Мишел Уелбек
Карта и територия (9)

V

Тя действително разполагаше с пълна свобода на действие и се възползва от нея в пълна мяра. Когато вечерта на вернисажа влязоха в салона на авеню „Бретьой“, Олга изпадна в изумление.

— Има доста народ… — успя накрая да каже, искрено впечатлена.

— Вярно, дойдоха хора — потвърди Мерилин със сдържано задоволство и странен оттенък на злоба в гласа.

Поканените бяха най-малко стотина, но това, което тя искаше да каже, бе, че сред тях има важни личности, ала дали наистина беше така? Единственият, когото Жед познаваше, беше Патрик Форестие, пряк началник на Олга и директор на отдела за комуникации в „Мишлен Франс“, типичен възпитаник на Политехниката, който беше употребил три часа в опити да се облече артистично и след основен преглед на целия си гардероб се бе спрял на обикновен сив костюм без вратовръзка.

Входът беше препречен от голямо пано с проходи по два метра от двете страни; на него Жед беше поставил една до друга спътникова снимка на околностите на балона Гебвилер^[1] и уголемена карта „Мишлен — департаменти“ на същия район. Контрастът беше поразителен: докато на спътниковата снимка се виждаше каша от почти еднообразни зелени пространства, осеяни с 3 неясни жълти петна, картата разкриваше удивителна плетеница от магистрали, живописни пътища, гледни точки, гори, езера и клисури. Над двете изображения с големи черни букви беше изписана темата на изложбата: „КАРТАТА Е ПО-ИНТЕРЕСНА ОТ ТЕРИТОРИЯТА“.

В самия салон Жед беше поставил върху подвижни стативи трийсетина уголемени фотографски изображения — до едно на карти от „Мишлен — департаменти“, подбрани измежду най-различни географски зони, от високите планини до крайбрежието на Бретан, от горските масиви на департамента Манш до покритите със зърнени култури поля на Йор е Лоар. Все още с Олга и Жед от двете страни, Мерилин се спря на прага и огледа тълпата журналисти, официални лица и критици, подобно на някой хищник, който наблюдава стадо антилопи на водопой.

— Пепита Бургиньон е тук — каза накрая тя и тихо се изкикоти.

— Коя е тази Бургиньон? — запита Жед.

— Критичката от отдел „Изкуство“ на „Монд“.

Той за малко не повтори глупаво „Намонд“, но после се сети, че става въпрос за вечерния вестник и се зарече през останалата част от вечерта да взема думата само в краен случай. След като се отдели от Мерилин, той можа да се отдаде на безметежно шляене между фотографиите, без да обръща каквото и да било внимание на коментарите. Стори му се, че в сравнение с други вернисажи глъчката е по-умерена; посетителите бяха съсредоточени, почти вглъбени, мнозина разглеждаха творбите, което вероятно беше добър знак. Патрик Форестие едва ли не единствен проявяваше възбуда: с чаша шампанско в ръка той непрекъснато се въртеше в опит да разшири кръга на своите слушатели и шумно даваше израз на задоволството си от „края на недоразумението между «Мишлен» и света на изкуството“.

Три дни по-късно Мерилин нахлу в заседателната зала в съседство с кабинета на Олга, където Жед се беше настанил в очакване на реакции. Тя извади от пазарската си чанта пакетче кърпички за еднократна употреба и последния брой на „Монд“.

— Четохте ли? — възкликна тя в състояние, което при нея би могло да бъде определено като свръхвъзбуда. — Значи добре сторих, че дойдох.

Цяла страница на вестника беше отделена на статия от Патрик Кешишан, придружена от красива цветна репродукция на неговата фотография на картата „Дордон Ло“. Самата статия беше изпълнена с хвалебствия, като още в първите редове картата — или спътниковата снимка — се сравняваше с гледната точка на Бога. „Със спокойната увереност на истинските революционери — пишеше авторът — художникът, съвсем млад мъж, още от творбата на входа, предназначена да ни потопи в неговия свят, скъсва с онова натуралистично и неоезическо гледище, чрез което нашите съвременници се опитват да преоткрият образа на Всевишния. Не без дързост той възприема гледната точка на Бога, съпричастен на човека в (пре)устройството на света“. След това нашироко се разпростираше върху творбите, проявявайки удивително познаване на фотографските техники, а накрая заключаваше: „Жед Мартен е направил своя избор между мистичното единство на света и рационалната теология. Може би пръв в западното изкуство след великите ренесансови художници пред нощните изкушения на една Хилдегард от Бинген той е предпочел трудните и ясни конструкции на «немия вол», както студентите от университета в Кьолн наричали Тома Аквински. Този избор, естествено, може да бъде оспорван, но висотата на възгледите, която той предполага — не може. Очертава една многообещаваща година в областта на изкуството“.

