Мишел Уелбек
Карта и територия (39)

XI

Когато пристигна, му обясниха, че в момента комисар Жаслен е „на съвещание“. Той зачака търпеливо в малка приемна със зелени пластмасови столове, прелиствайки стар брой на „Форс дьо Полис“, докато не се сети да надзърне през прозореца: гледката към „Пон Ньоф“ и кея „Конти“, а по-нататък към „Пон дез-Ар“ беше великолепна. На светлината на зимния ден Сена изглеждаше застинала, а водата беше матовосива. Донякъде против волята си трябваше да признае, че куполът на Института се очертаваше с несъмнено изящество. Естествено, заоблената форма на една сграда по никакъв начин не беше оправдана: от рационална гледна точка това си беше чисто и просто загуба на пространство. За пръв път в живота си Жед стигна до мисълта, че може би модерността не е нищо повече от заблуда. Впрочем въпросът беше чисто реторичен: в Западна Европа модерността отдавна беше приключила.

Внезапното влизане на Жаслен го откъсна от мислите му. Комисарят изглеждаше напрегнат и дори нервен. Всъщност сутринта му беше донесла ново разочарование: съпоставката между начина на действие на извършителя и обичайния маниер на регистрираните серийни убийци не беше довела до никакъв резултат. Никъде в Европа, Съединените щати и Япония нямаше данни за убиец, който нарязва своята жертва на парчета, които след това подрежда в помещението; случаят беше абсолютно безпрецедентен. „Веднъж и Франция да бъде първа в нещо…“ — бе подчертал Лартиг в жалък опит да поразведри атмосферата.

— Съжалявам, но кабинетът ми в момента е зает — каза Жаслен. — Защо да не ви предложа едно кафе? Не е лошо, наскоро инсталираха нов автомат.

След две минути той се върна с две малки пластмасови чаши кафе, което наистина се оказа превъзходно. Човек не може да си представи нормалната полицейска работа без сносен автомат за кафе, призна той пред Жед, след което го помоли да разкаже за отношенията си с жертвата. Жед описа връзката им от самото начало: проектът за изложба, текстът на каталога, направеният от него портрет на писателя… Видя как изражението на неговия събеседник става все по-мрачно и как той постепенно се отпуска на пластмасовия стол.

— Ясно… С една дума, не сте били особено близък с него… — заключи комисарят.

Не, не би могло да се каже, съгласи се Жед, като добави все пак, че няма впечатление Уелбек въобще да е имал приятели, които биха могли да бъдат определени като близки, поне що се отнася до последния период от живота му.

— Зная, зная… — потвърди разочаровано Жаслен. — Нямам представа защо, но хранех някаква надежда… Струва ми се, че напразно ви отнех времето. Нищо, нека отидем все пак до моя кабинет и да снемем показанията ви писмено.

Бюрото беше отрупано със снимки на местопрестъплението, които той може би за петдесети път напразно беше изучавал цяла сутрин. Жед се приближи любопитно и взе да разгледа една снимка. Жаслен потисна учудването си.

— Прощавайте… — каза смутено Жед. — Предполагам, че нямам право да ги виждам.

— Така е, по принцип представляват следствена тайна. Но нямам нищо против, хвърлете им едно око, може и да се сетите нещо…

Жед внимателно разгледа няколко едри плана, които удивително си приличаха: струйки кръв, парчета плът, пъзел без определена форма.

— Чудна работа — каза накрая той. — Все едно работа на Полък, само че почти монохромна. Впрочем Полък е работил и по този начин, но рядко.

— Кой е този Полък? Простете ми за невежеството.

— Джаксън Полък е американски художник от следвоенния период. Абстрактен експресионист, дори един от основателите на това течение. Бил е силно повлиян от шаманизма. Починал е през 1956 година.

Жаслен го погледна внимателно с внезапно пробудил се интерес.

— А тези снимки какви са? — запита Жед. — Искам да кажа какво всъщност има на тях?

Реакцията на Жед завари Жаслен неподготвен. Той едва успя да приближи креслото, където художникът се строполи, разтърсван от спазми.

— Не мърдайте… Трябва да пийнете нещо — каза му той, втурна се в помещението на екипа и бързо донесе оттам бутилка „Лагавулин“ и чаша. Хрумна му, че човек трудно може да си представи полицейската работа и без известен запас от качествен алкохол, но този път не сподели гласно мисълта си. Жед изпи на големи глътки чашата до дъно и треперенето му постепенно започна да изчезва. Жаслен трябваше да изчака, едва потискайки възбудата си.

