Кен Фолет
Устоите на Земята (23)

I

Беше голям ден, когато Том Строителя поведе каменарите към кариерата.

Отидоха няколко дни преди Великден, петнайсет месеца след като изгоря старата катедрала. Толкова време бе отнело на приор Филип да събере достатъчно пари, за да наеме занаятчии.

Том беше намерил дървосекач и майстор каменар в Солсбъри, където палатът на епископа бе почти довършен. Горският работник и хората му се трудеха вече от две седмици, намираха и сечаха високи борове и зрели дъбове. Съсредоточили бяха усилията си в горите край реката, нагоре по течението от Кингсбридж, защото беше много скъпо да се превозва материалът по криволичещите разкаляни пътища и можеше да се спестят много пари, като дървото просто се пуска по течението до строежа. Дърветата се одялваха грубо за пилони на скелето, извайваха се грижливо в мостри за зидарите и каменоделците или — с най-високите стволове — се заделяха за бъдеща употреба като тавански греди. В Кингсбридж вече редовно пристигаше хубаво дърво и единственото, което Том трябваше да прави, бе да плаща на дървосекачите всяка събота вечер.

Каменарите бяха пристигнали през последните няколко дни. Майсторът, Ото Черното лице, беше взел със себе си двамата си сина, и двамата опитни каменоделци, четирима внуци, всички чираци, и двама ратаи, единият негов братовчед, а другият — зет му. Такова роднинство беше нормално и Том нямаше възражения: от семейна група обикновено се получаваше добър работен екип.

Засега все още нямаше занаятчии, които да работят в Кингсбридж на самия строеж, освен Том и манастирския дърводелец. Беше добра идея да се натрупа малко материал. Но скоро Том щеше да наеме хората, които да оформят гръбнака на строителния екип, зидарите. Това бяха хората, които редяха камъните един върху друг и вдигаха стените. Тогава щеше да започне голямото начинание. Том крачеше живо и отривисто: на това се беше надявал и за това се беше трудил от десет години.

Решил беше, че първият зидар, когото ще наеме, щеше да е синът му, Алфред. Алфред беше почти на шестнайсет години и бе придобил основните умения: можеше да издялва камъните четвъртити и да гради права стена. Щом започнеше наемането, Алфред щеше да получава пълна надница.

Другият му син, Джонатан, бе на петнайсет месеца и растеше бързо. Здраво и жизнено дете, той беше галеничето на целия манастир. В началото Том се безпокоеше малко, че бебето го гледа малоумният Джони Осем пенса, но Джони се оказа грижовен като всяка майка и разполагаше с повече време от повечето майки, което да посвети на подопечния си. Монасите все още не подозираха, че Том е бащата на Джонатан и навярно вече никога нямаше да заподозрат.

Седемгодишната Марта имаше дупка между предните си зъбчета и й липсваше Джак. За нея Том най-много се безпокоеше, защото имаше нужда от майка.

Не липсваха жени, които щяха да се радват да се оженят за строителя и да се грижат за малката му дъщеря. Знаеше, че не беше ни най-малко непривлекателен мъж, а и поминъкът му изглеждаше сигурен вече, след като приор Филип започна да строи сериозно. Том се беше преместил от къщата за гости и си бе построил в селото хубава двустайна къща с комин. След време, като майстор строител, ръководещ целия проект, можеше да очаква заплата и облаги, на каквито можеха да завидят не малко дребни благородници. Но не можеше да си представи как ще се ожени за някоя друга, освен за Елън. Беше като човек, свикнал да пие от най-хубавото вино и открива, че ежедневното вино има вкус на оцет. Имаше една вдовица в селото, пълничка симпатична жена с усмихнато лице, пищна гръд и две добре възпитани деца, която му беше опекла няколко пая и го целуна много топло на коледното празненство. Щеше да се омъжи за него веднага щом пожелаеше. Но той знаеше, че нямаше да е щастлив с нея, защото винаги щеше да копнее за възбудата да е женен за непредсказуемата, избухливата, омайващата, страстната Елън.

Елън беше обещала да се върне някой ден, да го навести. Том изпитваше пламенна увереност, че ще спази това си обещание и се беше вкопчил в идеята упорито, макар да беше изтекла повече от година, откакто тя си замина. А когато все пак се върнеше, щеше да я помоли да се омъжи за него.

Смяташе, че тя вече ще може да го приеме. Не беше вече беден и окаян; можеше да изхрани семейството си, както и нейното. Чувстваше, че с правилен подход биха могли да се предотвратят свадите между Алфред и Джак. Ако Джак бъдеше накаран да работи, Алфред нямаше да негодува толкова срещу него, смяташе Том. Щеше да предложи да вземе Джак за чирак. Момъкът бе показал интерес към строителството, имаше бърз и буден ум, а след около година щеше да е достатъчно голям за тежка работа. Тогава Алфред нямаше да може да казва, че Джак е безделник. Другият проблем беше, че Джак можеше да чете, а Алфред не можеше. Том щеше да помоли Елън да научи Алфред на четмо и писмо. Можеше да му дава уроци всяка неделя. Тогава Алфред щеше да може да се чувства толкова добър, колкото Джак във всяко отношение. Момчетата щяха да са равни, и двамата образовани, и двамата работещи, и много скоро щяха да се изравнят на ръст.

Знаеше, че на Елън всъщност й харесваше да живее с него, въпреки всичките им изпитания. Харесваше тялото му и харесваше ума му. Щеше да иска да се върне при него.

