Кен Фолет
Устоите на Земята (47)

II

На път за замъка на епископ Уейлрън, граф Уилям се отби в мелницата Кауфорд, негова собственост. Мелничарят, кисел мъж на средна възраст, на име Вулфрик, имаше правото да мели всичкото зърно в единайсет близки села. Като такса задържаше два чувала на всеки двайсет: един за себе си и един за Уилям.

Уилям дойде, за да прибере дължимото му. Обикновено не го правеше лично, но времената не бяха обичайни. В днешно време се налагаше да осигурява въоръжена охрана за всяка кола, караща брашно или каквато и да е храна. За да използва хората си по най-икономичния начин, обикновено взимаше със себе си един-два фургона всеки път, щом тръгнеше да обикаля със свитата си от рицари и събираше каквото може.

Засилването на разбойническите нападения бе неприятен страничен ефект от твърдата му политика спрямо лошите арендатори. Останалите без земя хора често пъти прибягваха към обири. Общо взето не ги биваше повече като крадци, отколкото като земеделци и Уилям беше очаквал, че повечето от тях ще измрат през зимата. В началото очакванията му бяха основателни: разбойниците или нападаха самотни пътници, у които нямаше много за крадене, или правеха зле организирани набези над добре охранявани цели. Напоследък обаче тактиката на разбойниците се беше подобрила. Вече винаги нападаха с поне двойно по-голяма численост от охраната. Идваха, когато плевниците са пълни — знак, че са разузнавали грижливо. Нападенията им бяха внезапни и бързи, а отчаянието им вдъхваше кураж. Само че не се задържаха за бой, а всеки побягваше, щом се докопа до овца, говежди бут, сирене, чувал брашно или кесия сребро. Нямаше смисъл да се гонят, защото се стапяха из горите, разделяха се и бягаха във всички посоки. Някой ги командваше и го правеше точно така, както би го организирал и Уилям.

Успехът на разбойниците го унизяваше. Караше го да изглежда тъпак, който не може да наложи ред в собственото си графство. Още по-лошото бе, че разбойниците рядко грабеха от някой друг. Като че ли нарочно го предизвикваха. Уилям най-много мразеше да му се смеят зад гърба. Цял живот беше налагал на хората респект към себе си и семейството си, а тази шайка бандити съсипваше цялата му работа.

Особено го глождеше това, което някои говореха зад гърба му: че си го е заслужил, че се е отнасял към арендаторите си много жестоко и сега те си отмъщавали, че сам си го е докарал. Такива приказки го вбесяваха.

Селяците на Кауфорд изглеждаха стъписани и уплашени, когато Уилям влезе с рицарите си. Графът поглеждаше навъсено мършавите боязливи лица, които надничаха от праговете и бързо се скриваха. Тези хора бяха пратили свещеника си да измоли от него да разреши сами да мелят зърното си тази година, защото не могли да си позволят десятъка за мливаря. Уилям беше изкусен да му изтръгне езика за тази наглост.

Времето беше студено и по краищата на воденичния вир имаше лед. Водното колело беше замряло и воденичният камък не стържеше. От къщата до мелницата излезе някаква жена. Уилям изпита възбуда в слабините си, щом я погледна. Беше около двайсетгодишна, с хубаво лице и облак тъмни къдрици. Въпреки глада имаше едри гърди и яки бедра. Изглеждаше весела щом се появи, но при гледката с рицарите на Уилям лицето й бързо помръкна и тя веднага се шмугна вътре.

— Не ни хареса — подхвърли Уолтър. — Да беше видяла Жерве. — Беше стара шега, но все едно — всички се изсмяха.

Вързаха конете си. Групата не беше съвсем същата като тази, която Уилям бе събрал в началото на гражданската война. Уолтър все още беше с него, разбира се, както и Жерве Грозника, и Хю Брадвата. Но Жилбер беше умрял в неочаквано кървавата битка с каменоделците и го беше заместил Гийом. А Майлс беше загубил ръка в бой с мечове при игра на зарове в една пивница в Норуич и в групата беше влязъл Люис. Вече не бяха момчета, но говореха и се държаха все така, смееха се и пиеха, играеха комар и ходеха по курви. Уилям беше изгубил броя на пивниците, които бяха разбили, евреите, което бяха изтезавали и девиците, които бяха обезчестили.

Мелничарят излезе. Киселата му физиономия несъмнено се дължеше на повсеместната неприязън към мелничарите. Начумереният му поглед се замени с тревога. Това беше добре: Уилям обичаше хората да са притеснени, щом се появи.

— Не знаех, че имаш дъщеря, Вулфрик — рече ухилен Уилям. — Крил си я от мен.

— Онова е Маги, жена ми.

— Глупости. Жена ти беше проскубана дърта вещица, помня я.

— Моята Мей умря миналата година, лорде. Ожених се отново.

— Мръсно дърто псе такова! — ухили се Уилям. — Тая трябва да е с трийсет години по-млада от теб!

— Двайсет и пет…

— Стига за това. Къде е брашното ми? Един чувал на двайсет!

— Всичко е тук, лорде. Ако благоволите да влезем.

В мелницата се влизаше през къщата. Уилям и рицарите му последваха Вулфрик в единствената стая. Новата млада жена на мливаря беше коленичила пред огъня и слагаше цепеници. Когато се навеждаше, туниката й се изпъваше по задника. Месест беше, забеляза Уилям. Жена на мелничар последна щеше да гладува при лоша реколта, разбира се.

Уилям се спря, загледан в задника й. Рицарите се ухилиха, а мелничарят се притесни. Момичето се озърна, усети, че са я зяпнали и се изправи смутено.

