Кен Фолет
Устоите на Земята (18)

II

Филип нямаше представа защо Уейлрън Бигод иска да се срещне с него в развалините на замъка на граф Бартоломю.

Беше се наложило да пътува до градчето Шайринг и да прекара нощта там, а на заранта да се отправи към Ърлскасъл. Сега, докато конят му тичаше в тръс към замъка, надвиснал от утринната мъгла пред него, реши, че вероятно е било въпрос на удобство: Уейлрън беше на път от едно място за друго, не минаваше покрай Кингсбридж по-близо, отколкото оттук, а замъкът бе удобен ориентир.

Филип съжаляваше, че не знае повече за плановете на Уейлрън. Не беше виждал новоизбрания епископ от деня, в който бе огледал катедралните руини. Уейлрън не знаеше колко пари му бяха нужни, за да построи църквата, а Филип не знаеше какво се кани епископът да поиска от краля. Уейлрън не обичаше да споделя плановете си и това го изнервяше силно.

Радваше се, че бе научил от Том Строителя колко точно щеше да струва строителството на новата катедрала, колкото и обезсърчаваща да беше новината. Отново изпитваше радост, че Том е при него. Строителят притежаваше изненадващо дълбоки дарования. Едва можеше да чете и пише, но можеше да проектира катедрала, да рисува планове, да пресметне броя на хората и времето, нужно за да се построи, и да изчисли колко точно щеше да струва всичко това. Беше кротък човек, но въпреки това имаше внушително присъствие: много висок, с брадато и загрубяло лице, проницателни очи и високо чело. Филип понякога се чувстваше леко притеснен пред него и се стараеше да го прикрие с благодушен тон. Но Том беше много прям, а и все едно, изобщо не беше му хрумнало, че изглежда малко плашещ в очите на Филип. Разговорът за жена му бе затрогващ и бе разкрил благочестие, което не беше толкова явно преди. Том беше един от онези хора, които пазеха вярата си дълбоко в сърцето. Понякога те се оказваха най-добрите сред вярващите.

Докато се приближаваше към Ърлскасъл, се чувстваше все по-притеснен. Доскоро това бе един процъфтяващ замък, бранеше земите наоколо, наемаше и изхранваше голям брой хора. Сега беше в руини и струпаните покрай него колиби бяха изоставени като празни гнезда по голите клони на някое дърво зиме. И Филип носеше вина за това. Беше разкрил мътещия се тук заговор и беше довел Божия гняв, в облика на Пърси Хамли, да се развихри над замъка и обитателите му.

Забеляза, че стените и порталът не бяха пострадали много. Това означаваше, че нападателите бяха проникнали вътре преди затварянето на портите. Подкара ходом коня си по дървения мост и влезе в първия от двата двора. Тук следите от битката бяха много по-явни: освен каменния параклис единственото, което бе останало от постройките на замъка, бяха няколко стърчащи от земята овъглени дървени трупи и вихрушка пепел, задухала покрай основата на крепостната стена.

От епископа нямаше и следа. Филип подкара през двора, прехвърли моста към другата страна и навлезе в горната част на крепостта. Тук имаше масивна каменна цитадела с паянтово на вид дървено стълбище, което водеше към входа на втория етаж. Приорът се взря нагоре към внушителните каменни зидове със зловещите тесни прозорци-амбразури: колкото и могъща да беше, цитаделата не бе защитила граф Бартоломю.

От онези прозорци горе можеше да гледа над стените на замъка и да наблюдава за епископа. Върза коня си за перилото на стълбището и се качи.

Вратата се отвори при докосването му. Пристъпи вътре. Голямата зала беше тъмна и прашна, а тръстиковите рогозки по пода бяха сухи като кости. Имаше изстинала камина и вито стълбище. Филип отиде до един от прозорците. Прахът го накара да закиха. Нямаше добра гледка навън, затова реши да се качи на следващия етаж.

На върха на витото стълбище се озова пред две врати. Предположи, че по-малката водеше към клозета, а по-голямата — към спалнята на графа. Влезе през по-голямата.

Помещението не беше празно. Филип замръзна на място стъписан. В средата на стаята срещу него стоеше млада и необикновено красива жена. За миг му се стори, че вижда привидение и сърцето му затупа силно. Облак от черни къдрици обрамчваше омайващото й лице. Тя също се бе втренчила в него с големите си тъмни очи и той разбра, че е не по-малко изненадана. Успокои се и понечи да направи втора стъпка навътре, когато някой го сграбчи отзад и усети студеното острие на дълъг нож на гърлото си, а един мъжки глас каза:

— Ти пък кой си, по дяволите?

Момичето пристъпи към него.

— Кажи името си или Матю ще те убие — промълви тя властно.

Държанието й издаваше, че е със знатно потекло, но дори благородниците нямаха право да заплашват монаси.

— Кажи на Матю да отдръпне ръце от приора на Кингсбридж или може да стане по-зле за него — заяви спокойно Филип.

Пуснаха го. Озърна се през рамо и видя дребен и слаб мъж, някъде на неговите години. Този Матю сигурно беше излязъл от клозета.

Обърна се отново към момичето. Тя изглеждаше около седемнайсетгодишна. Въпреки властното си държание, беше облечена дрипаво. Докато я оглеждаше, един скрин до стената зад него се отвори и от него излезе момче със сънен вид. Държеше меч. Беше лежало там в очакване или се беше крило — Филип не можа да прецени кое от двете.

— А вие кои сте? — попита той.

— Аз съм дъщерята на графа на Шайринг и името ми е Алиена.

„Дъщерята!“, помисли си Филип. „Не знаех, че все още живее тук“. Погледна момчето. Беше около петнайсетгодишно и приличаше на момичето, освен чипия нос и късата му коса. Приорът вдигна въпросително вежда към него.

— Аз съм Ричард, наследникът на графството — заяви момчето с дрезгавия юношески глас.

Мъжът зад Филип каза:

— А аз съм Матю, стюардът на замъка.

Тримата се бяха крили тук, откакто бяха пленили граф Бартоломю, разбра монахът. Стюардът се грижеше за децата — трябваше да разполага с хранителни запаси или скрити пари. Филип се обърна към момичето:

— Зная къде е баща ви, но майка ви?

— Тя умря преди много години.

Жегна го чувство за вина. Децата бяха пълни сираци и той отчасти бе отговорен за това.

— Но нямате ли роднини, които да се грижат за вас?

— Пазя замъка докато се върне баща ми — отвърна девойката.

Живееха в свят на фантазии, осъзна Филип. Тя се опитваше да живее все едно, че все още е от богата и властна фамилия. След като баща й беше затворен и в немилост, беше просто поредното момиче. Момчето не беше наследник на нищичко. Граф Бартоломю никога повече нямаше да се върне в този замък, освен ако кралят не решеше да го обеси именно тук. Съжали момичето, но донякъде също тъй се възхити на силата на волята й, която крепеше фантазията й и караше другите двама да я споделят. Помисли си, че би могла да бъде кралица.

Отвън се чу тропот на копита по дърво: няколко коня прехвърляха моста. Алиена запита:

— Защо сте дошъл тук?

— Просто среща — отвърна той. Обърна се и направи една стъпка към вратата. Матю беше на пътя му. За миг застанаха неподвижни, един срещу друг. Замръзнала картина с четиримата в стаята. Филип се зачуди дали щяха да го спрат да си иде. После стюардът се отдръпна встрани.

Излезе навън. Вдигна полата на расото си и бързо заслиза по витото стълбище. Когато стигна долу, чу стъпки зад себе си. Матю го догони.

— Не казвайте на никого, че сме тук.

Беше разбрал нелепото положение, в което се намираха.

— Колко дълго ще останете тук? — попита го монахът.

— Докато можем — отвърна стюардът.

— А когато се наложи да напуснете? Какво ще правите тогава?

— Не знам.

Филип кимна.

— Ще опазя тайната ви.

— Благодаря ви, отче.

Приорът прекоси прашната зала и излезе навън. Погледна надолу и видя епископ Уейлрън и още двама с него да спират конете си до неговия. Уейлрън носеше тежко наметало, обшито с черна кожа и черна кожена шапка. Вдигна нагоре светлите си очи.

— Милорд епископ — каза почтително Филип, докато слизаше по дървените стъпала. Образът на девицата все още беше жив в ума му и му се дощя да тръсне глава, за да го прогони.

Уейлрън слезе от коня си. Придружаваха го същите спътници като предния път, забеляза приорът: дякон Балдуин и войника. Кимна им, а след това коленичи и целуна ръката на Уейлрън.

Епископът прие резервирано почтителния жест. След миг отдръпна ръката си. Това, което обичаше, бе самата власт, а не капаните й.

— Сам ли си, Филип?

— Да. Приоратът е беден и за мен ескортът е ненужен разход. Докато бях приор на „Свети Джон в леса“ никога нямах придружители, а още съм жив.

Уейлрън сви рамене.

— Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Закрачи през двора към най-близката кула. Филип го последва. Уейлрън влезе през ниския вход в подножието на кулата и се заизкачва по стълбището вътре. Под ниския таван се бяха струпали на гроздове прилепи и му се наложи да сниши глава, за да не ги забърше.

Излязоха на върха на кулата и застанаха при бойниците, загледани над земята наоколо.

— Това е едно от по-малките графства в тази земя — каза Уейлрън.

— Така е. — Филип потрепера. Тук горе вятърът бе студен и влажен, а наметалото му не беше толкова дебело като на епископа. Зачуди се накъде ли клони.

— Част от тази земя е добра, но повечето е гори и каменисти хълмове.

— Да.

В ясен ден можеше да видят много акри гори и земеделска земя, но сега, въпреки че ранната мъгла се беше вдигнала, едва можеха да различат отсамния край на гората на юг и равните ниви около замъка.