Доколко щеше да може да оправи нещата с приор Филип, беше друг въпрос. Елън бе оскърбила вярата на Филип доста сериозно. Трудно му бе да си представи нещо по-обидно за приор от това, което тя бе сторила. Строителят все още не беше решил този проблем.

Междувременно цялата му мисловна енергия бе съсредоточена над планирането на катедралата. Ото и групата му щяха да вдигнат груб заслон за себе си до каменоломната, където да могат да преспиват нощем. След като се устроеха, щяха да си построят истински къщи и женените щяха да си доведат семействата да живеят с тях.

От всички занаяти, свързани със строителството, каменарството изискваше най-малко умения и най-много мускули. Майсторът каменар вършеше умствената работа: той решаваше кои зони да се разкъртят и в какъв ред; той се грижеше за направата на стълбите и повдигащите механизми; ако се разработваше отвесна стена, той конструираше скелето; той се грижеше кариерата постоянно да се снабдява със сечива от ковачницата. Всъщност къртенето на камъни беше сравнително просто. С помощта на желязна кирка каменарят правеше първоначален жлеб в скалата, после го вдълбаваше с чук и длето. Щом жлебът станеше достатъчно голям, за да отслаби скалата, забиваше в него дървен клин. Ако бе преценил скалата добре, тя щеше да се разцепи точно където той искаше.

Работниците изнасяха камъните от кариерата, като ги носеха на носилки или като ги вдигаха с въже, закрепено за навиваща се макара. В навеса каменоделците щяха грубо да насекат камъните във форми, определени от майстора каменар. Точното извайване и оформяне щеше да се прави в Кингсбридж, разбира се.

Най-големият проблем щеше да е превозът. Кариерата беше на един ден път от строежа, а един колар вероятно щеше да взима четири пенса на курс — а не можеше да кара повече от осем-девет от големите камъни, без колата му да се строши или да убие коня си. Скоро след като каменарите се устроеха, Том щеше да проучи района и да види дали нямаше някои водни пътища, с които да се съкрати разстоянието.

Бяха тръгнали от Кингсбридж на разсъмване. Докато вървяха през леса, надвисналите над пътя дървета напомниха на Том за колоните на катедралата, които щеше да строи. Новите листа едва покарваха. Винаги го бяха учили да украсява капителите над колоните с волути и спирали, но сега му хрумна, че украсата им с листа щеше да изглежда възхитително.

Движеха се добре, тъй че рано следобеда вече бяха в околностите на каменоломната. За своя изненада Том чу в далечината кънтене на метал в скала, сякаш някой работеше там. Формално кариерата бе собственост на графа на Шайринг, Пърси Хамли, но кралят беше дал на приората Кингсбридж правото да я използват за катедралата. Може би, разсъди Том, граф Пърси възнамеряваше да разработва кариерата за своя изгода едновременно с приората. Кралят сигурно не беше го забранил изрично, но това щеше да причини много неудобства.

Щом се приближиха, Ото, мургав мъж с грубовати обноски се намръщи, но нищо не каза. Другите мъже си замърмориха неспокойно. Том ги пренебрегна, но закрачи по-бързо, нетърпелив да разбере какво става.

Пътят възви през ивица гора и свърши в подножието на хълм. Самият хълм представляваше кариерата и предишни каменари бяха откъртили голям отрязък от скалното лице. Първоначалното впечатление на строителя бе, че ще е лесна за работа: един хълм трябваше да е по-добър от яма, защото винаги беше по-лесно да се смъкват камъните от височина, отколкото да се вдигат от дупка.

На кариерата се работеше, нямаше спор. В подножието на хълма имаше заслон — грубо скеле, стигащо до над дванайсет стъпки нагоре по разядения склон — и грамада от камъни, чакащи да бъдат прибрани. Том видя най-малко десет каменари. Най-злокобното от всичко бяха двамата войници със сурови лица. Излежаваха се пред заслона и мятаха камъчета в едно буре.

— Не ми харесва тая гледка — изръмжа Ото.

На строителя също не му се хареса, но се престори на спокоен. Навлезе в кариерата все едно, че беше негова и бързо тръгна към двамата войници. Те се надигнаха с притеснените и малко гузни физиономии на стражи, останали да пазят твърде много досадни дни. Том бързо огледа оръжията им: всеки имаше меч и кама, а освен това носеха тежки кожени якета, но без броня. Самият той имаше зидарски чук, окачен на колана. Изобщо не беше в положение да влиза в бой. Тръгна мълчаливо право към двамата, а в последния момент зави настрани покрай тях и продължи до заслона. Те се спогледаха, без да знаят какво да правят: ако Том беше по-дребен или ако нямаше чук, можеше да побързат да го спрат, но сега беше късно.

Той влезе в заслона. Беше голяма постройка с огнище. По стените висяха чисти сечива и в ъгъла имаше голям камък за наточването им. Двама каменоделци стояха до грамадната дървена маса, наречена бенкър, и дялаха камъни с брадви.

— Добър ви ден, братя — поздрави Том с обичайното между занаятчиите обръщение. — Кой е майсторът тук?

— Аз съм майсторът каменар — отвърна единият. — Харолд от Шайринг.

— Аз съм майсторът строител на катедралата в Кингсбридж. Името ми е Том.

— Добър ти ден, Том Строителю. За какво си тук?

Том огледа Харолд, преди да отвърне. Беше блед прашасал мъж с прашасали зелени очи, които присвиваше, докато говореше, сякаш винаги трябваше да маха каменната прах от тях. Подпря се небрежно на бенкъра, но не беше толкова спокоен, колкото се правеше. Беше нервен и настръхнал. „Знае много точно за какво съм тук“, помисли си Том.

