъвто и да било начин. Връх на лошия късмет — беше руса и къдрава, което отново върна на Уили гадливото видение на зелените пасбища с безброй вървящи овце, и дори започна да ги брои, за да се разсейва, докато чака.

Бебдерн погледа няколко минути тази детска ясла и тъй като Уили му направи знак да се присъедини към техните игри, той отскочи встрани и се скри зад едно кресло.

— Не, не! — прозя се той с фалцетен глас. — Не ме пипайте!

Уили се обърна към него изумено.

— Няма да успеете! — заяви тържествено Бебдерн. — Хитлер не успя! Сталин не успя! Никоя полиция не успя! То остава чисто! Никой не може да го омърси! Човешкото лице си остава чисто!

— Ето, погледнете — каза Уили. — Това виждали ли сте го? Гнусно е, нали?

— Хората са на земята като силен шум от криле — изкрещя Ла Марн, граф Бебдерн, херцог на Аушвиц, княз Проблейваща Душа. — В този миг слушам шума, който вдигат горките ви криле, Уили, това е! Звукът е тежък, болезнен, сякаш хванат натясно, но именно в това се състои красотата му!

Малката блондинка въртеше към тях лице, белязано от толкова стъписан израз, че дори само тя проваляше цялата работа. Бебдерн видя как малката Мур нежно гали косите на Уили.

— Ето, ето, ето! — рече победоносно Бебдерн. — Нежност! Нежност, следователно чистота! Едно на нула за мен.

— Остави ми косата на мира! — изкрещя Уили, който се чувстваше до такава степен обграден от невинност, че не можеше вече да се държи като мъж.

— Дори Иван Грозни, дори Гестапо не успяха! — крещеше Бебдерн. Нито Гестапо, нито Сталин, нито диалектиката, нито Пикасо, нито една идеология, нито една кърваво лайняна диктатура не успя! Непокътнато, невинно, чисто е човешкото лице!

— Не, бедни мой, малък Уили, няма да стане ти да стигнеш със задник там, където се провалиха Хитлер, Сталин и бомбата над Хирошима! То си остава невинно, то си остава красиво!

Той подрипваше около леглото и се плезеше на Уили или поне на онова, което виждаше от него като малък демон на чистотата — друг няма — а малката блондинка се опитваше да се прави на вряла и кипяла, сякаш все това е гледала по разните купони, а Уили се чувстваше, сякаш се бори с една само сярна клечка кибрит, срещу всички демони на невинността. Все пак успя да проникне в малката русокоска, честта бе спасена, а малката русокоска изглежда изпитваше облекчение, че най-сетне схвана нещо.

— Не, Уили! — бръмчеше около тях Бебдерн. — Никое потисничество, никое гонение, никой концентрационен свят! Тъй че помислете колко шансове за успех имате с вашия дребен задник! Нищо няма да докажете!

— Едно произведение на изкуството не трябва да доказва каквото и да било — заяви Уили с достойнство. — Казал го е Андре Жид. А Андре Малро е добавил: не страстта съсипва творбата, а желанието да доказва!

И му падна. Малката блондинка получи внезапно просветление: сигурно са екзистенциалисти. Изненада се, че не се е сетила по-рано. Това така я успокои, че заспа начаса.

— Виждате ли — рече Бебдерн победоносно като я посочи с пръст. — Дори си лапна палеца, преди да заспи. Невинността ви се плези.

Уили започваше да изпитва усещането, че родителите им ще се приберат всеки момент и ще ги попитат как така още не са заспали. Айрис кротичко връзваше дългите си черни коси и може би онова, което детството не знае за живота, е, добре, човек трябва да го забрави незабавно. Тя се отдръпна, за да му направи място.

— Ще ида да спя на дивана в хола. Хъркам. Кажи лека нощ на братчето си…

Тя го целуна по челото.

— Уили…

— Да?

— Истина ли е, че ще ме изрежеш от „Жулиета“?

Все пак го сви стомахът. Значи е знаела, а цяла вечер не каза нищо. Усмихваше му се без никакъв упрек.

— И дума да не става. По-скоро ще пукна. В тази роля си прекрасна. Подхвърлих слуха, за да стресна студиото. Скачат ми по нервите.

Дойде му малко вдъхновение. След това щеше да спи по-добре.

— Вярно е, че Ан малко ревнува от теб. Нали разбираш, все се бои, че ще ме изгуби. Знаеш я каква е…

Той сви рамене с уморен вид.

— Винаги е живяла със страха от някоя съперница…

Стига толкова за тази вечер, реши той. Ла Марн я гледаше с нескрито уважение.

— Но няма от какво да се боиш. Този филм ще те превърне в голяма звезда. Бъди спокойна.

— Можеш да го направиш, Уили. Няма да ти се сърдя. Можеш да правиш каквото поискаш… Това няма да промени нищо. Толкова ти се възхищавам!

Уили затвори очи. Черешката на успеха. Догади му се. Ла Марн му хвърли изпълнен с омраза поглед и отиде в хола. Тая тъпачка му се възхищаваше. Нищо не можеше да помрачи сиянието на Холивуд, никаква гадория, беше силно почти като идеология, колкото и трупове да имаше наоколо. Уили отиде при него, Бебдерн му се нацупи и Уили почука на вратата на Гарантие, но той сигурно спеше. Не искаше да остава сам, страх го беше да се срещне истински със себе си, защото нямаше да мигне.

Портиерът прекосяваше коридора, но и той не обичаше малкия Уили.

— Да пийнем ли в бара?

— Господин Боше, принуден съм да ви помоля да не оставате в коридора в този вид.

— Какво, с гащи съм — изсумтя Уили, засегнат.

Върна се в апартамента. Бебдерн се бе стоварил върху масата със скрито в дланите лице. Беше пуснал радиото, по което предаваха новини от войните в Индокитай и в Корея. Уили изключи радиото и се промъкна в спалнята. Девойчетата спяха, Айрис, разперила ръце в черните си коси. Уили се поколеба, но никой не ги гледаше, взе ръката й, целуна я и я притисна до бузата си. Ан, помисли си той, Ан… Заспа почти незабавно и засънува, че отлита.