— Това графство има също огромна кариера, която произвежда първокачествен варовик — продължи Уейлрън. — Горите предлагат много акри добър строителен материал. А стопанствата носят значителни доходи. Ако имахме това графство, Филип, щяхме да можем да построим нашата катедрала.

— Ако прасетата имаха криле, щяха да могат да летят — отвърна Филип.

— О, ти, невернико!

Филип го зяпна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Въпреки скептицизма го обзе плаха надежда. Да можеше само да е истина! Но каза:

— Кралят се нуждае от военна поддръжка. Ще даде графството на някой, който може да води рицари в битка.

— Кралят дължи короната си на Църквата, а победата си над Бартоломю — на теб и мен. Рицарите не са единственото, от което се нуждае.

Уейлрън наистина говореше сериозно, увери се Филип. Възможно ли беше? Щеше ли кралят да отстъпи графство Шайринг на Църквата, за да финансира пресъграждането на катедралата в Кингсбридж? Трудно беше да се повярва, въпреки аргументите на Уейлрън. Но Филип не можеше да се отърве от мисълта колко чудесно щеше да е, да има камъка, дървения материал и парите, с които да плаща на майсторите, всичко това поднесено му на тепсия. И си спомни думите на Том Строителя, че можеше да наеме шейсет зидари и да довърши църквата за осем до десет години. Самата мисъл бе завладяваща.

— Но какво ще стане с бившия граф?

— Бартоломю е признал измяната си. Изобщо не е отрекъл заговора, но известно време е настоявал, че стореното не е държавна измяна, на основание на това, че Стивън бил узурпатор. Но кралският инквизитор най-накрая го е прекършил.

Филип потръпна и се постара да не мисли какво трябваше да са направили на Бартоломю, за да принудят този корав мъж да се предаде.

Изтласка тази мисъл от ума си.

— Графството Шайринг — промълви той на себе си. Беше невероятно амбициозно искане. Но идеята беше възбуждаща. Почувства се изпълнен с безразсъден оптимизъм.

Уейлрън погледна към небето.

— Да тръгваме. Кралят ни очаква вдругиден.

* * *

Уилям Хамли наблюдаваше внимателно двамата Божии служители от скривалището си зад бойниците на съседната кула. Познаваше ги. Високият, който приличаше на кос с острия си нос и черното си наметало, беше новият епископ на Кингсбридж. Дребният енергичен мъж с бръснатата глава и светлосините очи беше приор Филип. Чудеше се какво ли търсеха тук.

Беше видял как пристигна монахът, как огледа наоколо сякаш очакваше да види хора тук, след което влезе в цитаделата. Уилям нямаше как да разбере дали беше срещнал тримата, които я обитаваха — беше се задържал вътре съвсем замалко, а те можеше да са се скрили от него. Веднага след идването на епископа, Филип беше излязъл и двамата се бяха качили на кулата. Сега епископът сочеше с жест земята около замъка с някак собственическо високомерие. По стойката и жестовете им личеше, че епископът е въодушевен, а приорът — скептичен. Сигурен беше, че мътят някакъв заговор.

Той обаче не беше дошъл тук, за да проследи тях. Беше дошъл, за да следи Алиена.

Правеше го все по-често напоследък. Тя гнетеше мислите му непрекъснато и го спохождаха фантазии, в които я виждаше вързана и гола сред житно поле, или свита от страх и разтреперана като паленце в ъгъла на спалнята му, или изгубена в леса късно вечерта. В такива мигове просто му се налагаше да я види на живо. Потегляше към Ърлскасъл рано сутрин. Оставяше Уолтър, коняря си, да пази конете в гората, а той тръгваше през нивите към замъка. Прокрадваше се вътре и си намираше скривалище, откъдето да може да наблюдава цитаделата и горния двор. Понякога се налагаше да чака дълго, докато я види. Търпението му биваше подлагано на тежко изпитание, но мисълта да си тръгне отново, без дори да я е зърнал, бе непоносима, затова винаги оставаше. После, когато тя най-сетне се появеше, гърлото му пресъхваше и сърцето му започваше да бие по-учестено, а дланите му се навлажняваха. Често пъти тя биваше с брат си или с женствения им стюард, но понякога излизаше сама. Един следобед, лятото, когато я бе чакал от зори, тя бе отишла до кладенеца, извадила беше вода и си беше смъкнала дрехите, за да се измие. Само споменът за тази гледка го възпламеняваше непрекъснато. Имаше пищни, гордо изпъкнали гърди, които се раздвижваха сластно, щом вдигнеше ръцете си, за да натърка сапун в косата си. Цицките й бяха щръкнали възбуждащо, когато плисна студена вода върху себе си. Имаше изумително голямо храстче тъмни къдрави косми между краката си, а когато започна да се мие там, като търкаше енергично с насапунената си ръка, Уилям бе изгубил самообладание и еякулира в дрехите си.

Нищо толкова хубаво не беше се случило оттогава, а тя със сигурност нямаше да се мие през зимата, но бе имало по-малки наслади. Щом останеше сама, тя често пъти запяваше или дори си говореше. Уилям беше гледал как сресва косата си и танцува, или гони гълъби от крепостния вал като малко дете. Докато я наблюдаваше тайно, увлечена в тези дребни интимни неща, Уилям изпитваше чувство за власт над нея, чувство, което бе много приятно.

Тя, разбира се, нямаше да излезе навън, докато епископът и монахът бяха тук. За щастие двамата не се задържаха дълго. Напуснаха бойниците много бързо, а няколко мига след това препуснаха от замъка с двамата си придружители. Дали бяха дошли тук само за да огледат околността от бойниците? Ако беше това, времето трябваше да ги е разочаровало.

По-рано, преди да дойдат посетителите, стюардът беше излязъл за дърва. Готвеше в цитаделата. Скоро щеше отново да излезе, за да донесе вода от кладенеца. Уилям предполагаше, че ядат каша, защото нямаха пещ, в която да си изпекат хляб. Към края на деня стюардът щеше да напусне замъка. Понякога взимаше със себе си и момчето. Щом заминеха, беше само въпрос на време, преди да се появи Алиена.

Когато се отегчеше от чакането, Уилям си представяше отново гледката как се мие. Споменът бе почти толкова хубав, колкото истинското изживяване. Но днес беше неспокоен. Посещението на епископа и приора като че ли бяха зацапали атмосферата. До този ден около замъка и тримата му обитатели витаеше някаква магия, но пристигането на тези дълбоко немагични мъже на опръсканите им с кал коне бе развалило заклинанието. Все едно да те смути шум посред чудесен сън, след което колкото и да се опитваш, не можеш да си върнеш загубеното.

Известно време постоя, мъчейки се да отгатне какво крояха посетителите, но нищо не можа да измисли. При все това беше убеден, че замисляха нещо. Имаше един човек, който вероятно щеше да го разгадае. Майка му. Реши да остави Алиена за днес и да се върне у дома, за да й съобщи видяното.

 

 

Пристигнаха в Уинчестър на втория ден на свечеряване. Влязоха през Кралската порта в южната стена на града и продължиха направо към катедралния двор. Там се разделиха. Уейлрън пое към резиденцията на епископа на Уинчестър, палат със свой отделен терен, съседен на катедралния двор. Филип тръгна да отдаде почит на приора и да помоли за постеля в монашеското спално помещение.

След трите дни път, спокойствието и тишината на манастира му се сториха освежителни като прохладен извор в горещ ден. Приорът на Уинчестър беше пълничък добродушен мъж с розови бузи и бяла коса. Покани Филип да вечеря с него в къщата му. Докато се хранеха, поговориха за епископите си. Домакинът му явно беше във възторг от епископ Хенри и бе изпълнен с раболепие. Филип предположи, че когато епископът ти е толкова богат и могъщ като Хенри, нищо не можеше да се спечели от препирни с него. При все това нямаше намерение да бъде толкова затиснат под палеца на своя епископ.

Спа като пумпал и в полунощ стана за нощната литургия.

Когато влезе в катедралата на Уинчестър, за първи път се почувства нищожен.

Приорът му беше казал, че е най-големият храм на света и когато го видя, повярва му. Беше с дължина една осма от милята. Филип беше виждал села, които можеха да се поберат вътре. Имаше две гигантски кули. Едната се извисяваше над пресечната точка с трансептите, а другата — на западния край. Централната кула беше рухнала преди трийсет години над гробницата на Уилям Руфъс, безбожен крал, който сигурно въобще не е трябвало да бъде погребван в църква. След това обаче срутеното бе пресъградено. Докато стоеше под новата кула и пееше молитвата, Филип усещаше как цялото здание внушава неимоверно достойнство и сила. В сравнение с нея, проектираната от Том катедрала щеше да е скромна — ако изобщо се построеше. Едва сега осъзна, че се движи сред много висши кръгове и изпита смут. Беше само едно момче от хълмист уелски хълм, имало щастието да стане монах. Днес щеше да говори с краля. Какво му даваше това право?

Върна се в постелята си с другите монаси, но остана буден и притеснен. Боеше се, че може да каже или да направи нещо, което да обиди крал Стивън или епископ Хенри и да ги обърне против Кингсбридж. Родените във Франция често пъти се подиграваха с начина, по който англичаните говореха езика им. Какво ли щяха да си помислят за уелския му акцент? В монашеския свят Филип винаги бе оценяван по своята благочестивост, покорство и отдаденост на Божието дело. Тези неща нищо не означаваха тук, в престолния град на едно от най-великите кралства на света. Беше извън свои води. Потискаше го усещането, че е някакъв натрапник, никой, който се прави на някой и със сигурност ще го разкрият и отпратят в немилост.

Стана призори, отиде на утренята, а след това закуси в трапезарията. Монасите получиха силна бира и бял хляб — това беше богат манастир. След закуска, когато братята отидоха в катедралния съвет, Филип се запъти към епископския палат — великолепна каменна сграда с големи прозорци и няколко акра градина зад високи стени.