— Довел съм моя майстор каменар да работи тук, разбира се.

Двамата войници го бяха последвали, а Ото и групата му бяха влезли след тях. Някои от хората на Харолд също се струпваха при вратата, любопитни да разберат за какво е целият шум.

— Кариерата е собственост на графа — каза Харолд. — Ако искаш да вземеш камък, трябва да се видиш с него.

— Не, няма — отвърна Том. — Когато кралят даде кариерата на граф Пърси, даде също така правото на приората Кингсбридж да вади камък. Повече разрешение не ни трябва.

— Е, не можем всички да я работим, нали?

— Сигурно можем — рече Том. — Не бих искал да лишавам хората ти от работа. Цял хълм с камъни има, достатъчно за две катедрали, че и за повече. Би трябвало да измислим начин да разработим кариерата тъй, че всички да можем да сечем камък тук.

— Не мога да се съглася с това — отвърна Харолд. — Нает съм от графа.

— Добре, аз съм нает от приора на Кингсбридж и хората ми ще започнат работа тук утре сутринта, все едно дали ви харесва или не.

Тогава един от войниците проговори:

— Няма да работите тук. Нито утре, нито в който и да е друг ден.

До този момент Том се беше вкопчил в идеята, че макар Пърси да нарушаваше духа на кралския едикт, като работеше кариерата за себе си, ако го понатиснеха, щеше да се подчини на буквата на спогодбата и да разреши на приората да взима камък. Но на тези ратници явно им бе наредено да връщат каменарите на приората. Това вече беше друго нещо. Обезсърчен Том разбра, че никакъв камък нямаше да вземе оттук без бой.

Ратникът, който бе заговорил, беше нисък набит тип на около двайсет и пет години, с войнствена физиономия. Изглеждаше тъп, но упорит. С такива най-трудно можеше да се разбере човек. Строителят го изгледа предизвикателно и попита:

— Кой си ти?

— Надзирател съм на графа на Шайринг. Той ми каза да пазя тази кариера и ще го направя.

— И как смяташ да го направиш?

— С ей тоя меч. — Пипна дръжката на оръжието на колана си.

— А какво мислиш, че ще направи кралят, като те заведат при него за нарушаване на мира му?

— Ще си поема риска.

— Но вие сте само двама — заговори му с благоразумен тон Том. — Ние сме седем мъже и четири момчета, и имаме разрешението на краля да работим тук. Ако ви убием, няма да ни обесят.

Двамата ратници изглеждаха разколебани, но преди Том да е успял да подсили предимството си, Ото заговори.

— Чакай малко — каза той на строителя. — Доведох си хората тук да сечем камък, не да се бием.

Сърцето на майстора се сви. Ако каменарите не бяха готови да държат на своето, нямаше надежда.

— Не бъдете толкова боязливи! Нима ще се оставите да ви лишат от работа тия двама млади негодници?

Ото гледаше навъсено.

— Няма да се бия с въоръжени хора — заинати се той. — Изкарвах добре десет години и не съм толкова закъсал за работа. Освен това, аз не знам кое е правото и кое — кривото тука — за мен е само твоята дума срещу тяхната.

Том огледа останалите от групата на Ото. Двамата каменоделци изглеждаха също толкова упорити като него. Разбира се, щяха да правят каквото той кажеше: беше им не само майстор, но и баща. А и разбираше гледната точка на Ото. Всъщност, на неговото място сигурно щеше да направи същото. Нямаше да се въвлече в свада с въоръжени мъже, освен ако не е съвсем отчаян.

Но това, че го разбираше, не му донесе утеха. Всъщност го обезсърчи още повече. Реши да опита още веднъж.

— Никакъв бой няма да има. Те знаят, че кралят ще ги обеси, ако ни наранят. Дайте просто да си запалим огън и да се настаним за през нощта, а на сутринта ще почнем работа.

Споменаването на нощта се оказа грешка. Един от синовете на Ото възропта:

— Как можем да спим с тия главорези наблизо?

Другите замърмориха одобрително.

— Ще поставим постове — каза отчаян Том.

Ото поклати твърдо глава.

— Напускаме тая вечер. Веднага.

Строителят огледа мълчаливо мъжете и разбра, че е победен. Тази сутрин беше тръгнал толкова обнадежден и трудно можеше да повярва, че плановете му са осуетени от тези двама жалки катили. Толкова нагло беше, че думи нямаше. Не можа да се въздържи и изръмжа жлъчно на Харолд на тръгване:

— Тръгнали сте срещу краля и това е опасна работа. Кажи това на графа на Шайринг. И му кажи, че аз съм Том Строителя и ако го спипам някой ден за дебелия врат, ще го стискам, докато се задави.

 

 

Джони Осем пенса беше ушил миниатюрно монашеско расо за малкия Джонатан, чак с широките ръкави и качулката. Изглеждаше толкова сладък в него, че разтапяше всяко сърце, но дрешката не беше много практична: качулката все падаше напред и му пречеше да гледа, а когато пълзеше, расото се заплиташе в коленете му.

Следобеда, когато Джонатан вече беше подремнал, както и монасите, приор Филип се натъкна на бебето с Джони Осем пенса в бившия кораб на църквата, който послушниците сега използваха за игрище. По това време на деня на послушниците се позволяваше да изпуснат малко пара и Джони ги гледаше как си играят на гоненица, докато Джонатан разучаваше плетеницата от колчета и канап, с които Том Строителя бе очертал наземния план на източния край на новата катедрала.

