Мишел Уелбек
Карта и територия (26)

XI

Когато се събуди сутринта на 25 декември, Париж беше покрит със сняг; на булевард „Венсан Ориол“ мина покрай просяк с гъста разчорлена брада и почти кафява от мръсотията кожа. Пусна две евро в паничката, сетне се върна обратно и остави банкнота от десет евро; човекът изръмжа от изненада. Сега вече Жед беше богат и металните сводове на надземното метро се извисяваха над един омекотен, летален пейзаж. През деня снегът щеше да се стопи и всичко това щеше да се превърне в кал и мръсна вода; после животът щеше да продължи в забавен ритъм. Между двата върхови момента за човешките отношения и търговската дейност, каквито са Коледа и Нова година, се точи една безкрайна седмица, която в действителност представлява мъртво време — оживлението щеше да се завърне с нова, експлозивна сила едва вечерта на 31 декември.

Когато се прибра, разгледа визитната картичка на Олга: „Мишлен TV“, авеню „Пиер I дьо Серби“, програмен директор. В професионално отношение и тя беше постигнала успех, макар да не се беше наложило да се бори за него с ожесточение; от друга страна, не се беше омъжила и от мисълта за това му стана тежко. Без много да се задълбочава по въпроса, през всичките тези години си бе представял, че някъде в Русия тя е открила любовта или поне семейния живот.

Позвъни й на другия ден, малко преди обед, като очакваше, че по това време всички са в отпуск, но не се оказа така: след като изчака пет минути, някаква стресирана секретарка му съобщи, че Олга е на заседание и че ще й съобщи за неговото обаждане.

Докато седеше в очакване пред телефона, почувства, че с всяка изминала минута става все по-нервен.

Пред него, върху статива, беше поставен портретът на Уелбек; същата сутрин беше ходил да го вземе от банката. Втренченият поглед на писателя сякаш засилваше безпокойството му. Стана и обърна платното откъм обратната страна. Седемстотин и петдесет хиляди евро…, помисли си той, това няма никакъв смисъл. Пикасо също нямаше никакъв смисъл; още по-малко, ако можеше да бъде установена скала на безсмислието.

Тъкмо се отправяше към кухнята, когато телефонът иззвъня. Той се втурна, за да вдигне слушалката. Гласът на Олга изобщо не се беше променил. Гласът на хората никога не се променя, както и изразът на погледа им. Посред общия физически упадък, какъвто представлява стареенето, гласът и погледът представляват болезнено неоспоримо свидетелство за постоянството на характера, на въжделенията, на желанията, на всичко онова, от което е съставена една човешка личност.

— Мина ли през галерията? — запита той донякъде колкото да подхване разговора на неутрален терен, сетне се удиви до каква степен в собствените му очи изобразителното му творчество се беше превърнало в неутрален терен.

— Да, много ми хареса… Оригинално е. Не прилича на нищо, което съм виждала преди. Но аз и така винаги съм била сигурна, че притежаваш талант.

Настъпи отчетливо мълчание.

— Ти си един дребничък французин… — Олга напразно се опитваше да прикрие зад иронията искреното си вълнение и Жед отново почувства неудобство, едва не се просълзи. — Ти си един дребничък преуспял французин…

— Бихме могли да се видим — бързо отвърна Жед. Трябваше някой да каже това пръв; ето, каза го той.

— Тази седмица съм ужасно заета.

— Така ли? И защо?

— Започваме излъчванията на 2 януари. Има още куп неща за уреждане — тя се замисли за момент. — На 31-ви нашият канал организира празненство. Мога да те поканя — отново замълча за няколко секунди. — Ще ми бъде приятно, ако дойдеш…

Вечерта получи имейл, с който тя му съобщаваше подробностите. Вечерята щяла да се състои в дома на Жан-Пиер Перно — живеел в Ньойи, на булевард „Саблон“. Темата беше всичко друго, но не и неочаквана — „френските провинции“.

Жед смяташе, че знае всичко за Жан-Пиер Перно; въпреки това статията в Уикипедия му поднесе няколко изненади. От нея научи, че популярният водещ е автор на значително по обем книжовно творчество. Редом с „Франция на вкусовете“, „Франция на празниците“ и „В сърцето на нашите области“, там фигурираше и „Чудните занаятчийски професии“ в два тома. Всички те бяха отпечатани от издателство „Мишел Лафон“.