Уейлрън беше уверен, че ще получи подкрепата на епископ Хенри в дръзкия си замисъл. Хенри беше толкова влиятелен, че помощта му наистина би могла да направи възможно всичко това. Все пак той бе Анри дьо Блоа, по-малкия брат на краля. Освен че беше духовникът с най-добри връзки в Англия, беше и най-богатият, защото освен това беше абат на богатия манастир Глостънбъри. Очакваше се също така да стане следващият архиепископ на Кентърбъри. Кингсбридж не можеше да има по-могъщ съюзник. „Може би наистина ще се получи“, надяваше си Филип. „Може би кралят ще ни даде възможност да построим нова катедрала“. Докато мислеше за тези неща, имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от надежда.

Един стюард го уведоми, че епископ Хенри едва ли ще го приеме, преди да е минал обеда. Филип се почувства твърде уязвен, за да може да се върне в манастира. Обзет от нетърпение, тръгна да разгледа най-големия град, който бе посещавал някога.

Епископският палат беше в югоизточния ъгъл на града. Филип тръгна покрай източната стена, през дворовете на още един манастир, абатството „Света Мария“ и излезе в квартал, явно отдаден на кожарския занаят и обработката на вълна. Районът беше кръстосан от малки потоци. Като погледна по-отблизо разбра, че не бяха естествени, а направени от човека канали, които отклоняваха част от река Ичън, за да тече през улиците и да осигурява големите количества вода, нужни за щавенето на кожи и прането на овчата вълна. Такива производства обикновено се развиваха край воден източник и Филип се удиви на дързостта на хората да докарат реката до работилниците си, вместо обратното.

Въпреки оживената дейност, градът беше по-тих и по-малко претъпкан от всеки друг, който Филип беше виждал досега. Места като Солсбъри или Хиърфорд изглеждаха ограничени от крепостните си стени като дебел мъж в тясна дреха: къщите бяха твърде близо една до друга, улиците — твърде тесни, а както хора и животни се блъскаха за място човек имаше чувството, че всеки момент може да избухнат свади. Но Уинчестър беше толкова голям, че като че ли имаше място за всеки. Докато обикаляше постепенно осъзна, че това усещане за свободно пространство отчасти се дължеше на квадратното решетъчно разположение на улиците. Повечето бяха прави и се пресичаха под прави ъгли. Никога досега не беше виждал това. Градът трябваше да е бил построен по план.

Имаше десетки църкви. Бяха с всевъзможни форми и размери; някои — от дърво, а други — от камък и всяка обслужваше малкия си квартал. Градът трябваше да е много богат, за да поддържа толкова много свещеници.

Докато вървеше по Месарската улица малко му призля. Никога не беше виждал толкова много сурово месо на едно място. Кръв се оттичаше от касапниците на улицата и тлъсти плъхове притичваха между краката на минаващите хора.

Южният край на Месарската улица го изведе на средата на Високата улица срещу стария кралски дворец. Дворецът не беше използван от крале, откакто бе построена новата цитадела в замъка, бяха му казали, но кралската монетарница продължаваше да сече сребърни пенита в приземието на сградата, защитено от дебели стени и порти с железни решетки. Филип постоя до решетките, изумен от невъобразимото богатство пред очите си.

Имаше още няколко други хора, зазяпани в същата гледка. Това несъмнено бе нещо, в което всички гости на Уинчестър се заглеждаха. Една млада жена, която стоеше близо до него, му се усмихна и той също й отвърна с усмивка. Каза му:

— Можеш да направиш каквото си поискаш за пени.

Не разбра какво имаше предвид и отново й се усмихна разсеяно. После тя разтвори наметалото си и той с ужас видя, че отдолу е съвсем гола.

— Всичко каквото пожелаеш, за едно сребърно пени — рече тя.

Усети в слабините си смътно разбуждане на страст, като призрака на отдавна погребан спомен. След това осъзна, че тя е курва. Лицето му се изчерви от смут. Обърна се и бързо се отдалечи. Тя подвикна след него:

— Обичам хубава кръгла глава.

Подигравателният й смях го подгони.

Развълнуван и притеснен, той свърна по една от страничните улички и се озова на пазара. Видя кулите на катедралата, извисени над пазарните щандове. Забърза през тълпите, глух за речовитите увещания на продавачите и си проби път към манастирския двор.

Редът и спокойствието на църковната земя му дойде като прохладен полъх. Спря се в гробището, за да събере мислите си. Чувстваше се посрамен и оскърбен. Как смееше тя да изкушава мъж в монашеско расо? Явно го беше разпознала като гост… Възможно ли беше монаси, озовали се далече от своя дом манастир, да са нейни клиенти? Разбира се, че бе възможно, осъзна Филип. Някои монаси извършваха същите грехове като обикновените хора. Просто беше стъписан от женското безсрамие. Гледката с голотата й остана в ума му както нажеженото ядро на пламъка на свещ продължава да гори дори зад затворените клепачи, ако човек се взира в него няколко мига.

Въздъхна. Утринта бе изпълнена с толкова живи образи: направените от човек потоци, плъховете в касапските дюкяни, купищата новоизсечени сребърници, а после и голотията на жената. Знаеше, че още дълго време тези картини щяха да смущават размислите му.

Влезе в катедралата. Чувстваше се твърде омърсен, за да коленичи и да се моли, но самото преминаване, докато излезе през южната врата, донякъде го пречисти. Прекоси приората и отиде до епископския палат.

Наземният етаж представляваше параклис. Филип се качи по стълбището към залата и пристъпи вътре. До вратата имаше малка група слуги и млади духовници, прави или насядали на пейка до стената. В другия край на помещението Уейлрън и епископ Хенри седяха на маса. Един стюард го спря и му каза:

— Епископите закусват. — Тонът му сякаш подсказваше, че Филип не може да се види с тях.

— Ще отида при тях на масата.

— По-добре е да изчакате.

Филип реши, че стюардът го е взел за обикновен монах.

— Аз съм приорът на Кингсбридж.

Стюардът сви рамене и се отдръпна.

Филип се приближи до масата. Епископ Хенри седеше в челото, с Уейлрън от дясната му страна. Хенри беше нисък мъж с широки рамене и свадлива физиономия. Беше някъде на възрастта на Уейлрън, година-две по-голям от Филип, на около трийсет. Но за разлика от мъртвешки бледата кожа на Уейлрън и кокалестата фигура на Филип, имаше налятото тяло на човек, обичащ да си угажда с ядене. Очите му бяха живи и умни, а лицето — стегнато в израз на твърда решимост. Като най-младият от четирима братя, вероятно му се беше налагало да се бори за всичко през целия си живот. Филип се изненада, като видя, че главата на Хенри е обръсната — знак, че по някое време е дал монашеския обет и че все още се смята за монах. Не носеше обаче домотканото расо. Всъщност беше облечен в най-пищната туника, ушита от порфирна коприна. Уейлрън носеше безукорно бяла ленена риза под обичайната си черна туника и Филип разбра, че и двамата се бяха облекли за аудиенцията си с краля. Ядяха студено телешко и пиеха червено вино. Филип беше огладнял след разходката и устата му се напълни със слюнка.

Уейлрън вдигна глава, видя го и на лицето му пробяга леко раздразнение.

— Добро утро — поздрави Филип.

— Това е моят приор — каза Уейлрън на Хенри.

Не му допадаше много да го описват като приор на Уейлрън. Представи се:

— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж, ваше преподобие.

Очакваше да целуне отрупаната с пръстени ръка на епископа, но Хенри само кимна.

— Чудесно. — И захапа нов къс телешко.

Филип се почувства доста неловко. Нямаше ли да го поканят да седне с тях?

— Ще се видим след малко, Филип — рече Уейлрън.

Разбра, че са го освободили. Обърна се унизен и се върна при групата до вратата. Стюардът, който се бе опитал да го върне, само се подсмихна с физиономия, която сякаш говореше „Нали ви казах.“ Филип застана встрани от другите. Изведнъж изпита срам заради зацапаното си кафяво расо, което беше носил ден и нощ от половин година. Бенедиктинските монаси често боядисваха одеждите си в черно, но в Кингсбридж се бяха отказали от това преди години, за да пестят пари. Филип винаги беше вярвал, че обличането в хубави дрехи е чиста суета, съвсем неуместна за който и да е Божи служител, колкото и висок да е санът му. Но сега разбра смисъла му. Може би нямаше да се отнесат с него така пренебрежително, ако беше дошъл облечен в коприна и кожа.

„О, добре“, помисли си той. „Един монах трябва да е смирен, тъй че това ще е добре за душата ми“.

Двамата епископи станаха от масата и дойдоха до вратата. Един слуга подаде на Хенри пурпурен халат, извезан с изящна бродерия и обшит с коприна. Докато го обличаше, Хенри каза:

— Днес не трябва да говориш много, Филип.

— Остави говоренето на нас — добави Уейлрън.

— Остави говоренето на мен — рече Хенри, с леко натъртване на „мен“. — Ако кралят ти зададе някой и друг въпрос, отговори простичко, без да се опитваш да разкрасяваш много фактите. Той ще разбере нуждата ви от нова църква без плач и хленчене от твоя страна.

Филип нямаше нужда да му се казва това. Хенри се държеше неприятно снизходително. Все пак кимна в съгласие и прикри негодуванието си.

— Време е да ходим — разпореди епископът. — Брат ми е ранобудник и сигурно бързо ще приключи дневните дела, а после ще иде на лов в Новия лес.

Излязоха. Един войник с меч на колана и бойна тояга в ръката закрачи пред Хенри, щом тръгнаха към Високата улица и след това — нагоре по хълма към Западната порта. Хората се отдръпваха встрани пред двамата епископи, но не и пред Филип, тъй че накрая закрачи зад тях. Тук и там някой помолваше за благословия и Хенри правеше кръстния знак във въздуха, без да спира. Малко преди портала възвиха и тръгнаха по дървения мост над рова на замъка. Макар да го бяха уверили, че няма да се наложи да говори много, стомахът му пърхаше от страх. Скоро щеше да се види с краля!

