Кен Фолет
Устоите на Земята (15)

II

Филип все още не бе привикнал да спи сам. Липсваше му спарения въздух на спалното помещение, звука от другите хора, докато се въртяха и хъркаха, бъркотията, когато някой от старите монаси станеше, за да отиде до нужника, последван обикновено от другите стари монаси, редовна процесия, която винаги разсмиваше младите. Да е сам не го притесняваше на стъмване, когато бе уморен до смърт. Но посред нощ, разбуден напълно от службата, откриваше, че му е трудно да заспи отново. Вместо да се върне в голямото меко легло — беше малко смущаващо колко бързо започна да свиква с него — обикновено разпалваше огъня и четеше на свещ, коленичеше да се помоли или просто седеше и мислеше.

А за мислене имаше много. Финансите на манастира се оказаха по-зле, отколкото бе предполагал. Главната причина беше може би в това, че цялата организация докарваше твърде малко пари в брой. Приоратът притежаваше огромни площи земя, но много ферми бяха отдадени за ниски ренти и на дългогодишни договори, а някои наематели си плащаха рентата в натура — толкова чували брашно, толкова каци с ябълки, толкова товара ряпа. Фермите, които не бяха отдадени под наем, се работеха от монасите, но те като че ли никога не успяваха да произведат излишъци храна за продан. Другият главен източник на доходи на приората бяха църквите, които притежаваше и от които получаваше десятъците. За жалост повечето от тях бяха под властта на сакриста и на Филип му беше трудно да разбере точно колко и какво се получаваше и се харчеше там. Нямаше никакви писани сметки. Ясно бе обаче, че доходът на сакриста бе твърде малък или ръководенето му беше твърде лошо, за да поддържа катедралната църква в добро състояние, въпреки че през годините бе събрал впечатляваща колекция от златна утвар и украси със скъпоценни камъни.

Филип нямаше да може да се добере до всички подробности, докато не намереше време да обиколи разхвърляните надалече манастирски имоти, но общата картина вече му се изясняваше. Старият приор пък от няколко години беше заемал от лихварите в Уинчестър и Лондон, просто за да покрива ежедневните разходи. Филип доста се беше потиснал, когато разбра колко е лошо положението.

Но докато мислеше и се молеше, решението започна да се прояснява. Съставил си бе тристепенен план. Щеше да започне с налагането на личен контрол над манастирските финанси. В момента всеки един от главните манастирски служители контролираше своята част от собствеността и изпълняваше длъжността си с прихода от тази собственост — икономът, сакристът, отговорникът за гостите, наставникът на послушниците и инфирмарият, всички те имаха „своите“ ферми и църкви. Естествено, никой от тях нямаше изобщо да признае, че разполага с твърде много пари и ако имаха някакъв излишък, щяха естествено да се погрижат да го изразходят от страх, че нещо може да им се отнеме. Филип бе решил да назначи нов висш служител, касиер, чиято работа щеше да е прибирането без никакви изключения на всички пари, дължими на приората, а след това да раздава на всеки от висшите монаси точно толкова, колкото бе необходимо.

Касиерът естествено щеше да е някой, на когото Филип можеше да се довери. В началото бе склонен да повери длъжността на Кътбърт Белоглавия, иконома. Но после си спомни за омерзението, което старият брат изпитваше към записването на неща. Това не бе добре. Отсега насетне всички приходи и разходи щяха да се записват в една голяма книга. Ето как реши да назначи младия магерник, брат Милий, за касиер. Другите висши манастирски служители нямаше да харесат идеята, който и да получеше работата, но не те бяха приори, а и все едно, мнозинството монаси, които знаеха или подозираха, че приоратът е в беда, щяха да подкрепят реформите.

Когато установеше контрол над парите, Филип щеше да приложи втория етап от плана си.

Всички отдалечени ферми щяха да се отдадат под рента за пари. Това трябваше да сложи край на безкрайния превоз на стоки на дълги разстояния. Имаше един имот на приората в Йоркшир, който плащаше „рента“ от дванайсет агнета и добросъвестно ги изпращаше чак до Кингсбридж всяка година, въпреки че цената на превоза бе по-висока от цената на агнетата, а и все едно, половината от тях умираха по пътя. В бъдеще само най-близките ферми щяха да произвеждат храна за манастира.

Замислил бе също така да промени сегашната система, при която всяка ферма произвеждаше по малко от всичко — малко зърно, малко месо, малко мляко и тъй нататък. Филип беше смятал години наред, че това е разхитително. Всяка ферма успяваше да произведе достатъчно от всяка стока единствено за собствените си нужди — или може би щеше да е по-вярно да се каже, че всяка ферма винаги успяваше да изразходи почти всичко, което произведеше. Филип искаше отделните ферми да се съсредоточат върху едно нещо. Цялото зърно щеше да се отглежда в група села в Съмърсет, където приоратът също тъй притежаваше няколко мелници. Тучните планински склонове на Уилтшир щяха да пасат добитък за масло и телешко месо. Малкият скит „Свети Джон в леса“ щеше да отглежда кози и да прави сирене.

Но най-важният замисъл на Филип бе да превърне всички средни ферми — тези с бедна или не дотам добра почва, особено хълмистите имоти — в стопанства за отглеждане на овци.

Бе прекарал момчешките си години в манастир, който гледаше овце — всеки гледаше овце в тази част на Уелс — и беше видял как цената на вълната се покачва бавно, но стабилно, година след година, още откакто се помнеше, та чак до сега. Овцете с времето щяха окончателно да решат проблема с парите на приората.

Това беше вторият етап от неговия план. Третият етап бе да събори катедралната църква и да построи нова.

Сегашната църква беше стара, грозна и непрактична. А фактът, че северозападната кула се беше срутила, показваше, че може би цялата постройка е изградена слаба. Съвременните църкви бяха по-високи, по-дълги и — най-важното — по-леки. Освен това бяха планирани да могат да показват важни гробници и свети реликви, които поклонниците идваха да видят. В последно време катедралите все повече и повече имаха допълнителни малки олтари и параклиси, посветени на отделни светци. Една добре планирана църква, която да обслужва умножаващите се изисквания на днешното мирянство, щеше да привлича повече богомолци и поклонници, отколкото Кингсбридж можеше да привлече в момента. А заедно с това можеше да се самоиздържа в дългосрочен план. Когато Филип поставеше манастирските финанси на здрава основа, щеше да построи нова църква, която да символизира възраждането на Кингсбридж.

Щеше да бъде неговото върховно постижение.

Смяташе, че след около десет години ще разполага с достатъчно пари, за да започне пресъграждането. Мисълта бе доста обезкуражаваща — тогава щеше да е почти на четирийсет! Но се надяваше поне, че след около година ще може да си позволи план за ремонт, който да направи някъде след по-другата Петдесетница сегашната сграда достойна за уважение, ако не и впечатляваща.

