Кен Фолет
Устоите на Земята (32)

I

Работата свърши по пладне на деня на Свети Августин. Повечето строители посрещнаха звъна на обедната камбана с въздишка на облекчение. Обикновено работеха от сутрин до здрач шест дни седмично, тъй че имаха нужда от отдих преди светите дни. Джак обаче бе твърде увлечен в работата си, за да чуе камбаната.

Беше омаян от предизвикателството да сътворява меки закръглени форми от твърдия камък. Камъкът притежаваше своя собствена воля и ако се опиташе да го накара да направи нещо, което не иска, той щеше да се бори с него. Длетото му щеше да се изплъзва или да се забива прекалено дълбоко и да развали формите. Но успееше ли веднъж да разбере буцата скала пред себе си, би могъл да я преобрази. Колкото по-трудна бе задачата, толкова повече го очароваше. Започнал бе да усеща, че декоративните ваяния, искани от Том, са прекалено лесни. Зигзагообразните линии, ромбовете, волутите „кучешки зъб“, спиралите и простите корнизи го отегчаваха. Дори тези листа бяха доста сковани и еднообразни. Искаше му се да извае подобие на естествена зеленина, гъвкава и несиметрична, да копира различните форми на истинските листа, дъб, ясен и бук, но Том нямаше да му го позволи. Най-вече му се искаше да извая сцени от библейските истории, Адам и Ева, Давид и Голиат, Съдния ден, с чудовища, дяволи и голи хора. Но не смееше да помоли.

Най-сетне Том го накара да прекрати.

— Празник е, момче — рече той. — Освен това все още си ми чирак и искам да ми помогнеш да почистим. Всички инструменти трябва да се заключат преди обед.

Джак остави чука и длетото си и грижливо скъта в бараката на Том камъка, над който бе работил. После обиколи с него строежа. Другите чираци почистваха и метяха парчетата камъни, пясъка, буците засъхнал хоросан и дървените стърготини, с които беше осеяно наоколо. Том взе компасите и либелите си, Джак събра аршините и оловните му линии и двамата ги прибраха в бараката.

Вътре Том държеше дълги железни пръти с четвъртито сечение и съвсем прави, всички с еднаква дължина. Пазеха се в специален дървен сандък, който стоеше заключен. Служеха за измерване.

Докато обикаляха из строежа и прибираха дъските за бъркане на хоросан и лопатите, Джак мислеше точно за прътите.

— Колко е дълъг един прът? — запита той.

Някои от зидарите го чуха и се разсмяха. Често въпросите му им изглеждаха забавни. Едуард Дребосъка, дребен стар майстор зидар с набръчкана кожа и кривонос, рече:

— Един прът е дълъг колкото един прът. — И те се изсмяха отново.

Обичаха да дразнят чираците, особено когато това им даваше повод да покажат вещината си. Джак мразеше да се надсмиват на невежеството му, но се примиряваше с това, защото бе толкова любопитен.

— Не разбирам — каза той търпеливо.

— Един инч е един инч, един фут е един фут, а един прът е един прът — отвърна Едуард.

„Прът“ беше мерна единица, значи.

— Тогава колко фута има в един прът?

— Аха! Е, зависи. Осемнайсет в Линкълн. Шестнайсет в Източна Англия.

Том ги прекъсна с по-смислен отговор.

— На нашия строеж измервателните пръти са дълги петнайсет фута.

Жена зидарка на средна възраст подхвърли:

— В Париж изобщо не използват измервателни пръти. Там мерят с аршини.

Том заобяснява на Джак:

— Целият план на храма се гради на измервателните пръти. Донеси ми един и ще ти покажа. Време е да разбереш тези неща. — Даде на Джак ключа.

Джак отиде до сайванта и взе един железен прът. Беше доста тежък. Том обичаше да обяснява, а Джак обичаше да слуша. Организацията на строителния обект представляваше сложен план, като везмо по палто от брокат и колкото повече разбираше, толкова по-голяма възхита изпитваше.

Строителят стоеше при открития край на полудовършения олтар точно на мястото, където щеше да се издига куполът. Взе пръта и го положи на земята така, че да обхване крилото.