Уилям й намигна и подхвърли:

— Донеси ни малко ейл, Маги — жадни хора сме.

Влязоха в мелницата. Брашното беше в чували, струпани около кръглото гумно. Не беше много. Обикновено чувалите бяха по-високо от човешки бой.

— Това ли е всичко? — рече Уилям.

— Беше толкова лоша жътва, лорде — отвърна Вулфрик боязливо.

— Моето къде е?

— Тук, лорде. — Посочи купчина с осем-девет чувала.

— Какво? — Лицето на Уилям пламна. — Това е моето? Докарал съм два фургона навън, а ти ми предлагаш това?

Лицето на Вулфрик още повече помръкна.

— Съжалявам, лорде.

Уилям ги преброи.

— Това са само девет чувала!

— Това е всичко — отвърна Вулфрик. Готов беше да се разплаче. — Виждате моите до вашите, и те са толкова…

— Лъжливо псе — изръмжа Уилям ядосано. — Продал си го…

— Не съм, лорде — настоя Вулфрик. — Това беше всичкото.

Маги влезе през прага с шест глинени халби с ейл на поднос. Поднесе го на всеки от рицарите. Всеки взе по халба и отпиха жадно. Уилям я пренебрегна. Твърде ядосан беше, за да пие. Тя остана пред него с последната халба на подноса.

— Всичко това какво е? — рече Уилям на Вулфрик и посочи останалите чували, двайсет и пет или трийсет, струпани около стените.

— Чака да си го приберат, лорде — виждате знака на собственика на чувалите…

Беше вярно: всеки чувал беше белязан с буква или знак. Можеше да е хитрина, разбира се, но Уилям нямаше как да разбере истината. Положението го побъркваше. Но нямаше начин да го приеме.

— Не ти вярвам — заяви той. — Грабиш ме.

Вулфрик беше почтително настойчив, въпреки че гласът му трепереше:

— Честен съм, милорд.

— Никога не е имало честен мелничар на света.

— Лорде… — Вулфрик едва преглътна. — Лорде, никога не съм ви мамил и с едно зърно жито…

— Бас слагам, че ме крадеш нагло.

По лицето на Вулфрик се стичаше пот, въпреки студа. Изтри челото си с ръкав.

— Готов съм да се закълна в Иисус и в светиите…

— Затваряй си устата.

Вулфрик замълча.

Уилям беше дал воля на гнева си, но още не бе решил какво да направи. Искаше му се здраво да уплаши Вулфрик, може би да остави Уолтър да го пребие с металните ръкавици, или да вземе част или всичкото му брашно… После погледът му се спря на Маги, която държеше подноса с едната чаша на него, с хубавото й лице сковано от страх, с едрите й млади гърди, издуващи се под брашнената туника. И измисли идеалното наказание за Вулфрик.

— Дръж жената — измърмори той на Уолтър и се обърна към Вулфрик. — Сега ще ти дам урок.

Маги видя, че Уолтър посегна към нея, но нямаше време да избяга. Щом се обърна, Уолтър я сграбчи за ръката и дръпна. Подносът падна с трясък и бирата се плисна на пода, докато тя залиташе назад. Уолтър изви ръката й зад гърба и я задържа. Трепереше от страх.

— Не, оставете я, моля ви — извика в паника Вулфрик.

Уилям кимна доволен. Мелничарят щеше да види жена си изнасилена от няколко души и щеше да е безсилен да я спаси. Друг път щеше да внимава да има достатъчно зърно, за да задоволи господаря си.

— Жена ти е напълняла от хляб, направен от крадено брашно, Вулфрик, докато ние трябва да стягаме коланите си. Да видим сега колко е надебеляла, а? — кимна на Уолтър.

Уолтър сграбчи деколтето на туниката й и рязко дръпна надолу. Дрехата се разкъса и се смъкна. Отдолу носеше ленена риза, стигаща до коленете й. Пълните й гърди се повдигаха и смъкваха, докато дишаше задъхано от страх. Уилям застана пред нея. Уолтър изви ръката й още по-силно, тъй че тя изви гръб от болка и гърдите й изпъкнаха още повече. Уилям погледна към Вулфрик, после сложи ръце на гърдите й и замачка. Бяха меки и тежки в шепите му.

Вулфрик направи крачка към него.

— Сатана такъв…

— Дръжте го — викна Уилям и Люис сграбчи мелничаря за двете ръце и го задържа на място.

Графът раздра ризата на момичето.

Гърлото му пресъхна, щом зяпна в пищното й бяло тяло.

— Недейте, моля ви… — проплака Вулфрик.

Уилям усети, че се възбужда.

— Смъкнете я долу.

Маги запищя.

Уилям разкопча колана си с меча и го пусна на пода, докато рицарите хващаха жената за ръцете и краката. Не можеше да се надява да избяга от четирима силни мъже, но въпреки това продължаваше да се гърчи и да пищи. Харесваше му това. Гърдите й подскачаха докато се мяташе, а бедрата й се отваряха и затваряха, скривайки и оголвайки срамните й части. Четиримата рицари я затиснаха върху гумното.

Уилям коленичи между краката й и вдигна полата на туниката си. Погледна към съпруга й. Вулфрик беше обезумял. Зяпнал беше в ужас и ломотеше за милост, но думите му не можеше да се чуят от писъците. Уилям се наслади на мига: изпадналата в ужас жена, рицарите, които я държаха затисната долу, гледащия й всичко това съпруг.

После очите на Вулфрик се изместиха настрани.

