Мишел Уелбек
Карта и територия (44)

II

През последвалите месеци в обичайните канали за трафик така и не се появи следа от картината, ставаше все по-очевидно, че убиецът не е професионален крадец, а колекционер, действал за своя собствена сметка, който нямаше никакво намерение да се раздели с творбата. Това беше най-лошият възможен вариант и Фербер продължи разследването в болниците, разширявайки обсега и към частните клиники — поне онези от тях, които бяха склонни да сътрудничат; използването на специален хирургически инструмент си оставаше единствената сериозна улика.

Случаят беше разрешен едва три години по-късно, и то в резултат на чиста случайност. Жандармерийски патрул по магистрала А8 реши да спре кола „Порше 911 Карера“, която се движеше с 210 км в час. Водачът направи опит да се укрие и беше спрян чак при Фрежюс. Оказа се, че колата е крадена, а мъжът зад волана — пиян, при това добре известен на полицейските служби. Патрик Льо Браузек имаше няколко присъди за обикновени и относително леки престъпления, сводничество, нанасяне на телесна повреда, но се носеше слух, че се е специализирал в твърде странна област — трафик на насекоми. Съществуват няколко милиона вида насекоми и всяка година биват откривани нови, особено в екваториалните области. Има богати любители, които са готови да платят големи суми за красив образец от рядък вид — препариран или за предпочитане жив. Улавянето и в още по-голяма степен прекарването през граница на тези животни е подчинено на строги правила, които до този момент Льо Браузек беше успял да заобиколи — нито веднъж не бе залавян на местопрестъплението и обясняваше честите си пътувания до Нова Гвинея, Суматра или Гвиана с любов към джунглата и живота сред дивата природа. Този човек действително притежаваше дух на авантюрист и несъмнена издръжливост — прекарваше сам, без водач, понякога по цели седмици сред най-опасните джунгли на планетата, снабден само с малко провизии, армейски нож и таблетки за пречистване на водата.

Този път в багажника на колата беше открито куфарче, облицовано с мека кожа, в което имаше пробити дупки за достъп на въздух; отворите бяха почти невидими и на пръв поглед куфарчето по нищо не се различаваше от тези, които носят обикновените служители. Вътре обаче бяха открити отделени с плексиглас гнезда, съдържащи петдесетина насекоми, сред които жандармеристите веднага разпознаха сколопендра, паяк птицеяд и гигантска ухолазка; останалите бяха идентифицирани няколко дни по-късно в Музея по естествена история в Ница. Оттам изпратиха списъка на специалист — единственият във Франция при подобен род престъпления, който направи първоначално изчисление: по пазарни цени сбирката можеше да бъде продадена за около сто хиляди евро.

Льо Браузек охотно направи самопризнания. Имал спречкване със свой клиент, хирург от Кан, относно заплащането на предишна доставка. Съгласил се да се върне за нови преговори заедно с допълнителни екземпляри. Спорът се разгорещил, той ударил човека, който паднал назад и блъснал главата си в ръба на ниска мраморна маса. Льо Браузек смяташе, че е умрял.

— Стана случайно — бранеше се той, — нямах никакво намерение да го убивам.

Изпаднал в паника и не взел такси, както на идване, а откраднал колата на жертвата. По този начин кариерата му на престъпник приключваше, както беше започнала, с проява на глупост и насилие.

Криминалният отдел на полицията в Ница изпрати екип във вилата на лекаря от Кан на име Адолф Петисо. Той живееше на авеню „Калифорни“ във високата част на града и притежаваше 80% от собствената си клиника, специализирана в пластични операции и интимна мъжка хирургия. Живееше сам. Очевидно разполагаше с широки възможности, моравата и басейнът бяха безупречно поддържани, а самата вила вероятно имаше десетина стаи.

