Мишел Уелбек
Карта и територия (45)

III

Указанията в завещанието на Уелбек бяха ясни: в случай че умре преди Жед Мартен, картината трябваше да бъде върната на художника, Фербер лесно откри Жед по телефона: беше си у дома; не, не го притеснявал. Всъщност донякъде да, защото в този момент гледаше по „Дисни ченъл“ избрани епизоди от „Патешки истории“, но се въздържа да спомене тази подробност.

Картината, замесена в две убийства, беше върната на Жед без особени предпазни мерки, в обикновен полицейски пикап. Той я постави върху статива по средата на стаята, след което се върна към предишните си, в момента доста мирни занимания: почистване на допълнителните лещи към обективите и подреждане на апартамента. Мозъкът му работеше на порядъчно забавени обороти и трябваше да минат няколко дни, за да осъзнае, че тази картина го притеснява, че се чувства зле в нейно присъствие. Не ставаше въпрос само за миризмата на кръв, която сякаш се носеше от нея, както от някои прочути скъпоценности и въобще предмети, станали причина за развихряне на човешките страсти; преди всичко му се струваше неуместен, неестествен погледът на Уелбек с неговата впечатляваща изразителност, особено сега, когато писателят беше мъртъв и той бе видял в гробището „Монпарнас“ как буците пръст падат върху ковчега. Макар да не можеше вече да я понася, трябваше да признае, че това безспорно е сполучлива творба, усещането за живот, което бе придал на писателя, беше направо удивително, би било глупаво да скромничи. Но от друга страна, сумата от дванайсет милиона евро, на която бе оценена, беше друг проблем, върху който той избягваше да дава изявления, само веднъж бе заявил на някакъв особено настоятелен журналист: „Не бива да придаваме смисъл на нещо, което няма никакъв смисъл“, присъединявайки се по този начин, без сам да знае, към заключението на „Трактатус“ от Витгенщайн: „За това, за което не мога да говоря, съм длъжен да мълча“.

Същата вечер се обади на Франц, за да му съобщи случилото се и намерението си да предложи „Мишел Уелбек, писател“ за продан.

С пристигането си в кафене „При Клод“ на улица „Шато де Рантие“ изпита ясното и неопровержимо усещане, че влиза за последен път в това заведение; разбра също така, че това е неговата последна среща с Франц. Той седеше прегърбен на обичайното си място пред тумбеста чаша червено вино; изглеждаше състарен, сякаш беше минал през сериозни изпитания. Спечелил беше без съмнение много пари, но вероятно си мислеше, че ако бе почакал няколко години, щеше да спечели десет пъти повече; освен това вероятно беше направил вложения, сигурен източник на грижи. Като цяло изглежда трудно понасяше новия си статут на богаташ, както често се случва с хора от скромен произход: богатството прави щастливи само онези, които открай време са привикнали на охолство, които още от деца са подготвени за него; когато обаче се стовари върху главата на човек, който първоначално е живял в бедност, първото чувство, което го обзема, с което той успява известно време да се бори, за да бъде в края на краищата напълно завладян от него, е чувството на страх. Жед от своя страна беше роден в заможно семейство, успехът при него беше дошъл бързо, ето защо спокойно приемаше факта, че разполага в сметката си с кредитно салдо от четиринайсет милиона евро. Дори не беше подложен на кой знае какви притеснения от страна на своя банкер. След последната финансова криза, далеч по-сериозна от тази през 2008 година, довела до фалита на „Креди Сюис“ и на „Роял Банк ъф Скотланд“, без да става дума за голям брой далеч по-незначителни финансови институции, банкерите в най-добрия случай се снишаваха. Те продължаваха, естествено, да повтарят заучените фрази, съответстващи на положението им, но когато им изтъкваха липсата на всякакъв интерес към капиталовложения, моментално биеха отбой, въздишаха примирено, кротко прибираха предварително приготвените тънички папки и едва ли не се извиняваха; единствено последните остатъци от професионална гордост не им позволяваха да предложат откриването на безсрочен влог на книжка с лихва от 0,45%. Като цяло от идеологическа гледна точка периодът беше твърде странен, защото в Западна Европа всички до един бяха убедени, че капитализмът е обречен, че му остават само няколко години живот, и в същото време ултралевите партии така и не успяваха да убедят никой друг, освен обичайната си клиентела, съставена от озлобени мазохисти. Върху умовете сякаш се беше спуснала прашна пелена.

Двамата обсъждаха още няколко минути положението на пазара на произведения на изкуството, което си беше порядъчно безумно. Мнозина експерти бяха решили, че периодът на неудържима спекула е приключил и ще бъде последван от фаза на спокойствие, през която цените ще растат бавно, непрекъснато, но с нормален темп; някои дори бяха предсказали, че произведенията на изкуството ще се превърнат в спасителни вложения, но се бяха излъгали. „Вече няма спасителни вложения“, беше заглавието на публикувана неотдавна уводна статия във „Файненшъл Таймс“; спекулата на пазара на произведения на изкуството бе станала дори още по-интензивна, по-хаотична и неистова, котировки растяха и се сриваха мълниеносно, класацията на „Артпрайс“ вече се правеше върху седмична основа.

Поръчаха си втора чаша вино, после трета.

— Мога да намеря купувач… — заяви накрая Франц. — Ще отнеме, разбира се, известно време. При цените, които достигнаха твоите картини, не са много онези…

Така или иначе Жед не бързаше. Разговорът започна да линее и накрая съвсем замря. Двамата се спогледаха с известно съжаление.

— Какво ли не ни е минало през главата… — направи сетно усилие Жед, но гласът му заглъхна още преди да е свършил изречението. На ставане Франц му каза:

— Не знам дали обърна внимание… Не те попитах с какво се занимаваш.

— Забелязах.

Всъщност най-доброто, което би могло да се каже, бе, че се върти в кръг. Беше изпаднал в такова безделие, че от няколко седмици започваше да говори на котлето за отопление. А най-тревожното беше — даде си сметка за това предната вечер — че вече очаква котлето да му отговори. Вярно бе, че то започваше да издава все по-разнообразни звуци: стенеше, хъркаше, тракаше, подсвирваше в най-различни тоналности; имаше изгледи някой ден да придобие членоразделна реч. Всъщност то беше най-старият му другар.