— От външната стена до колоната на аркадата е един прът разстояние. — После обърна пръта. — Оттам до средата на нефа е още един. — Обърна го отново и стигна до противоположната колона. — Нефът е широк колкото два пръта. — Още едно обръщане и стигна до стената на другото крило. — Цялата църква е широка четири пръта.

— Да — каза Джак. — А всеки просвет трябва да е с дължината на един прът.

Том като че ли леко се подразни.

— Кой ти каза това?

— Никой. Просветите на крилата са квадратни, тъй че ако са един прът широки, трябва да са един прът дълги. И просветите на нефа са със същата дължина като на крилата, очевидно.

— Очевидно — повтори Том. — Голям си философ. — В гласа му се долови смесица от гордост и раздразнение. Радваше се, че Джак разбира толкова бързо, но и се подразни, че тайнствата на зидарството може тъй лесно да се схванат от едно момче.

Джак беше твърде завладян от великолепната логика във всичко, за да обърне внимание на чувствата му.

— Тогава канцелът ще е дълъг колкото четири пръта — рече той. — А църквата ще е дванайсет пръта, като се довърши цялата. — Хрумна му нова мисъл. — А колко ще е висока?

— Шест пръта висока. Три за аркадата, един за галерията и един за подпокривните прозорци.

— Но какъв е смисълът всичко да се мери с тези пръти? Защо не се строи безредно, като къща?

— Първо, защото така е по-евтино. Всички арки на аркадата са еднакви, тъй че можем да използваме повторно кофражите им. Колкото по-малко различни размери и форми камък ни трябват, толкова по-малко модели трябва да правя. И прочие. Второ, така се опростява всеки аспект на това, което правим, от първоначалния план — всичко е основано на квадратната зидарска мярка — до боядисването на стените. Тъй е по-лесно е да се пресметне колко вар ще ни трябва. А когато нещата са опростени, по-малко грешки се правят. Най-скъпата част на едно строителство са грешките. Трето, когато всичко е основано на една мярка, на измерителен прът в случая, църквата просто изглежда добре. Пропорцията е в сърцевината на красотата.

Джак кимна омаян. Усилието да се контролира една толкова амбициозна и сложна дейност като строене на катедрала беше безкрайно опияняваща. Идеята, че принципите за еднаквост и повторяемост едновременно опростяват строежа и водят до хармонична конструкция, бе съблазнителна. Но не беше много сигурен дали пропорцията е в сърцевината на красотата. Имаше вкус към диви, разпилени, безредни неща: високи планини, стари дъбове, косата на Алиена.

 

 

Изяде храната си лакомо, но набързо, а после напусна селото и се запъти на север. Денят бе топъл, в разгара на лятото, и той беше бос. Откакто с майка си бяха дошли, за да заживеят в Кингсбридж завинаги и беше станал работник, с радост се връщаше от време на време в леса. В началото прекарваше времето си в усилия да се отърве от излишната си енергия, бягаше и скачаше, катереше се по дърветата и стреляше с прашката си по диви патици. Продължи така, докато свикне с новото по-високо и силно тяло, което вече имаше. Това обаче му бе омръзнало. Сега, докато обикаляше из гората, си мислеше за разни неща: защо пропорцията трябваше да е красива, как сградите стоят прави и какво ли ще е да погали гърдите на Алиена.

Беше я обожавал от разстояние толкова години. Трайният му образ за нея се бе загнездил от времето, когато я видя за пръв път. Тогава тя слезе по стълбите в залата в Ърлскасъл, а той си бе помислил, че е принцеса от приказките. Ала тя бе все тъй далечна. Говореше с приор Филип, с Том Строителя, с Малахи Евреина и с други богати и властни хора на Кингсбридж, но Джак никога нямаше повод да я заприказва. Само я наблюдаваше, докато се моли в църквата или язди кончето си през моста, или седи на слънцето пред къщата си, облечена в скъпи кожи зиме и в най-тънък лен лете, с буйната й коса, обрамчила красивото й лице. Преди да си легне да спи си мислеше какво ли ще да е ако можеше да свали онези дрехи от нея и да я види гола, и да я целуне леко по меките устни.

