Кен Фолет
Устоите на Земята (8)

I

Питър от Уеърхам беше роден смутител.

Бяха го прехвърлили в малкия скит в гората от манастира-майка в Кингсбридж и не беше трудно да се разбере защо тамошният приор бе побързал да се отърве от него. Висок и дългокрак, близо трийсетгодишен мъж, той имаше могъщ интелект, надменен нрав и живееше в непрекъснато състояние на праведно възмущение. Още като пристигна и тръгна да работи на полето, наложи бесен темп, а после обвини другите в мързел. За негова изненада обаче повечето монаси не му отстъпиха, а по-младите дори го надминаха, докато го умориха. Тогава потърси друг порок вместо безделието и вторият избор се оказа лакомията.

Започна с изяждането само на половината от дажбата си хляб, без да кусне от месото. През деня пиеше вода от потоците, разреждаше бирата и отказваше вино. Нахока един млад монах здравеняк затова, че си поиска още от овесената каша и докара до сълзи едно момче, изпило на шега виното на друг послушник.

Монасите не показваха някакви признаци на лакомия, мислеше си приор Филип, докато се връщаше за обед от билото на хълма към манастира. Младите бяха тънки и мускулести, а по-старите мъже — загорели от слънцето и жилави. Никой нямаше онази бледа отпуснатост, идваща с многото ядене и безделничене. Според Филип всички монаси трябваше да бъдат слаби. Дебелите предизвикваха завист у бедните и омраза към Божиите служители.

По типичен за него начин, Питър беше прикрил обвинението си като изповед.

— Съгреших с греха на лакомията — заявил бе той тая сутрин, докато отдъхваха, насядали по дърветата, които бяха изсекли и похапваха ръжен хляб с глътка бира. — Не се подчиних на напътствието на Свети Бенедикт, който казва, че монасите не трябва да ядат месо, нито да пият вино. — Огледа останалите, вдигнал високо глава и с блеснали от гордост тъмни очи, а накрая погледът му се спря на Филип. — И всеки един тук е виновен в същия грях — довърши той.

Колко тъжно, че Питър трябваше да е такъв, помисли си Филип. Беше посветен на Божието дело, имаше чудесен ум и силно стремление. Но изглежда изпитваше непреодолима нужда да се чувства по-особен и непрекъснато да го забелязват, а това го караше да разиграва сцени. Беше истинска досада, но Филип го обичаше точно толкова, колкото и всеки друг от тях, защото виждаше зад надменността и презрението една неспокойна душа, която всъщност не вярва, че някой би могъл да я заобича.

— Това ни дава повод да си припомним какво точно е казал Свети Бенедикт по тази тема — отвърна Филип. — Помниш ли точните му думи, Питър?

— Той казва: „Всички, освен болните, трябва да се въздържат от месо“, а сетне: „Виното изобщо не е питие за монаси“.

Филип кимна. Точно както подозираше. Питър не знаеше правилото толкова добре като него.

— Почти вярно, Питър. Светецът не говори за месо, а за „плътта на четирикраки животни“ и при това прави изключения, не само за болните, а и за слабите. Какво е имал предвид под „слабите“? Тук, в нашата малка общност, се придържаме към възгледа, че хората, които са изтощени от усилния труд на полето, могат да хапват по малко телешко от време на време, за да укрепва силата им.

Питър изслуша това в мрачно мълчание, с набръчкано от неодобрение чело, свъсени над дългия клюнест нос черни вежди и лице, стегнато в маска на едва сдържано непокорство.

Филип продължи:

— По въпроса за виното, светецът казва: „Четем, че виното изобщо не е питието за монаси.“ Употребата на думата „четем“ подсказва, че той не одобрява изцяло предписанието. Освен това той казва, че половин литър вино би трябвало да е достатъчно за всекиго. И ни предупреждава да не пием до насита. Ясно е, че не очаква от монасите пълно въздържание, нали?

— Но той казва, че във всичко трябва да се проявява сдържаност — отвърна Питър.

— А нима твърдиш, че не сме сдържани тук? — попита Филип.

— Да, твърдя — заяви той звънко.

— „Нека ония, що Бог им дава благодатта на въздържанието знаят, че ще получат подобаваща награда“ — цитира Филип. — Ако чувстваш, че храната тук е твърде щедра, можеш да ядеш по-малко. Но си спомни какво още казва светецът. Той цитира Първото послание до Коринтяните, в което Свети Павел казва: „ала всеки си има своя дарба от Бога, един — тъй, други — инак.“^[1]. А след това светецът ни поучава: „По тази причина не може безпристрастно да се съди колко храна е нужна на другите хора.“ Моля те помни това, Питър, докато постиш и размишляваш над греха на лакомията.

След това отново се бяха заловили за работа, а Питър се държа като мъченик. Нямаше да се смири толкова лесно, разбираше Филип. От трите монашески обета — за бедност, целомъдрие и послушание, най-трудното за Питър бе послушанието.

Имаше начини да се справя с непокорни монаси, разбира се: тъмничен затвор, хляб и вода, бичуване, най-сетне — отлъчване и прогонване от обителта. Филип обикновено не се колебаеше да прилага такива наказания, особено ако монахът поставяше на изпитание игуменската му власт. Поради това го смятаха за поддръжник на строга дисциплина. Но всъщност той мразеше наказанията — раздаването им внасяше разногласие в монашеското братство и натъжаваше всички. Все едно, в случая с Питър наказанието изобщо нямаше да свърши работа — всъщност щеше да го направи още по-горделив и непримирим. Филип беше намислил как да го държи под контрол и в същото време да смекчи нрава му. Нямаше да е лесно. Но пък ако всичко беше лесно, хората нямаше да се нуждаят от Божието напътствие.

Стигнаха до поляната в гората, където беше манастирът. Когато излязоха на открито Филип видя, че брат Джон им маха енергично откъм кошарата с козите. Наричаха го Джони Осем пенса и беше малко не на ред в главата. Филип се зачуди какво ли го беше възбудило сега. С Джони имаше някакъв мъж в свещеническо расо. Стори му се смътно познат и той забърза към него.

Свещеникът беше нисък, набит двайсет и няколко годишен мъж с високо подстригана черна коса и светлосини очи, които блещукаха живи и умни. Да го гледа, за Филип бе все едно да се гледа в огледало. Свещеникът, разбра той изумен, беше по-малкият му брат Франсис.

А Франсис държеше новородено бебе.

Филип не знаеше кое бе по-изненадващото, Франсис или бебето. Монасите се струпаха около тях. Франсис се изправи и подаде бебето на Джони. След това прегърна Филип.

— Какво правиш тук? — попита го Филип зарадван. — И защо си донесъл бебе?

— Защо съм тук ще ти кажа по-късно — отвърна Франсис. — Колкото до бебето, намерих го в горите съвсем самичко, лежеше край един тлеещ огън. — Франсис замълча.

— И… — подкани го Филип.

Франсис сви рамене.

— Не мога да ти кажа нищо повече от това, защото само това знам. Надявах се да стигна тук снощи, но не успях, тъй че преспах в колибата на един лесничей. Напуснах я на разсъмване и яздех по пътя, когато чух бебешки плач. Миг след това го видях. Взех го и го донесох тук. Това е цялата история.

Филип погледна невярващо малкото вързопче в ръцете на брат Джони. Посегна колебливо и повдигна крайчеца на завивката. Видя сбръчкано личице, отворена беззъба уста и малка плешива главица — миниатюра на състарен монах. Разгъна още малко вързопа и видя крехки раменца, махащи във въздуха ръчици и здраво стиснати юмручета. Огледа по-внимателно отрязаната пъпна връв, увиснала от коремчето на бебето. Изглеждаше малко противно. Нормално ли беше това? Раната като че ли заздравяваше добре и май щеше да е най-добре да не се пипа. Отви още малко одеялото.