Уилям усети опасност. Всички в стаята бяха зяпнали в него и момичето. Единственото, което можеше да отклони вниманието на Вулфрик, беше възможността за спасение. Извърна се и погледна към вратата.

В този момент нещо тежко и здраво го удари в главата.

Изрева от болка и рухна върху жената. Лицето му се удари в нейното. Изведнъж чу мъжки викове, много. С крайчеца на окото си видя, че Уолтър пада все едно, че и той е ударен с кривак. Рицарите пуснаха Маги. Уилям погледна лицето й и видя изненада и облекчение. Започна да се измъква под него. Пусна я и бързо се превъртя.

Първото нещо, което видя над себе си, беше някакъв подивял мъж с дърварска брадва в ръцете, и си помисли: „Боже Господи, кой е това? Бащата на момичето?“ Гийом на свой ред се надигна, но в следващия миг брадвата се стовари силно върху оголения му врат и острието се вряза дълбоко в плътта му. Гийом се свлече мъртъв върху Уилям. Кръвта му оплиска цялата му туника.

Уилям избута трупа от себе си. Когато отново успя да погледне нагоре, видя, че в мелницата са нахлули тълпа дрипави, чорлави и немити мъже, въоръжени с тояги и брадви. Бяха много. Разбра, че е в голяма беда. Селяните ли бяха дошли да спасят Маги? Как смееха! Щеше да има няколко обесени в това село до края на деня. Разгневен се вдигна на крака и посегна за меча си.

Нямаше го. Беше пуснал долу колана си, за да изнасили момичето.

Хю Брадвата, Жерве Грозника и Люис се биеха дивашки срещу огромна тълпа просяци. На пода вече имаше няколко нападали селяни, но въпреки това тримата рицари бавно отстъпваха по гумното. Уилям видя за миг голата Маги, която се хвърли в суматохата към вратата, без да спира да пищи и макар да беше объркан и уплашен, го жегна неудовлетвореното похотливо желание за хубавия й бял задник. После видя, че Вулфрик се бие с един от нападателите. Защо мелничарят се биеше с хора, дошли да спасят жена му? Какво по дяволите ставаше тук?

Объркан, Уилям се озърна за оръжейния си колан. Лежеше на пода почти в краката му. Вдигна го, извади меча и направи три стъпки назад, за да остане далече от боя още за миг. Погледна към свадата и видя, че повечето нападатели изобщо не се биеха — вдигаха чували с брашно и бягаха с тях навън. Започна да разбира. Това не бяха разгневени селяни, дошли да спасяват. Беше нападение отвън. Не ги интересуваше Маги и не бяха знаели, че Уилям е вътре с рицарите си. Искаха само да ограбят мелницата и да свият брашното му.

Ясно беше какви бяха нападателите: разбойници.

Уилям се разгорещи. Това беше шансът му да отвърне на удара на побеснялата им глутница, която тероризираше графството и опразваше хамбарите му.

Рицарите му отстъпваха многократно на брой. Имаше поне двайсет нападатели. Уилям се изуми на куража на разбойниците. Селяците обикновено се пръскаха като пилци пред група рицари, все едно дали ги превъзхождаха с двама или десетима срещу един. Но тези хора се биеха здраво и не се обезкуражаваха, когато паднеше някой от тях. Като че ли бяха готови да умрат, ако се наложеше. Може би беше, защото все едно щяха да умрат, от глад, ако не успееха да откраднат това брашно.

Люис се биеше с двама едновременно, когато трети влезе зад него и го удари с дърводелски чук с желязна глава. Рицарят му се свлече на пода и остана там. Мъжът пусна чука и вдигна меча му. Вече бяха двама рицари срещу двайсет разбойника. Но Уолтър се съвземаше от удара по главата. Извади меча си и влезе в свадата. Уилям също вдигна меча си и се включи.

Четиримата образуваха здрава стена от броня. Разбойниците бяха изтласкани назад, парираха отчаяно бляскащите мечове с тояги и брадви. Уилям започна да мисли, че духът им може би спада и може да се разбягат безредно. Тогава един от тях извика:

— Законния граф!

Беше нещо като боен вик. Подхванаха го други и разбойниците започнаха да се бият по-яростно. Повтарящият се вик „Законния граф, законния граф“ смрази сърцето на Уилям, докато се биеше за живота си. Подсказваше, че командващият тази армия от разбойници се цели в титлата му. Започна да се бие по-настървено, сякаш от тази схватка зависеше бъдещето на графството.

Едва половината разбойници се биеха с рицарите, осъзна той по някое време. Останалите изнасяха брашното. Схватката премина в постоянна размяна на забиване и париране, замахване и отбягване. Като войници, които знаят, че скоро ще прозвучи сигналът за отстъпление, разбойниците започнаха да се бият предпазливо, в отбранителен стил.

Зад сражаващите се нападатели, другите изнасяха последните чували с брашно от мелницата. След това разбойниците заотстъпваха заднешком през вратата от гумното в стаята на къщата. Уилям разбра, че каквото и да станеше тепърва, разбойниците са се измъкнали с повечето брашно. Много скоро цялото графство щеше да знае, че са го ограбили под носа му. Щеше да стане за посмешище. Мисълта толкова го вбеси, че нападна яростно противника си и го прониза с класическо забиване в сърцето.

След това един от нападателите успя да улучи Хю, като го прониза в дясното рамо и го извади от боя. Вече само двама разбойници задържаха на изхода тримата оцелели рицари. Това само по себе си бе унизително. Но след това с колосална наглост единият разбойник махна на другия да се отдръпне. Мъжът се скри, а последният направи крачка назад в единствената стая на къщата на мелничаря.