В последните няколко седмици бе започнал да става неудовлетворен и потиснат от това безнадеждно бленуване. Това, че я вижда от разстояние или подслушва разговорите й с други хора и си представя как се люби с нея, вече не стигаше. Нуждаеше се от нещо истинско.

Имаше няколко момичета на неговата възраст, които можеха да му дадат нещо истинско. Между чираците охотно се говореше кои от младите жени в Кингсбридж са похотливи и какво точно би позволила всяка от тях да й направи един младеж. Повечето бяха твърдо решени да останат девици докато се омъжат, според ученията на Църквата, но имаше някои неща, които можеш да правиш и пак да си останеш девствена, или така поне твърдяха чираците. Всички момичета смятаха Джак за малко странен — навярно бяха прави, чувстваше той — но една-две от тях намираха тази негова странност за привлекателна. Една неделя след църквата беше подхванал разговор с Едит, сестрата на негов приятел чирак. Но когато заговори как обича да дяла камък, тя започна да се кикоти. Следващата неделя бе излязъл да се поразходи из полето с Ан, русокосата дъщеря на шивача. Не беше говорил много, но я беше целунал, а после предложи да легнат в една нива със зелен ечемик. Пак я беше целунал и погали гърдите й, а тя се отзова на целувката му с охота. Но след малко се отдръпна от него и каза:

— Коя е тя?

Джак в същия момент си бе помислил за Алиена и все едно, че гръм го удари. Опитал се бе да го отклони и понечи да я целуне отново, но тя извърна лицето си и каза:

— Която и да е, късмет има момичето.

Върнаха се заедно до Кингсбридж, а на раздяла Ан го посъветва:

— Не си хаби времето да се опитваш да я забравиш. Няма смисъл. Тя е тази, която искаш, тъй че по добре се опитай и си я вземи. — Усмихна му се мило и добави: — Имаш хубаво лице. Може пък да не е толкова трудно, колкото си мислиш.

Добротата й го накара да се почувства зле, още повече защото бе едно от момичетата, за които чираците приказваха, че са похотливи и той бе казал на всички, че ще се опита да я опипа. Сега тази история му изглеждаше толкова детинска, че го хвана срам. Но ако й беше казал името на жената, която е в ума му, Ан едва ли щеше да го окуражава толкова. Джак и Алиена бяха може би най-невъзможната двойка. Алиена бе на двайсет и две години, а той — на седемнайсет. Тя беше дъщеря на граф, а той — копеле. Тя беше богат търговец на вълна, а той — беден чирак. Още по-лошо, тя беше прочута с многото ухажори, които бе отхвърлила. Всеки представителен млад благородник в графството и всеки най-голям син на процъфтяващ търговец бе идвал в Кингсбридж да я ухажва и всички се бяха връщали разочаровани. Тогава какъв шанс имаше Джак, който нямаше нищо да предложи, освен „хубаво лице“?

Между него и Алиена имаше едно общо нещо: и двамата обичаха гората. В това отношение бяха особени: повечето хора предпочитаха безопасността на полето и селата и стояха далече от леса. Но Алиена често се разхождаше из горите край Кингсбридж и си имаше едно любимо закътано местенце, където обичаше да спре и да поседи. Виждал я беше веднъж-дваж. Тя не беше го забелязала — Джак стъпваше безшумно, както се бе научил в детството си, когато трябваше да си намира храна.

Запътил се беше към поляната й без никаква представа какво ще прави, ако я намери там. Знаеше какво му се иска да стори: да легне до нея и да гали тялото й. Можеше да й говори, но какво щеше да й каже? Лесно беше да говори на момичета на неговата възраст. Беше подразнил Едит с думите: „Изобщо не вярвам на ужасните неща, които брат ти казва за тебе“ и тя, разбира се, бе поискала да разбере какви са тези ужасни неща. А с Ан беше по-прям: „Искаш ли да се поразходим из нивите този следобед?“ Но щом се опиташе да измисли начална фраза за Алиена, нищо не му идваше на ума. Неволно продължаваше да мисли за нея като за човек от друго поколение. Беше толкова сериозна и отговорна. Знаеше, че невинаги е била такава: на седемнайсет изглеждаше много игрива. Оттогава бе преживяла ужасни неприятности, но онова игриво момиче все трябваше да е останало скрито някъде в днешната строга жена. За Джак това само я правеше още по-обаятелна.