— Това, което пише, не е лошо… — бе коментарът на Жед.

Мерилин го погледна с възмущение.

— Статията е потресаваща! — възрази строго тя. — Странно наистина, че е написана от Кешишан, който обикновено се занимава с книги. При това Пепита Бургиньон също беше там… — млъкна за момент озадачено тя, но накрая заключи: — Все пак предпочитам цяла страница от Кешишан, отколкото кратка бележка от Бургиньон.

— И сега какво ще стане?

— Това е само началото. Статиите ще започнат да валят една след друга.

Още същата вечер отпразнуваха събитието „У Антони и Жорж“.

— За вас се говори много… — прошепна му Жорж, докато помагаше на Олга да свали мантото си.

Ресторантьорите обичат известните личности, с голямо внимание следят културните и светските новости, знаят, че присъствието на подобни личности в тяхното заведение има привлекателна сила за затъпелите богаташи, които са тяхна предпочитана клиентела; а и известните личности по принцип обичат ресторантите, така че между едните и другите е налице определена симбиоза.

В качеството си на новоизлюпена известна личност Жед охотно възприе онази скромна непринуденост, която напълно съответстваше на новия му статут, и като същински познавач Жорж усети това и му хвърли одобрителен поглед. Тази вечер в ресторанта почти нямаше посетители, с изключение на двойка корейци, които скоро си тръгнаха. Олга си поръча гаспачо с рукола и полусварен омар с пюре от игнами, Жед пък един тиган миди „Сен Жак“, съвсем леко цвърнати, и суфле от калканче с кимион и разбито пюре от попски круши. За десерта Антони дойде при тях както си беше с кухненската престилка и с бутилка на арманяк „Кастаред“ — 1905 г.

— Подарък от заведението — каза задъхано той и веднага напълни чашите.

Според „Ротенщайн и Боулз“ тази реколта се отличава със своята пълнота, благородство и букет, финалът беше ознаменуван с отлежала сливова ракия с дълъг остатъчен вкус и ухание на сушени плодове и стара кожа. Антони беше понапълнял след последното им посещение, което без съмнение си беше неизбежно, тъй като с годините количеството тестостерон намалява успоредно с трупането на мазнини, а той наближаваше критическата възраст.

Олга с наслада вдъхна дълбоко уханието на алкохолните пари и едва след това потопи устни в напитката, чудесно се приспособяваше към живота във Франция и човек трудно би могъл да повярва, че е прекарала детството си в комунална квартира някъде из московските предградия.

— Чудно ми е защо новите готвачи — запита тя след първата глътка, — имам предвид модните готвачи, почти до един са хомосексуалисти?

— Ееееех!… — протегна се сладострастно седналият до нея Антони, като хвърли изпълнен с доволство поглед към салона. — В това е тайната, скъпа моя. Работата е там, че хомосексуалистите открай време са обожавали кухнята, само че никой, абсолютно ни-кой не е говорил за това. Една от причините да се разчуе са трите звезди, които присъдиха на Франк Пишон. Не се случва всеки ден транссексуален готвач да получи три звезди от „Мишлен“ — той отпи една глътка и сякаш потъна в спомени, след което внезапно се оживи и възкликна: — И освен това… освен това разкритието, че Жан-Пиер Перно^[2] е хомосексуалист, си беше същинска атомна бомба!

— Вярно, това с Жан-Пиер Перно беше направо чудовищно… — неохотно потвърди Жорж. — Само че знаеш ли, Тони… — продължи той с остър и предизвикателен тон, — всъщност не обществото отказваше да приеме готвачите хомосексуалисти, а самите те отказваха да се възприемат като готвачи. Ето например ние, за нас „Тетю“^[3] не написа нито ред, а първата статия за нашия ресторант излезе в „Льо Партиен“. За традиционните гей среди изглежда кухнята не е достатъчно изискано място. Според тях готварството си е готварство и нищо повече!

Внезапно Жед си даде сметка, че откритият упрек на Жорж се отнася и за тлъстините, които Антони беше започнал да трупа, че самият той беше започнал да съжалява за полузабравеното си предкулинарно минало, белязано от кожа и вериги, и че така или иначе беше по-добре да сменят темата. Ето защо ловко се завърна към новината за хомосексуалността на Жан-Пиер Перно, сама по себе си достатъчно изумителна, като телевизионен зрител той също беше потресен: признанието „Да, аз действително обичам Давид“, направено пред камерите на „Франс 2“, според него щеше да остане в телевизионните анали от първото десетилетие на XXI век, така че скоро по въпросната тема беше постигнат консенсус. Антони отново наля арманяк в чашите.

— Самият аз определям себе си преди всичко като телевизионен зрител! — възкликна в припадък на откровеност Жед и си спечели изпълнен с удивление поглед от страна на Олга.