Само един от рицарите можеше да застане на изхода и да влезе в бой с разбойника. Уилям се устреми напред, избутвайки от пътя си Уолтър и Жерве: искаше го за себе си. Щом мечовете им изтрещяха един в друг, Уилям моментално осъзна, че противникът му не е никакъв обеднял селяк: беше кален в битки воин като самия него. За първи път успя да погледне разбойника в лицето и стъписването му бе толкова силно, че едва не изтърва меча си.

Противникът му беше Ричард от Кингсбридж.

Лицето на Ричард беше пламнало от омраза. Уилям видя белега на обезобразеното му ухо. Ненавистта му го уплаши повече от свистящия му меч. Беше си мислил, че е съкрушил окончателно Ричард, но той се беше завърнал начело на армия дрипльовци, направила Уилям за смях.

Ричард го атакува светкавично, възползвайки се от моментното стъписване. Уилям отбягна забиването, вдигна меча си, парира сеча и отстъпи назад. Ричард продължи атаката, но Уилям вече се беше прикрил частично зад вратата и това ограничи промушващите удари. Все пак Ричард успя да го изтласка към гумното и застана на прага. Сега обаче срещу него се озоваха Уолтър и Жерве. Под напора на тримата той отново отстъпи. Щом се отдръпна през вратата, Уолтър и Жерве останаха вън от играта и Уилям се озова сам срещу него.

Бързо осъзна, че Ричард е в неизгодна позиция. Настъпеше ли, трябваше да се бие срещу трима. Щом Уилям се умореше, можеше да отстъпи на Уолтър. Беше невъзможно Ричард да задържи и тримата безкрайно. Битката беше губеща за него. Може би днес все пак щеше да е краят на унижението за Уилям. Може би щеше да убие най-сетне стария си враг.

Ричард трябваше да е мислил в същата посока и вероятно бе стигнал до същия извод. Само че не издаде загуба на сили и решителност. Погледна Уилям със свирепа и плашеща усмивка и се хвърли напред с дълго забиване. Уилям го отбягна и залитна назад. Уолтър скочи напред, за да го опази от „последната милост“… но вместо да продължи атаката, Ричард се завъртя на пети и побягна.

Уилям се надигна и Уолтър се блъсна в него, докато Жерве се опитваше да се провре напред покрай двамата. Отне им миг, докато се разплетат, но този миг бе достатъчен за Ричард, за да прекоси стаичката, да се измъкне навън и да затръшне вратата. Уилям скочи след него и изрита вратата. Разбойниците бягаха… и в последен унизителен удар бяха яхнали конете на рицарите му. Щом излетя навън от къщата Уилям видя Ричард на седлото на собствения му великолепен боен кон, който му беше струвал цяло съкровище. Животното явно беше отвързано предварително и държано в готовност. Порази го убийствената мисъл, че за втори път крадеше бойния му кон. Ричард го срита в хълбоците и жребецът се изправи на задните си крака — не търпеше непознати на гърба си — но противникът му беше добър ездач и се задържа на него. Дръпна юздите и наведе надолу главата на коня. В този момент Уилям се хвърли напред и замахна с меча си по него. Но конят подскачаше, така че не улучи и върхът на оръжието му се заби в дървото на седлото. После конят обърна и препусна в галоп по селската улица след другите бягащи разбойници.

Уилям загледа след тях с убийствена омраза в сърцето.

Законния граф, мина му през ума. Законния граф.

Обърна се. Уолтър и Жерве стояха зад него. Хю и Люис бяха ранени, не знаеше колко тежко, а Гийом беше убит. Кръвта му бе оплискала цялата му туника. Уилям беше напълно унизен. Трудно можеше да държи главата си вдигната.

За щастие селото беше опразнено: селяните бяха избягали, за да не дочакат гневът му да се изсипе над тях. Мелничарят и жена му също бяха изчезнали, разбира се. Разбойниците бяха взели конете на рицарите. Оставили бяха само двете коли с воловете.

Погледна Уолтър.

— Видя ли кой беше онзи, последният?

— Да.

Уолтър имаше навика да използва колкото може по-малко думи, когато господарят му е ядосан.

— Беше Ричард от Кингсбридж — каза Уилям.

Уолтър кимна.

— И го наричаха „законния граф“ — довърши Уилям.

Уолтър не отвърна.

Уилям се върна в къщата и в мелницата.

Хю седеше, притиснал с лявата ръка дясното си рамо. Изглеждаше пребледнял.

— Как е?

— Нищо не е — отвърна Хю. — Кои все пак бяха тия?

— Разбойници — отвърна кратко Уилям.

Огледа наоколо. По пода лежаха седем-осем разбойници, мъртви или ранени. Видя между тях Люис, легнал на гръб и с отворени очи. Отпървом го помисли за умрял, но после Люис примига.

— Люис.

Люис вдигна ръка, но изглеждаше замаян. Не беше се съвзел още.

— Хю, помогни на Люис до едната кола. Уолтър, качи тялото на Гийом в другата.

Остави ги и излезе навън.

Никой от селяните нямаше да има коне, разбира се, но мелничарят имаше нисък як дорест кон, който пасеше рехавата трева до реката. Уилям намери седлото и го сложи на гърба на коня.

След малко напуснаха Кауфорд с Уолтър и Жерве на каприте на колите.