Замъкът заемаше югозападния ъгъл на града. Западната и южната стени бяха част от градската стена. Но стените откъм задната страна на замъка бяха не по-малко високи и здрави от външните, сякаш кралят се нуждаеше от защита срещу гражданите толкова, колкото и от външния свят.

Влязоха през нисък проход в стената и веднага се озоваха пред внушителна цитадела, господстваща в този край на двора на замъка. Представляваше масивна четвъртита кула. Филип преброи тесните прозорци амбразури и прецени, че трябваше да има четири етажа. Както обикновено, наземният етаж служеше за складови помещения, а външно стълбище водеше до входа на горния етаж. Двама стражи в подножието на стълбището се поклониха, щом Хенри премина между тях.

Влязоха в залата. Имаше рогозки по пода, места за сядане в ниши в стените, няколко дървени скамейки и камина. В един ъгъл двама войници пазеха вградено в стената стълбище, водещо нагоре. Единият срещна погледа на епископ Хенри, кимна и се качи по стъпалата, сигурно за да съобщи на краля, че брат му чака долу.

Филип беше замаян от притеснение. Цялото му бъдеще можеше да се реши в следващите няколко минути. Съжаляваше, че не се чувства много сигурен в съюзниците си. Съжаляваше, че не бе прекарал ранното утро в молитви за успех, вместо да обикаля из Уинчестър. Съжаляваше, че не бе облякъл чисто расо.

В стаята имаше около двайсет-трийсет души, повечето мъже. Като че ли бяха смесица от рицари, свещеници и заможни граждани. Изведнъж Филип се стъписа изненадан: там край огъня стоеше Пърси Хамли и говореше с една жена и младеж. Какво правеше той тук? Хората, с които разговаряше, бяха грозната му жена и противният му син. Всъщност те бяха съучастниците на Уейлрън в провалянето на Бартоломю и едва ли беше съвпадение, че са тук точно днес. Зачуди се дали Бигод ги беше очаквал.

— Виждате ли… — заговори той на епископа.

— Виждам ги — сопна се той, видимо недоволен.

В присъствието им имаше нещо злокобно, въпреки че не можеше да определи точно защо. Филип ги огледа. Бащата и синът си приличаха: едри, плещести мъже с жълтеникава коса и намръщени лица. Жената бе като някой от демоните, които мъчат грешници на рисунките за ада. Постоянно опипваше раните на лицето си и костеливите й ръце се движеха неспокойно. Носеше жълта рокля, която я правеше още по-грозна. Пристъпяше от крак на крак и непрекъснато оглеждаше залата. Срещна погледа му и бързо извърна очи настрани.

Епископ Хенри обикаляше наоколо, поздравяваше хората, които познаваше и благославяше тези, които не познаваше, но изглежда държеше стълбището под око. Щом стражът отново слезе, епископът погледна към него, видя, че мъжът му кимна и прекъсна разговора си по средата на изречението.

Уейлрън последва Хенри нагоре по стъпалата и Филип тръгна след тях, със сърце в гърлото.

Помещението на горния етаж беше със същите размери и форма като входната зала, но обликът бе съвсем друг. Имаше стенни пана и овчи кожи, разстлани по излъсканите дъски на пода. Огънят гореше буйно и залата бе осветена ярко от десетките свещи. Близо до вратата имаше дъбова маса с пера, мастило и купчина листи от велен за писма, а зад нея седеше писар, готов да се заеме с диктовката на краля. Той самият седеше край камината в голям дървен и покрит с кожа стол.

Първото нещо, което Филип забеляза бе, че не носеше корона. Беше облечен в порфирна туника върху кожен клин, сякаш се канеше скоро да яхне коня. В нозете му лежаха две големи ловни кучета, досущ като придворни любимци. Приличаше на брат си, епископ Хенри, но чертите на Стивън бяха по-фини, което го правеше по-чаровен. Косата му бе буйна и светлокафява. Погледът в очите му обаче бе също толкова проницателен. Седеше с изправен гръб в големия си стол — Филип предположи, че беше трон — и изглеждаше отпуснат, изпънал крака и с лакти на облегалките, но въпреки стойката му в залата витаеше напрежение. Кралят беше единственият спокоен.

Докато епископите и Филип влизаха, един едър мъж в скъпи одежди напускаше. Той кимна фамилиарно на епископ Хенри, без да обръща внимание на Уейлрън. „Сигурно е някой влиятелен барон“, помисли си приорът.

Епископ Хенри се приближи до краля, поклони се и рече:

— Добро утро, Стивън.

— Още не съм видял копелдака Ранулф — рече крал Стивън. — Ако не ми се яви скоро, пръстите ще му отрежа.

— Днес-утре ще дойде, обещавам ти — отвърна Хенри. — Но може би все пак трябва да му отрежеш пръстите.

Филип нямаше представа кой е Ранулф, нито защо искаше кралят да го види. Но остана с впечатлението, че макар Стивън да бе недоволен, нямаше сериозно намерение да осакатява човека.

Преди да е успял да помисли още нещо, Уейлрън пристъпи напред и се поклони, а Хенри каза:

— Помниш Уейлрън Бигод, новия епископ на Кингсбридж.

— Да, но този кой е? — отвърна Стивън и погледна към Филип.

— Това е моят приор — обясни Уейлрън.

Уейлрън не каза името му, затова Филип допълни:

— Филип от Гуинед, приор на Кингсбридж. — Гласът му прозвуча по-силно, отколкото възнамеряваше. Поклони се.

— Елате насам, отче приор — подкани го Стивън. — Изглеждате уплашен. Какво ви притеснява?

Филип не можа да измисли какво да отговори на това. Беше притеснен от толкова много неща. В отчаянието си изтърси:

— Притеснен съм, защото нямам чисто расо, което да си облека.

Стивън се засмя, но не грубо.

— Тогава престанете да се притеснявате — рече той и добави, като се озърна към добре облечения си брат: — Харесва ми да видя монах, който прилича на монах, а не на крал.

Филип се почувства малко по-добре.

— Чух за пожара — каза Стивън. — Как се оправяте?

Филип отвърна:

— В деня на пожара Господ ни изпрати строител. Той възстанови портиците много бързо и използваме криптата за богослужения. С негова помощ разчистваме развалините да е готово за пресъграждане. И е нарисувал планове за нова църква.

Уейлрън повдигна вежди при тези думи: не знаеше за плановете. Филип щеше да му каже, ако го бяха попитали, но не бяха. Кралят каза:

— Похвално. Кога ще започнете да строите?

— Веднага щом успея да намеря пари.

Епископ Хенри се намеси:

— За това съм довел приор Филип и епископ Уейлрън да се видят с теб. Нито приоратът, нито диоцезът разполагат със средства да финансират толкова голям проект.

— Нито Короната, скъпи братко — заяви Стивън.

Филип се обезкуражи. Това не беше обещаващо начало.

— Знам — каза Хенри. — Затова търсех начин, по който да ги улесниш да пресъградят Кингсбридж, но без ти да плащаш цената.

Стивън го погледна скептично.

— И успя ли да измислиш такава гениална, за да не кажа магическа, схема?

— Да. Предложението ми е да дадеш земите на графството Шайринг на диоцеза, за да финансира строителната програма.

Филип затаи дъх.

Кралят изглеждаше замислен.

Уейлрън отвори уста да заговори, но Хенри с жест го накара да замълчи.

— Умна идея — каза кралят. — Бих искал да го направя.

Сърцето на Филип подскочи.

— За съжаление — продължи кралят, — току-що фактически обещах графството на Пърси Хамли.

От устните на Филип се изтръгна стон. Беше си помислил, че кралят ще каже „да“. Разочарованието го преряза като нож.

Хенри и Уейлрън бяха потресени. Никой от двамата не бе очаквал това.

Хенри проговори пръв:

— Фактически?

Кралят сви рамене.

— Бих могъл да се измъкна от обещанието си, макар и не без известно неудобство. Но в края на краищата Пърси бе този, който даде изменника Бартоломю на правосъдието.

Уейлрън избухна:

— Не без нашата помощ, милорд!

— Знаех, че сте изиграли известна роля в…

— Аз бях този, който каза на Пърси Хамли за заговора срещу вас.

— Да. Между другото, вие как научихте за него?

Филип помръдна на място. Бяха на хлъзгав терен. Никой не биваше да научи, че сведението бе дошло първоначално от неговия брат Франсис, защото Франсис все още служеше при Робърт Глостър, комуто бяха простили за участието му в заговора.

— Сведението дойде от изповед на смъртно легло.

Филип се успокои. Уейлрън повтаряше лъжата, която той му беше казал, но все едно, че „изповедта“ е била пред него, а не пред Филип. Беше повече от доволен, че вниманието към неговата роля в това е отклонено.

— Все пак не бяхте вие тоя, който нападна замъка на Бартоломю, постави на карта живота си и плени изменника. Беше Пърси — изтъкна кралят.

— Би могъл да възнаградиш Хамли и по друг начин — вметна Хенри.

— Шайринг е това, което иска Пърси — заяви кралят. — Той познава района. Ще управлява там ефикасно. Бих могъл да му дам Кеймбриджшър, но дали обитателите на блатата ще го последват?

— Би трябвало да се отблагодариш първо на Бога, а след това на хората. Бог те направи крал — извиси глас Хенри.

— Но Пърси арестува Бартоломю.

Хенри настръхна при тази непочтителност.

— Бог властва над всички неща…

— Не ме притискай в решението ми — прекъсна го Стивън, вдигайки дясната си ръка.

— Разбира се — отстъпи смирено брат му.

Беше ярка демонстрация на кралска власт. За момент бяха говорили почти като равни, но Стивън бе успял да върне надмощието си с една дума.

Филип беше горчиво разочарован. В началото си бе помислил, че е невъзможно искане, но постепенно бе започнал да се надява, че ще се удовлетвори. Дори бе започнал да си мечтае как ще използва богатството. Сега със здрав ритник го бяха върнали в реалността.