След като вече имаше план, се почувства отново бодър и изпълнен с оптимизъм. Докато размишляваше над подробностите, чу смътно далечно кънтене, подобно на блъскане по голяма врата. Зачуди се дали някой не се е разбудил и раздвижил из спалното или портиците. Предположи, че ако имаше някаква неприятност, много скоро щеше да го разбере и мислите му отново се върнаха на наемите и десятъците. Друг важен източник на богатство за манастирите бяха даровете от родителите на момчета, които ставаха послушници, но трябваше да се привлекат подходящите послушници, от които имаше нужда манастирът за едно процъфтяващо училище…

Размислите му отново бяха прекъснати, този път от по-силен грохот, от който къщата му всъщност леко се разтърси. Това определено не беше тропане по врата, помисли си той. Какво ли ставаше там отвън? Отиде до прозореца и отвори капака. Студеният въздух лъхна вътре и го накара да потрепери. Погледна навън към църквата, катедралния съвет, вътрешния двор с портиците, спалното и кухненските сгради зад тях. Всичко изглеждаше мирно на лунната светлина. Въздухът бе толкова мразовит, че зъбите го заболяха, щом вдиша. Но и още нещо имаше във въздуха. Той подуши. И долови миризма на пушек.

Намръщи се притеснено, но не можа да види никакъв огън.

Отдръпна се и подуши отново с мисълта, че може да му е замирисало на пушек от собствената му камина, но не беше това.

Озадачен и разтревожен, бързо нахлузи ботушите си, награби си наметалото и излезе тичешком от къщата.

Миризмата на пушек стана по-силна, когато забърза през моравата към вътрешния катедрален двор. Нямаше съмнение, че нещо в манастира гори. Първата му мисъл бе за магерницата — почти всички пожари започваха в кухните. Затича през прохода между южния трансепт и катедралния съвет, а след това през квадратния двор с портиците. Денем щеше да мине през трапезарията към кухненския двор, но нощем тя беше заключена, затова излезе през арката в южния портик и зави надясно към задната стена на кухнята. Тук нямаше никакви признаци за пожар, нито в пивоварната или в пекарната, а миризмата вече понамаля. Потича още малко и погледна иззад ъгъла на пивоварната над моравата към къщата за гости и конюшните. Там всичко изглеждаше тихо и мирно.

Възможно ли бе пожарът да е в спалното помещение? То беше единствената друга сграда с камина. Мисълта го ужаси. Докато се връщаше в църковния двор, си представи грозната картина с монасите в постелите им, задушени от дима и в безсъзнание, докато всичко наоколо им е в пламъци. Затича към вратата на спалното. Щом стигна до нея, тя се отвори и Кътбърт Белоглавия пристъпи навън с лоена свещ в ръката.

— Надушваш ли го? — запита припряно старият брат.

— Да… Монасите добре ли са?

— Тук няма никакъв огън.

Филип въздъхна облекчено. Стадото му поне беше в безопасност.

— Къде тогава?

— А магерницата? — попита Кътбърт.

— Не… Проверих там.

След като вече се бе уверил, че никой не е в опасност, започна да се притеснява за имота. Тъкмо беше мислил за финансите и знаеше, че не може да си позволи точно сега ремонт на сгради. Погледна към църквата. Видя ли някаква червена светлина зад прозорците или така му се стори?

— Кътбърт, вземи църковния ключ от сакриста.

Кътбърт го беше изпреварил.

— У мен е.

— Браво!

Двамата забързаха по източния портик към южната врата. Икономът бързо отключи. Щом отвори, димът изригна навън.

Сърцето на Филип спря за миг. Как можеше църквата му да се е подпалила?

Пристъпи вътре. В началото гледката бе объркваща. На пода на храма, около олтара и в южния трансепт, горяха няколко огромни парчета дърво. Откъде бяха дошли? Как бяха вдигнали толкова много пушек? И какъв беше този оглушителен рев като от много по-голям пожар?

— Виж горе! — извика Кътбърт.

Филип вдигна очи и въпросите му получиха отговор. Таванът гореше яростно. Зяпна го с ужас: все едно, че гледаше ада отдолу. Повечето от изрисувания таван вече го нямаше, виждаха се триъгълниците от покривните греди, почернели и пламнали, а пламъците и димът подскачаха и се вихреха като в пъклен танц. Филип стоеше вцепенен и стъписан, докато вратът го заболя от гледането нагоре. След това се съвзе.

Притича до средата, застана пред олтара и се огледа. Целият покрив гореше, от западната врата до източния край и по двата трансепта. За миг си помисли в паника: „Как ще занесем вода дотам?“ Представи си редица от монаси, тичащи по галерията с ведра и моментално осъзна, че щеше да е невъзможно: дори да разполагаше със сто души за тази работа, нямаше да могат да занесат до горе достатъчно количество вода, за да потушат кипящия ад. Целият покрив ще бъде унищожен, осъзна той със свито сърце. А дъждът и снегът щяха да падат в църквата, докато намереше пари, за да направи нов.

Оглушителен трясък го накара отново да вдигне очи. Точно над него един огромен мертек бавно се изместваше на една страна. Щеше да се стовари отгоре му. Бързо притича назад в южния трансепт, където Кътбърт стоеше и гледаше уплашено.

Цяла секция от тавана, три триъгълника от греди и талпи с накованите по тях оловни листове, пропадаше. Двамата мъже гледаха слисани, съвсем забравили за собствената си безопасност. Покривът падна върху една от големите кръгли арки там, където корабът се пресичаше с двата трансепта. Огромната тежест на рухващо дърво и олово пропука каменната зидария на арката с протяжен звук, подобно на гръмотевица. Всичко стана бавно — гредите се смъкнаха бавно, арката се пропука бавно и разбитата зидария бавно пропадна във въздуха. Освободиха се нови подпокривни греди, а след това, с шум като бавен и пронизителен гръм, цяла секция от северната стена на източната част с олтара се разтресе и се плъзна настрани в северния трансепт.

Филип беше ужасен. Гледката с разрушаването на такава могъща сграда бе стъписваща. Беше все едно да гледаш как пропада планина или как речен бързей изведнъж пресъхва. Всъщност никога не бе си и помислял, че такова нещо може да се случи. Трудно можеше да повярва на очите си. Чувстваше се напълно объркан и не знаеше какво да прави.

Кътбърт го дърпаше за ръкава.

— Да се махаме! — изрева в ухото му.

Филип не можеше да се откъсне от мястото си. Спомни си, че бе предвидил десет години строги ограничения и тежък труд, за да върне манастира на здрава финансова основа. Сега изведнъж се оказваше, че трябва да построи нов покрив и нова северна стена, а навярно и още, ако разрушението продължеше… Това е работа на дявола, помисли си той. Как иначе можеше да се подпали покривът в мразовита януарска нощ?

— Ще ни убие! — крещеше му Кътбърт и нотката на чисто човешки страх в гласа му докосна сърцето на младия приор. Извърна лице от пламъците и двамата изтичаха навън в църковния двор.