Гневът му не затихна по пътя до замъка на епископ Уейлрън. Всъщност мисълта за това, което бе научил, все повече го вбесяваше. Не стига, че разбойниците бяха успели да му се опълчат. Още по-лошото бе, че ги водеше старият му враг, Ричард. А това, че го наричаха „законния граф“ беше непоносимо. Ако не ги разбиеше решително, много скоро Ричард щеше да го нападне с тях пряко. Щеше да е пълно беззаконие Ричард да спечели графството по такъв начин, разбира се. Но Уилям имаше чувството, че оплакванията от незаконно нападение от негова страна едва ли щяха да бъдат изслушани със съчувствие. Това, че бе нападнат от засада, надвит от разбойници и ограбен, и че скоро цялото графство щеше да се смее на унижението му, не беше най-тежкият му проблем. Изведнъж властта му над графството се оказваше под сериозна заплаха.

Трябваше да убие Ричард, разбира се. Въпросът бе как да го намери. Размисляше над този проблем по целия път до замъка и когато пристигна бе решил, че епископ Уейлрън може би държи ключа.

Влязоха в замъка на Уейлрън в комична панаирджийска процесия, графът на трътлесто пъстро конче, рицарите му — каращи волски коли. Уилям ревна на един от ратаите на епископа да доведе лекар за Хю и Люис, а на друг да намери свещеник да се помоли за душата на Гийом. Жерве и Уолтър отидоха в кухнята за бира, а Уилям влезе в цитаделата и го пуснаха в покоите на Уейлрън. Мразеше да моли епископа за каквото и да било, но Уейлрън трябваше да му помогне да намери скривалището на Ричард.

Уейлрън четеше свитък със сметки, безкрайни колони с числа. Най-сетне вдигна глава и видя гнева, изписан на лицето му.

— Какво се е случило? — В тона му имаше лека насмешка, която винаги ядосваше Уилям.

Той стисна зъби.

— Открих кой организира и ръководи тези проклети разбойници.

Уейлрън повдигна вежда.

— Ричард от Кингсбридж е.

— Аха. — Уейлрън кимна разбиращо. — Разбира се. Има логика.

— Има опасност — отвърна Уилям ядосано. — Наричат го „законния граф“. — Посочи с пръст към Уейлрън. — Не вярвам да искате семейството му да си върне властта над това графство — те ви мразят и са приятели с приор Филип, стария ви враг.

— Добре, успокой се. Напълно си прав. Не мога да допусна Ричард от Кингсбридж да вземе графството.

Уилям се отпусна на стола. Тялото го заболя. Напоследък един бой му се отразяваше както никога досега. Имаше разтегнати мускули, охлузени длани и отоци там, където бе понесъл удари или беше падал. „Едва на трийсет и седем съм“, помисли си той. „Това ли е началото на старостта?“

— Трябва да убия Ричард. Бъде ли премахнат той, бандитите му ще се разпаднат в безпомощна сган.

— Съгласен съм.

— Убиването му ще е лесно. Проблемът е в намирането му. Но вие можете да ми помогнете в това.

Уейлрън потърка с палец тънкия си нос.

— Не виждам как.

— Слушайте. Щом те са организирани, трябва да са някъде.

— Не разбирам какво имаш предвид. В гората са.

— Обикновено не можеш да намериш разбойници в гората, защото са разпръснати навсякъде. Повечето от тях не прекарват две нощи на едно и също място. Палят огън където им падне и спят под дърветата. Но ако искаш да организираш такива хора, трябва да ги събереш всички на едно място. Трябва да имаш постоянно скривалище.

— Значи трябва да открием местоположението на скривалището на Ричард?

— Точно така.

— Как предлагаш да го направим?

— Тук вие сте на ход.

Уейлрън не изглеждаше убеден.

— Обзалагам се, че половината хора в Кингсбридж знаят къде е той.

— Но няма да ни кажат. Всички в Кингсбридж ни мразят и двамата.

— Не всички — отвърна Уилям. — Не съвсем.

 

 

За Сали Коледата беше чудесна.

Повечето специална коледна храна беше сладка: куклички от хляб с джинджифил; ашуре с жито, яйца и мед; пери, сладкото крушово вино, което я караше да се кикоти; и коледните карантийки, чревца, варени с часове и опечени в сладък пай. Тази година имаше по-малко от тях заради глада, но на Сали все пак й беше хубаво.

Харесваше й украсяването на къщата със зеленика и окачването на „целуващото храстче“, което я караше да се кикоти повече и от крушовото вино. Първият мъж, който минеше през прага, носеше късмет, стига да е чернокос: таткото на Сали трябваше да стои вътре през цялата сутрин на Коледа, защото червената му коса щеше да донесе на хората лош късмет. Обичаше играта на „Рождеството“ в църквата. Обичаше да гледа монасите, облечени като източни крале, ангели и пастири и се захласваше от смях, когато всички лъжливи идоли паднеха, щом Светото семейство дойдеше в Египет.

Но най-хубавото от всичко беше момчето епископ. На третия ден на Коледата монасите обличаха най-младия послушник в расо на епископ и всеки трябваше да му се подчинява.

Повечето хора от града чакаха в манастирския двор да излезе момчето епископ. То неизбежно щеше да заповяда на по-старите и по-изтъкнати граждани да свършат някоя черна работа — да донесат дърва за огрев или да изринат кочините. Освен това се държеше важно и надуто, и с това се подиграваше на властниците. Предната година беше накарал сакриста да оскубе едно пиле: беше много смешно, защото сакристът нямаше представа как се прави и навсякъде се разхвърча перушина.