— Момче е. — Покашля се смутено и го зави отново. Един от послушниците се изсмя глуповато.

Филип изведнъж се почувства безпомощен. „Какво, за Бога, да правя с това?“ — помисли си игуменът. „Да го храня?“

Бебето заплака и звукът дръпна струните на сърцето като любим псалм.

— Гладно е — промълви той и го порази мисъл: „Откъде ли го знам?“

— Не можем да го храним — каза един от монасите.

Филип се канеше да отвърне „Защо не?“, но веднага се сети, че нямаше никакви жени на мили околовръст.

Но Джони вече бе решил проблема, както скоро се увери Филип. Братът седна на столчето с бебето в скута си. Държеше в ръката си кърпа с усукан край. Топна края във ведро с мляко, остави кърпата да попие малко от течността, след което го поднесе към бебешката уста. Бебето отвори уста, засука от кърпата и преглътна.

Филип се обнадежди.

— Много умно, Джони. Браво — възкликна той изненадано.

Джони се усмихна на похвалата и отвърна гордо:

— Правил съм го преди, когато една майка коза умря, преди да се отбие козлето.

Всички монаси загледаха с увлечение, докато Джони повтаряше простичкото действие с топването на кърпата в млякото и даването на бебето да суче. Щом кърпата докоснеше бебешките устни, някои от монасите неволно отваряха устата си и гледката развесели Филип. Този начин на хранене щеше да е бавен, но храненето на бебета май бездруго си беше бавна работа.

Питър от Уеърхам, който се беше поддал на общото залисване с бебето и заради това бе забравил да се държи инатливо, най-после се съвзе и рече:

— Много по-лесно ще е да се намери майката на детето.

— Съмнявам се — възрази му Франсис. — Майката вероятно е неомъжена и е съгрешила. Допускам, че е млада. Може би е успяла да прикрие бременността си. После, когато срокът й е наближил, е дошла в гората, наклала е огън. Родила е сама, след което е оставила детето на вълците и се е прибрала откъдето е дошла. Ще се постарае да не я намерят.

Бебето беше заспало. Обзет от порив, Филип го пое от ръцете на Джони, доближи го до гърдите си, като го крепеше с една ръка отдолу, и го залюля.

— Горкото създание. Милото, горкичко същество.

Желанието, обзело го да защити и да се погрижи за бебето, бе непреодолимо. Забеляза, че монасите са го зяпнали слисани от тази внезапна проява на нежност. Никога не бяха го виждали се отнася тъй мило с някого, разбира се — физическата нежност бе изрично забранена в манастира. Явно бяха смятали, че е неспособен на това. Е, вече знаеха истината, помисли си той.

Питър от Уеърхам се намеси отново:

— Тогава ще трябва да занесем детето в Уинчестър и да се опитаме да му намерим жена, дето да го отгледа.

Ако го беше казал някой друг, Филип нямаше да възрази толкова бързо. Но го каза Питър и приорът заговори припряно, а животът му след това вече нямаше да е същият.

— Няма да му търсим гледачка — заяви той твърдо. — Това дете е дар от Господа. — Огледа ги бавно един по един. Монасите се бяха втренчили в него и поглъщаха всяка негова дума. — Ще се грижим за него сами — продължи той. — Ще го храним, ще го учим и ще го въведем в Божите дела. Сетне, като порасте и стане мъж, и той ще стане монах и така ще го върнем на Господа.

Последва изумено мълчание.

След това Питър рече ядосано:

— Това е невъзможно! Не може бебе да бъде гледано от монаси!

Филип улови погледа на брат си и двамата се усмихнаха, затаили общ спомен. А щом Филип заговори отново, гласът му бе натежал от бремето на миналото.

— Невъзможно ли? Не, Питър. Напротив, напълно сигурен съм, че може да стане, както и моят брат. Знаем го от опит. Нали, Франсис?

 

 

В деня, за който Филип вече мислеше като за сетния ден, баща му се беше върнал у дома с рана.

Филип пръв го бе видял да се изкачва на коня си по лъкатушещия по склона път към малкото селце в планинския Северен Уелс. Шестгодишното дете изтича да го посрещне, както обикновено. Ала този път тате не се наведе, за да метне малкото момче на коня пред себе си. Яздеше бавно, отпуснат в седлото. Държеше юздите в дясната си ръка, а лявата бе увиснала безпомощно. Лицето му бе пребледняло, а дрехите му бяха оплискани с кръв. Филип бе едновременно заинтригуван и уплашен, защото никога не бе виждал тате толкова изтощен.

Тате му каза:

— Доведи майка си.

Когато го вкараха в къщата, мама разряза ризата му. Филип бе ужасен: гледката как пестеливата му майка с готовност съсипва добрите дрехи бе по-стъписваща и от кръвта.

— Не се тревожете за мен сега — беше казал тате, но обичайното му ръмжене бе спаднало до глухо мърморене и никой не го послуша — още едно стъписващо събитие, защото обикновено думата му беше закон. — Оставете ме и заведете всички в манастира. Проклетите англичани скоро ще са тук.

На билото на хълма имаше манастир с църква, но Филип не можа да разбере защо трябваше да ходят там, след като дори не бе неделя.

— Ако загубиш още кръв, няма да можеш да идеш никъде вече — каза мама, но леля Гуен рече, че ще вдигне тревога и излезе.

След години, щом се замислеше за последвалите събития, Филип разбираше, че в този момент всички бяха забравили за него и четиригодишния му брат, Франсис. Никой не се сети да ги отведат в манастира, където щяха да са в безопасност. Хората мислеха за своите деца и бяха решили, че с Филип и Франсис всичко ще е наред, защото бяха с родителите си. Но тате кървеше до смърт, а мама се опитваше да го спаси и стана тъй, че англичаните ги хванаха четиримата.

Нищо в краткия житейски опит на Филип не беше го подготвило за появата на двамата войници, когато отвориха с ритници вратата и нахлуха в едностайната им къщурка. При други обстоятелства нямаше да са толкова страшни, защото приличаха на големите непохватни младоци в градчето, които се подиграваха на старите жени, налитаха на евреи и се биеха с юмруци пред пивниците посред нощ. Но този път — Филип го осъзна след години, когато най-после можеше да мисли обективно за онзи ден — младите мъже бяха обзети от кръвожадност. Бяха имали битка, бяха чули писъците на издъхващи от болка мъже, бяха видели да умират техни приятели и буквално бяха обезумели от страх. Но бяха спечелили битката и бяха оцелели, и сега гонеха враговете си, за да отмъстят, и нищо нямаше да ги удовлетвори, освен още кръв, още писъци, още рани и смърт. И всичко това бе изписано на изкривените им лица, когато нахлуха в стаята като лисици в кокошарник.

Движеха се много бързо, но Филип след това можеше да си спомни всяка стъпка все едно, че бе продължило много дълго. Облечени бяха в лека броня, само по къси ризници и кожени шлемове с железен обков, и с извадени мечове. Единият беше грозен, с голям изкривен нос и примижал, а зъбите му бяха оголени в застрашителна маймунска усмивка. Другият имаше пищна брада, която бе зацапана с кръв — чужда кръв сигурно, защото не изглеждаше да е ранен. Двамата огледаха стаята в движение. Безмилостните им пресметливи очи подминаха Филип и Франсис, забелязаха мама и се спряха на татко им. Бяха почти стигнали до него, преди някой да е успял да помръдне.

Мама се беше надвесила над тате и превързваше лявата му ръка. Тя се изправи и се нахвърли срещу натрапниците с пламнали в безнадеждна храброст очи. Тате скочи на крака и здравата му ръка посегна към дръжката на меча му. Филип извика от ужас.