Монасите се бяха събудили и се измъкваха един по един от спалното. На излизане всеки от тях искаше да се спре и да погледне към храма. Милий Магерника стоеше до вратата и ги подканяше да тръгнат по-бързо, за да се избегне струпване, като ги насочваше към южния край на двора, надалеч от горящата сграда. По средата на пътеката стоеше Том Строителя и ги упътваше да завият и да излязат изпод арката. Филип го чу да нарежда:

— Идете в къщата за гости — стойте далече от църквата!

Помисли си, че това е прекалена предпазливост — тук в църковния двор щяха да са в пълна безопасност, нали? Но пък нямаше да навреди и може би бе разумна мярка. „Всъщност, аз самият може би трябваше да се сетя за това“, каза си приорът.

Но предпазливостта на Том го накара да се зачуди докъде можеше да се разпространи разрушението. Щом портиците не бяха напълно безопасни, какво можеше да стане с катедралния съвет? Там, в една малка странична стаичка с дебели каменни стени и без прозорци, пазеха обкован с желязо дъбов сандък с малкото пари, които имаха, скъпоценната утвар, манастирските вули и актовете за собственост. След малко зърна ковчежника Алън, млад монах, който работеше със сакриста и се грижеше за украсите. Филип го повика.

— Съкровището трябва да се изнесе от катедралния съвет… къде е сакристът?

— Няма го, отче.

— Иди го намери и вземи ключовете, после изнесете съкровището от съвета и го отнесете в къщата за гости. Живо!

Алън затича. Филип се обърна към Кътбърт.

— Иди се погрижи да направи каквото му казах.

Кътбърт кимна и тръгна след младежа.

Приорът погледна назад към църквата. За няколкото мига, докато беше отклонил вниманието си, огънят бе забушувал още по-яростно и сега светлината на пламъците грееше ярко във всички прозорци. Сакристът трябваше да е помислил за съкровището, вместо да спасява кожата си толкова припряно. Имаше ли още нещо забравено? Мъчеше се да мисли подредено, докато всичко ставаше толкова бързо. Монасите се оттегляха на безопасно, за съкровището се бяха погрижили…

Бе забравил светеца.

В далечния източен край на църквата, оттатък епископския трон, се намираше каменната гробница на Свети Адолфус, ранен английски мъченик. В криптата се съхраняваше дървеният ковчег с мощите му. Периодично капакът на каменния саркофаг се вдигаше, за да се изложи на показ ковчега. Адолфус не бе толкова популярен както някога, но в стари времена болни хора чудодейно се бяха изцерявали, като докоснат гробницата. Останките на светец можеха да привличат много миряни, да предизвикват поклонения. Носеха толкова пари, че колкото и срамно да беше, някои монаси дори крадяха свещени реликви от други църкви. Филип бе намислил да съживи интереса към Адолфус. Трябваше на всяка цена да го опази.

Щеше да му е нужна помощ, за да се вдигне капака на саркофага и да се пренесе ковчега. Сакристът трябваше и за това да е помислил. Но го нямаше никакъв. Следващият монах, който се появи от спалното, се оказа Ремигий, високомерния помощник-приор. Той трябваше да свърши работа. Филип го повика настрани и рече:

— Помогни ми да спасим мощите.

Светлозелените очи на Ремигий гледаха с боязън към горящата църква, но след миг колебание последва приора през източния портик, а после — през вратата.

Вътре Филип спря. Само няколко мига бяха изтекли, откакто бе избягал навън, но пожарът се беше разраснал много бързо. Усети смъдене в ноздрите си, което му напомни за горящ катран и се досети, че таванските греди трябваше да са промазани, за да не изгниват. Въпреки пламъците, като че ли имаше студен вятър: димът излизаше през зейналите в покрива дупки, а огънят притегляше студен въздух в църквата през прозорците. Издигащото се нагоре течение загръщаше пожара. На църковния под се сипеха нажежени въглени, а няколко горящи на покрива по-големи греди изглеждаха готови да се срутят всеки момент. Досега Филип се беше тревожил първо за монасите и след това за манастирската собственост, но сега за първи път се уплаши за себе си и се поколеба да навлезе в бушуващия ад.

Колкото по-дълго изчакваше, толкова по-голям ставаше рискът. А и ако мислеше много, щеше съвсем да изгуби кураж. Надигна полите на расото си, извика „След мен!“ и затича в трансепта. Заобикаляше малките огньове по пода и очакваше всеки момент да го премаже някоя падаща греда. Тичаше, а сърцето му бе скочило в гърлото и имаше чувството, че ще закрещи от напрежение. После изведнъж се озова в безопасното крило от другата страна.

Спря се за миг. Крилата бяха с каменни сводове и тук нямаше огън. Ремигий беше до него. Филип си пое дъх и закашля, щом димът стигна до гърлото му. Прекосяването на трансепта им беше отнело едва няколко мига, но му се беше сторило по-дълго от нощна литургия.

— Ще ни убие! — изкрещя Ремигий.

— Господ ще ни опази — отвърна Филип. И си помисли: „Защо ме е страх тогава?“

Не му беше време за теология.

Тръгна по трансепта и зави на ъгъла към канцела, като се държеше от външната страна на крилото. Усети горещината от дървените столове, които горяха буйно в средата на хора и го жегна болка от загубата: бяха скъпа изработка и покрити с красива дърворезба. Бързо ги изключи от ума си и се съсредоточи над текущата задача. Затича през канцела към източния край.

Гробницата на светеца беше по средата на църквата. Представляваше голям каменен саркофаг, поставен върху нисък плинт. Филип и Ремигий трябваше да вдигнат каменния капак, да го изместят настрани, да извадят ковчега от саркофага и да го отнесат до крилото, докато покривът над тях се разпадаше. Филип погледна брата си. Изпъкналите зелени очи на помощник-приора се бяха разширили от страх. Потисна собствения си страх заради Ремигий.

— Ти взимаш онзи край, аз — тоя — посочи той и без да дочака съгласие затича към гробницата.

Ремигий го последва.

Застанаха при двата края, хванаха тежкия капак и се опитаха да го надигнат.

Капакът не помръдна.

Филип осъзна, че трябваше да вземе повече монаси. Не беше спрял замалко да помисли. Но вече бе много късно: ако излезеше навън да повика още помощ, трансептът можеше да се окаже непроходим на връщане. Но не можеше да остави тук мощите на светеца. Една греда можеше да падне и да разбие саркофага, след това дървеният ковчег щеше да пламне и пепелта да се разпилее от вятъра — ужасно светотатство и огромна загуба за катедралата.

Хрумна му идея. Премести се от едната страна на саркофага и прикани Ремигий да застане до него. Коленичи, опря двете си ръце в надвисналия ръб на капака и натисна нагоре колкото сили имаше. Когато Ремигий направи същото, капакът се повдигна. Бавно, двамата го вдигнаха по-нависоко. Филип трябваше да се надигне на едно коляно и Ремигий го последва; после двамата се изправиха. Когато капакът застана вертикално, го избутаха още малко и той се прекатури, падна на пода от другата страна на гробницата и се разцепи на две.