В помещенията на партера и на първия етаж не откриха почти нищо. Това бе жилище на типичен представител на едрата буржоазия, който си пада по недотам изискани удоволствия, а сега лежи на килима в салона със строшен череп в локва кръв. Изглежда Льо Браузек имаше право: всичко се свеждаше до глупава свада по време на сделка с неприятен край, така че не можеше да става въпрос за умисъл. Въпреки това му предстояха най-малко десет години затвор.

В сутерена обаче ги очакваше истинска изненада. Всички те почти без изключение бяха корави и опитни полицаи, Ница и областта отдавна са известни с високата си престъпност, белязана от нарастващо насилие след появата на руската мафия; ала нито майор Бардеш, който ръководеше групата, нито някой от хората му бяха виждали подобно нещо.

Четирите стени на помещението с размери двайсет на десет метра почти изцяло бяха заети от високи два метра остъклени шкафове. Те бяха пълни с грижливо подредени и осветени от малки прожектори чудовищни човешки химери. Виждаха се торсове с присадени мъжки членове, миниатюрни ръце от зародиши служеха за продължение на носове, подобно на хоботи. Други композиции представляваха смесица от човешки крайници, преплетени, прикрепени, пришити около застинали в гримаса глави. Всички те бяха съхранени по неизвестен начин, но самите изображения бяха непоносимо реалистични; лицата бяха накълцани, някои от тях с извадени очни ябълки, с изкривени от болка черти, петна от засъхнала кръв обкръжаваха всички тези части от човешки тела. Петисо се оказа крайно извратен престъпник, задоволяващ перверзията си по необичаен начин, вероятно със съучастници, налице беше трафик на човешки трупове и вероятно на зародиши, очертаваше се продължително разследване; в момента, когато Бардеш си мислеше всичко това, един от хората му, млад сержант, неотдавна постъпил в екипа, се свлече на пода до него нежно и изящно като цвете с отрязано стъбло.

Сети се, освен това, че откритото от тях непременно ще зарадва Льо Браузек: един добър адвокат лесно би могъл да се възползва от фактите, като опише чудовищната природа на жертвата и по този начин да повлияе на съдебните заседатели.

Центърът на помещението беше зает от огромна, добре осветена хоризонтална витрина с размери най-малко пет на десет метра. Вътре, отделени с прозрачни прегради, пъплеха безброй насекоми, подредени по видове. Един от полицаите неволно натисна бутон, разположен отстрани на витрината, и една от преградите се отмести: десетина паяци птицеяди се промъкнаха в съседното отделение, шавайки с косматите си крака, и веднага започнаха да разкъсват на парчета намиращите се там насекоми — дебели червеникави стоножки. Значи така беше прекарвал вечерите си доктор Петисо, вместо да се развлича, подобно на повечето свои събратя, в компанията на проститутки славянки. Той чисто и просто беше смятал себе си за Бог; отнасял се бе към насекомите така, както Бог се отнасяше към хората.

Нещата щяха да останат в очерталите се до този момент рамки, ако не се беше намесил Льо Герн, младият сержант от Бретан, който наскоро беше получил назначение в Ница и от чието присъствие в екипа Бардеш беше особено доволен. Преди да постъпи в полицията, Льо Герн беше следвал две години в Школата за изящни изкуства в Рен и сега успя да разпознае в малка рисунка с въглен, окачена на стената в една от пролуките между витрините, скица от Френсис Бейкън. Оказа се, че освен нея тук има два пластината на фон Хагенс, сами по себе си доста отвратителни. Льо Герн заяви, че според него най-новата от тези творби е „Мишел Уелбек, писател“, работа на Жед Мартен.