Приближаваше се до кътчето й. Гората бе затихнала в дневния пек. Движеше се безшумно през храстите. Искаше да я види, преди да го е видяла тя. Още не беше сигурен дали щеше да намери смелост да я доближи. Най-много го беше страх да не я ядоса. Беше я заговорил още първия ден, в който се върна в Кингсбридж, в Петдесетницата, по време на която всички доброволци бяха дошли да работят на катедралата и тогава бе казал нещо неуместно, заради което почти не я бе разговарял от четири години. Не искаше да направи същата грешка сега.

Малко по-късно надникна иззад ствола на един бук и я видя.

Беше си избрала необичайно красиво място. Имаше малък водопад, който се изливаше в дълбоко езерце, с обрасли с мъх камъни наоколо. Слънцето огряваше бреговете му, но на една-две крачки навътре буковете правеха сянка. Там седеше Алиена, зачетена в книга.

Джак се изуми. Жена? Да чете книга? На открито? Единствените хора, които четяха книги, бяха монасите, а и малцина от тях четяха нещо друго, освен требниците си. При това книгата беше необичайна — много по-малка от томовете в манастирската библиотека, сякаш бе направена специално за жена или за някой, който иска да я разнася тук и там. Беше толкова изненадан, че забрави за свяна си. Шмугна се през храстите, излезе на полянката и запита:

— Какво четеш?

Тя подскочи и го погледна със страх в очите. Осъзна, че я е изплашил. Почувства се ужасно неловко и се притесни, че отново е постъпил грешно. Дясната й ръка посегна към левия ръкав и той си спомни, че някога там носеше нож. Сигурно още правеше така. След миг тя го разпозна и страхът изчезна толкова бързо, колкото бе дошъл. Успокои се и за негов срам като че ли изглеждаше леко раздразнена. Почувства се като натрапник и бе готов да се обърне и да се скрие обратно в леса. Но това щеше да го лиши от възможността да я заговори отново някога, затова се задържа, понесе недружелюбния й поглед и промълви:

— Извинявай, че те уплаших.

— Не ме уплаши — отвърна бързо тя.

Знаеше, че не е вярно, но нямаше да спори с нея. Повтори въпроса си:

— Какво четеш?

Тя погледна подвързаното томче на коляното си и изражението й отново се промени. Този път стана тъжно.

— Баща ми намери тази книга в последното си пътуване в Нормандия. Донесе я у дома за мен. Няколко дни по-късно го затвориха в тъмницата.

Джак се приближи плахо и надникна към отворената страница.

— На френски е.

— Как разбра? — изненада се тя. — Можеш ли да четеш?

— Да… но си мислех, че всички книги са на латински.

— Почти всички. Но тази е различна. Казва се „Роман за Александър“.

А Джак си мислеше: „наистина го правя! Аз говоря с нея! Това е чудесно! Но какво да кажа след това? Как да направя така, че да продължи?“ Успя да изрече:

— Мм… а за какво е?

— Това е историята за един крал, наречен Александър Велики и как завладял дивни земи на изток, където растат скъпоценни камъни и лози и растения могат да говорят.

Джак вече бе достатъчно заинтригуван, за да забрави притеснението си.

— Как говорят растенията? Имат ли усти?

— Не пише.

— Мислиш ли, че историята е вярна?

Погледна го с интерес и той се втренчи в красивите й тъмни очи.

— Не знам. Винаги се чудя дали историите са верни. Повечето хора не ги интересува — просто ги обичат.

— Освен свещениците. Те винаги смятат, че светите истории са верни.

— Е, те, разбира се, наистина са верни.