Появи се много тържествено, около дванайсетгодишно момче с дяволита усмивка, облечено в мораво копринено расо и с дървен жезъл в ръцете, яхнал раменете на двама монаси, докато останалите ги следваха. Всички запляскаха с ръце и завикаха. Първото, което направи, бе да посочи към приор Филип и да каже:

— Ти, момко! Иди в конюшнята и изчеткай магарето!

Всички зареваха от смях. Старото магаре беше прочуто със своята опърничавост и никога не го четкаха. Приор Филип отвърна с добродушна усмивка: „Да, милорд епископ“ и тръгна да си изпълни задачата.

— Напред! — заповяда момчето епископ.

Процесията бавно излезе от манастирския двор, с гражданите след нея. Някои хора се криеха и заключваха вратите си от страх да не ги изберат да свършат някоя неприятна задача, но пък така пропускаха забавлението. Цялото семейство на Сали беше дошло: майка й и татко й, брат й Томи, леля Марта и даже чичо Ричард, който се беше върнал у дома неочаквано предната нощ.

Момчето епископ ги поведе първо към пивницата, както беше обичайно. Там поиска безплатна бира за себе си и послушниците. Пивоварят им я поднесе щедро.

Сали се озова седнала на една пейка до брат Ремигий, един от по-старите монаси. Беше висок и недружелюбен човек и тя никога не беше говорила с него преди, но сега той й се усмихна и рече:

— Хубаво е, че чичо ти Ричард се е върнал у дома за Коледа.

— Той ми даде дървено котенце, сам го е издялал в гората — отвърна Сали.

— Много хубаво. Ще остане ли задълго, как мислиш?

Сали се намръщи.

— Не знам.

— Сигурно ще си иде скоро.

— Да. Той живее в гората сега.

— Знаеш ли къде?

— Да. Казва се „Кариерата на Сали“. Това е моето име! — Тя се засмя.

— Така е — отвърна брат Ремигий. — Колко интересно.

След като пиха, момчето епископ каза:

— А сега… Андрю Сакриста и брат Ремигий ще изперат прането на вдовицата Пол.

Сали се захласна от смях и запляска с ръце. Вдовицата Пол беше дебела жена с червено лице, която се препитаваше с пране. За двамата префинени монаси щеше да е ужасно да перат вмирисаните долни ризи и чорапи, които някои хора сменяха веднъж на шест месеца.

Тълпата напусна пивницата и понесе в процесия момчето епископ към едностайната къщичка на Пол до кея. Пол се запревива от смях и още повече почервеня, като й казаха кой ще й изпере прането.

Андрю и Ремигий понесоха тежък кош с мръсно пране от къщата към речния бряг. Андрю отвори коша, а Ремигий с изкривено от отвращение лице заизважда мръсните дрехи. Една млада жена подвикна весело:

— По-внимателно с тая, брате Ремигий, долната ми риза е!

Ремигий се изчерви, а всички се разсмяха. Двамата монаси се стегнаха и започнаха да перат в речната вода, докато хората от града им подвикваха отстрани и ги окуражаваха. Андрю беше ужасно ядосан, забеляза Сали, но на лицето на Ремигий се бе изписало странно задоволство.

 

 

На верига от дървения ешафод висеше огромен железен топуз като клуп на бесилка. За топуза беше вързано и въже. Въжето минаваше през макара на правия пилон на ешафода и стигаше до земята, където го държаха двама ратаи. Щом ратаите дръпнаха въжето, топузът се вдигна нагоре и назад, докато се опря до макарата, а веригата се изпъна хоризонтално по рамото на ешафода.

Повечето население на Шайринг стоеше на площада и гледаше.

Мъжете пуснаха въжето. Желязната топка се спусна надолу, люшна се и се блъсна в църковната стена. Разнесе се страхотен грохот, стената се разтърси и Уилям усети труса в земята под краката си. Помисли си за миг колко хубаво щеше да е Ричард да беше прикован на стената точно където удряше топуза. Щеше да го смачка като муха.

Работниците отново издърпаха въжето. Уилям усети, че е затаил дъх, когато желязната топка се спря най-горе. Мъжете пуснаха. Топката се люшна. И този път разби дупка в каменната стена. Хората запляскаха.

Беше гениален механизъм.

Уилям се радваше, че работата напредва на мястото, където щеше да построи новата църква, но днес умът му беше зает с по-важни неща. Огледа наоколо за епископ Уейлрън и го видя застанал до Алфред Строителя. Приближи се до тях и дръпна епископа настрана.

— Човекът тук ли е вече?

— Може би — отвърна Уейлрън. — Ела в къщата ми.

Прекосиха манастирския двор.

— Довел ли си войската си? — попита Уейлрън.

— Разбира се. Двеста души. Чакат в горите извън града.

Влязоха в къщата. Замириса му на варен бут и устата на графа се напълни със слюнка въпреки нетърпението. Повечето хора пестяха в днешно време от храната си, но при Уейлрън като че ли беше въпрос на принцип да не позволи гладът да промени начина му на живот. Епископът изобщо не ядеше много, но искаше всички да знаят, че е твърде богат и могъщ, за да му влияят някакви лоши жътви.

Имаше типична градска къща с тясна фасада, със зала отпред и кухня отзад, двор с помийна яма, кошер и кочина. Уилям въздъхна облекчено, като видя чакащия ги в залата монах.

— Добър ден, брат Ремигий — поздрави Уейлрън.

— Добър ви ден, епископ Уейлрън — отвърна Ремигий. — Добър ден, лорд Уилям.