Филип поседя малко до Джони в дружелюбно мълчание. Беше заобичал много младежа, който компенсираше малоумието с необикновеното си добросърдечие.

Джонатан вече се беше вдигнал на крака, подпрян на един кол, който Том беше забил в земята, където щеше да е северният портик. Държеше връвта, вързана за кола и с тази несигурна опора направи две непохватни, но упорити стъпки напред.

— Скоро ще проходи — каза Филип на Джони.

— Опитва се, отче. Но все си пада на дупето.

Филип се наведе и протегна ръце към Джонатан.

— Ела към мен. Хайде.

Малкият се ухили и показа неравните си зъбки. Направи още една стъпка, стиснал връвта на Том. После посочи към Филип, сякаш това щеше да му помогне и с внезапен изблик на храброст прекоси делящото ги пространство с три бързи, решителни крачки.

Филип го взе в ръцете си и възкликна:

— Ето на, браво!

Сгуши го до себе си горд, сякаш постижението бе негово, а не на бебето.

Джони беше също толкова възхитен.

— Той проходи! Проходи!

Джонатан взе да се бори да го пуснат. Филип го остави на земята да види дали пак ще тръгне. Но му стигаше за днес и той веднага се смъкна на колене и запълзя към Джони.

Някои от монасите бяха скандализирани, спомни си Филип, когато бе довел в Кингсбридж Джони и бебето Джонатан. Но с Джони беше лесно да се оправи човек, стига да не забравя, че по същество беше едно дете в мъжко тяло. А Джонатан беше надвил всякаква съпротива със силата на личния си чар.

Джонатан не беше единственият повод за вълнения през онази първа година. След като бяха гласували за добър осигурител, се бяха почувствали излъгани, когато Филип въведе суров режим, за да намали ежедневните разходи на приората. Филип малко се беше наскърбил: смяташе, че съвсем ясно бе дал да се разбере, че главната му цел ще е новата катедрала. Монашеските висши служители също се бяха възпротивили на плана му да отнеме финансовата им независимост, макар и да знаеха много добре, че без реформи приоратът щеше бързо да рухне. А когато беше похарчил пари за увеличаване на манастирските стада овце, беше се стигнало почти до бунт. Но монасите по същество бяха хора, които искаха да им се казва какво да правят. А епископ Уейлрън, който сигурно щеше да окуражи бунтовниците, бе прекарал повечето време от годината в ходене до Рим и обратно. Тъй че ропотът накрая остана далече зад гърба им.

Филип бе преживял няколко самотни момента, но беше убеден, че резултатите щяха да го оправдаят. Действията му вече носеха доста задоволителни плодове. Цената на вълната отново се беше вдигнала, а той вече бе започнал стрижбата. Ето защо можеше да си позволи да наеме дървосекачи и каменари. Щом финансовото положение се подобреше и строителството на катедралата напреднеше, положението му на приор щеше да стане непоклатимо.

Потупа сърдечно Джони Осем пенса по темето и тръгна през строежа. С малко помощ от слугите на приората и по-младите монаси, Том и Алфред бяха поставили началото на копаенето на основите. Само че все още бяха дълбоки едва пет-шест стъпки. Том беше казал на Филип, че на някои места дупките на основите трябва да са двайсет и пет стъпки дълбоки. Щеше да му трябва голяма работна сила плюс вдигащи механизми, за да копае толкова дълбоко.

Новата църква щеше да е по-голяма от старата, но все пак щеше да е малка за катедрала. Отчасти на Филип му се искаше да е най-дългата, най-високата, най-богатата и най-красивата катедрала в кралството, но потискаше това желание и си казваше, че трябва да е благодарен за какъвто и да е храм.

Влезе в сайванта на Том и погледна дървенията на пейката. Строителят беше прекарал повечето от зимата тук, работеше с железен прът за мерене и комплект тънки длета и правеше тъй наречените от него мостри — дървени модели за зидарите, които да ги насочват, докато дялат камъните в желаната форма. Филип беше наблюдавал с възхита как Том, едър мъж с груби длани, извайваше точно и с болезнено усърдие дървото в съвършени извивки, прави ръбове и точни ъгли. Сега той взе една от мострите и я заоглежда. Беше оформена като ръб на цветче маргаритка, четвърт кръг с няколко закръглени издатини като венчелистчета. Що за камък трябваше да е оформен така? Открил беше, че му е трудно да си представи тези неща и силата на въображението на строителя непрекъснато го впечатляваше. Погледна рисунките му, изваяни върху гипса в дървени рамки и най-сетне реши, че държеше модел за колоните на аркадата, които щяха да приличат на снопове стебла. Филип беше мислил, че ще са снопове стебла, но сега разбра, че щеше да е илюзия: щяха да са масивни каменни колони с наподобяваща стебла украса.

Пет години, беше казал Том, и източният край щеше да е довършен. Пет години и Филип щеше да може отново да отслужва литургии в катедралата. Единственото, което трябваше да направи, бе да намери пари. Тази година едва беше успял да задели достатъчно, за да положи скромно начало, защото реформите бавно щяха да донесат резултат. Но следващата година, след като продадеше новата пролетна вълна, щеше да може да наеме повече майстори и да започне сериозното строителство.