Ремигий погледна вътре. Ковчегът беше в добро състояние, дървото все още изглеждаше здраво, а железните му дръжки — само повърхностно потъмнели. Филип застана в единия край, наведе се и сграбчи две дръжки. Ремигий направи същото в другия край. Вдигнаха ковчега на половин педя, но се оказа много по-тежък, отколкото беше очаквал и след малко Ремигий пусна своя край с думите:

— Не мога… по-стар съм от теб.

Филип преглътна яда си. Ковчегът вероятно беше обшит отвътре с олово. Но след като вече бяха счупили капака на гробницата, ковчегът беше още по-уязвим от преди.

— Ела тук — каза той на помощника си. — Ще се опитаме да го изправим на едната страна.

Ремигий заобиколи саркофага и застана до него. Всеки от двамата хвана по една от подаващите се дръжки и надигнаха. Краят тръгна нагоре сравнително лесно. Вдигнаха го над нивото на горницата на саркофага, след това тръгнаха напред, по един от всяка страна, като бутаха ковчега докато се изправи. Спряха замалко. Филип разбра, че са вдигнали долния край на ковчега, тъй че светецът сега стоеше изправен на главата си. Извини му се на ум. Около тях непрекъснато се сипеха парчета горящо дърво. Всеки път, щом няколко искри паднеха върху расото на Ремигий, той ги изтупваше уплашено докато угаснат и при всяка възможност хвърляше уплашен поглед към горящия покрив. Филип виждаше, че малкото кураж на стария монах се изчерпва бързо.

Наклониха ковчега така, че да се подпре на вътрешната страна на саркофага, след което избутаха още малко. Другият край се повдигна и ковчегът се люшна на ръба на гробницата. После го смъкнаха, докато тупна на пода на една страна. После отново го наклониха така, че да легне на земята правилно. Светите кости сигурно тропаха вътре като зарове в купа, помисли си Филип. Това е най-близкото до светотатство, което съм вършил в живота си, но нищо друго не може да се направи.

Застанали откъм единия край на ковчега, всеки от тях хвана по една дръжка и започнаха да го влачат през църквата към сравнително безопасното крило. Железните ъгли изравяха малки бразди в утъпканата пръст. Почти бяха стигнали до крилото, когато секция от покрива, горящи талпи и нажежено олово, се срутиха точно върху празната вече гробница. Трясъкът бе оглушителен, подът се разтърси при удара и каменният саркофаг се натроши на късчета. Една голяма греда подскочи към ковчега, профуча на половин педя от Филип и Ремигий и го изби от ръце им. За Ремигий това се оказа твърде много.

— Дяволска работа! — изрева той побъркан от страх и побягна.

Филип замалко щеше да го последва. Ако дяволът наистина се беше развихрил тази нощ, един Господ знаеше какво можеше да се случи. Филип никога не беше виждал Лукавия, но беше слушал много приказки от хора, които са го зървали. Но монасите бяха създадени, за да се опълчват на Сатаната, каза си той твърдо. Озърна се с копнеж към безопасното крило, след това се стегна, сграбчи дръжките на ковчега и го надигна.

Започна да го дърпа изпод падналата греда. Дървото бе нащърбено отгоре, но — забележително! — всъщност не беше се счупило. Издърпа го още малко по-надалече. Наоколо му се сипеше дъжд от малки горящи въглени. Озърна се нагоре към покрива. Онова там не беше ли двукрака фигура, заподскачала в насмешлив танц между пламъците, или беше просто подета от вятъра струя дим? Отново погледна надолу и видя, че полите на расото му са се подпалили. Коленичи, затисна пламъците с ръце в пръстения под и те угаснаха моментално. След това чу някакъв шум, който беше или писък на изтерзано от огъня дърво, или безумния подигравателен смях на дявол.

— Свети Адолфус да ме пази — изпъшка той и награби отново дръжките на ковчега.

Повлече ковчега по земята, педя по педя. За миг дяволът го остави на мира. Повече не погледна нагоре — по-добре да не зяпа повече в Лукавия. Най-сетне стигна до каменния заслон на крилото и се почувства малко по-сигурен. Схванатият гръб го принуди да се спре и да се изправи замалко.

До най-близката врата в южния трансепт беше далече. Не беше сигурен дали ще може да довлече ковчега чак до там, преди целият покрив да пропадне. Може би точно на това разчиташе дяволът. Филип не можа да се сдържи да погледне отново нагоре в пламъците. Димната двукрака фигура се сниши зад една почерняла греда точно когато я зърна. Знае, че не мога да стигна, помисли си Филип. Погледна по дължината на крилото, изкусен да изостави светеца и да побегне да спаси живота си… и видя отсреща да идват към него брат Милий, Кътбърт Белоглавия и Том Строителя, три съвсем веществени фигури, затичани да се притекат на помощ. Сърцето му подскочи от радост и изведнъж престана да е сигурен, че изобщо е видял зъл демон.

— Слава Тебе, Господи! — изпъшка той. — Помогнете ми с това — добави съвсем ненужно.

Том Строителя хвърли бърз, преценяващ поглед към горящия покрив. Май не видя никакви дяволи, но каза:

— Да побързаме.

Всеки взе по един ъгъл и вдигнаха ковчега на раменете си. Тежко беше дори за четиримата.

— Напред! — изкрещя Филип и тръгнаха по крилото колкото може по-бързо, изгърбени под тежкия товар.

Когато стигнаха до южния трансепт, Том извика:

— Чакайте.

Подът беше непроходим от многото малки огньове, а отгоре непрекъснато се сипеха още парчета горящо дърво. Филип надникна над пламъците в празното пространство, мъчейки се да очертае път между тях. В няколкото мига, докато стояха на място, от западния край на църквата се разнесе тропот. Той погледна нагоре, изпълнен със страх. Тропотът нарасна до грохот.

— Слаба е, като другата — отрони неясно Том.

— Коя? — извика Филип.

— Югозападната кула, коя.

— О, не!

Грохотът се усили още повече. Филип погледна с ужас и видя как целият западен край на църквата се измести сякаш една крачка напред, все едно, че Божията ръка го бе ударила. Още десет крачки покрив пропадна в кораба с тътен като при земетръс. После цялата югозападна кула бавно се срути и запада в храма като свлачище.

Филип се вцепени, стъписан. Църквата му се разпадаше пред очите му. Щяха да минат години, докато щетите се поправят, дори да можеше да намери пари. Какво щеше да прави? Как щеше да продължи манастирът? Краят ли бе това на приората Кингсбридж?

От вцепенението го изкара тласъкът на ковчега на рамото му, когато другите трима мъже напънаха напред. Филип застъпва натам, където го поведоха. Том подбираше пътя през лабиринта от огньове. Една горяща дъска падна върху ковчега, но за щастие се плъзна на пода, без да докосне никого от тях. Миг след това стигнаха отсрещната страна, минаха през вратата извън църквата и вдишаха студения нощен въздух.

