Ромен Гари
Лиричните клоуни (14)

XIII

Когато се събудиха, денят вече се бе вдигнал над тях като рог на изобилието, и мигом ги заляха светлина, аромати, гласове и цветове — синьо от небето, талази от мимозен дъх, детски смехове, магарешки копита под отворения прозорец, и Рение се разбърза да затвори капаците, да дръпне пердетата и да изхвърли деня навън. Ан каза, че трябва да се облекат и да пообиколят наоколо, не можело просто да си лежат в такова време, но той се върна при нея и забравиха какво може и какво не може. Към три следобед пак се събудиха и той отиде да вземе грозде и портокали от кухнята. Стените бяха голи, имаше малко вещи, той винаги бе чакал една жена, за да оживи къщата. Не те познавам, мислеше си Ан, докато галеше русите му и посивели коси и докосваше с връхчетата на пръстите челото му, клепките, устните, не те познавам още, и така, ти си оставаш непознат и следователно възможен.

— Кой си ти? Не знам нищо за теб.

— Толкова по-добре. Нека нещата останат непокътнати. Така или иначе съм приблизителен.

— Приблизителен ли?

— Да. Аз съм що-годе. Що-годе човек, що-годе живот, който си мечтае за един що-годе свят и едно що-годе общество. И именно това се нарича цивилизация: преследването на що-годе. А щом на човек му се прииска да стигне отвъд що-годе, вече попада в нечовешкото. Отвъд що-годе се озоваваме при Хитлер и при Сталин. Отвъд що-годе се озоваваме при всичко враждебно към човека. Единственото, което не е що-годе, е смъртта.

— И ето така човек се оказва с една ръка по-малко.

— Да. Исках да живея в що-годе свободен свят. А никога не съм бил способен да живея само от себе си: „аз“, „мен“, това винаги е състояние на липса. Тъй че, отначало беше испанската война, след това ескадрилите на Свободна Франция, скачането с парашут над окупирана Франция, а сега…

— Корея — рече тя.

— Да.

Той се засмя.

— Защото така и не успях да се задоволя с що-годе. И точно това ме прави толкова смешен. Никога не успях да кажа на себе си: ти направи всичко, което можа за що-годе. Фашизмът е що-годе победен, остана Сталин, но нека сега другите да отърват земята от него. Ти направи що-годе всичко, което успя, тъй че спри се, остави на другите борбата за един що-годе свободен свят и бъди що-годе щастлив. Но тъй като никога не съм успявал да се задоволя да обичам една жена що-годе… Именно това се нарича да си изпълнен с противоречия. И точно това се нарича да бъдеш що-годе мъж…

И именно по този начин, помисли си той, ако Горки можеше да се вгледа в онова, което тъй сполучливо бе нарекъл „арената на стария идеалистичен буржоазен цирк“, щеше да види тази изключително смешна двойка: холивудска звезда и осакатен завинаги от „републиката на красивите души“, които видимо бяха предопределени един за друг. И ако някои непознати нам и жадни за забавление богове хвърлят големите си мрежи в глъбините на мечтанията ни, ще изтеглят на повърхността на този същински извор на комизъм още няколко лирични клоуни, които се изпопребиват да помирят вълка и агнето, с жаждата си за абсолют и приемане на приблизителното, което може да бъде наречено мирно съвместно съществуване на възможното и невъзможното. А никога не съм бил комунист, следователно никога не ми се е налагало да се превръщам в изпълнен с ненавист и бяс антикомунист, както винаги става в драматичните любовни раздели: никога не ми се е налагало да се разделям със себе си. Но от обсадата на Берлин до бесилките в Будапеща и Прага, от сибирските лагери на смъртта до нахлуването в Корея Сталин застрашава всичко, което що-годе бяхме спасили и що-годе бяхме издърпали от зъбите на Хитлер. И ето всичко, което не ти казвам, защото то приключи, а сега срещнах теб, и най-сетне ще скъсам с всичко в себе си, което все беше при другите и все беше другаде. Най-сетне ще скъсам с онзи, който винаги е знаел, че всяко човешко дело може да е само що-годе и който въпреки това тъй и не бе успял да се задоволи с що-годе. Онзи, който се би с всички демони на абсолюта и който сам така и не смогна да сключи мир с невъзможното. Който винаги е знаел, че няма по-голям враг на човека от душевния екстремизъм, но който сам е душевен екстремист. Затова се притискам към теб с такава надежда и безнадеждност, за да се спра най-сетне, да се сдържа, да се обуздая, да се отвърна най-сетне от хоризонта, този вечен беглец — и завръщането на очите ти при изгрева на клепачите, и трептящото доверие на миглите преди любене, онзи поглед на жена, в който човек живее толкова добре, и където винаги се завръща от толкова далеч…

— За какво си мислиш?

— За края на невъзможното — рече той, наведе се над устните й и целуна тънката им усмихната като целия човешки хоризонт линия.