След завръщането си в участъка Бардеш незабавно направи справка в картотеката TREIMA: Льо Герн беше прав във всяко отношение. Двата пластината очевидно бяха придобити по законен начин; в замяна на това скицата на Бейкън беше открадната десетина години преди това от музей в Чикаго. Извършителите на кражбата бяха арестувани преди няколко години и категорично бяха отказали да дадат имената на купувачите, което се случва рядко в тези среди. Рисунката беше скромна по размери, закупена по време, когато стойността на творбите на Бейкън е била сравнително ниска, а без съмнение Петисо беше платил половината от пазарната дена, каквато беше обичайната практика; за човек с неговото равнище на доходи това ще да е бил значителен, но все пак приемлив разход. Бардеш обаче остана изумен от котировките, които в този момент достигаха творбите на Жед Мартен; хирургът не би имал възможност да купи подобна картина дори на половин цена.

Той веднага позвъни в Службата за борба срещу трафика на културни ценности, където обаждането му предизвика голямо вълнение: накратко, ставаше въпрос за най-значителното тяхно разследване от пет години насам. С непрекъснатото и главозамайващо покачване на котировката на творбите на Жед Мартен те очакваха всеки момент картината да се появи на пазара; за тяхно изумление обаче това така и не се случваше.

Още една червена точка за Льо Браузек, помисли си Бардеш: потегля с куфарче, пълно с насекоми за сто хиляди евро, в „Порше“, което едва ли струва повече, а оставя непокътната картина, оценена на дванайсет милиона евро. Това определено навеждаше на мисълта за объркване и импровизация, за случайно престъпление, от което непременно щеше да се възползва един добър адвокат, независимо че авантюристът по всяка вероятност не бе имал представа за стойността на творбата, която му е била под ръка.

Четвърт час по-късно му се обади лично директорът на Службата, за да го поздрави сърдечно и да му съобщи номера на мобилния и служебния телефон на майор Фербер, който ръководи следствието в Криминалния отдел.

Позвъни веднага на колегата си. Минаваше девет вечерта, но Фербер все още беше в кабинета си и тъкмо се канеше да си тръгва. Той също посрещна с облекчение новината; по думите му започвал да си мисли, че никога няма да успее, след което полушеговито добави, че едно неразкрито престъпление е като стара рана, която така и не заздравява напълно, но предполагал, че Бардеш знае това.

Да, Бардеш го знаеше; обеща още на следващия ден да му изпрати сбит доклад, после затвори.

На другия ден малко преди обед Фербер получи имейл с кратко описание на разкритията. Отбеляза мимоходом, че клиниката на доктор Петисо е от онези, които бяха отговорили на запитването им; бяха признали, че притежават лазерен нож, но твърдяха, че приборът все още е при тях. Откри писмото, което беше подписано от самия Петисо. Помисли си, че би трябвало да обърнат внимание на факта, че специализирана по пластична хирургия клиника притежава инструмент, предназначен за ампутации; всъщност обаче нищо в названието на клиниката не сочеше в какво е специализирана, а бяха получили стотици подобни отговори. Не, заключи той, що се отнася до това разследване, не биха могли да бъдат упрекнати в нищо. Преди да позвъни на Жаслен в Бретан, гледа известно време снимките на двамата убийци. Льо Браузек имаше физиономия на типичен грубиян, безскрупулен, но особено жесток. Обикновен криминален престъпник, с каквито се срещаха всеки ден. По-изненадващо изглеждаше Петисо: доста хубав, с тен, който със сигурност беше постоянен, усмихваше се срещу обектива, уверен в себе си човек, без комплекси. Всъщност външността му беше точно такава, каквато би трябвало да притежава един пластичен хирург от Кан, който живее на авеню „Калифорни“. Бардеш беше прав: тъкмо подобни типове понякога попадаха в мрежите на Нравствената полиция, но никога на Криминалната. Понякога хората са странни, мислеше си той, докато набираше номера; за нещастие най-често бяха от рода странни и отвратителни и рядко от рода странни и възхитителни. Въпреки това се чувстваше спокоен, ведър и беше сигурен, че Жаслен още по-силно ще изпита същото чувство; знаеше, че едва оттук нататък той наистина ще може да се порадва на заслужен отдих. Макар косвено и по необичаен начин, виновният беше наказан; равновесието беше възстановено. Раната можеше да се затвори.