Камбаната удари за вечерня. Филип напусна малкия сайвант и се запъти към входа на криптата. Озърна се към портата на манастира и се стъписа, като видя, че Том Строителя влиза през нея с всички каменари. Защо се връщаха? Том беше казал, че ще се задържи навън седмица, а работниците щяха да останат там неопределено дълго. Забърза се насреща им.

Когато се приближи видя, че са уморени и отпаднали духом все едно, че се беше случило нещо ужасно обезкуражаващо.

— Какво има? — рече той. — Защо сте тук?

— Лоша новина — отвърна Том Строителя.

 

 

Филип кипеше от гняв през цялата вечерня. Направеното от граф Пърси беше възмутително. Никакво съмнение нямаше кой бе прав и кой крив в този случай, никакво двусмислие нямаше в разпоредбите на краля: графът лично беше присъствал, когато бе направено изявлението, а правото на приората да разработва кариерата бе утвърдено в харта. Дясното му стъпало потупваше нервно и ядосано по каменния под на криптата. Ограбваха го. Пърси все едно, че беше откраднал пенита от църковна хазна. Една троха оправдание нямаше за това. Хамли нагло се бе опълчил и на Бога, и на краля. Но най-лошото бе, че Филип не можеше да строи новата катедрала, ако не взима безплатно камък от кариерата. Вече работеше с почти минимален бюджет и ако се наложеше да плаща пазарната цена за камъка си и превоза от още по-далече, въобще нямаше да може да строи. Щеше да се наложи да чака още година или повече, а така щяха да станат шест или седем години, преди да може отново да води служби в катедралата. Мисълта беше непоносима.

Проведе спешен катедрален съвет веднага след вечернята и съобщи на монасите новината.

Беше си разработил техника за справяне с катедралните съвети. Ремигий, помощник-приорът, все още хранеше неприязън към него заради това, че го беше победил на избора и често пъти я издаваше, когато се обсъждаха манастирските дела. Беше консервативен, лишен от въображение педантичен човек и целият му подход към ръководенето на приората противоречеше на този на Филип. Братята, които бяха подкрепили Ремигий в избора, обикновено го поддържаха и на съвета: Андрю, сприхавият сакрист; Пиер циркуитора, който отговаряше за дисциплината и имаше тесногръд подход, който донякъде вървеше със службата му; Джон Дребосъка, мързеливият ковчежник. По същия начин най-близките братя на Филип бяха мъжете, които се бориха за него: Кътбърт Белоглавия, старият иконом и младият Милий, на когото Филип беше дал новосъздадения пост на касиер, за да контролира манастирските финанси. Филип винаги оставяше именно него да спори с Ремигий. Обикновено обсъждаше всичко важно с Милий преди съвета, а когато се случеше да не го направи, на касиера можеше да се разчита, че ще представи гледна точка близка до тази на приора. След това той сумираше решението като безпристрастен арбитър и макар Ремигий рядко да поддържаше неговото, често пъти приемаше някой от аргументите му или леко пригаждаше предложението му, за да поддържа усещането за управление в мир и съгласие.

Монасите се разгневиха от стореното от граф Пърси. Всички се бяха се възрадвали, когато крал Стивън бе дал на приората неограничено безплатен дървен материал и камък, и сега бяха възмутени, че Пърси е дръзнал да се противопостави на повелята на краля.

Обаче щом протестите затихнаха, Ремигий изтъкна друго.

— Помня, че казах това преди година — почна той. — Договорът, според който кариерата се притежава от графа, но ние имаме права да вадим материал, беше неудовлетворителен. Трябваше да държим на пълна собственост.

В тази забележка имаше известна справедливост, но от това на Филип не му беше по-лесно да го преглътне. За пълна собственост се беше споразумял с лейди Реган, но тя го беше измамила в последната минута. Изкушаваше се да заяви, че е направил най-добрата възможна сделка и че би искал да види как Ремигий щеше да се оправи по-добре в измамния лабиринт на кралския двор. Но го премълча, защото в края на краищата беше приорът и трябваше да носи отговорност, когато нещата се объркат.

Милий му се притече на помощ.

— Всичко това е много добре, да ни се иска кралят да ни беше дал пълно право на собственост над кариерата, но той не го даде и главният въпрос е какво да правим сега?

— Според мен е съвсем очевидно — заговори веднага Ремигий. — Не можем сами да прогоним хората на графа, тъй че трябва да накараме краля да го направи. Трябва да пратим делегация до него и да го помолим да наложи хартата си.

Последва одобрително мърморене. Андрю сакристът рече:

— Трябва да пратим най-мъдрите си и най-красноречиви говорители.

Филип веднага разбра, че Ремигий и Андрю се виждаха като водачи на делегацията.

Ремигий продължи:

— След като кралят чуе какво е станало, не мисля, че Пърси Хамли ще остане задълго граф на Шайринг.

Филип не беше сигурен в това.

— Къде е кралят? — попита Андрю, сякаш едва сега му дойде на ум. — Знае ли някой?

Филип беше ходил наскоро в Уинчестър и беше чул за движението на Стивън.

— Заминал е за Нормандия.

Милий бързо взе думата:

— Ще мине много време, докато стигнем до него.

— Търсенето на справедливост винаги изисква търпение — заяви Ремигий надуто.

— Но всеки ден, който похабим в търсене на справедливост, не строим катедралата си — отвърна Милий. Тонът му издаваше раздразнение от бързата готовност на Ремигий да приеме забавяне на строителната програма. Филип споделяше това чувство. Братът продължи: — И това не е единственият проблем. Щом намерим краля, ще трябва да го убедим да ни изслуша. Това може да отнеме седмици. После той може да даде възможност на Пърси да се защити — още забавяне…

— Как би могъл Пърси изобщо да се защити? — попита сприхаво Ремигий.