Уейлрън се обади:

— Милорд кралю, благодаря ви за готовността да премислите отново бъдещето на графство Шайринг и ще очаквам решението ви угрижено и в молитви.

Това беше ловко, прецени Филип. Прозвуча все едно, че Уейлрън елегантно отстъпва. Всъщност той сумира разговора като заяви, че въпросът все още е открит. Кралят не беше казал това. Отговорът му бе по-скоро отрицателен. Но нямаше нищо оскърбително в това да се настои, че кралят все още би могъл да реши едното или другото. „Трябва да запомня това“, каза си Филип. „Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането“.

Стивън се поколеба за миг все едно, че изпитваше смътното подозрение, че го манипулират. След това сякаш се отърси от тази мисъл.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте да ме видите.

Филип и Уейлрън се обърнаха с намерението да си тръгнат, но Хенри се задържа и каза:

— Кога ще чуем решението ти?

Кралят отново изглеждаше донякъде притиснат.

— Вдругиден — обяви той.

Хенри се поклони и тримата излязоха.

 

 

Несигурността бе почти толкова лоша, колкото и категоричния отказ. За Филип чакането се оказа непоносимо. Прекара следобеда сред великолепната колекция книги на приората Уинчестър, но те не можаха да го разсеят от мисълта какво ли ставаше в ума на краля. Можеше ли да се откаже от обещанието си към Пърси Хамли? Колко важен беше Пърси? Беше от съсловието на дребните благородници, който се домогваше до графство и Стивън, разбира се, не можеше да се бои, че ще го обиди. Но колко сериозно искаше Стивън да помогне на Кингсбридж? Всеизвестно бе, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.

Филип прехвърляше отново и отново възможностите в ума си и гледаше, но без да чете „Утешението на философията“ на Боеций, когато един послушник застъпва на пръсти по пътеката на портика и свенливо се приближи.

— Някой пита за вас във външния двор, отче — прошепна момъкът.

Бяха накарали посетителя да изчака навън, което означаваше, че не е монах.

— Кой е той? — попита Филип.

— Жена е.

Първата ужасяваща мисъл на Филип бе, че е курвата, която го бе заговорила пред монетния двор, но нещо в изражението на послушника му подсказа, че не е това. Днес беше срещнал погледа на друга жена.

— Как изглежда тя?

Момчето сбърчи лице с отвращение.

Филип кимна разбиращо.

— Реган Хамли. — Що за беля му беше скроила сега? — Ще дойда веднага.

Тръгна бавно и умислено около портиците и излезе вън на двора. Трябваше да е нащрек, за да може да се оправи с нея.

Стоеше пред приемната на манастирския иконом, загърната в тежко наметало и скрила лицето си под качулка. Погледна Филип с такава нескрита злоба, че почти бе готов да се обърне и да се прибере моментално, но го беше срам да избяга от жена, тъй че остана на място и запита:

— Какво искате от мен?

— Глупав монах — изсъска тя. — Как може да сте толкова глупав?

Лицето му почервеня.

— Аз съм приорът на Кингсбридж и би било по-уместно да се обръщате към мен с „отче“ — рече той, но за негово огорчение гласът му прозвуча по-скоро сприхаво, отколкото властно.

— Добре, отче. Как можете да си позволявате просто ей така да бъдете използван от онези двама алчни епископи?

Филип си пое дълбоко дъх.

— Говорете ясно — каза ядосано.

— Трудно е да намеря достатъчно ясни думи за толкова безмозъчен като вас, но ще се опитам. Уейлрън използва изгорялата църква, за да получи земите на графство Шайринг за себе си. Достатъчно ясно ли говоря? Схванахте ли тази идея?

Презрителният й тон продължаваше да го дразни, но не можа да устои на изкушението да се защити.

— Нищо непочтено няма тук. Приходът от земите ще се използва за строежа на новата катедрала.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ами в това е цялата идея! — сопна се той, но червеят на съмнението вече бе започнал да гризе ума му.

Презрителният тон на Реган се промени и тя заговори лукаво:

— А дали новите земи ще станат собственост на приората? Или на диоцеза?

Филип я зяпна за миг, след това извърна очи. Лицето й бе твърде отвратително за гледане. Беше работил над плановете си с допускането, че земите щяха да са на приората и под негов контрол, а не на диоцеза и под властта на Уейлрън. Но сега си спомни, че докато бяха с краля, епископ Хенри изрично бе помолил земите да се дадат на диоцеза. Филип беше приел, че е грешка на езика. Но не беше поправено, нито тогава, нито след това.

Изгледа подозрително Реган. Не беше възможно да е знаела какво ще говори Хенри с краля. Възможно беше да е права. От друга страна, можеше просто да се опитва да го въвлече в неприятност. Щеше да спечели всичко от един спор между Филип и Уейлрън в този момент.

— Уейлрън е епископът… трябва му катедрала.

— Много неща му трябват — вметна тя. Зазвуча не толкова злонамерено и по-човешки, когато започна да се аргументира, но на Филип все още му беше трудно да задържи задълго погледа си върху нея. — За някои епископи една хубава катедрала би била първа по важност. За Уейлрън съществуват други по-необходими неща. Все едно, ако той държи връзките на кесията, ще може да ви подхвърля милостиво толкова, колкото му харесва. На вас и на строителите ви.

Филип осъзна, че поне за това бе права. Ако Уейлрън събираше рентите, естествено щеше да задържа част за своите разходи. Той сам щеше да може да определи каква да е тази част. Нищо нямаше да може да го спре да отклони средства за цели, които нямат нищо общо с катедралата, ако решеше така. И в началото на месеца Филип така и нямаше да знае дали ще да може да плати на строителите си в края му.

Нямаше никакво съмнение, че би било по-добре, ако приоратът владееше земите. Но Филип беше сигурен, че Уейлрън ще се възпротиви на идеята, а епископ Хенри ще го подкрепи. Тогава единствената му надежда щеше да е да се обърне към краля. Който щом разбереше, че клириците са разделени, можеше да реши проблема, като даде графството на Пърси Хамли.

Точно това искаше Реган, разбира се.

Филип поклати глава.

— Ако Уейлрън се опитва да ме измами, защо изобщо ме доведе тук? Можеше да дойде сам и да отправи същото искане.

Тя кимна.

— Можеше. Но кралят можеше да се запита доколко искрен е Уейлрън, заявявайки, че иска графството, за да може да построи катедрала. Вие приспахте всички подозрения, които Стивън можеше да има, като се явихте тук в подкрепа на претенцията на Уейлрън. — Тонът й отново стана презрителен. — И изглеждате толкова жалък в мръсното си расо, че кралят ви съжалява. Не, Уейлрън постъпи много умно, като ви доведе тук.

Филип имаше ужасното чувство, че може би е права, но не искаше да го признае.

— Вие просто искате графството за своя съпруг — промълви той.

— Ако мога да ви покажа доказателство, бихте ли пътувал половин ден, за да го видите?

Последното, което Филип искаше, бе да се въвлече в кроежите на Реган Хамли. Но трябваше да разбере доколко твърдението й беше вярно. Отвърна с неохота:

— Да, ще пътувам половин ден.

— Утре?

— Да.

— Бъдете готов призори.

 

 

Този, който чакаше Филип във външния двор на следващата сутрин, докато монасите подемаха утренята, се оказа Уилям Хамли, синът на Пърси и Реган. Двамата напуснаха Уинчестър през Западната порта, след което веднага завиха на север по улица Ателинг. Палатът на епископ Уейлрън беше в тази посока, досети се Филип, и беше на около половин ден езда. Значи отиваха натам. Но защо? Беше силно подозрителен. Решил бе много да внимава да не го подведат. Хамли като нищо можеха да се опитват да го използват. Започна да размишлява как. Възможно бе Уейлрън да притежава някакъв документ, който Хамли искаха да видят или дори откраднат — някакъв едикт или вула. Младият лорд Уилям би могъл да каже на слугите на епископа, че двамата са дошли, за да вземат документа, а те биха му повярвали, защото Филип беше с него. Уилям лесно можеше да извади някаква подобна малка хитрина от ръкава си. Трябваше да бъде нащрек.

Беше мрачна сива сутрин и валеше ситен дъжд. Уилям наложи бърз бяг за първите няколко мили, а после забави до ходом, за да отпочинат конете. По някое време заговори:

— Значи, монаше, искаш да ми вземеш графството.

Филип се стъписа от враждебния му тон. Не бе направил нищо, за да го заслужи и възнегодува. Заради това отговорът му бе рязък:

— От тебе? Ти няма да го получиш, момче. Аз бих могъл да го получа или баща ти, или епископ Уейлрън. Но никой не е молил краля да го даде на теб. Самата идея е смешна.

— Аз ще го наследя.

— Ще видим. — Филип реши, че няма смисъл да се кара с Уилям. — Не искам да ви навредя. Искам просто да построя нова катедрала.

— Тогава вземете нечие друго графство — начумери се младежът. — Защо винаги се заяждат с нас?

В гласа на момчето имаше много горчивина, забеляза приорът.

— Наистина ли винаги се заяждат с вас?

— Човек би помислил, че ще се поучат от случилото се с Бартоломю. Той оскърби фамилията ми и ето го къде е сега.

— Мислех, че дъщеря му е отговорна за оскърблението.

— Кучката е горда и нагла като баща си. Но и тя ще страда. Всички ще коленичат накрая пред нас, ще видите.

Това не бяха обичайните чувства за двайсет и две годишен, помисли Филип. Уилям говореше по-скоро като ревнива и озлобена жена на средна възраст. Разговорът не му харесваше. Повечето хора щяха да загърнат голата си омраза в по-прилично облекло, но младежът беше твърде наивен за това. Филип отвърна:

— Възмездието е най-добре да се остави за Съдния ден.