Грозният вдигна меча си над главата и замахна с дръжката напред към главата на мама, а после я избута настрани, без да я промуши, сигурно защото не искаше да рискува мечът му да е забит в тяло, докато тате все още бе жив. Филип се досети за това след години; тогава просто затича към майка си, без да разбира, че тя вече не може да го защити. Мама залитна замаяна, а грозният я подмина и отново вдигна меча си. Филип се вкопчи в полата на майка си, докато тя се олюляваше, но не можеше да откъсне очи от баща си.

Тате извади оръжието си от ножницата и го вдигна в защита. Грозният замахна надолу и двете лезвиета се удариха и изкънтяха като камбана. Като всички малки момчета и Филип си мислеше, че татко му е непобедим. В този момент разбра истината. Тате бе изтощен от загубата на кръв. Когато двата меча се сблъскаха, неговият падна, а нападащият вдигна своя съвсем малко и отново замахна бързо. Ударът падна там, където едрите вратни мускули на тате се вдигаха от широките му рамене. Филип запищя, когато видя как острият ръб на оръжието се вряза в тялото на баща му. Грозният мъж издърпа ръката си назад, за да намушка и върхът на меча се заби в корема на тате.

Вцепенен от ужас, Филип погледна нагоре към мама. Очите й срещнаха неговите точно когато другият мъж, оня с брадата, я удари. Тя падна на пода до момчето и от раната в главата й потече кръв. Брадатият смени хватката на меча си тъй, че върхът да сочи надолу и го стисна в двете си ръце. После го вдигна високо, почти колкото човек да намушка себе си и силно заби надолу. Чу се болезнен пукот от счупена кост, щом върхът прониза гърдите на мама. Оръжието се вряза дълбоко, толкова дълбоко — Филип го забеляза, колкото и да го бе заслепил влудяващият страх, — че трябваше да е излязъл през гърба й, заковавайки я като гвоздей за пода.

Обезумял, Филип отново погледна към баща си. Видя как се смъкна напред върху меча на грозния и от устата му швирна кръв. Убиецът му отстъпи назад и издърпа оръжието си в опит да го освободи. Татко му залитна още стъпка напред и се задържа за него. Грозният изрева яростно и изви меча в корема на тате. Този път острието излезе. Тате падна на пода и притисна ръце в корема си, сякаш искаше да запуши зейналата рана. Филип винаги си бе мислил, че човешките вътрешности са повече или по-малко твърди и му призля от гледката с грозните слузести жили и органи, които се изсипваха от баща му. Нападателят вдигна оръжието си високо, с върха надолу над тялото на тате, също като брадатия над мама, и нанесе последния удар по същия начин.

Двамата англичани се спогледаха и най-неочаквано Филип разчете облекчение на лицата им. Обърнаха се едновременно и погледнаха към него и Франсис. Единият кимна, а другият сви рамене и Филип разбра, че ще убият него и брат му, като ги посекат с онези остри мечове, а щом осъзна колко много щеше да боли, ужасът кипна в него докато усети, че главата му ще се пръсне.

Мъжът с кръв по брадата се наведе бързо и хвана Франсис за глезена. Вдигна го във въздуха с главата надолу, докато момченцето пищеше за мама, без да разбира, че тя е мъртва. Грозният мъж изтръгна меча си от тялото на тате и изпъна ръка, готов да промуши Франсис в сърцето.

Ударът така и не последва. Откъм входа прокънтя властен глас и двамата мъже замръзнаха. Писъкът секна и Филип осъзна, че самият той беше запищял. Погледна към вратата и видя абат Питър, застанал там в домашнотъканото си расо, с гняв Божи в очите и вдигнал дървен кръст в ръката си като меч.

Когато Филип съживяваше този ден в кошмарите си и се събуждаше нощем плувнал в пот и с писъци, винаги успяваше да се успокои и после отново да се отпусне в сън, щом върнеше в ума си последната сцена и как писъците и раните бяха отметени настрана от невъоръжения мъж с кръста.

Абат Питър заговори отново. Филип не разбра езика, на който говореше — беше английски, разбира се — но смисълът бе ясен, защото двамата мъже изглеждаха засрамени и брадатият много кротко остави Франсис на пода. Докато говореше, монахът пристъпи уверено в стаята. Двамата войници се дръпнаха назад сякаш се уплашиха от него — бяха с мечовете си и в броня, а той във вълнено расо и с кръст! Обърна им гръб в жест на пълно презрение, наведе се и заговори на Филип. Гласът му беше спокоен.

— Как се казваш?

— Филип.

— А, да, спомням си. А братчето ти?

— Франсис.

— Добре. — Абатът погледна към плувналите в кръв тела върху пръстения под. — Това е майка ви, нали?

— Да — отвърна Филип, разтреперан от паника, а после посочи осакатеното тяло на баща си и каза: — А това е тате!

— Знам — промълви монахът утешително. — Не трябва да пищиш повече, трябва да отговориш на въпросите ми. Разбираш ли, че те са мъртви?

— Не знам — отвърна отчаяно Филип. Знаеше какво означава, когато животни са мъртви, но как можеше да се случи това с мама и тате?

— Все едно, че са заспали — каза абат Питър.

— Но очите им са отворени! — проплака Филип.

— Шшт. По-добре да им затворим очите тогава.

— Да — отвърна Филип. Имаше чувството, че това ще реши нещо.

Абат Питър хвана двете деца за ръцете и ги поведе през стаята към тялото на баща им. Коленичи и взе дясната ръка на Филип в своята.

— Сега ще ти покажа как. — Поднесе ръката му над лицето на татко му, но изведнъж Филип се уплаши да докосне баща си, защото тялото изглеждаше толкова странно и бледо, отпуснато и грозно наранено, че той издърпа дланта си. После се озърна с тревога към абат Питър — мъж, на когото никой не се опълчваше — но абатът като че ли не му беше ядосан. — Хайде — каза той кротко и отново взе ръката на Филип. Този път момчето не се възпротиви. Задържал показалеца на Филип между палеца и показалеца си, монахът накара момчето да докосне клепача на баща си и да го смъкне надолу, докато покрие страховито взряната нагоре очна ябълка. После абатът пусна ръката му и каза: — Затвори другото му око. — Този път, без чужда помощ, Филип се пресегна, докосна клепача на баща си и го затвори. И се почувства по-добре.

— А сега ще склопим ли и очите на мама? — попита абат Питър.

— Да.

Коленичиха до тялото й. Абатът изтри с ръкава си кръвта от лицето й.

— Ами Франсис? — попита Филип.

— Може би и той трябва да помогне.

— Направи като мен, Франсис — промълви Филип на братчето си. — Затвори очите на мама както аз ги затворих на тате, за да може да спи.

— Те заспали ли са? — попита Франсис.

— Не, но все едно, че са заспали — каза Филип уверено. — Тъй че очите й трябва да са затворени.

— Добре тогава — отвърна Франсис и без колебание протегна пълничката си ръка, и грижливо затвори очите на майка си.

А после абатът ги вдигна и двамата, по един под всяка мишница, и без да погледне повече двамата войници ги изнесе от къщата и ги носи по целия път нагоре по стръмната пътека на склона, до убежището на манастира.

Нахрани ги в манастирската магерница. След това, за да не се залисат с мислите си, им каза да помогнат на готвача в приготвянето на вечерята за монасите. На другия ден ги взе да видят телата на родителите си, измити, облечени, с почистени рани, закърпени и отчасти покрити, в ковчезите един до друг в кораба на църквата. Там бяха и няколко техни близки, защото не всички от селото се бяха добрали навреме до манастира, за да се спасят от нашественическата армия. Абат Питър ги заведе на погребението и се постара да видят как свалиха двата ковчега в общия им гроб. Когато Филип заплака, заплака и Франсис. Някой им изшътка да замълчат, но абат Питър рече:

— Оставете ги да си поплачат.