— Не знам — отвърна Милий. — Но съм сигурен, че ще измисли нещо.

— Но в крайна сметка кралят е длъжен да държи на думата си.

Намеси се нов глас:

— Недей да бъдеш толкова сигурен. — Всички се извърнаха да погледнат. Заговорилият беше брат Тимъти, най-стария монах в приората. Дребничък, скромен човек, рядко говореше, но вземеше ли думата, си заслужаваше да бъде изслушан. Филип понякога си мислеше, че Тимъти трябваше да стане приор. Обикновено седеше кротко на катедралния съвет и изглеждаше полузаспал, но сега се надвеси напред, с пламнали от убеденост очи: — Кралят е същество на момента — продължи той. — Той непрекъснато е под заплаха, от бунтовници в собственото си кралство и от съседни монарси. Трябват му съюзници. Граф Пърси е могъщ човек, с много рицари. Ако кралят има нужда от Пърси в момента, когато представим тъжбата си, ще ни се откаже, без оглед колко справедлива е каузата ни. Кралят не е съвършен. Има само един истински съдия и това е Бог. — Отпусна се отново в стола си и подпря гръб на стената, притворил очи все едно, че изобщо не го интересува как се приема словото му. Филип прикри усмивката си: Тимъти съвсем точно бе формулирал опасенията му около ходенето при краля в търсене на справедливост.

Ремигий никак не беше склонен да се откаже от перспективата за едно дълго вълнуващо пътуване до Франция и визита в кралския двор. Но същевременно не можеше да оспори логиката на Тимъти.

— Какво друго можем да направим тогава? — попита той.

Филип не беше сигурен. Шерифът нямаше да може да се намеси в този случай. Пърси беше твърде силен, за да се подчини на някакъв местен шериф. А на епископа също не можеше да се разчита. Беше отчайващо. Но не искаше да се примири и да приеме поражението. Щеше да вземе онази кариера, дори да се наложеше да го направи сам…

Виж, това беше идея.

— Един момент — каза той.

Щеше да включи всички здрави и читави братя в манастира… трябваше да се организира грижливо като военна операция, но без оръжия… щеше да им трябва храна за два дни…

— Не знам дали това ще успее, но си струва да се опита. Слушайте.

И им описа плана си.

 

 

Потеглиха почти веднага: трийсет монаси, десет послушници, Ото Черното лице и групата му каменари, Том Строителя и Алфред, два коня и талига. Щом се стъмни, запалиха фенери да им показват пътя. Към полунощ спряха да отдъхнат и да хапнат от походната храна, която кухнята им бе приготвила набързо: пиле, бял хляб и червено вино. Филип винаги беше вярвал, че тежката работа трябва да се възнаграждава с добра храна. Щом тръгнаха отново, запяха службата, която трябваше да извършват в манастира.

В един момент, в най-тъмния час, Том Строителя, който ги водеше, вдигна ръка да ги спре. Каза на приора:

— Само още една миля до кариерата.

— Добре. — Филип се обърна към монасите. — Свалете си налъмите и сандалите и обуйте плъстените ботуши. — Смъкна своите сандали и си навлече чифта плъстени ботуши, каквито селяните обуваха зиме.

Отдели двама от послушниците.

— Едуард и Филимон, вие останете тук с конете и каруцата. Пазете тишина и чакайте, докато напълно се съмне. Тогава елате при нас. Ясно ли е?

— Да, отче — отвърнаха двамата в хор.

— Добре. Останалите, тръгнете след Том Строителя, веднага. И в пълна тишина, моля.

Всички поеха напред.

Духаше лек западен вятър и шумоленето на дърветата прикриваше шума от дишането на петдесетимата мъже и тътренето на петдесет чифта плъстени ботуши. Филип започна да се чувства напрегнат. Сега, когато предстоеше да се задейства, планът му се стори малко налудничав. Зашепна тихо молитва за успех.

Пътят зави наляво и на мъждукащата светлина на фенерите се показа дървен заслон, грамада полудовършени каменни блокове, няколко стълби и скеле, а зад тях тъмен хълмист склон, разяден от белите дири на ломенето на камъни. Филип изведнъж се зачуди дали хората, които спяха в заслона, имаха кучета. Ако имаха, елементът на изненадата се губеше и целият замисъл се подлагаше на риск. Но за връщане беше твърде късно.

Цялата тълпа монаси се затътри покрай заслона. Филип затаи дъх, очаквайки всеки момент да чуе кучешки лай и шумотевица. Но нямаше никакви кучета.

Накара хората си да спрат в подножието на скелето. Беше горд, че са толкова тихи. Трудно беше да се опази тишина дори в църква. А може би бяха твърде уплашени, за да вдигат шум.

Том Строителя и Ото Черното лице започнаха тихо да разставят каменарите по обекта. Разделиха ги на две групи. Едната се струпа на равния терен пред скалната фасада. Другите се качиха на скелето. Когато всички заеха местата си, Филип с жестове упъти монасите да застанат или насядат около работниците. Самият той се отдели от останалите и застана между заслона и скалната фасада.