Филип беше толкова съсипан от разрушаването на катедралата, че дори не изпита облекчение от това, че се е спасил. Забързаха покрай църковния двор към южната арка и минаха през нея. Когато се отдалечиха достатъчно от постройките, Том каза:

— Така е добре.

С благодарност смъкнаха ковчега върху замръзналата земя.

На Филип му трябваха няколко мига, докато си успокои дишането. В паузата си даде сметка, че не му беше времето да се прави на замаян. Той беше приорът и той отговаряше тук. Какво трябваше да направи по-натам? Може би щеше да е разумно да провери дали всички монаси са се спасили и са в безопасност. Вдиша дълбоко още веднъж, след това изправи рамене и огледа другите мъже.

— Кътбърт, ти стой тук да пазиш мощите на светеца. Останалите — след мен.

Поведе ги покрай задната страна на кухненските постройки, минаха между пивоварната и мелницата и прекосиха моравата към къщата за гости. Монасите, семейството на Том и повечето селяни стояха наоколо на групи, говореха тихо и хвърляха боязливи погледи към горящата църква. Филип се обърна да погледне към нея, преди да им заговори. Гледката беше болезнена. Целият западен край представляваше купчина развалини и огромни пламъци изригваха нагоре от останките на покрива.

Откъсна погледа си.

— Всички ли са тук? — извика високо. — Ако се сетите, че някой липсва, кажете му името.

— Кътбърт Белоглавия — подвикна някой.

— Той пази мощите на светеца. Някой друг?

Нямаше друг.

Филип се обърна към Милий.

— Преброй монасите, за да сме сигурни. Трябва да са четирийсет и пет, с теб и мен. — Знаеше, че може да се довери на Милий, затова го зачеркна от ума си и се обърна към Том Строителя. — Семейството ти тука ли е?

Том кимна и посочи. Стояха до стената на къщата за гости: жената, порасналият син и двете малки. Малкото момче хвърли уплашен поглед към Филип. Трябваше да е ужасно преживяване за тях, помисли си той.

Сакристът седеше на обкования с желязо сандък със съкровището. Филип беше забравил за това — изпита облекчение като го видя и го заговори:

— Брат Андрю, ковчегът на Свети Адолфус е зад трапезарията. Вземи няколко братя да ти помогнат и го отнесете… — Помисли за миг. Най-безопасното място може би беше резиденцията на приора. — Отнесете го в моята къща.

— В твоята къща? — възрази Андрю. — Реликвите трябва да са под моята грижа, не твоята.

— Тогава трябваше да ги спасиш от църквата! — кипна Филип. — Прави каквото казвам, без повече приказки!

Сакристът тръгна с неохота, ядосан.

— Побързай, човече — подвикна Филип след него, — или ще те лиша от поста тук и веднага! — Обърна гръб на Андрю и заговори на Милий. — Колко са?

— Четирийсет и четири, плюс Кътбърт. Единайсет послушници. Петима гости. Всички са налице.

— Слава на Господа. — Филип погледна към бушуващия пожар. Изглеждаше почти чудо, че всички са живи и никой не бе пострадал. Усети, че е изтощен, но беше прекалено загрижен, за да може да седне и да отдъхне. — Има ли още нещо ценно за спасяване? — попита. — Имаме съкровището и реликвите…

Алън, младият ковчежник каза:

— Ами книгите?

Филип простена. Разбира се. Книгите. Пазеха ги в заключен шкаф в източния портик, до вратата на катедралния съвет, където монасите можеха да ги вземат по време на часовете за учение. Щеше да е ужасно дълго да изпразнят шкафа книга по книга. Може би няколко силни млади мъже щяха да могат да вдигнат целия шкаф и да го отнесат на безопасно място. Огледа наоколо. Сакристът беше избрал шестима монаси да се справят с ковчега и те вече бяха тръгнали през моравата. Филип подбра трима млади монаси и трима от по-възрастните послушници, и им каза да го последват.

Закрачи обратно през откритото пространство пред горящата църква. Беше твърде уморен, за да тича. Минаха между мелницата и пивоварната и заобиколиха отзад покрай кухнята и трапезарията. Кътбърт Белоглавия и сакристът организираха преместването на ковчега. Филип поведе групата си по прохода между трапезарията и спалното и под южната арка в църковния двор.

Усети веднага горещината на огъня. Големият книжен шкаф имаше резба на вратите, която изобразяваше Мойсей и каменните скрижали. Филип накара младите да наклонят шкафа напред и да го вдигнат на раменете си. Понесоха го покрай двора към южната арка. Там приорът се спря и погледна назад, докато те продължиха напред с товара си. Сърцето му се изпълни със скръб при гледката на разрушената църква. Вече имаше по-малко дим и повече пламъци. Цели участъци от покрива бяха изчезнали и пред очите му централната част сякаш хлътна надолу. Той разбра какво щеше да последва. Прозвуча оглушителен трясък, по-силен от всичко, което бе станало досега и покривът на южния трансепт пропадна навътре. Филип изпита болка все едно, че собственото му тяло гореше. След миг стената на трансепта сякаш се изду над портиците. „Господ да ни е на помощ, ще се срути“, помисли си приорът. Когато каменният зид започна да рухва и да се пръска, осъзна, че пада към него и се обърна, за да побегне. Но преди да е направил и три стъпки, нещо го удари в тила и той изгуби съзнание.

 

 

За Том бушуващият пожар, който унищожаваше катедралата в Кингсбридж, беше лъч надежда.

Гледаше над моравата към огромните пламъци, които изригваха нагоре във въздуха от развалините на църквата и единственото, което можеше да си помисли бе, че това означава работа.

Мисълта се беше затаила някъде дълбоко в ума му, откакто беше излязъл със сънени очи от къщата за гости и беше видял смътното сияние в прозорците на църквата. През цялото време, докато беше изкарвал бързо монасите далече от опасността и тичаше в горящата сграда, за да намери приор Филип, докато изнасяше навън ковчега на светеца, сърцето му се пръскаше от безсрамен, щастлив оптимизъм.

След като вече имаше време да помисли, му хрумна, че не бива да бъде щастлив заради изгарянето на църква. Но пък никой не беше пострадал и съкровището на манастира беше спасено, а храмът бездруго беше стар и се срутваше. Тъй че защо да не се радва?

Младите монаси се връщаха през моравата, понесли на гърбовете си тежкия шкаф с книги. „Единственото, което трябва да направя“, помисли си Том, „е да се погрижа да получа работата с пресъграждането на катедралата. А моментът да говоря с приор Филип за това е точно сега“.

Филип обаче не се оказа между носачите. Когато се озоваха до къщата за гости, смъкнаха шкафа на земята.

— Къде е приорът ви? — попита ги Том.

Най-старият от тях се озърна назад изненадан.