Чак след това, когато вече бяха приели в сърцата си, че родителите им наистина си бяха отишли и никога вече нямаше да се върнат, той най-сетне им заговори за бъдещето.

Сред близките им нямаше нито едно семейство, което да е оцеляло цялото: или бащата, или майката бяха убити. Нямаше роднини, които да се погрижат за момчетата. Така оставаха две възможности. Можеха да бъдат дадени или продадени дори на някой стопанин, който да ги използва за робски труд докато пораснеха големи и силни, за да избягат. Или можеха да бъдат вречени на Господа.

Не беше нещо необичайно малки момчета да влязат в манастир. Обичайната възраст бе около единайсет години, а най-ниската граница — около пет, защото монасите не умееха да се оправят с гледане на бебета. Понякога момчетата бяха сираци, понякога бяха загубили само единия родител, а понякога родителите им имаха твърде много синове. Обикновено семейството даваше заедно с детето някое сериозно дарение на манастира — ферма, църква и дори цяло село. В случаи на най-окаяна бедност дарението можеше да се заобиколи. Бащата на Филип обаче бе оставил скромна планинска ферма, тъй че случаят с момчетата не беше благотворителност. Абат Питър предложи манастирът да вземе момчетата и фермата. Оцелелите им близки се съгласиха, а уговорката бе утвърдена от принца на Гуинед, Гръфид ап Кинън, който временно бе унизен, но не напълно свален от власт от завоевателната армия на крал Хенри, убила и бащата на Филип.

Абатът знаеше много за скръбта, но въпреки цялата си житейска мъдрост се оказа неподготвен за онова, което стана с Филип. Около година по-късно, когато скръбта вече изглеждаше отшумяла и двете момчета се бяха нагодили към манастирския живот, Филип бе обзет от някаква непреклонна ярост. Условията в обителта на хълма не бяха толкова лоши, че да оправдаят гнева му: имаше храна, дрехи и огън в спалнята зиме, и дори малко обич и привързаност, а строгата дисциплина и монотонните ритуали поне внасяха ред и стабилност. Но момчето започна да се държи все едно, че е несправедливо затворено. Не се подчиняваше на заповеди, подронваше авторитета на монашеските служители по всякакъв повод, крадеше храна, чупеше яйца, пускаше коне, присмиваше се на недъгавите и обиждаше по-старите братя. Единственото оскърбление, пред което се сдържаше, бе светотатството и заради това абатът му прощаваше всичко останало. Една Коледа той се вгледа назад към изминалите дванайсет месеца и си даде сметка, че за цялата година не беше прекарал и една нощ в килията за наказание.

Нямаше никаква конкретна причина за връщането му към нормалния живот. Вероятно помогна интересът му към уроците. Математическата теория на музиката го очароваше, дори в спрежението на латинските глаголи намираше определена удовлетворителна логика. Бяха му възложили да помага на иконома — монаха, който трябваше да осигурява всички запаси на манастира, от сандалите до зърното — и това също тъй завладя интереса му. Привърза се с искрено обожание към брат Джон, хубав мускулест млад монах, който изглеждаше в очите му като въплъщение на ученост, святост, мъдрост и доброта. Било в подражание на Джон или заради вродена склонност, а може би и двете, започна да намира утешение в ежедневните молитви и служби. Така навлезе в юношеството, с манастирския ред в ума си и светите хармонии в ушите си.

В учението си Филип, както и Франсис, далеч бяха надминали всички момчета на тяхната възраст, които познаваха, ала допускаха, че това е така, защото живееха в манастира и ги образоваха по-усилено. На този етап не осъзнаваха, че са изключителни. Дори когато започнаха да поемат голяма част от преподаването в малкото манастирско училище и да взимат уроците си от самия абат, вместо от педантичния стар учител на послушниците, смятаха, че са напреднали толкова само защото бяха получили толкова ранен старт.

Когато се вглеждаше назад към младостта си, на Филип му се струваше, че е имало някакъв кратък Златен век, година или може би по-малко, между края на бунта му и съблазънта на плътската страст. В живота му дойде мъчителното време на нечистите помисли, нощните изхвърляния, ужасните и смущаващи беседи с изповедника му — самия абат, безкрайните наказания и умъртвяването на плътта с бичуване.

Плътската страст така и не го остави напълно, но след време престана да бъде нещо толкова важно, тъй че го притесняваше само от време на време, когато умът и тялото му останеха бездейни — като стара рана, която те наболява все още във влажно време.

Франсис беше водил тази битка малко по-дълго и макар да не бе споделял с брат си нищо по темата, Филип бе останал с впечатлението, че той не воюва тъй храбро с греховните помисли и че приема с известна охота пораженията си. Главното обаче бе, че и двамата се бяха смирили със страстите, най-големия враг на монашеския живот.

Както Филип работеше с иконома, тъй и Франсис помагаше на приора, заместника на абат Питър. Когато икономът умря, Филип бе на двайсет и една години и въпреки младостта си пое задълженията му. А когато Франсис стана на двайсет и една, абатът реши да създаде нов пост за него, помощник-приор. Но това решение ускори една криза. Франсис помоли да бъде освободен от този пост и същевременно да напусне манастира. Поиска да бъде ръкоположен за свещеник и да служи на Господа във външния свят.

Филип беше стъписан и ужасен. Идеята, че един от тях би могъл да напусне манастира, изобщо не беше му хрумвала и го смути толкова, колкото ако му бяха казали, че е наследникът на трона. Но след много кършене на ръце и сърдечни терзания все пак желанието на брат му се изпълни. Франсис отиде сред миряните и скоро след това стан капелан на графа на Глостър.

Преди това да се случи, Филип си беше представял живота си съвсем просто, ако въобще се замисляше над него. Щеше да е монах, да живее смирен и покорен живот, а на стари години може би да стане абат и с много рвение да следва примера, оставен от Питър. Но сега се зачуди дали Бог не му е отредил друга съдба. Помнеше притчата за талантите^[2]: Бог очакваше от слугите Си да укрепват царството Му, а не само да Го съхраняват. С известна боязън сподели тези мисли с абат Питър, в пълното съзнание, че рискува да бъде порицан за прекомерна горделивост.

За негова изненада, абатът отвърна:

— Чудех се колко време ще ти трябва, за да осъзнаеш това. Разбира се, че си предопределен за нещо друго. Роден в близост до манастир, осиротял на шест години, отгледан от монаси, станал иконом на двайсет и една… Бог едва ли щеше да си прави толкова труд за един човек, който е обречен да преживее живота си в малко манастирче на гол хълм, в затънтено владение. Тук няма достатъчно мащаб за теб. Трябва да напуснеш това място.

Филип беше слисан от думите му, но преди абатът да си тръгне, му хрумна въпрос и той побърза да го изрече:

— Ако този манастир е толкова маловажен, защо Бог остави вас тук?

Абат Питър се усмихна.

— Може би, за да се погрижа за теб.

По-късно същата година абатът отиде в Кентърбъри, за да поднесе почитанията си на архиепископа и когато се върна, рече на Филип:

— Дал съм те на приора на Кингсбридж.

Филип се уплаши не на шега. Приоратът на Кингсбридж бе един от най-големите и най-важните манастири в страната. Беше катедрален приорат — църквата му бе катедрала, седалище на епископа, а самият епископ всъщност се водеше абат на манастира, който инак формално се ръководеше от собствения си приор.

— Приор Джеймс е стар приятел — каза абат Питър на Филип. — В последните няколко години е доста отпаднал духом, не знам защо. Все едно, Кингсбридж има нужда от млада кръв. В частност Джеймс има проблем с един от скитовете си, малка горска обител, и ужасно му е нужен напълно благонадежден човек, който да поеме скита и да го върне в пътя на светостта.

— Значи ще съм приорът на скита? — изненада се Филип.

Абатът кимна.