— Ужасно е, зная… — обади се накрая той. — Това е едно от най-отвратителните престъпления, с които сме се сблъсквали. — После предпазливо добави: — Значи смятате… Смятате, че убиецът е бил повлиян от Джаксън Полък?

Жед мълча известно време, клатейки недоверчиво глава, преди да отговори:

— Нямам представа… Вярно е, че напомня на него. В края на XX век мнозина художници са използвали тялото си, а някои представители на боди арт наистина представят себе си като приемници на Полък. Но с чуждо тяло… Тази граница беше премината единствено от виенските акционисти през шейсетте години на миналия век, но явлението си остана ограничено във времето и в наши дни няма каквото и да било влияние.

— Зная, че може да ви се стори нелепо… — настоя Жаслен. — Но положението е такова, че… Давате си сметка, че не бива да споделям това с вас, но разследването тъпче на място; вече два месеца, откакто открихме трупа, а все още сме на изходно положение.

— Къде се е случило?

— В неговата къща в Лоаре.

— А, да, можех да се сетя по мокета.

— Значи сте го посещавали? В Лоаре?

Сега вече Жаслен не можа да прикрие възбудата си. Пред него беше първият човек, който познава жилището на Уелбек. Дори издателката на писателя не беше ходила там: винаги се бяха срещали в Париж.

— Да, веднъж — отвърна спокойно Жед. — Отидох да му занеса портрета, който му бях направил.

Жаслен излезе от кабинета си и повика Фербер. В коридора му описа накратко какво беше научил току-що.

— Интересно — отвърна замислено Фербер. — Интересно наистина. Това е повече от всичко, което сме постигнали до този момент. Поне така ми се струва.

— Как смяташ да продължим нататък? — запита го Жаслен.

Свикаха импровизирано съвещание в неговия кабинет; присъстваха Орели, Лартиг, Мишел Кури. Месие отсъстваше, беше зает с разследване, което живо го интересуваше — някакъв младеж психотик, от така наречените „отаку“, по всяка вероятност беше възприел маниера на извършените от него убийства от интернет (хората започват да се дистанцират от случая, явно свикват с мисълта за евентуален неуспех, помисли си печално Жаслен). Доста време валяха едно след друго най-различни предложения — никой от групата не познаваше дори отчасти артистичните среди — но решаващата идея беше дадена от Фербер:

— Смятам, че бихме могли да отидем отново с него в Лоаре. На местопрестъплението. Може би ще открие нещо, което ни е убягнало.

Жаслен погледна часовника си: беше два и половина, времето за обяд отдавна беше минало, но най-важното беше, че в кабинета му свидетелят чакаше вече трети час.

Когато влезе, Жед хвърли към него разсеян поглед. Изглежда изобщо не беше скучал: седнал зад бюрото, той внимателно разглеждаше снимките.

— Знаете ли… — обади се накрая той. — Това е една доста посредствена имитация на Полък. Формите и цветовете са налице, но като цяло елементите са разположени механично, липсва сила, липсва жизнен порив.

Жаслен се поколеба, не биваше да го стряска.

— Това все пак е моето бюро… — напомни накрая той, след като не се сети какво друго да каже.

— О, прощавайте! — Жед скочи и се отдръпна, но не личеше да е кой знае колко смутен.

Жаслен му изложи предложението.

— Няма никакъв проблем — отвърна незабавно Жед.

Уговориха се да пътуват на следващия ден с личната кола на Жаслен. Докато уточняваха подробностите, двамата установиха, че живеят само на няколкостотин метра един от друг.

— Странна личност… — помисли Жаслен, когато Жед си замина, и както често му се беше случвало преди, се сети за всички онези хора, които обитават един и същи град без особена причина, без да имат общи интереси или грижи, следващи несъизмерими и напълно несъвпадащи траектории, чиито пътища се пресичаха понякога (все по-рядко) заради секс или (все по-често) заради престъпление. За пръв път обаче тази мисъл, която не го бе напуснала от първите му стъпки като полицай и открай време будеше у него желание да изследва, да научи нещо повече, да стигне до самото дъно на човешките отношения, за пръв път тази мисъл предизвика у него единствено чувство на смътна умора.