Разчетът във времето бе съвършен. Зората се появи няколко мига след като всички заеха местата си. Филип извади свещ изпод наметалото си и я запали от фенера, след това се обърна с лице към монасите и я вдигна високо. Беше предварително уговореният сигнал. Всичките четиридесетима монаси и послушници извадиха свещи и ги запалиха от един от трите фенера. Ефектът бе драматичен. Денят изгря над каменоломна, обкръжена от мълчаливи призрачни фигури, всяка от тях държаща малка мъждукаща светлина.

Филип отново се обърна с лице към заслона. Там все още нямаше признаци на живот. Отпусна се и зачака. Монасите ги биваше в това. Стоенето неподвижно часове наред бе част от ежедневния им живот. Работниците обаче не бяха толкова навикнали и скоро започнаха да губят търпение, размърдаха се по местата си и си замърмориха тихо един на друг. Но вече беше без значение.

Мърморенето или усилващата се дневна светлина разбуди обитателите на заслона. Филип чу как някой вътре се закашля и изхрачи, после до ушите му стигна стърженето на вдигнатото мандало зад вратата. Вдигна ръка за пълна тишина.

Вратата на заслона се отвори широко. Филип задържа ръката си във въздуха. Навън излезе мъж и разтърка очи. Приорът го разпозна по описанието на Том като Харолд от Шайринг, майстора каменар. Отпървом Харолд не видя нищо необичайно. Подпря се на гредата на вратата и се закашля отново, с дълбоката и хъхреща кашлица на човек, чиито дробове са пълни с каменна прах. Филип смъкна ръката си. Някъде зад него канторът подаде тон и всички монаси запяха. Кариерата закънтя, изпълнена със зловещи съзвучия.

Ефектът над Харолд бе съкрушителен. Главата му рязко се вдигна все едно, че го дръпнаха с пружина. Очите му се опулиха и челюстта му увисна, щом видя призрачния хор, появил се като на магия в каменоломната му. Вик на ужас се изтръгна от зяпналата му уста. Залитна назад през вратата на заслона.

Филип си позволи доволна усмивка. Беше добро начало.

Само че свръхестественият страх нямаше да се задържи много дълго. Той вдигна отново ръката си и я размаха, без да се обръща. В отговор на сигнала му каменарите започнаха да работят и кънтежът на желязо в скала накъса мелодията на хора.

Две-три лица боязливо надникнаха от входа. Мъжете скоро осъзнаха, че гледат съвсем обикновени монаси и работници от плът и кръв, а не видения или духове, и излязоха навън за по-добра гледка. Двама войници също излязоха, затегнаха оръжейните си колани и застанаха зяпнали. Това беше критичният момент за Филип: какво щяха да направят войниците?

Гледката с двамата едри, брадати и мръсни мъже, с коланите им с железни брънки, с мечовете и камите им, с тежките кожени елеци, върна в ума му живия, кристалночист спомен за двамата войници, които бяха нахлули в дома му, когато бе едва на шест години, и убиха майка му и баща му. Внезапно и неочаквано го жегна скръбта по родителите, които едва помнеше. Загледа с омраза двамата храненика на граф Пърси и виждаше не тях, а един грозен мъж с крив нос и друг, тъмен и с кръв по брадата. И се изпълни Филип с гняв, с отврат и свирепа решимост да надвие тези двама безмозъчни безбожни убийци.

Известно време не предприемаха нищо. Постепенно всички каменари на графа излязоха от заслона. Филип ги преброи: бяха дванайсет работници плюс двамата ратници.

Слънцето надникна над хоризонта.

Каменарите на Кингсбридж вече къртеха камъни. Ако войниците пожелаеха да ги спрат, трябваше да посегнат на монасите, обкръжили работниците. Филип бе заложил на това, че войниците ще се поколебаят да приложат насилие над молещи се монаси.

Дотук се беше оказал прав: колебаеха се.

В този момент се появиха двамата послушници, които беше оставил назад, повели конете с талигата. Двамата се заозъртаха боязливо. Филип им посочи с жест къде да спрат. После се обърна, срещна погледа на Том и кимна.

До този момент бяха откъртени няколко камъка и сега Том даде знак на няколко млади монаха да ги вдигнат и отнесат на талигата. Хората на графа наблюдаваха с интерес новото развитие на нещата. Камъните бяха твърде тежки, за да се вдигнат от един човек, затова се наложи да ги смъкнат с въжета от скелето и след това да се закарат на носилки до талигата. Щом вдигнаха първия камък на возилото, войниците се събраха с Харолд и заговориха. Натовариха в талигата още един камък. Тогава двамата се отделиха от тълпата при заслона и закрачиха към колата. Един от послушниците, Филимон, се качи в талигата, седна на камъните и ги изгледа предизвикателно. „Храбро момче!“ помисли си Филип, но изпита страх.

Мъжете се приближиха към колата. Четиримата монаси, които бяха донесли двата камъка, застанаха пред тях в жива стена. Приорът се напрегна. Мъжете спряха и се изправиха лице в лице срещу монасите. Сложиха ръце на дръжките на мечовете си. Пеенето секна и всички загледаха към тях със затаен дъх.

Нямаше да дръзнат да посегнат с мечове на беззащитни монаси, разбира се. Или поне Филип се надяваше на това. След това си помисли колко лесно щеше да е за тези едри и силни мъже, привикнали с клането на бойното поле, да пронижат с острите си мечове хората срещу тях, от които нямаше за какво да се боят. Не ги грозеше дори възмездие. Но пък трябваше да помислят за наказанието свише, което щяха да си навлекат с убийството на Божии хора. Дори главорези като тях трябваше да знаят, че рано или късно ще застанат на Съдния ден. Дали се бояха от вечния огън? Може би. Но също така се бояха от своя работодател, граф Пърси. Филип допускаше, че главната мисъл, която се въртеше сега в умовете им, бе дали той щеше да прецени, че имат добро оправдание за провала си в задачата, която им бе поставил: да не допуснат хората на Кингсбридж в кариерата. Загледа как стоят разколебани пред шепата млади монаси, с ръце на мечовете, и си представи как претеглят опасността от провала пред Пърси спрямо Божия гняв.