— И ако с право сме преценили, че Бог има много работа за теб, можем да очакваме, че ще помогнеш в решаването на проблемите, които тази обител изпитва.

— А ако грешим?

— Винаги можеш да се върнеш тук и да бъдеш моят иконом. Но не грешим, синко. Ще видиш.

Сбогуването го разплака. Беше прекарал седемнайсет години тук и монасите бяха семейството му, по-истинско за него от родителите, които тъй жестоко му бяха отнети. Навярно никога повече нямаше да види тези монаси и това го наскърби.

В началото Кингсбридж го изуми. Защитеният със стени манастир беше по-голям от много села. Катедралната църква бе огромна и сумрачна зала, също като пещера. Затова пък къщата на приора беше един малък палат. Но след като привикна с големината, започна да вижда признаците на духовен упадък, които бе забелязал абат Питър у своя приятел. Църквата видимо се нуждаеше от основен ремонт, молитвите се измърморваха припряно, правилата за мълчание непрекъснато се нарушаваха и имаше твърде много слуги, повече от монасите. Филип бързо надмогна изумлението и започна да се ядосва. Искаше му се да хване приор Джеймс за гърлото и да каже: „Как смеете да правите това? Как смеете да поднасяте така припряно молитвите си към Бога? Как смеете да позволявате послушници да играят на зарове и монаси да държат домашни любимци? Как смеете да живеете в палат, обкръжен от слуги, докато Божията църква грохва в развалини?“ Нищо такова не каза, разбира се. Имаше кратка формална беседа с приор Джеймс, висок, слаб и изгърбен мъж, който сякаш носеше цялата тежест на световните беди на изгърбените си рамене. След това поговори със заместник-приора, Ремигий. В началото на разговора Филип намекна, че според него приоратът се нуждае от някои промени, като очакваше заместник-приорът да се съгласи с цялото си сърце. Но Ремигий го изгледа надменно, все едно казваше „Ти за кого се мислиш?“ и смени темата.

Ремигий му обясни, че скитът „Свети Джон в леса“ бил основан преди три години с малко земя и имот, и трябвало вече да се самоподдържа, но всъщност продължавал да зависи от поддръжката на манастира — майка. Имаше и други проблеми: дякон, който случайно прекарал една нощ там, останал недоволен от службите; пътници твърдели, че били ограбени от монаси в околностите му; имало слухове за безнравственост… Фактът, че Ремигий не можеше или пък не желаеше да даде подробности, бе само още един знак за леката ръка, с която се ръководеше всичко. Филип напусна разтреперан от гняв. Един манастир трябваше да прославя Господа. Не правеше ли това, не беше нищо. Приоратът Кингсбридж беше по-лошо от нищо. Позореше Господа със своята леност. Но самият той нищо не можеше да стори по този проблем. Единственото, на което можеше да се надява, бе да вкара в правия път един от скитовете му.

По време на двудневната езда до горска обител, Филип размишляваше над малкото сведения, които му бяха дали и вглъбено обмисляше как да подходи. Реши, че ще е добре в началото да тръгне полека. Обикновено приорът се избираше от монасите, но при един скит, който бе само външен пост на главния манастир, можеше просто да го избере приорът на дома-майка. Тъй че Филип не бе поканен да се подложи на избор, а това означаваше, че не можеше да разчита на добрата воля на монасите. Трябваше да си подбира пътя внимателно. Налагаше се да научи повече за проблемите на обителта, преди да може да прецени как най-добре ще ги разреши. Трябваше да спечели уважението и доверието на монасите, особено на по-старите от него, които можеше да възнегодуват против назначението му. После, след като научеше достатъчно и укрепеше властта си, щеше да предприеме твърди действия.

Изобщо не стана така.

Беше втория ден на свечеряване, когато дръпна юздите на понито в края на една поляна и огледа новия си дом. В онези дни имаше само една каменна постройка, параклиса. На следващата година Филип бе построил новото каменно общежитие. Другите пристройки, дървените, изглеждаха порутени. Филип се възмути — всичко, направено от монаси, трябваше да е трайно, а това означаваше наистина всичко — от катедралите, до кочините. Като огледа по-добре, забеляза още доказателства за същата отпуснатост, която бе видял в Кингсбридж: нямаше огради, сеното се разсипваше от вратата на плевника, а до рибарника имаше сметище. Усети как лицето му се изопна от едва сдържан укор и си каза: „спокойно, спокойно“.

Отпървом не видя никого. Така и трябваше да бъде, защото бе време за вечерня и повечето монаси щяха да са в параклиса. Шибна леко хълбока на понито с камшика и пое през поляната към някаква съборетина, която приличаше на конюшня. Един младок със слама в косата и завеян поглед надникна през вратата и зяпна изненадан в новодошлия.

— Как те викат? — запита го Филип, а след кратък смут добави: — Синко.

— Викат ми Джони Осем пенса — отвърна младокът.

Филип слезе и му подаде юздите.

— Е, Джони Осем пенса, можеш да разседлаеш кончето ми.

— Да, отче. — Джони върза юздите за оградата и тръгна нанякъде.

— Къде отиваш?

— Да кажа на братята, че е дошъл непознат.

— Трябва да упражняваш послушание, Джони. Разседлай коня ми. Аз ще кажа на братята, че съм тук.

— Да, отче. — Уплашен, Джони се зае със задачата.

Филип огледа наоколо. По средата на поляната се издигаше дълга постройка, която може би служеше за трапезария. Близо до нея имаше малка кръгла пристройка и от дупка в покрива й се носеше дим. Това трябваше да е магерницата. В манастирите със строг режим се поднасяше ядене само веднъж на ден, на обед. Но тук явно режимът не беше строг и щеше да има лека вечеря след вечернята, малко хляб със сирене или осолена риба, или може би купа ечемичена супа, сготвена с билки. Но щом се приближи към кухнята, надуши безпогрешната овлажняваща устата миризма на печено месо. Спря се намръщен, след което продължи.

Двама монаси и едно момче седяха в средата около огнището. Пред очите на Филип единият подаде делва на другия и той отпи. Момчето въртеше шиш, а на шиша се печеше прасенце.

Вдигнаха изненадано глави, щом Филип пристъпи на светлината. Той взе мълчаливо делвата от монаха и подуши, а после рече:

— Защо пиете вино?

— Защото радва сърцето, страннико — отвърна монахът. — Почерпи се. Пий дълбоко.

Явно не бяха ги предупредили да очакват новия приор. Явно също така не ги беше страх за последствията, ако някой минаващ монах съобщи за поведението им в Кингсбридж. На Филип му се дощя да вземе делвата с вино и да я счупи в главата му, но си пое дъх и заговори смирено:

— Децата на бедните гладуват, за да ни осигурят месо и вино. Това е направено за Божията слава, а не за да радва сърцата ни. Никакво вино повече тази вечер.

Обърна се и понесе делвата.

На излизане чу монаха да казва:

— Ти за кого се мислиш?

Не отвърна. Много скоро щяха да разберат.

Остави делвата на земята пред кухнята и тръгна през поляната към параклиса, като стискаше и отпускаше юмруци, за да овладее гнева си. „Не прибързвай“, казваше си. „Внимателно. Спокойно“.

Поспря за миг в притвора, докато се успокои, после леко открехна голямата дъбова врата и влезе безшумно вътре.

С гръб към него в нестройни редици стояха дванайсетина монаси и няколко послушника. Срещу тях сакристът^[3] четеше от разтворена книга. Редеше службата набързо, а братята измърморваха небрежно отговорите. На покривката на олтара пращяха три свещи с неравна дължина.

Отзад двама млади монаси водеха разговор, пренебрегнали службата и оживено обсъждаха нещо. Когато Филип се изравни с тях, единият каза нещо смешно, а другият се разсмя на глас, като заглуши ломотенето на четеца. Това бе последната капка и всякакви мисли за предпазлив подход се отвяха от ума му. Филип отвори уста и извика с цяло гърло:

— Замълчи!