— Защо вие не изчакате Съдния ден, за да си построите църквата?

— Защото дотогава ще е твърде късно да се спасят душите на грешниците от мъките на ада.

— Не започвайте с тези приказки! — възкликна с нотка на истерия Уилям. — Спестете си ги за проповедите.

Филип беше изкусен за нов рязък отговор, но го премълча. Нещо много особено имаше в това момче. Имаше чувството, че Уилям е в състояние да изпадне в неудържим гняв и че щом се разгневеше, можеше да стане убийствено буен. Приорът не се боеше от него. Буйстващите хора не го плашеха, навярно защото като дете беше виждал най-лошото, което можеха да направят те и го бе преживял. Но нищо нямаше да се спечели, ако разгневеше Уилям с укорите си, затова заговори кротко:

— Раят и адът са това, с което се занимавам. Добродетел и грях, опрощение и наказание, добро и зло. Боя се, че не мога да замълча за тях.

— Тогава си говорете сам — каза Уилям. Пришпори коня си в тръс и дръпна напред.

Щом се отдалечи на четирийсет — петдесет разтега, забави отново. Филип се зачуди дали момчето щеше да се смири и да тръгнат отново един до друг, но не го направи и през останалата част от утрото пътуваха разделени.

Чувстваше се изнервен и донякъде потиснат. Беше изгубил власт над собствената си съдба. Позволил беше на Уейлрън Бигод да се наложи над него в Уинчестър, а сега позволяваше на Уилям да го води на някакво загадъчно пътуване. „Всички се опитват да ме използват“, помисли си той. „Защо им го позволявам? Време е да поема инициативата“. Но точно в този момент нищо не можеше да направи, освен да обърне и да поеме обратно към Уинчестър, а това щеше да прилича на безсилен жест. Затова продължи след Уилям, загледан мрачно в задницата на коня му, докато караха в тръс по пътя.

Малко преди обед стигнаха долината, където беше епископският палат. Филип си спомни как бе дошъл тук в началото на годината, изпълнен с трепет и носещ една смъртно опасна тайна. Ужасно много неща се бяха променили оттогава.

За негова изненада Уилям подмина палата и продължи нагоре по хълма. Пътят се стесни до най-обикновена пътека през нивите: не водеше към нищо важно, разбра Филип. Щом наближиха върха, приорът видя, че е наченато някакво строителство. Малко преди билото ги спря земен насип, който изглеждаше сякаш е натрупан отскоро. Порази го ужасно подозрение.

Завиха настрани и подкараха покрай насипа, докато намериха пролука. Минаха през нея. От вътрешната страна имаше сух ров, който на това място бе запълнен, за да могат хора да минават през него.

— Това ли дойдохме да видим? — попита Филип.

Уилям само кимна.

Подозрението на Филип се потвърди. Уейлрън строеше замък. Гледката го съкруши.

Срита коня си напред и прехвърли изкопа, а младежът го последва. Изкопът и насипът обкръжаваха върха на хълма. От вътрешната страна беше вдигната дебела каменна стена на височина от две-три стъпки. Стената явно беше недовършена и ако се съдеше по дебелината й, беше замислена да е много висока.

Уейлрън строеше замък, но на обекта нямаше работници, не се виждаха никакви сечива и никакви купове камък или дървен материал. За кратко време беше свършено много. След това работата явно изведнъж бе прекъсната. На епископа очевидно му бяха свършили парите.

Филип каза на Уилям:

— Предполагам няма съмнение, че епископът строи този замък.

— Щеше ли Уейлрън Бигод да позволи на някой друг да си строи замък до неговия палат? — отвърна спътникът му.

Монахът се почувства уязвен и унизен. Картината беше кристално ясна: епископ Уейлрън искаше графството Шайринг с неговата кариера и дървения му материал, за да построи своя замък, а не катедралата. Филип беше само един инструмент, а изгарянето на катедралата в Кингсбридж — само един удобен повод. Ролята им беше да пробудят благочестието на краля, за да подари кралството на епископа.

Филип се видя така, както сигурно го виждаха Уейлрън и Хенри: наивен, смирен, усмихнат и кимащ, докато го водят на заколението. Бяха го преценили толкова добре! Беше им се доверил и отстъпил пред тях, дори бе понесъл пренебрежението им с храбра усмивка, защото мислеше, че му помагат, докато те през цялото време бяха играли с него двойна игра.

Стъписан бе от безскрупулността на Уейлрън. Спомни си тъжния поглед в очите му, докато гледаше разрушената катедрала. В онзи момент Филип бе зърнал у него дълбоко вкоренена благочестивост. Бигод вероятно мислеше, че благочестивите цели оправдават безчестните средства в службата на Църквата. „Никога не бих направил на Уейлрън това, което той се опитва да стори на мен“, помисли си.

Никога дотогава не беше се смятал за лековерен. Зачуди се къде беше сгрешил. Хрумна му, че си бе позволил да се прехласне — от епископ Хенри и копринените му одежди, от величието на Уинчестър и неговата катедрала, от куповете сребро в монетния двор и купищата месо в месарските дюкяни, от мисълта, че ще види краля. Забравил беше, че Бог вижда през копринените халати до грешното сърце, че единственото ценно богатство е съкровището на рая и че дори кралят трябва да коленичи в църква. Чувството, че всички други са по-властни и по-обиграни от него го беше лишило от погледа му за истинските стойности, потиснало бе способността му да разсъждава трезво и го бе накарало да им се довери. Възнаградили го бяха с предателство.

Хвърли един последен поглед на засипания от дъжда строителен обект, след което обърна коня и се отдалечи с наранено сърце.

— Е, какво ще кажеш за това, монахо? — подвикна с насмешка Уилям зад него. Филип не отвърна.

Спомни си, че бе помогнал на Уейлрън да стане епископ. Уейлрън беше казал: „Искаш аз да те направя приор на Кингсбридж. Аз искам ти да ме направиш епископ.“ Разбира се, Бигод не беше издал, че епископът вече е починал, тъй че обещанието изглеждаше донякъде несъществено. А на Филип му се бе сторило, че е длъжен да даде думата си, за да осигури избора си за приор. Но това бяха само извинения. Истината беше, че трябваше да остави избора на приор и на епископ в Божиите ръце.

Не беше взел това благочестиво решение и наказанието бе, че трябваше да се примири с епископ Уейлрън.

Когато си помисли как беше подигран, унизен, манипулиран и измамен, обзе го яд. Покорството беше монашеска добродетел, но извън манастира имаше своите недостатъци, осъзна той с горчивина. Светът на властта и собствеността налагаше човек да бъде подозрителен, твърд и настойчив.

— Онези лъжливи епископи ви изиграха, нали? — каза Уилям.

Филип дръпна юздите на коня си. Разтреперан от гняв, изпъна пръст към младия си спътник.

— Затваряй си устата, момче. Говориш за свети Божии служители. Кажеш ли още една дума, ще гориш, обещавам ти го.

Уилям пребледня от страх.

Филип сръга коня си и подкара напред. Насмешката на младежа му напомни, че Хамли имаха по-далечен мотив, за да го заведат да види замъка на Уейлрън. Искаха да предизвикат раздор между двамата, за да може спорното графство да не отиде нито при приора, нито при епископа, а да го получи Пърси. Е, нямаше да позволи да бъде манипулиран и от тях. Приключил беше с манипулациите. Оттук нататък никой нямаше да си играе с него.

Това добре, но какво можеше да направи? Ако се скараше с Уейлрън, Пърси щеше да получи земите. А ако не предприемеше нищо, щеше да ги вземе Уейлрън.

Какво искаше кралят? Искаше да помогне да се построи новата катедрала: този акт щеше да е уместен за един крал и щеше да облагодетелства душата му в отвъдния живот. Но трябваше да възнагради и верността на Пърси също така. Странното бе, че не съществуваше никакъв особен натиск над него да удовлетвори двамата по-влиятелни мъже, епископите. На Филип му хрумна, че може би имаше решение на дилемата, което да реши проблема на краля, като удовлетвори и него, и Пърси Хамли.

Виж, това беше интересна мисъл.

Идеята го зарадва. Един съюз между него и Хамли щеше да е последното нещо, което някой щеше да очаква — и по тази причина просто можеше да подейства. Епископите щяха да са напълно неподготвени за това. Щяха да ги хванат в грешна стъпка.

Това би бил добър обрат.

Но дали можеше да сключи сделка с алчните Хамли? Пърси искаше богатите орни земи на Шайринг, титлата граф и мощта и престижа на рицарска сила под свое командване. Филип също искаше богатата земеделска земя, но не му трябваше титлата, нито рицарите. Повече го интересуваха кариерата и гората.

Формата на компромис започна да се очертава в ума му. Започна да си мисли, че все още нищо не е загубено.

Колко сладко щеше да е да спечели сега, след всичко, което се бе случило.

Заобмисля подхода си към Хамли с нарастваща възбуда. Беше решил твърдо да не играе ролята на молител. Щеше да направи така, че предложението му да изглежда неустоимо.

Докато наближат Уинчестър, наметалото му беше прогизнало и конят му се бе изморил, но смяташе, че е намерил отговора.

Щом минаха под свода на Западната порта, Филип каза на Уилям:

— Да идем да се видим с майка ти.

Момчето се изненада.

— Мислех, че ще искате да се видите веднага с епископ Уейлрън.

Реган несъмнено го бе предупредила да очаква това.

— Не си прави труда да ми казваш какво си мислил, момче — сряза го той. — Просто ме заведи при майка си. — Чувстваше се готов за сблъсък с лейди Реган. Твърде дълго беше стоял пасивен.

Уилям зави на юг и го поведе към една къща на Златарската улица, между замъка и катедралата. Озоваха се пред голяма жилищна сграда. На височина около половин човешки бой стените й бяха каменни, а нагоре бе дървена. Вътре имаше входна зала с няколко апартамента около нея. Хамли навярно се бяха настанили тук: много граждани на Уинчестър даваха стаи под наем на хора, дошли да посетят кралския двор. Ако Пърси станеше граф, щеше да има своя градска къща.