— Не знам. Мислех, че е зад нас.

Може би се е задържал назад, за да погледа пожара, реши строителят. Но може би беше в беда.

Без повече суетене затича през моравата и покрай задната стена на магерницата. Надяваше се Филип да е добре, не само защото изглеждаше добър човек, а и защото беше закрилникът на Джонатан. Без него не се знаеше какво може да стане с бебето.

Намери го в прохода между трапезарията и спалното помещение. За облекчение на Том, приорът седеше изправен, изглеждаше замаян, но не беше пострадал. Помогна му да се изправи на крака.

— Нещо ме удари в главата — тихо промълви той.

Строителят погледна зад него. Южният трансепт беше паднал в църковния двор.

— Имате късмет, че сте жив — каза му. — Бог трябва да има цел за вас.

Филип тръсна глава, за да проясни ума си.

— Припаднах за миг. Вече съм добре. Къде са книгите?

— Отнесоха ги до къщата за гости.

— Да се връщаме.

Том го подхвана под мишницата. Приорът не беше пострадал зле, но беше замаян.

Докато се върнат до къщата, пожарът в църквата вече беше попреминал и пламъците бавно изгасваха. Но Том все пак виждаше съвсем ясно лицата на хората и с лека изненада осъзна, че вече се съмва.

Филип отново се зае с организирането на нещата. Каза на Милий Магерника да направи каша за всички и заръча на Кътбърт Белоглавия да отвори бъчва със силно вино, за да се стоплят, докато чакат. Заповяда да разпалят огъня в къщата за гости и по-старите монаси влязоха да се скрият от студа. Заваля, вятърът взе да навява леденостудени пелени от дъжд и пламъците в разрушената църква бързо изтляха.

Когато всички отново се разшетаха, приор Филип се отдалечи от къщата за гости и тръгна към храма. Том го видя и го последва. Успееше ли да се справи добре с това, можеше да работи тук с години.

Филип стоеше загледан към доскорошния западен край на катедралата и клатеше тъжно глава все едно, че собственият му живот е рухнал в развалини. Том застана смълчан до него. След малко приорът отново тръгна покрай северната страна на сградата през гробищата. Строителят закрачи с него и заоглежда щетите.

Северната стена на кораба все още стоеше, но северният трансепт и част от канцела бяха паднали. Църквата все още имаше източен край. Завиха покрай него и погледнаха към южната стена. По-голямата й част се бе срутила и южният трансепт беше рухнал в църковния двор. Пристройката на катедралния съвет още стоеше.

Стигнаха до свода, който водеше към източния портик на двора. Там ги спря купчината отломки. Изглеждаше пълна бъркотия, но опитното око на майстора успя да види, че самите портици не бяха пострадали много зле, само бяха заровени под нападалите руини. Заизкачва се върху натрошените камъни, докато успя да погледне вътре в църквата. Точно зад олтара имаше полускрито стълбище, което водеше към криптата, която се намираше под хора. Надникна вътре и огледа каменния под за следи от напукване. Не видя такива. Имаше добър шанс криптата да е оцеляла непокътната. Нямаше да го каже на Филип засега: щеше да спести добрата новина за критичен момент.

Филип беше отишъл до задната страна на спалното помещение. Том побърза да го догони. Сградата не бе пострадала. Продължиха напред и откриха, че повечето други манастирски постройки бяха общо взето непокътнати: трапезарията, кухнята, пекарната и пивоварната. Приорът можеше и да намира някаква утеха в това, но изражението му остана скръбно.

Приключиха обиколката там, откъдето бяха започнали, пред разрушения западен край, след като бяха описали пълен кръг около манастирския двор, без да си кажат дума. Филип въздъхна тежко и наруши мълчанието.

— Дяволът направи това.

„Това е моят миг“, каза си Том. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Би могло да е Божия работа.

Филип го погледна изненадано.

— Как така?

Строителят отвърна предпазливо:

— Никой не пострада. Книгите, съкровището и мощите на светеца бяха спасени. Само църквата бе унищожена. Може би Господ е поискал нова църква.

Филип се усмихна скептично.

— И предполагам, че Господ е поискал ти да я построиш.

Не беше чак толкова замаян, за да не се досети, че нишката на мисълта на Том може да е личен интерес.

Той устоя на своето.

— Може и така да е — отвърна упорито. — Не дяволът изпрати майстор строител тук в нощта, когато църквата изгоря.

Филип извърна поглед.

— Е, ще има нова църква, но не знам кога. А какво да правя междувременно? Как може да продължи животът на манастира? Ние сме тук единствено заради богослужението и учението.

Беше изпаднал в дълбоко отчаяние. Това бе моментът, в който можеше да му се вдъхне нова надежда.

— Двамата с момчето ми бихме могли да разчистим църковния двор и да го подготвим за използване до седмица — каза той, като се постара гласът му да прозвучи по-убедено, отколкото се чувстваше.

Филип се изненада.

— Наистина ли? — След това изражението му отново се промени. Отново изглеждаше съкрушен. — Но какво ще използваме за църква?

— А криптата? Можете да водите службите там, нали?

— Да… би могло да се получи много добре.

— Сигурен съм, че криптата не е пострадала сериозно — каза Том. Беше почти вярно: беше почти сигурен.

Филип го гледаше все едно, че беше ангел на милостта.

— Няма да отнеме много време да разчистим пътека през развалините от двора до стъпалата на криптата — продължи майсторът. — Повечето от църквата от онази страна е напълно унищожено, което колкото и да е странно, е добре, защото означава, че няма повече опасност от срутване на зидария. Ще трябва да огледам стените, които все още стоят и може би ще се наложи да укрепя някои от тях. След това ще трябва да се проверяват всеки ден за пукнатини и дори така не бива да влизате вътре при буря. — Всичко това беше важно, но Том усещаше, че Филип не го разбира. Това, което Филип искаше от Том сега, бяха положителни новини, нещо, което да повдигне духа му. А начинът да бъде нает бе да му предложи каквото искаше. Промени тона си:

— С някои от по-младите ви монаси на работа при мен, бих могъл да наместя нещата така, че да можете да подновите поне донякъде нормалния манастирски живот… До две седмици.

Филип го зяпна.

— Две седмици?

— Дайте ми храна и подслон за семейството ми, а надниците ми можете да платите, когато имате пари.

— Можеш да ми върнеш манастира до две седмици? — повтори невярващо Филип.

Том не беше сигурен, че ще може, но и три да отнемеше, никой нямаше да умре от това.

— Две седмици — твърдо заяви той. — След това можем да съборим останалите стени — това е майсторска работа, имайте предвид, ако искаме да стане безопасно — след това да разчистим отломките, да струпаме камъните за повторна употреба. Междувременно можем да планираме новата катедрала. — Том затаи дъх. Беше направил всичко по силите си. Разбира се, че Филип щеше да го наеме сега!

Филип кимна и за първи път се усмихна.