Смехът секна. Сакристът спря да чете. В параклиса се възцари тишина и всички се обърнаха и зяпнаха във Филип.

Той се пресегна към монаха, който се бе изсмял и го сграбчи за ухото. Беше някъде на неговата възраст и по-висок, но бе твърде изненадан, за да се възпротиви, когато Филип го дръпна надолу.

— На колене! — изрева му той.

За миг като че ли монахът щеше да се издърпа. Но съзнаваше, че е сгрешил и както Филип очакваше, съпротивата бе потушена от гузната съвест и когато дръпна по-силно ухото му, младият мъж коленичи.

— Останалите също! — заповяда Филип. — На колене!

Всички бяха дали обет за покорство и скандалното безредие, в което явно бяха живели напоследък, не бе достатъчно, за да заличи дългогодишния навик. Половината монаси и всички послушници се смъкнаха на колене.

— Нарушили сте обетите си — заговори той, без да крие презрението си. — Вие сте богохулници, всички до един. — Огледа ги, срещайки погледите им. — Покаянието ви започва от сега.

Коленичиха и останалите, един по един, докато само четецът остана прав. Беше надебелял мъж със сънливи очи, около двайсет години по-възрастен от Филип. Той се приближи до него, заобикаляйки коленичилите монаси.

— Дай ми книгата.

Сакристът го изгледа с непокорство и не отвърна нищо.

Филип се пресегна и леко хвана за единия край дебелия том. Сакристът го стисна по-здраво. Филип се поколеба. Два дни беше обмислял, докато реши да бъде предпазлив и да действа полека, а ето че сега още с прахта от пътя по краката си рискуваше всичко в открит сблъсък с човек, за когото не знаеше нищо.

— Дай ми книгата и падни на колене — повтори той.

По лицето на сакриста пробяга усмивка.

— Кой си ти?

Филип отново се поколеба. Заради остриганата му коса и расото бе очевидно, че е монах, а от поведението му би трябвало да са се досетили, че разполага с власт. Но все още не беше ясно дали рангът му го поставя над сакриста. Трябваше само да каже „Аз съм новият ви приор“, но не го искаше. Изведнъж му се стори много важно да надделее с тежестта на моралния си авторитет.

Сакристът долови колебанието му и се възползва от него.

— Кажете на всички ни, моля — заговори той с насмешлива вежливост. — Кой ще да е тоя, който ни повелява да коленичим в негово присъствие?

Всякакво колебание го изостави моментално и той си помисли: „Бог е с мен, тъй че от какво ме е страх?“ Пое си дълбоко дъх и думите излязоха като рев, който отекна от пода до сводестия каменен таван.

— Бог е тоя, който ви повелява да коленичите в Негово присъствие!

Сакристът не изглеждаше вече толкова уверен. Филип се възползва от краткото му разколебаване и дръпна книгата. Противникът му вече бе изгубил цялата си власт и най-сетне с неохота се смъкна на колене.

Прикрил облекчението си, Филип бавно огледа всички и заяви:

— Аз съм новият ви приор.

Накара ги да останат на колене, докато прочете службата. Отне много време, защото ги караше да повтарят отговорите многократно, докато съумяха да ги изрекат в съвършена хармония. После ги изведе от параклиса и през поляната поеха към трапезарията. Върна печеното свинско в кухнята и заповяда да донесат хляб и слаба бира. Освен това назначи един монах да чете на глас, докато се хранят. Щом всички приключиха, ги отведе, пак така в мълчание, до спалното.

Заповяда да донесат постелята на приора от отредената му къща — щеше да спи в същата стая с монасите. Беше най-простият и най-сигурен начин да предотврати греховността на разврата.

Цялата първа нощ не спа, а седя със запалена свещ и мълчаливо се молеше, докато стана среднощ — времето да събуди братята за полунощницата. Проведе бързо службата, за да им покаже, че не е съвсем безмилостен. Легнаха си отново, но Филип остана буден.

На разсъмване, преди останалите да са се събудили, излезе навън и огледа наоколо с мисъл за предстоящия ден. Една от нивите наскоро бе извоювана от леса, а в средата й стърчеше огромният пън от някогашен масивен дъб. Това му подсказа идея.

След като мина утренята и закусиха, ги отведе всички в нивата с въжета и брадви. Целия предобед изкараха в изкореняване на огромния пън, като половината от тях теглеха въжетата, а другата половина нападаха корените с брадви и всички викаха заедно: „Хей-ех!“ Когато пънът най-сетне излезе, Филип даде на всички им бира, хляб и по резен от свинското, което им бе отказал на вечерята.

Това не беше краят на проблемите, но бе началото на решаването им. От самото начало отказа да иска от дома майка каквото и да било, освен зърно за хляб и свещи за параклиса. Знанието, че няма да получат никакво месо, освен онова, което сами са си отгледали или уловили, превърна монасите в грижливи стопани на стоката и ловци на птици. И докато по-рано бяха гледали на службата като на начин да избягат от работа, сега се радваха, когато Филип съкрати часовете в параклиса, за да имат повече време за нивите.

След две години започнаха да се самоиздържат, а след още две вече снабдяваха приората Кингсбридж с месо, дивеч и сирене от козе мляко, което стана блазнещ деликатес. Скитът процъфтяваше, службите се извършваха безупречно, а братята бяха здрави и щастливи.

Филип щеше да е доволен. Но домът-майка, приоратът Кингсбридж, отиваше от зле на по-зле.

Трябваше да е един от водещите религиозни центрове в кралството, да гъмжи от дейност, библиотеката му да се посещава от чуждоземни учени, приорът му да съветва барони, светите мощи да привличат поклонници от цялата страна, гостоприемството му да се цени от благородниците, а благотворителността му да е прочута сред бедните. Но църквата рухваше, половината манастирски сгради бяха празни, а приорът бе натрупал дългове към лихвари. Филип ходеше до Кингсбридж поне веднъж годишно и всеки път се връщаше кипнал от гняв заради начина, по който богатството, дадено от предани вярващи и увеличено от труда на усърдни монаси, се ръководеше немарливо като наследството на блуден син.

Част от проблема бе в местоположението на приората. Кингсбридж бе малко село насред затънтен път, който не водеше никъде. От времето на първия крал Уилям — когото наричаха Завоевателя или Копелето според това кой говореше — повечето катедрали бяха прехвърлени в големи градове. Но Кингсбридж бе преживял това сътресение. Това обаче не беше непреодолим проблем според Филип. Един оживен манастир с катедрална църква трябваше да е като град сам по себе си.

Същинската беда беше летаргията на стария приор Джеймс. След като кормилото бе водено с вяла ръка, вълните тласкаха кораба без посока и той не плаваше на никъде.

И за горчиво съжаление на Филип, упадъкът на приората Кингсбридж щеше да продължи, докато приор Джеймс бе жив.

 

 

Увиха бебето в чисти ленени пелени и го положиха в голяма кошница за хляб вместо люлка. След като коремчето му се напълни с козе мляко, малкият бързо заспа. Филип възложи на Джони Осем пенса да се грижи за него, защото, макар и да беше малко нещо глуповат, младежът проявяваше грижовна нежност към малките и крехки същества.

Филип беше нетърпелив да разбере какво бе довело Франсис в манастира. Подпита го по време на вечерята, но брат му не се отзова и се наложи да потисне любопитството си.

След вечеря беше час за учение. Нямаха подходящи помещения, но монасите можеха да седят на притвора на параклиса и да четат или да се разхождат нагоре-надолу по поляната. Позволено им бе да ходят до магерницата от време на време, за да се сгреят край огъня според обичая. Филип и Франсис тръгнаха покрай поляната, както често бяха обикаляли портиците на манастира в Уелс. Тогава Франсис заговори.