Беше изненадан от хвалебствения, едва ли не превъзнасящ тон на бележката. Доколкото си спомняше, навремето Жан-Пиер Перно бе станал прицел на определени критики, но днес всичко това очевидно беше забравено. Геният на Жан-Пиер Перно, както подчертаваше още в началото редакторът, се бил проявил с прозрението, че след края на осемдесетте години, белязани от печалбарство и показност, публиката ще се нуждае от екология, от автентичност и от истински стойности. Заслугата принадлежала на Мартен Буиг^[1], който му бил оказал доверие, но така или иначе новинарското предаване от 13 часа по TF1 минавало изцяло под знака на неговото обаяние. Излагайки в началото последните новини — сбито, колоритно, прочувствено, неистово, Жан-Пиер Перно ден след ден изпълнявал своята мисия да преведе тероризирания и стресиран телевизионен зрител до идилични кътчета, съхранили своята първична красота, където човекът живее в хармония с природата, следвайки кръговрата на годишните времена. Предаването от 13 часа по TF1 беше представено не просто като новинарско, а като извисяване до звездите и всичко това завършваше с патоса на псалм. Макар да признаваше в личен план, че е католик, авторът на статията не криеше, че според него Weltanschauung^[2] на Жан-Пиер Перно е в хармония както със селска Франция като „най-голяма дъщеря на Църквата“^[3], така и с известен пантеизъм и дори с епикурейската мъдрост.

На другия ден Жед купи от книжарница „Франс Лоазир“ в търговския център „Итали 2“ първия том на „Чудните занаятчийски професии“. Вътрешната структура на книгата беше проста и се основаваше на различните обработваеми материали: глина, камък, метал, дърво… Прочитът (бърз поради наличието на много снимков материал) не оставяше впечатлението за идеализация на миналото. Предвид начина, по който беше систематично датирана появата на различните занаяти, както и етапите на напредък в тяхното развитие, Жан-Пиер Перно се явяваше защитник не толкова на имобилизма, колкото на постепенния напредък. Според Жед може би имаше известно сходство във възгледите на Жан-Пиер Перно и на Уилям Морис, ако не се вземе предвид връзката със социализма, разбира се. Макар според повечето телевизионни зрители Жан-Пиер Перно да се намираше по-скоро вдясно, в ежедневното водене на своето предаване той винаги беше проявявал изключителна деонтологична предпазливост. Беше останал настрани дори от авантюрата, наречена движение Лов, риболов, природа, традиции, основано през 1989-а — една година след заставането му начело на новинарското предаване от 13 часа на TF1. Жед заключи, освен това, че в края на осемдесетте години очевидно беше настъпила решителна историческа промяна, която, както почти винаги се случва, в момента бе останала незабелязана. Помнеше, освен това издигнатия от Жак Сегела лозунг „Спокойна сила“, който въпреки очакванията беше довел до преизбирането през 1988-а на Франсоа Митеран. Още виждаше плакатите със старата петенистка^[4] мумия на фона на камбанарии и селски пейзажи. По онова време беше на тринайсет години и за пръв път в живота си обръщаше внимание на политически лозунг и на президентска кампания.

Макар да представляваше най-важният и най-солиден елемент от този мащабен идеологически прелом, Жан-Пиер Перно упорито бе отказвал да постави огромната си популярност в услуга на политическа кариера или на каквото и да било ангажиране в политиката; беше се стремил докрай да остане в лагера на entertainers. За разлика от Ноел Мамер^[5] дори не си беше пуснал мустаци. Въпреки че вероятно изповядваше като цяло едни и съши ценности с Жан Сен Жос, пръв председател на Лов, риболов, природа, традиции, той така и не бе приел да му оказва публична подкрепа. По същия начин се бе отнесъл и към наследилия го на поста Фредерик Ниу.

Роден през 1967 година във Валансиен, Фредерик Ниу получава първата си пушка на четиринайсетгодишна възраст, подарък от баща му по случай завършването на основно образование. Магистър по международно икономическо право и европейско право, а също така магистър по национална отбрана и европейска сигурност, той преподава административно право в юридическия факултет в Камбре; освен това е председател на Сдружението на ловците на гълъби и прелетни птици в Северна Франция. През 1988-а печели турнира по риболов в Еро, като улавя китайски шаран с тегло 7.256 кг. Двайсет години по-късно става причина за разпадането на оглавяваното от него движение, като допуска грешката да сключи съюз с Филип дьо Вилие^[6], което ловците от Югозападна Франция, по традиция антиклерикали и по-скоро с радикални и социалистически убеждения, така и не могат да му простят.

На 30 декември следобед Жед се обади по телефона на Уелбек. Писателят беше в чудесна форма; съобщи му, че току-що бил цепил дърва в продължение на един час. Да цепи дърва ли? Ами да, къщата в Лоаре имала камина. Сдобил се, освен това с куче — двегодишен помияр, който бил взел навръх Коледа от приюта в Монтаржи.

— Имате ли някакви планове за 31-ви вечерта? — запита Жед.

— Не, нищо конкретно; в момента препрочитам Токвил. Както знаете, на село хората си лягат рано, особено през зимата.

Жед понечи да го покани, но навреме се сети, че не може да кани някого на празненство, което самият той не е организирал; впрочем писателят при всички случаи би отказал.

— Ще ви донеса портрета, както обещах. Може би в началото на януари.

— А, да, моят портрет… Съгласен, съгласен.

По тона му личеше, че изобщо не му пука. Побъбриха приятно още няколко минути. В гласа на автора на „Елементарните частици“ имаше нещо, което до този момент Жед не бе долавял и което така го изненада, че му трябваше време да осъзнае какво е то, защото от доста години не го бе откривал у никого: Уелбек изглеждаше щастлив.