Мишел Уелбек
Карта и територия (22)

VII

На 31 октомври Жед действително получи имейл с прикачен файл без заглавие с обем от петдесетина страници, който незабавно препрати на Мерилин и на Франц не без известна тревога: дали не беше прекалено дълъг? Мерилин побърза да го успокои: напротив, увери го тя, винаги било за предпочитане „да има на разположение обем“.

Макар понастоящем този текст на Уелбек да се смята по-скоро за интересен от историческа гледна точка, като пръв писмен документ, посветен на творчеството на Мартен, той съдържа все пак някои интересни догадки. В него се твърди, че въпреки разнообразието от теми и техники, в творбите на художника е налице удивително единство и се разкрива дълбока логика, основана на факта, че след като през годините на съзряване Мартен се опитва да улови същността на промишлените изделия по света, през втората половина от живота си той насочва вниманието си към техните производители.

Уелбек подчертава, че Жед Мартен наблюдава обществото от онова време много повече като етнолог, отколкото като политически коментатор. Той подчертава, че Мартен е всичко друго, само не и ангажиран художник, и макар „Беате Узе пуска своите акции на борсата“, една от малкото негови картини, изобразяващи тълпа, да напомня периода на експресионизма, нейното излъчване е далеч от острия, хаплив тон на един Георг Грос или на един Ото Дикс. Всички тези трейдъри по маратонки и суитчъри с качулки, които вяло и самодоволно ръкопляскат на известната бизнес дама, представителка на германската порноиндустрия, са преки потомци на буржоата в смокинги, които сноват насам-натам по време на приемите, показани във филмите на Ланг за Мабузе, и са изобразени със същата дистанцираност, със същата хладна обективност. В своите названия, както и в самите си картини, Мартен е неизменно прост и прям: той описва света и рядко си позволява нотка на поетичност или подзаглавие като коментар. И все пак го прави в една от своите най-завършени творби, „Бил Гейтс и Стив Джобс обсъждат бъдещето на информатиката“, за която избира подзаглавието Разговорът в Пало Алто.

Потънал в плетеното кресло, Бил Гейтс е разтворил широко ръце, усмихвайки се на своя събеседник. Облечен е с платнен панталон и риза цвят каки с къси ръкави, а джапанките е обул на бос крак. Това не е Бил Гейтс с тъмносиния костюм от времето, когато „Майкрософт“ утвърждаваше своето владичество над света и когато самият той, детронирайки султана на Бруней, се превърна в най-богатия човек на земята. И все още не е онзи Бил Гейтс, който с болезнена съпричастност посещава сиропиталища в Шри Ланка или призовава световната общественост да бъде бдителна пред разрастващата се епидемия от вариола в Западна Африка. Това е Бил Гейтс в междинен стадий, непринуден, видимо щастлив, че е напуснал поста генерален директор на най-голямата софтуерна компания, с една дума, Бил Гейтс на почивка. Единствено очилата с метални рамки и дебели стъкла напомнят донякъде за неговото минало на нърд.

Пред него се намира Стив Джобс, който, макар да е седнал по турски върху бялото кожено канапе, изглежда като олицетворение на строгостта, на Sorge^[1], която традиционно се свързва с протестантския капитализъм. Няма нищо калифорнийско в начина, по който е стиснал с пръсти долната си челюст, сякаш в опит да разреши трудна задача, в пълния с неувереност поглед, който е отправил към своя събеседник; дори хавайската риза, с която Мартен го е облякъл, не е в състояние да разсее общото усещане за печал, което се излъчва от леко прегърбената му стойка, от израза на неувереност, изписан върху лицето му.