— Мисля, че наистина Бог ви изпрати — рече той. — Хайде да закусим, а после можем да започнем работа.

Том въздъхна облекчено.

— Благодаря ви. — В гласа му имаше трепет, който не можа да прикрие, но изведнъж вече му беше все едно и с едва сподавен хлип промълви: — Не мога да ви кажа колко много означава това за мен.

 

 

След закуската Филип проведе импровизиран съвет в склада на Кътбърт под кухнята. Монасите бяха притеснени и възбудени. Бяха мъже, избрали или примирили се с живот в сигурност, предсказуемост и еднообразие, и повечето от тях бяха ужасно объркани. Смущението им трогна сърцето му. Почувства се повече от всякога като пастир, чийто дълг е да се грижи за глупави и безпомощни същества. Само че тези хора не бяха безмозъчни животни, бяха негови братя и Филип ги обичаше. Бе решил, че най-добрият начин да ги утеши, е като им каже какво предстои, за да вложи неспокойната им енергия в тежък труд и да ги върне колкото може по-скоро в някакво подобие на ежедневна рутина.

Въпреки необичайната среда, Филип не съкрати ритуала на катедралния съвет. Разпореди четене житието на мъченика за деня, последвано от възпоминателните молитви. Точно за това бяха манастирите: молитвите оправдаваха съществуването им. Все пак някои от монасите бяха неспокойни, затова той избра Двадесета глава от Правилото на Свети Бенедикт, частта озаглавена „За благоговението при молитва“. Последва заупокойната. Познатият ритуал успокои нервите им и той забеляза, че уплахата, изписана на лицата около него бавно се заличи, щом монасите разбраха, че светът им в края на краищата не е свършил.

Накрая Филип стана за слово.

— Катастрофата, която ни сполетя тази нощ е само физическа — започна той, влагайки в гласа си колкото може повече топлина и утешение. — Нашият живот е духовен. Нашата работа е молитва, богослужение и размишление. — Бавно огледа из помещението, за да улови колкото може повече погледи и да се увери, че е задържал вниманието им, след което заяви: — Ще подновим тази работа до няколко дни, това ви го обещавам.

Помълча, за да могат тези думи да попият в умовете им и успокоението, заменило напрегнатостта в стаята, стана почти осезаемо. След това продължи:

— Господ в своята мъдрост ни изпрати вчера майстор строител, за да ни помогне да излезем от тази криза. Той ме увери, че ако работим под негово указание, можем да имаме портиците годни за употреба до една седмица.

Последва приглушено мърморене на радост и изненада.

— Боя се, че църквата ни изобщо няма да може да се използва за служби повече — ще трябва да се съгради наново, а това ще отнеме много години, разбира се. Но Том Строителя вярва, че криптата не е пострадала. Криптата е осветена, така че можем да провеждаме богослуженията си там. Том твърди, че може да я направи безопасна за една седмица след довършването на портиците. Тъй че, както виждате, можем да подновим нормалното си богоугодно дело навреме за неделята преди Велики пости.

Облекчението им отново бе осезаемо. Филип разбра, че е успял да ги утеши и да им вдъхне увереност. В началото на този съвет бяха наплашени и объркани. Сега вече бяха спокойни и обнадеждени. Добави:

— Братята, които се чувстват твърде немощни, за да се заемат с физически труд, ще бъдат извинени. На братята, които работят по цял ден с Том Строителя, ще бъде позволено червено месо и вино.

Филип седна. Ремигий пръв взе думата.

— Колко ще трябва да плащаме на този строител? — попита той с подозрение.

Винаги можеше да се разчита на Ремигий, че ще се опита да намери недостатък.

— Нищо, засега — отвърна Филип. — Том знае за бедността ни. Ще работи за храна и подслон за него и семейството му, докато можем да си позволим надниците му. — Това беше малко двусмислено, осъзна той: можеше да означава, че на Том няма да се полагат надници, докато манастирът може да си ги позволи, докато всъщност приоратът щеше да му дължи надници за всеки работен ден, от днес насетне. Но преди Филип да е разяснил споразумението, Ремигий отново заговори:

— А къде ще се настанят?

— Дал съм им къщата за гости.

— Биха могли да живеят с някое от селските семейства.

— Том ни направи щедро предложение — заяви Филип леко изнервено. — Имаме късмет, че разполагаме с него. Не искам да го карам да спи при нечии овце и свине, след като имаме прилична къща, която стои празна.

— Има две жени в това семейство…

— Жена и момиче — поправи го Филип.

— Една жена, добре. Не искаме жена да живее в манастира!

Монасите замърмориха неспокойно: не обичаха заяжданията на Ремигий. Филип отвърна:

— Съвсем нормално е жени да отсядат в къщата за гости.

— Не и тази жена! — изломоти Ремигий и веднага съжали.

Филип се намръщи.

— Познаваш ли тази жена, брате?

— Обитаваше някога тези места — отвърна той с неохота.

Филип се заинтригува. За втори път се случваше нещо такова във връзка с жената на строителя: Уейлрън Бигод също се беше обезпокоил, като я видя.

— Какво не е наред с нея?

Преди Ремигий да успее да отвърне, брат Пол, който пазеше моста, заговори:

— Спомням си — рече той сънено. — Имаше едно диво момиче, което живееше из горите наоколо… мм, трябва да е било преди петнайсет години. На нея ми напомня… сигурно ще да е същото момиче, пораснало.

— Хората казват, че е вещица — намеси се Ремигий. — Не можем да държим вещица да живее в манастира!

— Не знам за това — отрони брат Пол, пак така бавно и разсъдливо. — Всяка жена, която живее сама в пущинаците, я наричат вещица, рано или късно. Това, че хората казват нещо, не го прави вярно. Съгласен съм да оставя на приор Филип да прецени в мъдростта си дали е опасна или не е.

— Мъдростта не идва веднага с получаването на монашески сан — сопна се Ремигий.

— Така е — отрони бавно брат Пол. Погледна право към Ремигий и добави: — Понякога не идва изобщо.

Монасите се засмяха на резкия отговор, още по-смешен от това, че идваше от неочакван източник. Филип трябваше да се престори на недоволен. Плесна с ръце за тишина.

— Стига! Тези неща са сериозни. Ще разпитам жената. Сега да се заемем със задълженията си. Онези, които желаят да бъдат освободени от труд, могат да се оттеглят в инфирмария за молитва и размишление. Останалите, последвайте ме.

Напусна склада и тръгна покрай задната страна на кухненските постройки, към южния проход, водещ към църковния двор. Неколцина монаси напуснаха групата и се запътиха към инфирмария. Сред тях бяха Ремигий и Андрю Сакриста. Нищо немощно нямаше и у двамата, помисли си Филип, но вероятно щяха да причинят неприятност, ако се включеха в работната сила. Затова се зарадва като видя, че си отиват. Повечето от монасите го последваха.

Том вече беше събрал слугите на приората и бе започнал работа. Стоеше на камарата отломки в квадратния църковен двор с голямо парче креда в ръка и бележеше камъни с буквата „Т“, неговия инициал.