Уилям го погледна нетърпеливо. Беше изнервен мъж на средна възраст, нагла физиономия и издути сини очи. Лицето му беше смътно познато, като една от многото глави с тонзури на службите в Кингсбридж. Слушал беше за него от години като за шпионина на Уейлрън в лагера на приор Филип, но за първи път говореше с човека.

— Имате ли някаква информация за мен?

— Може би — отвърна Ремигий.

Уейлрън хвърли обшитото си с кожа наметало и отиде до огъня да стопли ръцете си. Един монах донесе горещо вино от бъз в сребърни бокали. Уилям си взе, отпи и зачака с нетърпение слугата да напусне.

Уейлрън отпи от виното си и погледна твърдо Ремигий. Щом слугата излезе, епископът запита:

— Какво извинение даде за напускането на манастира?

— Никакво — отвърна Ремигий.

Уейлрън повдигна вежда.

— Няма да се върна там — заяви Ремигий упорито.

— Как така?

Ремигий вдиша дълбоко.

— Вие строите тук катедрала.

— Само църква.

— Но ще е много голяма. Замисляте да я направите катедрална църква след време.

Уейлрън се поколеба.

— Да предположим, че си прав, за да избегнем спора.

— Катедралата ще трябва да се ръководи от съвет на монаси или каноници.

— Е, и?

— Искам да съм приор.

Имаше право, помисли си Уилям.

Уейлрън каза язвително:

— И си толкова уверен, че ще получиш поста, че си напуснал Кингсбридж без разрешението на Филип и без никакво оправдание.

Ремигий се притесни. Уилям му съчувстваше: презрителното поведение на Уейлрън бе достатъчно, за да изкара всеки от равновесие.

— Надявам се, че не съм бил прекалено самоуверен — отвърна той.

— Предполага се, че можеш да ни заведеш при Ричард.

— Да.

Уилям се намеси възбудено:

— Браво! Къде е той?

Ремигий замълча и погледна Уейлрън.

— Хайде, Уейлрън, дайте му поста, за Бога!

Уейлрън все пак се поколеба. Уилям знаеше, че мрази да го принуждават. Най-сетне епископът кимна.

— Добре. Ти ще си приорът.

Ремигий продължаваше да го гледа.

— От днес ли?

— От днес.

Монахът се обърна към Уилям.

— Един манастир не е само църква и монашеско спално. Трябват му земи, ферми, църкви, които да плащат десятък.

— Кажи ми къде е Ричард и ще ти дам пет села с енорийските им църкви, само за начало — рече Уилям.

— За основаването ще трябва законна вула.

— Ще я имаш, не се безпокой — каза Уейлрън.

— Хайде, човече — подкани го Уилям. — Войска ме чака извън града. Къде е скривалището на Ричард?

— Мястото се казва „Кариерата на Сали“, встрани от пътя за Уинчестър.

— Знам я! — Уилям едва се сдържа да не изреве тържествуващо. — Изоставена кариера. Никой вече не ходи там.

— Спомням си — кимна Уейлрън. — Не е разработвана от години. Добра е за скривалище — човек изобщо няма да разбере, че съществува, освен ако се натъкне на нея.

— Но също така е добър капан — ухили се Уилям свирепо. — Разработваните й стени са стръмни от трите страни. Никой няма да може да избяга. Няма и да взимам пленници. — Възбудата му нарасна, докато си представяше сцената. — Ще ги избия всички. Ще бъде като избиване на пилци в кокошарник.

Двамата Божии мъже го гледаха странно.

— Гнусливо ли ви стана малко, брат Ремигий? — каза Уилям с насмешка. — Да не би мисълта за клане да обърна стомаха на милорд епископа? — Прав беше и за двете неща, разбра го по лицата им. Големи заговорници можеха да са тези религиозни мъже, но стигнеше ли се до кръвопролитие, все пак трябваше да се разчита на хора на действието. — Знам, че ще се молите за мен — подхвърли той саркастично. И излезе.

Конят му беше вързан отвън, черен жребец, който бе заместил — но не равностойно — бойния кон, откраднат му от Ричард. Качи го и препусна от града. Потисна възбудата си и се помъчи да обмисли хладнокръвно тактиката.

Зачуди се колко ли разбойници щеше да има в Кариерата на Сали. Бяха правили набезите си с над сто души наведнъж. Щяха да са поне двеста човека, може би към петстотин. Възможно бе да превъзхождат силата му по численост, тъй че трябваше да се възползва напълно от предимствата си. Едното беше изненадата. Другото беше въоръжението: повечето разбойници имаха криваци, чукове или най-много брадви и никой нямаше броня. Но най-важното предимство беше, че хората на Уилям са на коне. Разбойниците разполагаха с малко коне и едва ли много от тях щяха да са оседлани и готови точно когато Уилям нападнеше. За да придаде още острота на атаката си, реши да прати няколко стрелци по склоновете на хълма и да пострелят долу в кариерата, преди главния щурм.

Най-важното беше да попречи на разбойниците да избягат, поне докато се увери, че Ричард е пленен или убит. Реши да остави шепа доверени мъже, които да изостанат от главното ядро и да пометат всички по-повратливи, които се опитат да се измъкнат.

Уолтър чакаше с рицарите и войниците на мястото, където Уилям ги беше оставил преди два часа. Бяха нетърпеливи и духът им беше висок: очакваха лесна победа. Скоро след това подкараха в тръс по пътя за Уинчестър.

Уолтър яздеше до него мълчаливо. Едно от най-добрите му качества бе способността му да мълчи. Уилям беше установил, че повечето хора имаха навик да му дърдорят непрекъснато, дори когато няма нищо за казване, може би от нервност. Уолтър го уважаваше, но не се изнервяше от него: бяха заедно от дълго време.