— Крал Хенри винаги се е отнасял към Църквата като към нещо, подчинено на кралството му — започна той. — Нареждал е на епископи, налагал е данъци и е пречил на прякото прилагане на папската власт.

— Знам. И какво?

— Крал Хенри е мъртъв.

Филип замръзна на място. Не беше очаквал това.

Франсис продължи:

— Умрял е в ловното си имение край Лион ла Форет в Нормандия, след ядене на миноги, които много обичаше, макар да не му понасяха.

— Кога?

— Днес е първият ден на годината, следователно точно преди месец.

Филип бе слисан. Хенри седеше на кралския трон още преди раждането му. Не беше преживявал смъртта на крал, но знаеше, че това означава беди и вероятно война.

— Какво ще стане сега? — попита той с безпокойство.

Тръгнаха отново. Франсис отвърна:

— Проблемът е, че кралският наследник беше убит в морето преди много години — може би помниш това.

— Помня.

Беше на дванайсет години тогава. Това бе първото събитие от национална величина, проникнало в момчешкия му ум и накарало го да осъзнае съществуването на света извън манастира. Кралският син бе умрял при крушение на един съд, наречен „Белия кораб“ край брега на Шербург. Абат Питър, съобщил му за всичко това, беше обезпокоен, че смъртта на наследника ще бъде последвана от война и анархия, но в крайна сметка крал Хенри удържа властта и животът продължи необезпокояван за двете осиротели момчета.

— Кралят имаше много други деца, разбира се — продължи Франсис. — Поне двайсет, включително моя лорд, граф Робърт от Глостър. Но както знаеш, всички те са незаконни. Въпреки половата му разюзданост и плодовитост, успя да направи само още едно законно дете — и то беше момиче, Мод. Незаконен син не може да наследи трона, но жена е почти също толкова зле.

— Крал Хенри не е ли посочил наследник? — попита Филип.

— Да. Избра Мод. Тя има син, също наречен Хенри. Най-скъпото желание на стария крал бе неговият внук да наследи трона. Но момчето няма и три години още. Тъй че кралят накара бароните да се закълнат във васална вярност на Мод.

Филип се озадачи.

— Щом кралят е направил Мод своя наследница и бароните вече са й се заклели във вярност… какъв е проблемът?

— Дворцовият живот изобщо не е толкова прост. Мод е омъжена за Жофроа д’Анжу. Анжу и Нормандия са били съперници от поколения. Нашите нормански владетели мразят анжуйците. Честно казано, проява на много голям оптимизъм беше от страна на стария крал да очаква, че тълпа англо-нормански барони ще даде Англия и Нормандия в ръцете на анжуец, въпреки клетвата.

Филип беше донякъде озадачен от познанията на по-малкия си брат и от непочтителното му отношение към най-важните хора в страната.

— Откъде знаеш всичко това?

— Бароните се събраха в Льо Нойбург да решат какво да правят. Излишно е да ти казвам, че моят господар, граф Робърт, също бе там, а аз отидох с него, за да пиша писмата му.

„Колко различен трябва да е животът на Франсис от моя“, помисли си Филип и погледна с любопитство брат си. После си спомни нещо.

— Граф Робърт е най-големият син на стария крал, нали?

— Да, и е много амбициозен. Но приема общия възглед, че незаконните синове трябва да завоюват кралствата си, не да ги наследяват.

— Кой друг бе там?

— Крал Хенри имаше трима племенника, синовете на сестра му. Най-големият е Теобалд от Блоа; след него е Стивън, много обичан от покойния крал и дарен от него с огромни имения тук в Англия; и най-малкият на семейството, Хенри, когото знаеш като епископа на Уинчестър. Бароните предпочетоха най-големия, Теобалд, съгласно традиция, която сигурно ще прецениш, че е съвършено разумна.

— Съвършено разумна — повтори Филип с усмивка. — Значи Теобалд е новият ни крал?

Франсис поклати глава.

— Така си помисли и той, но ние, по-малките синове все успяваме да се изтикаме напред. — Стигнаха най-далечния кът на поляната и тръгнаха обратно. — Докато Теобалд благосклонно приемаше клетвите на бароните, Стивън прехвърли Ламанша, озова се в Англия, препусна към Уинчестър и с помощта на най-малкия брат Хенри, епископа, завладя тамошния замък и — най-важното — кралската хазна.

Филип се накани да каже „Значи Стивън е новият ни владетел“, но се въздържа — беше го казал вече за Мод и Теобалд, и беше сгрешил и двата пъти.

Франсис продължи:

— На Стивън му трябваше само още едно нещо, за да утвърди победата си: подкрепата на Църквата. Защото, докато не бъде коронован в Уестминстър от архиепископа, не би могъл действително да се назове крал.

— Но това, разбира се, не е станало лесно — предположи Филип. — Брат му Хенри е един от най-влиятелните духовници в страната — епископ на Уинчестър, абат на Глостънбъри, богат като Соломон и могъщ почти колкото архиепископа на Кентърбъри. А ако епископ Хенри не е смятал да го подкрепи, защо му е помогнал да вземе Уинчестър?

Франсис кимна.

— Трябва да кажа, че действията на епископ Хенри през цялата тази криза бяха гениални. Виждаш ли, той не помагаше на Стивън от братска любов.

— Тогава какъв беше мотивът му?

— Преди няколко минути ти напомних как покойният крал Хенри се отнасяше към Църквата като към част от кралството си. Епископ Хенри иска да гарантира, че новият ни крал, който и да е той, ще се отнася по-добре към Църквата. Тъй че преди да осигури подкрепа, Хенри накара Стивън да положи тържествена клетва, че ще съхрани правата и привилегиите на Църквата.

Филип бе силно впечатлен. Отношенията на Стивън с Църквата бяха определени, от самото начало на управлението му, според условията на Църквата. Но още по-важен навярно бе прецедентът. Църквата трябваше да коронова кралете, но досега тя нямаше правото да поставя условия. Навярно идваше времето, когато никой крал нямаше да може да дойде на власт, без първо да се договори с Църквата.

— Това би могло да означава много за нас — промълви той.

— Стивън би могъл да наруши обещанията си, разбира се — отвърна Франсис. — Но все пак си прав. Той никога няма да може да бъде толкова безскрупулен с Църквата, колкото беше Хенри. Но има друга опасност. Двама от бароните възнегодуваха горчиво от стореното от Стивън. Единият беше Бартоломю, графът на Шайринг.

— Знам го. Шайринг е само на един ден път оттук. За Бартоломю казват, че е благочестив човек.

— Може би. Знам само, че е един самоуверен и твърдоглав барон, който няма да отстъпи от клетвата си за вярност към Мод, въпреки обещанието за прошка.

— А другият недоволен барон?

— Моят Робърт от Глостър. Казах ти, че е амбициозен. Душата му се терзае от мисълта, че само ако беше законен, щеше да е крал. Иска да постави полусестра си на трона с вярата, че тя ще се осланя толкова много на братското му напътствие и съвет, че той ще бъде неофициалният крал.

— Ще предприеме ли нещо?

— Боя се, че да. — Франсис продължи тихо, въпреки че нямаше кой да ги чуе. — Робърт и Бартоломю, заедно с Мод и нейния съпруг, ще разпалят бунт. Планът им е да свалят Стивън и да поставят Мод на трона.

Филип се спря.

— А това ще провали всичко, което епископът на Уинчестър е постигнал! — Стисна брат си за рамото. — Но, Франсис…

— Знам за какво си мислиш. — Изведнъж цялата самоувереност на Франсис го напусна и той изглеждаше притеснен и уплашен. — Ако граф Робърт разбере, че съм го казал дори на теб, ще ме обеси. Той ми се доверява изцяло. Но все пак най-висшата ми преданост е към Църквата — така трябва да бъде.