За първи път на Филип му хрумна да се зачуди как щяха да се преместят толкова големи камъни. Видя отговора веднага. Поставяха на земята един до друг два дървени пилона и превъртаха камък, докато се намести над тях. После двама души ги хващаха за краищата и вдигаха. Том Строителя трябваше да им е показал как да правят това.

Работата вървеше бързо с помощта на повечето от шейсетимата манастирски слуги, при непрекъснатия поток от хора, които носеха камъни и се връщаха за още. Гледката повдигна духа на Филип и той мълчаливо отправи благодарствена молитва за Том.

Строителят го видя и слезе от купчината. Преди да заговори на приора, се обърна към един от слугите — шивача, който шиеше манастирските одежди.

— Кажи на монасите да започнат да носят камъни. Да гледат да взимат само камъни, които съм белязал, иначе купът може да се изсипе и да убие някого. — После се обърна към Филип. — Белязал съм достатъчно, за да не спира работата известно време.

— Къде ги носят?

— Елате с мен и ще ви покажа. Искам да проверя дали ги редят правилно.

Филип тръгна с Том. Камъните ги отнасяха до източната страна на манастирския двор.

— Някои от слугите все пак ще трябва да вършат обичайните си задължения — заговори Филип, докато вървяха. — Ратаите в конюшнята ще трябва да се грижат за конете, готвачите да приготвят яденетата, някой трябва да носи дърва за огрев, да храни пилците и да ходи на пазар. Но никой от тях не е претоварен с работа, тъй че мога да заделя половината от тях. В добавка ще разполагаш и с около трийсет монаси.

Том кимна.

— Ще свърши работа.

Подминаха източния край на църквата. Работниците трупаха топлите още камъни до източната стена на манастирския двор, на няколко крачки от инфирмария и къщата на приора. Майсторът заговори:

— Старите камъни трябва да се запазят за новата църква. Няма да се използват за стени, защото камъните втора ръка бързо се похабяват. Но ще свършат работа за основите. Всички натрошени камъни също трябва да се запазят. Ще се смесят с хоросан и ще се изсипят в кухината между вътрешната и външната облицовки на новите стени, като образуват сърцевина от трошляк.

— Разбирам. — Филип погледа Том, докато даваше указания на работниците да редят камъните със застъпване, за да не се срути купът. Вече беше ясно, че професионалният опит на строителя е незаменим.

След като Том доволен приключи, Филип го хвана под мишницата и го поведе около църквата към гробищата на северната страна. Дъждът беше спрял, но надгробните камъни бяха все още мокри. Монасите се погребваха в източния край на гробищата, а селяните — в западния край. Разделителната линия бе издаващият се навън северен трансепт на църквата, вече в развалини. Филип и Том спряха пред него. Немощно слънце проби през облаците. Нищо зловещо нямаше в овъглените греди посред бял ден и Филип почти изпита срам, че му се бе привидял дявол предната нощ.

— Някои от монасите са притеснени, че жена живее в двора на манастира — заговори той. Изражението, изписало се на лицето на Том, издаваше тревога: изглеждаше уплашен, дори в паника. Филип реши, че наистина я обича и продължи припряно: — Но не искам да ви принуждавам да живеете в селото, в колиба с някое друго семейство. За да избегнем неприятности, ще бъде благоразумно жена ти да е предпазлива. Кажи й да се държи колкото се може по-настрана от монасите, особено младите. Ще трябва да пази лицето си покрито, ако се наложи да минава из манастира. И най-важното, не трябва да прави нищо, което би могло да събуди подозрения за вещерство.

— Ще стане — отвърна Том. В гласа му се долавяше нотка на упоритост и изглеждаше леко притеснен. Филип си спомни, че жена му беше човек с остър ум и държеше на своето. Можеше да не приеме добре това, че й се казва да не се набива на очи. Но семейството й до вчера бе в окаяно положение, тъй че навярно щеше да приеме тези ограничения като малка цена, която да заплати за подслона и сигурността.

Двамата продължиха напред. Предната нощ Филип беше видял цялото това разрушение като свръхестествена трагедия, ужасно поражение за силите на цивилизацията и вярата, жесток удар по делото на неговия живот. Сега го виждаше просто като проблем, който трябваше да реши — огромен, да; плашещ дори; но не и свръхчовешки. Промяната се дължеше главно на Том и благодарността, която Филип изпитваше към него, бе огромна.

Стигнаха източния край. Филип видя, че при конюшнята оседлават един бърз кон и се зачуди кой е тръгнал на път точно този ден. Остави Том да се върне в църковния двор, а самият той се запъти при конярите, за да разбере какво се случва.

Един от помагачите на сакриста беше поръчал коня: младият Алън, който бе спасил съкровищния сандък от катедралния съвет.

— И накъде си се запътил, синко? — запита го приорът.

— За епископския палат — отвърна Алън. — Брат Андрю ме прати да донеса свещи, светена вода и нафора, защото изгубихме всички тия неща в пожара, а скоро ще трябва да отпочнем службите отново.

Беше разумно. Всички такива припаси се пазеха в един заключен сандък в хора, а сандъкът със сигурност беше изгорял. Филип се зарадва, че сакристът поне този път е показал организираност.

— Това е добре. Но почакай малко. Като ще ходиш до палата, можеш да занесеш писмо от мен до епископ Уейлрън. — Хитрият Уейлрън Бигод беше вече новоизбраният епископ, благодарение на някои доста непочтени интриги, но Филип не можеше да оттегли подкрепата си и беше длъжен да се отнася към него с дължимата почит. — Трябва да му дам доклад за пожара.

— Да, отче — отвърна Алън, — но аз вече имам писмо до епископа от Ремигий.

— О! — Филип беше изненадан. Доста предприемчиво от страна на Ремигий. — Добре. Пътувай предпазливо и Господ дано да е с тебе.

Филип тръгна обратно към църквата. Ремигий се беше задействал много бързо. Защо се бяха забързали толкова двамата със сакриста? Поводът беше достатъчен, за да го притесни леко. Дали писмото беше просто за изгарянето на църквата? Или имаше още нещо в него?

Спря се на средата на моравата и се обърна, за да погледне назад. Щеше да е напълно в правата му да вземе писмото от Алън и да го прочете, но вече бе твърде късно. Алън подкара в тръс през портата. Филип се загледа след него малко разстроен. В този момент жената на Том излезе от къщата за гости, понесла ведро, сигурно с пепелта от огнището. Зави към купчината тор близо до конюшнята. Филип я погледа. Стъпките й радваха окото като вървежа на добър кон.

Отново си помисли за писмото на Ремигий до Уейлрън. Някакси не можеше да се отърси от едно интуитивно, но все пак обезпокоително подозрение, че главната тежест на посланието не беше всъщност пожарът.

По някаква непонятна причина се чувстваше убеден, че писмото е за жената на зидаря.