Ромен Гари
Лиричните клоуни (2)

I

През френския прозорец на „Негреско“ Уили Боше наблюдаваше как слънцето и небето честват пладне в съвършена хармония, със спокойната увереност на двойка прославени танцьори на провинциална сцена. Брилянтно изпълнение, помисли той, докато наблюдаваше позата с око на познавач. Сред сиянието, което го обграждаше, лицето на Ан сякаш не получаваше, а заемаше своята светлина на деня и трогваше Уили по начин, позорен за всеизвестния му цинизъм и грижливо поддържаната репутация на завършен мръсник. Влюбен, влюбен нежно и смирено, по онзи проблейващ и влажен начин, който сякаш проси да ближе нозете й, и то след всички решения за хладина и необвързаност, взети в разгара на нервната треска между три и четири сутрин, когато почти не му оставаха нокти за гризане. Все още се силеше да тръби пред другите и пред себе си, че е единствено и само импресарио на една голяма звезда и че с брачния договор чисто и просто затвърждава едно положение, положението на съпруг сводник, доста често срещано в Холивуд, както и другаде. Опитваше се да разиграва пред себе си комедията как си вярва, че държи на Ан само заради четирийсетте процента, които си удържа от договорите й. Имаше дори мигове, в които съжаляваше, че не може да стигне докрай и да брои тековете й с докерите в някой мърляв хотел — царствен и надменен начин да убеди сам себе си в своята безучастност. За него сводникът се беше превърнал в модел за неуязвимост, в определена форма на стоицизъм. Но в този фантазъм на свръхчовек Уили веднага разпознаваше обострената чувствителност на жив — одран, на много нежен и много чист младок. В началото, когато все още му се случваше да взема тъста си на сериозно, му беше казал, че още първият мъж, който в зората на времената е обичал жена, без тя да го обича, е получил доказателство за монументалната грешка, която се била получила в „цялата тази мръсотия“. Не беше уточнил какво има предвид под „цялата тази мръсотия“. Но Гарантие нямаше нужда от уточнения. Той беше наясно.

Уили беше на трийсет и пет, със засмени очи, лакоми и насмешливи устни и трапчинка на брадичката, която една изкусна детинска усмивка вдлъбваше от време на време. Беше висок, широкоплещест и с едър торс — впечатлението беше по-скоро за някаква малформация, отколкото за сила — с черни къдри над възхитително чело, а изящните му черти леко напомняха красотата на африканските маски върху лице на бял. Понякога си пускаше тънки мустачки, които перукерите в Холивуд наричат френски, заради тяхното изящество и точни очертания. Твърдеше, че е роден в Ню Орлиънс сред меандрите на френско и негърско потекло. Образование от лицея Жансон-дьо-Сайи^[1], от Оксфорд, шекспирови театрални трупи в Ирландия и Стратфорд на Ейвън, Холивуд… От десет години не спираха да говорят за първия му филм, на който на двайсет и четири годишна възраст той беше едновременно режисьор и изпълнител на главната роля, и все спореха дали това произведение дължи повече на Уили или на неговия сценарист, но признаваха единодушно, че става дума за значима за историята на киното творба, което съвсем не попречи на нейния търговски крах. Вторият му филм беше прекратен по време на снимките: обяснението на Уили беше, че „някой в студиото се е усетил, че става дума за произведение на изкуството“. А всъщност, загрижен да докаже, че този път не дължи никому нищо, той работеше „с гений“ и съчиняваше сценария ден за ден, та накрая здравата се оплете, налегна го паника, изобщо не изтрезняваше и нямаше никаква представа какви ги върши. След няколко финансови комбини, които заряза толкова бързо, колкото и замисли, заживя на гърба на своя агент, който го заемаше на студиата като актьор за роли, които той презираше, но пък живееше в доволство до най-дребните си нужди. Вайдман го държеше с договор, даваше му фиксирана заплата от три хиляди долара месечно, „продаваше“ го на студиата за по седемдесет и пет хиляди на филм и задържаше разликата. По онова време такъв беше методът на всички холивудски царе: Занук, Селзник, Хари Кон. Уили мигновено се захласна по тази величествена форма на сводничество и реши, че тя много ще подхожда на неговия тип красота. Внимателно изучи методите на Вайдман и си даде сметка, че той играе с кадифени ръкавици: представляваше най-големите имена в Холивуд и можеше да налага своите звезди и цени на производителите, или да отказва филмите им. Беше скучна власт, която произлизаше от парите и се връщаше към тях. Липсваше му онази отсянка на отмъстително презрение и присмех, която Уили охотно би внесъл в подобно начинание: накратко, липсваше му артистична нотка. Уили моментално изгуби всякакъв интерес към Вайдман, само се постара да му струва колкото може по-скъпо. Репутацията му бе надживяла финансовата катастрофа, дори се оказа по-силна и в известен смисъл заздравена в очите на онези, които са свикнали да свързват таланта с неразбиране от страна на тълпата и са стигнали дотам, да смятат изкуството за определена форма на провал. Уили съумя ловко да използва своя ореол на млад вундеркинд новатор, жертва на системата, за да „се пласира“, както казваше той, пред няколко от утвърдените жени звезди в Холивуд и успя много деликатно и изкусно да превърне тези нежни приятелства в солидни договори за изключително представителство. Те обикновено бяха минали четирийсетте и започваха да изпитват паниката, тъй трагично белязала живота на Ава Гарднър, Джуди Гарланд, Хеди Ламар, Вероника Лейк, Рита Хауърд, Джоан Крофърд и колцина други. Уили умееше да ги успокоява, като ги подтикваше да оценят подобаващо късмета, който били имали да се измъкнат най-сетне от младостта, един сезон, казваше той, душманин на дълбочината, заради нелепите му пориви, и сега най-сетне щели да постигнат собствената си автентичност и да излязат от затвора на задниците, бедрата и циците, които тъй дълго не им били позволявали да извадят най-доброто от себе си; с течение на годините тяхната зрелост щяла да разцъфти, истинската, дълбоката същност на актрисата щяла да се освободи от жената вещ, щяла да се утвърди, да засияе и да я отведе към върха, веднъж-дваж прошепваше името на Шекспир и нежно ги потупваше по ръката. Уили сметна, че по този начин е открил своята истинска същност, което в живота се среща почти толкова рядко, колкото и геният. „Първокласен сводник“ — и ако това не биеше звънлива камбана за кончината на чувствителността… Усилията, които полагаше, за да оправдава този марков имидж, толкова далечен от истинската му природа, му костваха яростни кризи на астма и уртикария. Въпреки това все по-твърдо налагаше своя образ на закоравял циник, напълно недосегаем за врясъците на сърцето — сърцето, казваше той, това вечно новородено — и дори почти бе успял да забрави детето, което тъй прилежно криеше от света и което с писъци искаше своя дял любов и чудеса, когато един подъл удар на съдбата го запокити вдън автентичността.