Мишел Уелбек
Карта и територия (13)

IX

На 28 юни следобед Жед придружи Олга до летище „Роаси“. Беше тъжно, нещо му подсказваше, че двамата преживяват момент на смъртна печал. Времето беше хубаво и ведро и не предразполагаше към подобни чувства. Би могъл да се опита да осуети този процес на отдалечаване между тях, да се хвърли в краката й, да я помоли да не се качва на този самолет; по всяка вероятност нямаше да успее да я убеди. И какво щеше да прави след това? Да потърси нов апартамент (договорът за жилището на улица „Гинмер“ изтичаше в края на месеца)? Да отмени предвиденото за следващия ден преместване? Напълно възможно, техническите трудности не бяха кой знае какви.

Жед не беше млад, всъщност никога не се беше чувствал млад, но като човек определено му липсваше опит. В чисто човешки план познаваше единствено баща си, и то не кой знае колко добре. Досегът с него не беше в състояние да му вдъхне особен оптимизъм, що се отнася до отношенията между хората. Доколкото бе имал възможността сам да ги наблюдава, тяхното съществуване беше съсредоточено около работата, която заемаше голяма част от живота им и се осъществяваше в различни по размери организации. След края на трудовия стаж започваше един по-краткотраен период, белязан от появата на различни заболявания. По време на най-активния период от своя живот някои човешки същества правят опит, освен това да се обединят в микрообщности, наречени семейства, предназначени за продължение на вида; подобни опити обаче най-често се увенчават с неуспех поради причини, свързани с „духа на времето“. Тези мисли минаваха през главата му, докато пиеше еспресо с любовницата си (двамата бяха сами на бара в „Сегафредо“, а и като цяло на летището нямаше особено оживление, неизбежната глъчка от разговорите, прекъсвана от периоди на затишие, напомняше обстановката в някоя частна клиника). Ала това спокойствие беше само привидно, при хората общата организация на транспорта, който днес играе толкова важна роля в осъществяването на индивидуалните съдби, просто отбелязваше малка пауза, преди да започне да функционира на максимални обороти с началото на годишните отпуски. Все пак изкусително беше това затишие да бъде изтълкувано като дискретно преклонение от страна на обществения механизъм към тяхната тъй рано прекъснала любов.

Жед не предприе нищо, когато след последната целувка Олга се отправи към зоната за паспортен контрол, и едва след като се прибра у дома, на булевард „Опитал“, осъзна, че някак неусетно е започнал нов етап от протичането на неговия живот. Осъзна го по това, че всичко, което допреди няколко дни запълваше изцяло битието му, сега внезапно му се стори съвършено лишено от съдържание. По пода продължаваха да се валят купища пътни карти и фотографски клишета, но всички те вече нямаха никакъв смисъл. В пристъп на примирение излезе, отиде до хипермаркета „Казино“ на булевард „Венсан Ориол“, купи две рула торби за строителни отпадъци, след което се прибра и започна да ги пълни. Помисли си, че хартията тежи и ще му се наложи да слиза няколко пъти, за да изхвърли всички торби. В момента унищожаваше плодовете на месеци и дори на години труд, но нито за момент не изпита каквото и да било колебание. Много години по-късно, когато беше станал прочут — всъщност дори много прочут — към Жед често беше отправян въпросът какво означава според него да бъдеш художник. Обикновено той така и не намираше особено интересен и оригинален отговор, с изключение на един, който от един момент нататък започна да повтаря по време на всички интервюта: според него да бъдеш художник означаваше преди всичко да бъдеш покорен. Покорен на тайнствени, непредвидими послания, които поради липса на друго обяснение и на каквато и да било религиозност биха могли да се определят като прозрения; послания, които при това властно и недвусмислено определят действията ви, без да ви оставят каквато и да било възможност за неподчинение с риск да изгубите всякакво себеуважение. Тези послания могат да ви принудят да унищожите някоя творба и дори цяла съвкупност от творби, за да поемете в съвършено различна посока, а понякога дори без посока, без какъвто и да било план, без каквато и да било надежда за приемственост. Само чрез това и поради това понякога мисията на художника може да бъде определена като трудна. Също така само и единствено по това тя се отличава от останалите професии или занаяти, на които той щеше да отдаде почит през втория период на своята кариера, който щеше да му спечели световна слава.

На другия ден свали първите торби за смет, после бавно, внимателно разглоби фотоапарата, прибра в калъфите камерата, плаките, обективите, цифровото устройство и корпуса. В Париж и околностите времето беше хубаво. Към средата на следобеда пусна телевизора, за да проследи първия етап от Обиколката на Франция, който в крайна сметка беше спечелен от почти неизвестен украински колоездач. Загаси телевизора и си помисли, че би трябвало да се обади на Патрик Форестие.

Директорът на отдела за комуникации прие новината без особено вълнение. След като Жед веднъж е решил да не снима повече карти „Мишлен“, никой не би могъл да го принуди; има възможност да прекрати работа във всеки един момент, това ясно беше посочено в договора. В действителност изглеждаше сякаш въобще не му пука и Жед дори се изненада, когато накрая му предложи да се срещнат на следващия ден.

Скоро след като влезе в кабинета на авеню „Гранд Арме“, Жед установи, че действителното намерение на Форестие е да сподели професионалните си проблеми с любезен събеседник като него. В резултат от новото назначение на Олга той бил изгубил един интелигентен, всеотдаен сътрудник, при това полиглот; направо не можел да повярва, че за момента дори не му предлагат кандидат, който да я замести. Оставил се бил съветът на директорите „да го прецака“ — употреби именно този сочен израз. Вярно било, че е напълно логично тя да се завърне в своята родна Русия, напълно логично било тъпите руснаци да купуват милиарди автомобилни гуми заради скапаните си пътища и гадния климат, но така или иначе „Мишлен“ била и си оставала френска фирма и само преди няколко години нещата щели да се развият по съвършено различен начин. До неотдавна желанията на френския клон били приемани като заповеди или поне като обект на особено внимание, но откакто чужди институционални инвеститори получили мнозинство в капитала на компанията, с всичко това било свършено. Да, нещата се били променили, повтаряше с мрачно наслаждение той, очевидно интересите на френския клон на „Мишлен“ вече не стрували кой знае колко в сравнение с Русия, да не говорим за Китай, но ако продължавало все така, никак не било чудно компанията да бъде погълната от „Бриджстоун“ или дори от „Гудиър“.

— Впрочем нека това да си остане между нас — добави той, обзет от неочаквано притеснение.

Жед го увери, че ще запази пълна дискретност и направи опит да насочи разговора към собствения си проблем.

— А, вярно, сайтът в интернет… — сякаш в този момент си спомни Форестие. — Просто ще пуснем съобщение, че вие смятате тази поредица творби за приключена. Предишните тиражи остават за продажба, ако нямате нищо против?

Жед нямаше нищо против.

— Впрочем не е останало много, почти всичко е продадено — добави Форестие с тон, в който личаха нотки на остатъчен оптимизъм. — В нашите реклами ще продължим да напомняме, че картите „Мишлен“ са послужили за основа на художествени творби, предизвикали единодушното одобрение на критиката, стига да нямате възражения?

Жед нямаше никакви възражения.

Докато го съпровождаше до вратата на кабинета, Форестие изглеждаше поразвеселен и когато стисна сърдечно ръката му на сбогуване, заключи:

— Много се радвам, че работихме заедно. Изгодата беше взаимна, абсолютно взаимна.