По всичко личи, че срещата се е състояла у Джобс. Съчетанието от бяла мебелировка и яркоцветни тапети с фолклорни мотиви — всичко в стаята свидетелства за естетическия вкус на основателя на „Епъл“, напълно противоположен на обилието от високотехнологични изделия, стигащи до границата на фантастиката, които според легендата изпълват дома на основателя на „Майкрософт“, построен в покрайнините на Сиатъл. Между двамата мъже върху ниска маса е поставена шахматна дъска с ръчно изработени фигури; те са прекъснали партията в позиция изключително неблагоприятна за черните, тоест за Джобс.

На места в своята автобиография „Пътят към бъдещето“ Бил Гейтс на няколко пъти дава израз на нещо, което може да бъде определено като съвършен цинизъм — особено когато без заобикалки признава, че предлагането на най-нови продукти невинаги е изгодно за една фирма. Най-често е за предпочитане да се следи какво предлагат конкурентните фирми (тук той ясно дава да се разбере, че има предвид „Епъл“), да бъдат оставени те да изкарат на пазара своите продукти, за да се сблъскат с всички трудности, свързани с всичко новаторско, с други думи — да прокарат пъртината; след това, при един втори етап, да се наводни пазарът с евтини копия на предложеното от конкурентите. Все пак този привиден цинизъм не е вътрешно присъщ на Гейтс; неговата действителна същност намира израз в удивителните, едва ли не трогателни признания за вярата му в капитализма, в тайнствената „невидима ръка“; неговото абсолютно, непоклатимо убеждение е, че каквито и да са превратностите и мнимите отрицателни примери на пазара, в крайна сметка последният винаги се оказва прав, онова, което е добро за пазара, неизменно е добро за всички. Именно там Бил Гейтс се проявява в истинската си светлина, като изпълнен с вяра човек, и тази вяра, това простодушие на откровения капиталист Жед Мартен изобразява чрез широко разтворените ръце в знак на топлота и приятелство, чрез очилата, в които се отразяват последните лъчи на залеза над Тихия океан. Джобс, напротив, измършавял от болестта, с угрижено лице и набола брада, мъчително облегнал глава на дясната си ръка, напомня на странстващ евангелист, който може би за десети път трябва да повтаря своята проповед пред малобройна, безразлична публика, обзет от внезапно съмнение.

При това тъкмо неподвижният, отслабнал Джобс, изпаднал в губеща позиция, създава впечатлението, че води играта и, както подчертава Уелбек, в това се състои дълбокият парадокс на тази картина. В погледа му продължава да грее пламъкът, присъщ не само на проповедниците и пророците, а и на изобретателите, тъй често описвани от Жул Берн. При по-внимателен поглед върху представената от Мартен позиция върху шахматната дъска става ясно, че тя не е непременно губеща за Джоб, че той би могъл, жертвайки царицата, да приключи партията чрез мат в три хода със смели действия на офицера и коня. Налице е усещането и че по същия начин, в резултат от внезапно хрумване, би могъл да предложи нов продукт, да наложи нови изисквания на пазара. През грамадния прозорец зад двамата мъже се открива гледка към изумрудени, почти свръхреално зелени ливади, които се спускат полегато към обрасъл с борове скалист бряг. Отвъд тях Тихият океан дипли до безкрая вълни с цвят на старо злато. В далечния край на моравата момиченца играят фрисби. Вечерта се спуска, обляна от изумителната светлина на залеза, в която Мартен е вложил едва ли не неправдоподобните оранжеви багри, характерни за Северна Калифорния, спуска се над тази достигнала най-голям напредък част на света; може би именно поради това в погледа на Джобс личи и трудно определимата печал на сбогуването.

Двама убедени защитници на пазарната икономика; също така двама решителни поддръжници на Демократическата партия, при това въплъщаващи противоположни възгледи за капитализма, толкова различни, колкото биха могли да бъдат помежду си един банкер на Балзак и един инженер на Жул Берн. Както подчертава в заключение Уелбек, Разговор в Пало Алто е твърде скромно подзаглавие; Жед Мартен спокойно би могъл да озаглави картината си Кратка история на капитализма, защото именно в това е нейната същност.