Джак беше скептичен към светите истории, както към всички други. Но майка му, която го бе научила на скептицизъм, също тъй го бе научила да бъде дискретен, тъй че не възрази. Стараеше се да не поглежда към гърдите на Алиена, които оставаха на ръба на полезрението му. Знаеше, че ако сведе очи, тя ще разбере къде гледа. Помъчи се да измисли какво друго да каже.

— Аз знам много истории. Знам „Песента за Роланд“ и „Поклонението на Уилям от Оранж“…

— В какъв смисъл ги знаеш?

— Мога да ги рецитирам.

— Като менестрел?

— Какво е „менестрел“?

— Човек, който обикаля и разказва истории.

Беше ново понятие за Джак.

— Никога не съм чувал за такива хора.

— Във Франция има много от тях. Като дете съм пътувала през морето с баща ми. Обичах менестрелите.

— Но какво правят те? Просто стоят на улицата и разказват истории ли?

— Зависи. Идват в залата на господаря на пировете. Правят представления на пазари и панаири. Забавляват поклонниците извън църквите. Великите барони понякога имат свои менестрели.

На Джак му хрумна, че не само й приказва, а водеше разговор с нея, какъвто не можеше да проведе с никое друго момиче в Кингсбридж. Сигурен беше, че освен майка му двамата с Алиена бяха единствените хора в града, които знаеха за френските романси. Имаха общи интереси и ги обсъждаха. Мисълта бе толкова възбуждаща, че изтърва нишката на разговора и се почувства глупаво.

За щастие тя продължи.

— Обикновено менестрелът свири на цигулка, докато декламира историята. Свири бързо и високо, когато има битка, бавно и сладко, когато двама души са влюбени, скокливо в смешната част.

Идеята хареса на Джак: музикален фон, който подсилва важните моменти в историята.

— Жалко, че не мога да свиря на цигулка.

— Наистина ли можеш да рецитираш истории? — попита тя.

Не можеше да повярва, че наистина се интересува за него, че му задава въпроси за него самия! А лицето й ставаше още по-красиво, оживено от любопитството.

— Майка ми ме научи — отвърна той. — Живеехме в гората, само двамата. Разказвала ми е историите многократно.

— Но как може да ги помниш? За някои от тях са нужни дни, докато се разкажат.

— Не знам. Същото е като да знаеш пътя си през гората. Не помниш цялата гора, но където и да си, знаеш накъде да отидеш след това. — Надникна отново в книгата й и нещо го порази. Седна на тревата до нея, за да види по-отблизо. — Римите са различни.

Тя не го разбра.

— В какъв смисъл?

— По-добри са. В „Песен за Роланд“ думата „меч“ се римува с „конче“ или със „скок“, или със „смел“. В твоята книга „меч“ се римува с „далеч“, но не с „конче“, „здрач“, а не със „скок“, „вречен“, а не със „смел“. Съвсем различно римуване. Но е по-добро, много по-добро. Харесват ми тези рими.

— Би ли… — Изглеждаше неуверена. — Би ли ми изрецитирал малко от „Песен за Роланд“?

Джак се отдръпна леко, за да може да я съзерцава. Напрегнатият й поглед и искрицата нетърпение в омайните й очи го задавиха от вълнение. Преглътна с усилие и започна:

„Карл, кралят наш, прославен император,

седемгодишен бой води в Испания:

Високата земя бе завладяна,

чак до морето замък не остана.

Стена и град неразрушени няма,

на хълм един град Сарагоса само.

А там е цар Марсили, който Бога мрази,

на Мохамед и Аполон се кланя;

но няма той от зло да се опази. Аой.“^[1]

Джак замълча, а Алиена възкликна:

— Знаеш я! Наистина я знаеш! Също като менестрел!

— Разбираш какво имах предвид за римите, обаче.

— Да, но все едно, аз обичам историите — отвърна тя. Очите й светеха от радост. — Кажи ми още малко.

Джак имаше чувството, че ще припадне от щастие.

— Щом искаш — промълви той отмалял. Погледна я в очите и започна втория куплет.