Уилям заведе Филип в стая с голямо легло и камина. Реган седеше край огъня, а Пърси стоеше до нея. Лейди Хамли го погледна с изненада, но бързо се овладя.

— Е, монахо? Права ли бях?

— Толкова сбърка, че повече няма накъде, жено — отвърна той грубо.

Замълча, стъписана от гневния му тон.

Филип изпита задоволство, след като й даде да опита горчивината на собствения й хап. Продължи по същия начин:

— Мислеше си, че можеш да предизвикаш раздор между мен и Уейлрън. Нима си въобрази, че няма да се досетя какво кроиш? Хитра лисица си, но не си единственият човек на света, който може да мисли.

Лицето й издаде, че е разбрала, че планът й не е подействал. Очевидно мислеше трескаво какво да направи по-нататък. Филип продължи с атаката, докато все още беше объркана.

— Ти се провали, Реган. Сега имаш две възможности. Едната е да си седиш на мястото и да се надяваш. Да изчакаш решението на краля. Да заложиш рисковано на настроението му утре сутринта.

Тя проговори с неохота:

— А алтернативата?

— Алтернативата е да се споразумеем, вие и аз. Разделяме графството помежду си и не оставяме нищо на Уейлрън. Отиваме при краля насаме. Казваме му, че сме стигнали до компромис и получаваме благословията му преди епископите да могат да възразят. — Филип седна на пейката и продължи с привидно безгрижие. — Това е най-добрият ви шанс. Нямате друг избор. — Извърна очи към огъня, за да не се види колко беше напрегнат. Идеята трябваше да ги привлече, мислеше си. На везните бе сигурността, че ще вземат нещо срещу вероятността да не получат нищо. Но бяха алчни — можеха да предпочетат хазартното „всичко или нищо“.

Пърси заговори пръв:

— Да разделим графството? Как?

Най-малкото бяха заинтригувани, отбеляза си с облекчение Филип.

— Ще предложа толкова щедро разделяне, че трябва да сте луди, за да го отхвърлите — каза му той. Обърна се отново към Реган. — Предлагам ви най-добрата половина.

Загледаха го в очакване да уточни, но той замълча. Реган запита:

— Какво значи най-добрата половина?

— Кое е по-ценно — орната земя или гората?

— Орната земя, определено.

— Тогава вие ще получите орната, а аз гората.

Реган присви очи.

— Това ще ви даде дървен материал за катедралата.

— Правилно.

— А пасищата?

— Вие кое искате — пасищата за добитък или високите места за овце?

— Пасищата.

— Тогава аз ще взема планинските ферми с овцете им. Дохода от пазарите ли бихте искали или кариерата?

— Пазарния дох… — заговори Пърси, но Реган го прекъсна:

— Да речем, че кажем кариерата?

Филип знаеше, че е разбрала какво си е наумил. Искаше камъка от кариерата за катедралата си. Знаеше, че тя не иска кариерата. Пазарите носеха повече пари срещу по-малко усилие. Заяви уверено:

— Но не я искате, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Ще вземем пазарите.

Пърси си даде вид все едно, че го ограбват.

— Гората ми трябва за лов. Един граф трябва да има места за лов.

— Можеш да ловуваш там — бързо отвърна Филип. — Аз искам само дървения материал.

— Това е приемливо — замислено проточи Реган. Съгласието й дойде някак твърде бързо и Филип изпита леко безпокойство. Беше ли им дал нещо важно, без да знае за него? Или тя просто бързаше да отметне дребен детайл? Преди да е успял да го обмисли, тя продължи: — Да предположим, че прегледаме актовете и вулите в съкровищницата на граф Бартоломю и открием, че има земи, които според нас трябва да са наши, а според вас — ваши?

Фактът, че навлизаше в такива детайли го окуражи да мисли, че ще приеме предложението. Филип прикри възбудата си и заговори сдържано:

— Ще трябва да се споразумеем за арбитър. Какво ще кажете за епископ Хенри?

— Свещеник? — възкликна тя с обичайната си презрителна нотка. — Дали ще е обективен? Не. Какво ще кажете за шерифа на Шайринг?

Той едва ли щеше да е по-обективен от епископа, помисли Филип. Но не можеше да измисли някой, който да удовлетвори и двете страни, затова каза:

— Съгласен — при условие, че ако оспорваме негово решение, ще имаме право да апелираме пред краля. — Това трябваше да е надеждна предпазна мярка.

— Съгласна — отвърна Реган. После се озърна към Пърси и добави: — Ако съпругът ми благоволи.

— Да, да — закима Пърси.

Филип разбра, че е близо до успеха. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Ако сме се споразумели по принцип, то…

— Чакайте малко — спря го Реган. — Още не сме.

— Но аз ви дадох всичко, което искате.

— Все още бихме могли да получим цялото графство, без делби.

— И би могло изобщо да не го получите.

Реган се поколеба.

— Как предлагате да го постигнем в случай, че се съгласим?

Филип беше помислил за това. Погледна към Пърси.

— Бихте ли могъл да се видите с краля тази вечер?

Пърси изглеждаше притеснен, но отвърна:

— Ако имам добър повод — да.

— Идете при него и му кажете, че сме постигнали споразумение. Помолете го да го обяви като свое решение утре сутринта. Уверете го, че двамата с вас ще заявим задоволството си от него.

— А ако ме попита дали епископите са се съгласили с него?

— Кажете, че не е имало време да им го представим. Напомнете му, че приорът, а не епископът иска да построи катедралата. Намекнете, че щом аз съм доволен, епископите също би трябвало да са.

— Но ако епископите възразят, когато решението се обяви?

— Как биха могли? — каза Филип. — Те претендират, че молят за графството единствено, за да финансират катедралата. Уейлрън трудно би могъл да възрази на основанието, че вече няма да може да отклонява средства за други цели.

Реган се изкиска късо. Хитруването на Филип й допадаше.

— Планът е добър — призна тя.

— Има едно важно условие — продължи Филип и я погледна в очите. — Кралят трябва да обяви, че моят дял отива за приората. Ако не го заяви ясно, аз ще го поискам. Ако каже каквото и да е друго — диоцеза, сакриста, архиепископа, каквото и да е — ще отхвърля цялото споразумение. Не желая да храните съмнение в това.

— Разбирам — каза Реган, малко докачливо.

Раздразнението й го накара да заподозре, че се беше забавлявала с идеята да представи на краля малко по-различна версия на споразумението. Остана доволен, че е изразил позицията си твърдо.

Стана, за да си тръгне, но искаше по някакъв начин да подпечата договора.

— Значи се споразумяхме — каза Филип с леко питаща нотка в гласа. — Имаме официален договор.

Реган кимна леко, а Пърси отвърна:

— Имаме договор.

Сърцето на Филип заби по-бързо.

— Добре — рече той стегнато. — Ще се видим утре сутринта в замъка.

Запази лицето си безизразно, докато напускаше стаята, но щом излезе на тъмната улица се отпусна и си позволи широка, победоносна усмивка.

 

 

След вечерята Филип изпадна в тревожен и неспокоен сън. Събуди се посред нощ за службата, след което остана да лежи буден на сламеника и зачуден какво ли щеше да се случи на другия ден.

Чувстваше, че крал Стивън трябва да се съгласи на предложението. То решаваше проблема на краля: даваше му граф и катедрала. Не беше толкова сигурен, че Уейлрън щеше да го приеме примирено въпреки всичко, което бе казал на лейди Реган. Уейлрън можеше да намери основание да оспори договорката. Можеше, стига да мислеше по-бързо, да възрази, че сделката не му осигурява достатъчно средства да построи впечатляваща, престижна, богато украсена катедрала, каквато той иска. Кралят можеше да бъде склонен отново да премисли.

Малко преди разсъмване на Филип му хрумна друг възможен рискован ход: Реган можеше да реши да го изиграе. Можеше да се споразумее с Уейлрън. Да речем, че предложеше на епископа същия компромис? Уейлрън щеше да получи камъка и дървения материал, които му бяха нужни за замъка. Тази възможност го притесни и започна да се върти неспокойно в постелята си. Съжали, че не беше отишъл лично при краля, но кралят вероятно нямаше да го приеме — а и все едно, Уейлрън щеше да научи за това и да стане подозрителен. Не, никакво действие не можеше да предприеме, за да се предпази от риска на двойната игра. Единственото, което тепърва можеше да направи, бе да се моли.

И той се моли до разсъмване.

Закуси с монасите. Откри, че белият им хляб не засища стомаха му толкова задълго, колкото конския хляб. Но въпреки това днес не можа да изяде много. Отиде в замъка рано, макар да знаеше, че кралят нямаше да приема хора в този час. Влезе в залата и седна на една от каменните скамейки в стената да почака.

Помещението бавно започна да се изпълва с молители и придворни. Някои бяха ярко облечени, с жълти, сини и розови туники и пищни кожени обшивки на наметалата си. Прочутата Книга на Страшния съд се пазеше някъде в този замък, спомни си Филип. Сигурно беше в залата горе, където кралят бе приел него и двамата епископи. Не беше я видял, но бе твърде напрегнат тогава, за да забележи кой знае какво. Кралската съкровищница също беше тук, но тя вероятно щеше да е на горния етаж, в някой свод до спалнята на краля. За пореден път Филип се усети донякъде изпълнен с благоговение от заобикалящото го, но беше решил вече да не се плаши. Тези хора в изящните им халати, тези рицари, лордове, търговци и епископи, бяха просто хора. Повечето от тях не можеха да напишат много повече от имената си. Нещо повече, всички те бяха тук, за да получат нещо за себе си, но той, Филип, беше тук заради Бога. Мисията му, както и мръсното му кафяво расо, го поставяха над другите молители, а не под тях.

Тази мисъл му вдъхна кураж.