Двамата мъже се спогледаха. Единият поклати глава. Другият сви рамене. Обърнаха се и се отдалечиха от кариерата.

Канторът подаде нов тон и монасите подеха триумфален химн. Откъм работниците заехтяха победоносни викове. Филип въздъхна облекчено. За миг всичко изглеждаше гибелно опасно. Не можа да се сдържи и лицето му засия от радост. Кариерата беше негова.

Духна свещта си и отиде при талигата. Прегърна един по един четиримата монаси, които се бяха опълчили на пазачите и двамата послушници, докарали колата.

— Гордея се с вас — заговори им топло. — И вярвам, че Бог също.

Монасите и каменарите си стискаха ръце и се поздравяваха. Ото Черното лице се приближи до Филип и рече:

— Много добре стана, отец Филип. Вие сте смел човек, ако мога да кажа така.

— Бог ни защити — отвърна Филип.

Погледът му се спря на графските каменари. Стояха умърлушени пред вратата на заслона. Не искаше да ги превръща в свои врагове, защото макар да губеха днес, винаги оставаше опасността Пърси да ги използва за нови неприятности. Реши да поговори с тях.

Хвана Ото за ръката и го поведе към заслона.

— Божията воля се изпълни тук днес — каза на Харолд. — Надявам се да няма лоши чувства.

— Без работа сме — рече Харолд. — Това е лошо чувство.

Филип изведнъж видя начин да привлече Харолд и хората му на своя страна. Заговори импулсивно:

— Можете да се върнете на работа още днес, ако искате. Работете за мен. Ще наема целия ви екип. Няма дори да трябва да се местите от заслона си.

Харолд бе изненадан от този развой. Гледаше стъписан, но бързо се овладя и попита:

— На какви надници?

— Обичайните — отвърна Филип веднага. — Два пенса на ден за занаятчиите, пени на ден за ратаите, четири пенса за теб и ти плащаш на чираците си.

Харолд се обърна и погледна колегите си. Филип отведе Ото настрана, за да ги остави да обсъдят предложението му насаме. Всъщност не можеше да си позволи още дванайсет души и ако го приемеха, щеше да му се наложи да отложи още деня, в който да започне да наема зидари. Това означаваше, че ваденето на камъни щеше да върви по-бързо от използването им. Щеше да натрупа голям запас, но щеше да е лошо за паричните приходи. Но пък привличането на каменарите на Пърси на страната на манастира щеше да е добър защитен ход. Ако Пърси поискаше да опита отново да разработва кариерата, първо трябваше да наеме нов екип каменари. Това можеше да се окаже трудно, след като се разчуеше за днешните събития. А ако в бъдеще Пърси опиташе друга тактика, например да затвори кариерата, Филип щеше да разполага с добър запас от камък.

Харолд изглежда спореше с хората си. След няколко минути ги остави и отново се обърна към приора.

— Кой ще ръководи, ако работим за вас? Аз или вашият майстор каменар?

— Ото е старшият тук — отвърна Филип без колебание. Харолд определено не можеше да е старши, за да не бъде купен отново от Пърси. А не можеше да има двама старши, защото това водеше до разногласия. — Ти можеш да командваш своя екип. Но Ото ще е над теб.

Харолд изглеждаше разочарован и се върна при хората си. Обсъждането продължи. Том Строителя дойде при Филип и Ото, широко усмихнат.

— Планът ви успя, отче. Върнахме си кариерата без една капка кръв да се пролее. Страхотен сте.

Филип беше склонен да се съгласи, но бързо осъзна вината си в греха на гордостта.

— Бог е този, който направи чудото — отвърна той, за да го напомни на себе си и на Том.

— Отец Филип предложи да наеме Харолд и хората му да работят с мен — каза Ото.

— Нима? — Том като че ли остана недоволен. Работниците уж трябваше да се наемат от майстора строител, а не от приора. — Не мислех, че може да си го позволи.

— Не мога — призна Филип. — Но не искам тези мъже да се мотаят без работа и да чакат Пърси да измисли друг начин да си върне кариерата.

Том се позамисли и кимна.

— А и няма да е зле да имаме камък в резерв, ако Пърси успее.

Филип се зарадва, че Том бърза схвана разумността на решението му.

Харолд като че ли стигаше до споразумение с хората си. Върна се при Филип и попита:

— Ще плащате ли надниците на мен и ще ме оставите ли да разпределям парите както аз намеря за добре?

Филип се поколеба. Това означаваше, че майсторът можеше да вземе повече от полагащия му се дял. Но отвърна:

— Зависи от майстора строител.

— Съвсем обичайно е — каза Том. — Ако това иска екипът ви, не възразявам.

— В такъв случай приемаме — рече Харолд.

Двамата си стиснаха ръцете. Филип обобщи:

— Значи всички получават каквото искат. Хубаво!

— Има една личност, която не получава каквото иска — отвърна Харолд.

— Кой?

— Жената на граф Пърси, Реган — мрачно отвърна мъжът. — Когато тя разбере какво е станало тук, ще има кръв по целия под.