Кен Фолет
Устоите на Земята (57)

IV

Филип стоеше при Западната порта на стария християнски град Кентърбъри, облечен в пищните яркоцветни одежди на английски епископ и понесъл обсипан с драгоценни камъни жезъл на цената на кралски откуп. Валеше из ведро.

Беше на шейсет и шест години и проливният дъжд вледеняваше старите му кости. За последен път се отдалечаваше толкова от дома. Но нямаше да пропусне този ден за нищо на света. В известен смисъл днешната церемония щеше да увенчае целия му живот.

Минали бяха три и половина години от историческото убийство на архиепископ Томас. За този къс отрязък от време мистичният култ към Томас Бекет обхвана света. Филип не беше имал представа на какво поставя началото, когато поведе малката процесия със запалени свещи по улиците на Кентърбъри. Папата бе обявил Томас за светец с почти неприлична бързина. Съществуваше дори нов орден на рицари монаси в Светите земи, наречен „Рицарите на Свети Томас Акърски“. Крал Хенри не беше успял да се пребори с такова могъщо народно движение. Беше твърде силно, за да може да му устои който и да е човек.

За Филип значимостта на цялото явление бе в това, което то демонстрираше за властта на Държавата. Смъртта на Томас бе показала, че в конфликт между Църквата и Короната монархът може винаги да надделее с прилагането на груба сила. Но култът към Свети Томас доказа, че такава победа винаги би била куха. Властта на един крал не беше абсолютна, в края на краищата: винаги можеше да бъде озаптена от волята на народа. Тази промяна беше настъпила по време на живота на Филип. Той не просто се бе оказал неин свидетел, но бе помогнал и за осъществяването й. А днешната церемония щеше да ознаменува това.

Към града през мъглата на дъжда крачеше едър мъж с голяма глава. Не носеше ботуши или шапка. На известно разстояние го следваше голяма група хора на коне.

Мъжът беше крал Хенри.

Тълпата бе смълчана като на погребение, докато прогизналият от дъжда крал изгази през калта към градската порта.

Филип излезе на пътя според предварително уговорения план, закрачи пред босоногия крал и го поведе към катедралата. Хенри го последва с наведена глава. Наперената му обикновено походка беше сдържана, стойката му бе символ на покаяние. Стъписаните граждани зяпваха смълчани в краля на Англия, унизил се сам пред очите им. Кралската свита следваше от разстояние.

Филип бавно го преведе през катедралната порта. Могъщите крила на великолепния храм бяха разтворени широко. Влязоха вътре, тържествена процесия от двама души, която бе кулминацията на политическата криза на века. Храмът беше претъпкан с хора. Тълпата се раздвои пред тях, за да ги пропусне. Хората заговориха шепнешком, стъписани от гледката с най-могъщия крал в Християнството, прогизнал и пристъпващ бос в църквата като просяк.

Преминаха бавно през храма и слязоха надолу по стъпалата в криптата. Там, до новата гробница на мъченика, монасите на Кентърбъри чакаха редом с най-великите и могъщи епископи и абати на кралството.

Кралят коленичи на пода.

Придворните влязоха в криптата зад него. Пред всички, Хенри Английски, вторият с това име, изповяда греховете си и заяви, че е бил неволната причина за убийството на Свети Томас.

След като се изповяда, той смъкна наметалото си. Под него носеше зелена туника и власеница. Коленичи отново и изви гръб.

Епископът на Лондон сгъна жилава пръчка.

Кралят щеше да бъде бичуван.

Щеше да получи по пет удара от всеки свещеник и по три от всеки присъстващ монах. Ударите щяха да са символични, разбира се: тъй като присъстваха осемдесет монаха. Един истински бой от всеки би го убил.

Епископът на Лондон леко докосна кралския гръб пет пъти с пръчката. После се обърна и я връчи на Филип, епископа на Кингсбридж.

Филип пристъпи напред, за да бичува краля. Радваше се, че бе доживял да види това. След този ден, мислеше си той, светът никога вече нямаше да е същият.