— Но какво можеш да направиш?

— Мислех да потърся аудиенция с новия крал и да му разкажа всичко. Разбира се, двамата бунтовни графове ще отрекат, а аз ще бъда обесен за измяна, но бунтът ще се обезсили и ще отида в рая.

Филип поклати глава.

— Учили са ни, че е суета да търсим мъченичество.

— А и мисля, че Бог има повече работа за мен тук на земята. Ползвам се с доверие в двора на един могъщ барон и ако остана там и се издигна с упорит труд, бих могъл да направя много за утвърждаване правата на Църквата и властта на закона.

— Има ли някакъв друг начин…?

Франсис го погледна право в очите.

— Точно затова съм тук.

Филип потръпна. Франсис щеше да го помоли да се въвлече в това, разбира се. Нямаше друга причина да му разкрива толкова опасна тайна.

Франсис продължи:

— Аз не мога да издам бунта, но ти можеш.

— Иисус Христос и всички светии да ме пазят! — възкликна Филип.

— Ако заговорът бъде разкрит тук, на юг, никакво подозрение няма да падне върху двора на Глостър. Никой не знае, че съм тук. Никой дори не знае, че си ми брат. Би могъл да измислиш някое правдоподобно обяснение как си се натъкнал на сведението: може да си видял някое събиране на войници или пък някой в двора на граф Бартоломю да ти е разкрил заговора, докато е изповядвал греховете си на свещеник, когото познаваш.

Филип потрепери и придърпа плътно наметалото си. Сякаш внезапно стана много по-студено. Това беше много, много опасно. Ставаше дума за намеса в кралската политика — нещо, което редовно убиваше опитни участници. Голяма глупост щеше да е намесата на външен човек като него.

Ала залогът бе толкова голям. Филип не можеше да стои отстрани и да гледа бунт срещу крал, избран от Църквата, не и след като имаше шанс да го предотврати. А колкото и да беше опасно за него, за Франсис щеше да е самоубийствено да разкрие заговора.

— Какъв е планът на бунтовниците? — попита той.

— Граф Бартоломю в момента се връща към Шайринг. Оттам ще разпрати съобщения до поддръжниците си в цяла южна Англия. Граф Робърт ще пристигне в Глостър ден или два по-късно и ще събере силите си в Западния дял. Накрая Браян Фицконт, който държи замъка Уолингфорд, ще затвори портите му. И цялата югозападна Англия ще принадлежи на бунтовниците без битка.

— Значи почти сме закъснели!

— Не съвсем. Имаме около седмица. Но ще трябва да действаш бързо.

Филип осъзна притеснен, че повече или по-малко е готов да го направи.

— Не знам на кого да кажа. Нормално би било да се отиде при графа, но в този случай той е престъпникът. Шерифът вероятно ще с него. Трябва да помислим за някой, който със сигурност ще е на наша страна.

— Приорът на Кингсбридж?

— Моят приор е стар и уморен. Най-вероятно е да не направи нищо.

— Трябва да има някой.

— Епископът.

Филип всъщност никога не беше говорил с епископа на Кингсбридж, но той със сигурност щеше да го приеме и изслуша. Щеше автоматично да вземе страната на Стивън, защото той бе изборът на Църквата. И бе достатъчно властен, за да предприеме нещо.

— Къде живее епископът? — попита Франсис.

— На един ден и половина път оттук.

— Добре ще е да тръгнеш още днес.

— Да — отвърна Филип с натежало сърце.

Франсис го погледна разкаяно.

— Би ми се искало да беше някой друг.

— И на мен — въздъхна Филип. — И на мен.

 

 

Филип събра монасите в малкия параклис и им съобщи, че кралят е мъртъв.

— Трябва да се молим за мирно наследяване и нов крал, който ще обича Църквата повече от покойния Хенри — рече той. Но премълча, че ключът за мирното наследяване по някакъв начин бе попаднал в неговите ръце. Вместо това обясни: — Има други причини, които ме задължават да навестя нашия дом майка в Кингсбридж. Трябва да тръгна веднага.

Помощник-приорът щеше да чете службите, а икономът да ръководи стопанството, но никой от двамата не можеше да се мери с Питър от Уеърхам. Филип се боеше, че ако се забави повече, Питър би могъл да създаде толкова неприятности, че да не остане манастир, докато се върне. Не бе успял да измисли как да държи Питър под юзди, без да накърни самочувствието му, а вече нямаше и време, тъй че се налагаше да вземе най-доброто възможно решение.

— По-рано днес говорихме за лакомията — продължи той след кратко мълчание. — Брат Питър заслужава благодарностите ни за напомнянето, че когато Бог благославя нашето стопанство и ни дава богатство, то не е, за да ставаме дебели и да живеем в охолство, а заради Неговата още по-голяма слава. Част от светия ни дълг е споделяме богатствата си с бедните. Досега пренебрегвахме този свой дълг, най-вече защото тук в леса нямаме никой, с когото да ги споделим. Брат Питър ни напомни, че наш дълг е да излезем навън и да подирим бедните, за да можем да им донесем облекчение.

Монасите бяха изненадани. Бяха си въобразили, че темата за лакомията е приключила. Самият Питър изглеждаше смутен. Радваше се, че отново е станал център на внимание, но се опасяваше от онова, което Филип можеше да крие в ръкава си. И с право.

— Решил съм — продължи Филип, — всяка седмица да даряваме на бедните по едно пени за всеки монах в общността ни. Ако това означава, че всички ще трябва да ядем малко по-малко, ще ни възрадва чаканата ни небесна награда. По-важното е, че трябва да се погрижим парите ни да се изразходват добре. Дадеш ли пени на някой беден мъж, за да купи хляб за семейството си, той може веднага да иде в пивницата и да се напие, а после да се върне у дома и да набие жена си, поради което за нея би било по-добре без нашето милосърдие. По-добре да му дадем хляба; още по-добре е да дадем хляба на децата му. Раздаването на милостиня е свята задача, която трябва да се върши с толкова грижовност, колкото лекуването на болните и образоването на младите. По тази причина много монашески домове си назначават алмонер, служител по раздаването на милостиня. И ние ще направим същото.

Филип ги огледа мълчаливо. Всички бяха напрегнати и заинтригувани. Питър изглеждаше доволен, явно решил, че това е победа за него. Никой не предполагаше какво предстои.

— Работата на алмонера е тежка. Той ще трябва да ходи до най-близките градове и села, най-често до Уинчестър. Там ще обикаля между най-окаяните, мръсни, грозни и озлобени клетници, защото такива са бедните хора. Той трябва да се моли за тях, когато богохулстват, да ги навестява, когато са болни и да им прощава, когато се опитват да го измамят и окрадат. Ще му трябва сила, смирение и безкрайно търпение. Ще му липсва уюта на тази обител, защото ще е навън повече, отколкото е сред нас.

Отново ги огледа. Сега всички бяха нащрек, защото никой не искаше тази работа. Накрая погледът му се спря на Питър от Уеърхам. Питър разбра какво предстои и лицето му помръкна.

— Питър бе този, който привлече вниманието ни към недостатъците ни в тези дела — бавно изрече Филип. — Ето защо реших Питър да е удостоеният с честта да бъде нашият алмонер. — После се усмихна. — Можеш да започнеш от днес.

Лицето на Питър бе като буреносен облак.

„Ще те няма достатъчно дълго оттук, за да създаваш неприятности“, помисли си Филип. „А близостта със злите въшливи бедняци по вмирисаните улички на Уинчестър ще посмири малко негодуванието ти към безметежния живот“.

Но Питър чисто и просто бе видял в това наказание, и го гледаше с такава омраза, че Филип неволно потрепера.

Откъсна погледа си от него и огледа другите.

— След смъртта на един крал винаги има опасност и несигурност — каза им. — Молете се за мен, докато ме няма.