Вълна на напрежение премина през залата, когато на стълбището, водещо към горната зала, се появи свещеник. Всеки се надяваше, че това е знак, че кралят приема. Свещеникът размени тихо няколко думи с въоръжената стража, след което отново изчезна нагоре по стълбите. Стражът посочи един рицар от тълпата. Рицарят остави меча при охраната и се качи по стълбите.

Филип си помисли що за странен живот трябваше да живеят кралските духовници. Кралят трябваше да разполага с духовенство, разбира се, не просто за богослуженията, но за да вършат многото работа с четене и писане, свързана с управляването на кралството. Нямаше кой друг да го прави, освен клириците; малкото грамотни миряни не можеха да четат или пишат достатъчно бързо. Но нищо свято нямаше в живота на един кралски клирик. Братът на самия Филип, Франсис, бе избрал такъв живот и работеше за Робърт Глостър. „Трябва да го попитам какво е“, помисли си той. „Ако го видя някога отново“.

Скоро след като първият молител се качи горе, влязоха Хамли.

Филип надви подтика си веднага да отиде при тях. Все още не искаше да се знае, че имат споразумение. Загледа ги напрегнато, опитвайки се да разгадае мислите им по израженията. Реши, че Уилям изглежда обнадежден, Пърси сякаш бе притеснен, а Реган беше стегната като тетива на лък. След малко приорът стана и прекоси помещението колкото може по-безгрижно. Учтиво ги поздрави, а след това попита Пърси:

— Видяхте ли се с него?

— Да.

— И?

— Каза, че ще помисли над това през нощта.

— Но защо? — Беше разочарован и ядосан. — Какво има за мислене тук?

Пърси сви рамене.

— Питайте него.

Филип се вбеси.

— Добре, как изглеждаше — доволен или какво?

Реган отвърна:

— Според мен идеята да бъде освободен от дилемата му е допаднала, но е изпитал подозрение, че всичко звучи прекалено лесно.

Изглеждаше логично, но Филип все пак беше притеснен, че крал Стивън не се е вкопчил с две ръце в тази възможност.

— По-добре да не говорим повече — каза той след малко. — Не бива епископите да се досетят, че сме се споразумели против тях. Не и преди кралят да направи изявлението си. — Кимна учтиво и се отдалечи.

Върна се на каменната си скамейка. Опита се да си запълни времето с мисли какво ще направи, ако планът му подейства. Колко скоро щеше да започне строежът на новата катедрала? Зависеше от това колко бързо щеше да събере малко пари от новия си имот. Щеше да има доста много овце, а следователно руна за продан лете. Някои от хълмистите ферми щяха да са под рента, а повечето ренти се изплащаха скоро след жътвата. До есента можеха да се съберат достатъчно пари, за да наеме горски и майстор каменоделец и да започне да трупа дървен материал и камък. През това време работниците биха могли да започнат да копаят основите, под наставничеството на Том Строителя. Зидането можеше да почне някъде следващата година.

Беше чудесна мечта.

По стълбището със смущаваща бързина се качваха и слизаха придворни — крал Стивън работеше бързо този ден. Филип започна да се притеснява, че кралят може да приключи дневната си работа и да тръгне на лов, преди да пристигнат епископите.

Най-после дойдоха. Приорът бавно се изправи на крака, щом влязоха. Уейлрън изглеждаше напрегнат, но Хенри просто бе отегчен. За него това беше дребен проблем: дължеше подкрепа на събрата си, но изходът нямаше да е от голямо значение за него. За Уейлрън обаче изходът бе съдбоносен за плана му да построи замък — а един замък бе само стъпка в изкачването му нагоре по стълбата на властта.

Филип се колебаеше как да се отнесе към тях. Бяха се опитали да го изиграят и му се искаше да ги укори, да им каже, че е разкрил измяната им. Но това щеше да ги предупреди, че нещо се крои, а той искаше да не заподозрат нищо, тъй че кралят да утвърди компромиса, преди да са се усетили. Затова прикри чувствата си и се усмихна учтиво. Оказа се, че не е било нужно да се притеснява: пренебрегнаха го напълно.

Много скоро след това стражите ги повикаха. Хенри и Уейлрън първи се качиха по стълбището, последвани от Филип. Хамли се заизкачваха след тях. Сърцето на Филип бе в гърлото му.

Крал Стивън стоеше пред огъня. Днес изглеждаше по-енергичен и делови. Това беше добре: всякакво недоволство от страна на епископите щеше да го изнерви. Епископ Хенри продължи и застана до брат си край огъня, а всички останали се подредиха в редица в средата на стаята. Филип усети болка в дланите си и осъзна, че е впил ноктите на пръстите си в тях. Освободи ги с усилие.

Кралят заговори на епископ Хенри тихо, тъй че никой друг да не чуе. Хенри се намръщи и каза нещо също тъй нечуто. Поговориха няколко мига, после Стивън вдигна ръка, за да накара брат си да замълчи. И погледна към Филип.

Приорът си напомни, че кралят му бе заговорил вежливо предния път, когато го подкачи затова, че е притеснен и му каза, че харесва монах да се облича като монах.

Днес обаче нямаше учтивости. Кралят се покашля и заговори:

— Моят верен поданик, Пърси Хамли, днес става граф на Шайринг.

С крайчеца на окото си Филип видя как Уейлрън понечи да тръгне напред, сякаш за да протестира, но епископ Хенри го спря с бърз заплашителен жест.

Кралят продължи:

— От бившите графски владения Пърси ще притежава замъка, цялата земя, наета от рицари плюс цялата друга орна земя и ниско лежащи пасища.

Филип едва успя да сдържи вълнението си. Изглеждаше, че кралят е приел споразумението! Отново погледна крадешком към Уейлрън, чието лице беше олицетворение на безсилието.

Пърси коленичи пред краля и вдигна двете си ръце в молитвен жест. Кралят поднесе ръцете си над неговите.

— Обявявам теб, Пърси, за граф на Шайринг, да притежаваш и да се наслаждаваш на преждеспоменатите земи и приходи.

В отговор, Пърси заяви:

— Заклевам се във всичко свято да бъда ваш верен васал и да воювам за вас срещу всеки друг.

Стивън пусна ръцете на Пърси и той се изправи.

Стивън се обърна към останалите.

— Всички други земеделски земи, принадлежали на бившия граф, давам на… — Замълча за миг и запремества поглед от Филип към Уейлрън и обратно. — … Давам ги на приората на Кингсбридж, за строителството на новата катедрала.

Филип едва се сдържа да не изреве от радост — беше спечелил! Не успя да се овладее и лицето му засия от задоволство към краля. Погледна към Уейлрън. Беше стъписан до дъното на душата си. Дори не се опита да запази самообладание: устата му беше широко отворена, очите му бяха облещени и бе зяпнал в краля с откровено неверие. Погледът му се измести към Филип. Беше разбрал, че се е провалил и че Филип е облагодетелстваният от провала му, но не можеше да си обясни как е станало това.

Крал Стивън заяви:

— Приоратът Кингсбридж също така ще има правото да взима камък от графската кариера и дървен материал от горите му, без ограничения, за строителството на новата катедрала.

Гърлото на Филип пресъхна. Сделката не беше такава! Кариерата и гората трябваше да са притежание на приората, а Пърси трябваше да има само ловни права. Реган все пак бе променила условията. Сега Пърси щеше да притежава имота, а приоратът имаше правото само да взима дървен материал и камък. Разполагаше само с няколко секунди, за да реши дали да отхвърли цялото споразумение. Кралят продължаваше:

— В случай на разногласие, шерифът на Шайринг ще отсъжда, но страните ще имат правото да се обръщат към мен като последна инстанция.

Филип мислеше трескаво. Реган беше постъпила възмутително, но имаше ли значение? Сделката все пак му даваше повечето от това, което бе искал. В този момент кралят обяви:

— Вярвам, че това споразумение вече е одобрено от двете страни тук. — Вече нямаше време да реагира.

— Да, милорд кралю — заяви Пърси.

Уейлрън отвори уста, за да отрече, че е одобрил компромиса, но Филип го изпревари:

— Да, милорд кралю.

Епископ Хенри и епископ Уейлрън извърнаха глави и го зяпнаха. Израженията им издаваха пълно изумление, след като бяха осъзнали, че Филип, младият приор, който дори не беше съобразил да облече ново расо за пред кралския двор, беше сключил сделка с краля зад гърба им. След миг лицето на Хенри се отпусна в добродушна усмивка като на възрастен човек, победен на мерелс от хитроумно хлапе. Но погледът на Уейлрън беше злонамерен. Филип имаше чувството, че може да отгатне какво става в ума му. Епископът осъзнаваше, че е допуснал дълбоката грешка да подцени противника си и беше унизен. За Филип този момент компенсираше всичко: предателството, унижението, пренебрежението. Вдигна брадичка, рискувайки да извърши греха на гордостта и удостои Уейлрън с поглед, който казваше: „Ще трябва много да се постараеш, за да надхитриш Филип от Гуинед.“

— Нека Бартоломю, бившият граф, да бъде уведомен за решението ми — разпореди кралят.

Бартоломю беше в тъмница някъде наблизо, предположи Филип. Спомни си за онези деца, които живееха със слугата си в разрушения замък и го жегна чувство за вина, щом си помисли какво ли щеше да стане с тях сега.

Кралят освободи всички, освен брат си. Филип прекоси залата окрилен от възторг. Стигна до стълбищната площадка едновременно с Уейлрън и се отдръпна, за да го пропусне пръв. Епископът го прониза с отровен поглед. Когато заговори, гласът му беше изпълнен с жлъч и въпреки възторга, думите му го смразиха до костите. Маската на омраза отвори устата му и Уейлрън изсъска:

— Кълна се във всичко свято, никога няма да построиш църквата си.

После придърпа черния халат около раменете си и заслиза по стълбището.

Филип разбра, че си е създал враг за цял живот.