Изпитваше позната смесица от нетърпеливо очакване и убийствен страх. Това бе едно от нещата на този свят, които вършеше добре и всеки път, когато го правеше, рискуваше живота си. Но този набег беше особен. Днес имаше шанс да унищожи човека, който бе като трън в плътта му от петнайсет години.

Към обед спряха в едно село, достатъчно голямо, за да има пивница. Уилям купи на мъжете хляб и бира, а конете бяха напоени. Преди да тръгнат ги запозна накратко с положението.

На няколко мили по-нататък свърнаха от пътя за Уинчестър. Пътеката, която хванаха, едва се виждаше и Уилям нямаше да я забележи, ако не беше я търсил. Щом поеха по нея, вече можеха да я следват, като наблюдаваха растителността: имаше ивица с четири-пет разтега ширина, без стари дървета.

Изпрати напред стрелци и за да им даде преднина задържа другите за няколко мига. Беше ясен януарски ден и голите дървета едва засенчваха хладната слънчева светлина. Уилям не беше ходил до кариерата от много години и вече не беше сигурен колко далече можеше да е. Само че на около миля от пътя започна да вижда следи, че пътят е използван: утъпкана растителност, счупени клони и млади дръвчета, разровена пръст. Зарадва се, че съобщението на Ремигий се потвърждава.

Чувстваше се натегнат като тетива на лък. Знаците станаха още по-явни: силно утъпкана трева, конска тор, човешки изпражнения. Толкова навътре в гората разбойниците не бяха полагали усилия да скрият присъствието си. Вече нямаше никакво съмнение. Разбойниците бяха тук. Битката скоро щеше да започне.

Скривалището трябваше да е близо. Уилям наостри слух. Всеки момент стрелците му щяха да започнат атаката и щеше да има викове и ругатни, болезнени крясъци и цвилене на подплашени коне.

Пътеката изведе на широко сечище и Уилям видя на около двеста разтега пред себе си входа на Кариерата на Сали. Нямаше никакъв шум. Нещо не беше наред. Стрелците му не стреляха. Графът потръпна от мрачно предчувствие. Какво се беше случило? Възможно ли беше стрелците му да са попаднали на засада и безшумно да са били изтребени от външни постове? Не всички, определено.

Но нямаше време да размишлява: разбойниците бяха под носа му. Пришпори коня си в галоп. Мъжете му го последваха и се понесоха към скривалището. Страхът му се изпари от възбудата на атаката.

Входът към кариерата приличаше на малък лъкатушещ пролом и вътре не можеше да види нищо, докато приближаваше. Озърна се нагоре и забеляза на билото на хълма стрелците си, загледани вътре. Защо не стреляха? Обзе го предчувствие за нещо ужасно и щеше да спре и да обърне, но нямаше как да спре и връхлитащите коне. С меча в дясната си ръка и стиснал юздите в лявата, с щита увиснал на врата му, нахлу в галоп в запустялата карира.

Там нямаше никой.

Чувството за провал го порази като удар в гърдите. Готов беше да избухне в сълзи. Всички признаци бяха налице: чувстваше се толкова сигурен. Разочарованието го жегна болезнено в корема.

Щом конете забавиха, Уилям видя, че разбойниците наистина са били тук доскоро. Имаше спретнати набързо навеси от клони и тръстика, останки от кухненски огньове и сметище. Един ъгъл беше заграден с няколко пръта и използван за коневръз. Тук и там по земята се валяха останки от човешко пребиваване: пилешки кости, празни чували, скъсана обувка, счупено гърне. Един-два от огньовете като че ли още димяха. За миг се обнадежди: може би току-що бяха напуснали и щеше да успее да ги догони! После видя самотна фигура, клекнала на земята до огъня. Приближи се. Фигурата се изправи. Беше жена.

— Виж ти, Уилям Хамли — заговори тя. — Пак закъсня, както обикновено.

— Нагла крава, езика ще ти изтръгна за това.

— Няма да ме пипнеш — отвърна тя спокойно. — Проклинала съм и по-силни от тебе. — Вдигна ръката си на лицето в жеста с трите пръста, като вещица. Рицарите се присвиха назад, а Уилям се прекръсти уплашено. Жената го гледаше безстрашно с две изумително златни очи. — Не ме ли познаваш, Уилям? — рече тя. — Веднъж се опита да ме купиш за един фунт. — И се изсмя. — Късмет имаш, че не успя тогава.

Уилям помнеше тези очи. Беше вдовицата на Том Строителя, майката на Джак Джаксън, вещицата, която живееше в леса. Наистина се радваше, че не бе успял да я купи. Искаше да се махне от нея колкото може по-скоро, но трябваше да я разпита първо.

— Добре, вещице. Ричард от Кингсбридж беше ли тука?

— Допреди два дни.

— А къде отиде, можеш ли да ми кажеш това?

— О, да, мога — отвърна тя. — Той и разбойниците му отидоха да се бият за Хенри.

— Хенри? — Имаше ужасното чувство, че знае за кой Хенри говори. — Сина на Мод?

— Точно тъй.

Уилям изстина. Енергичният млад херцог на Нормандия можеше да успее в това, в което майка му се бе провалила… и ако Стивън бъдеше надвит сега, Уилям можеше също да падне с него.

— Какво се е случило? — попита с тревога. — Какво е направил Хенри?

— Прехвърлил е водата с трийсет и шест кораба и е слязъл при Уеърхам — отвърна вещицата. — Довел е армия от три хиляди души, казват. Завладява ни.