Кен Фолет
Устоите на Земята (4)

II

През лятото останаха в селото. По-късно щяха да оценят това решение като ужасна грешка, но за момента изглеждаше съвсем разумно, защото Том, Агнес и Алфред можеха да печелят всеки по пени на ден с работа по нивите през жътвата. Когато дойде есента и трябваше да си тръгнат, имаха си тежка кесия със сребърни пенита и едно тлъсто прасе.

Първата нощ изкараха на портика на една селска църква, но на втората намериха малък манастир в околностите и се възползваха от монашеското гостоприемство. На третия ден се озоваха сред горите на Шът, огромно обрасло с храсти и дървета пространство по път, не много по-широк от волска кола. Пищната лятна зеленина вехнеше между дъбовете от двете страни.

Том носеше по-малките си сечива в кожена чанта, а чуковете бе накачил на колана си. Наметалото си бе пъхнал на вързоп под лявата мишница, а железния си прът държеше в дясната ръка и го използваше за подпиране. Радваше се, че отново е на пътя. Следващата му работа можеше да е на някоя катедрала. Можеше да стане майстор зидар и да се задържи там до края на живота си. Можеше да построи толкова чудесна църква, че със сигурност да иде в рая.

Агнес беше прибрала малкото им домакинска посуда в котлето за готвене, което носеше вързано на гърба си. Алфред се грижеше за сечивата, с които някъде щяха да направят новия си дом: брадва, тесла, трион, чукче, шило за пробиване на дупки в кожа и дърво, лизгар. Марта беше твърде малка, за да носи каквото и да било, освен паницата си и ножчето си за ядене, завързани за колана й и зимното наметало, стегнато на гърба й. Имаше задължението обаче да кара прасето, докато успеят да го продадат на някой пазар.

Том държеше Агнес под око, докато крачеха през безкрайните гори. Беше вече на повече от средата до срока си и носеше доста тежест в корема си, в добавка към товара на гърба си. Но изглеждаше неуморна. Алфред също беше добре: беше на възрастта, в която момчетата имат толкова енергия, че не знаят какво да правят с нея. Само Марта се уморяваше. Тънките й краченца ставаха за весело лудуване, но не и за дълъг поход. Тя постоянно изоставаше, тъй че другите трябваше да спират и да изчакат детето и свинята да ги настигнат.

Докато вървеше, Том си мислеше за катедралата, която щеше да съгради един ден. Започна, както винаги, с представата за арка. Беше просто: две прави колони, крепящи полукръг. След това си представи втора, съвсем същата като първата. Прилепи двете една до друга в ума си, за да се образува дълбок свод. После прибави още една и още много, докато се получи цяла редица от тях, всички долепени една до друга и оформили тунел. Точно това бе същината на една сграда — покрив да пази от дъжда и две стени, които да крепят покрива. Една църква бе просто тунел с подобрения.

Тунелът беше тъмен, тъй че първите подобрения бяха прозорци. Ако стената е достатъчно здрава, можеш да направиш дупки в нея. Дупките щяха да са кръгли отгоре, с прави страни и плосък перваз — същата форма като първоначалната арка. Използването на сходни форми за арки, прозорци и врати бе едно от нещата, които правеха една сграда красива. Еднаквостта беше друго и Том си представи в ума си дванайсет еднакви прозорци, на равно разстояние един от друг по двете стени на тунела.

След това Том се опита да си представи корнизите над прозорците, но вниманието му се изплъзна, защото го обзе чувството, че някой го наблюдава. Глупаво чувство, помисли си той. Ако не друго, много ясно, че го гледаха всичките птици, лисици, котки, катерици, плъхове, мишки, невестулки, белки и полевки, които скитаха из леса.

По пладне седнаха край един поток. Пиха от чистата вода и ядоха студен бекон и киселици, които събраха по горската шума.

Следобеда Марта се беше уморила. В един момент се забави на стотина крачки зад тях. Докато стояха и я чакаха да ги настигне, Том си спомни Алфред на същата възраст. Беше красиво златокосо момче, здраво и храбро. Нежността се смеси с раздразнение, докато гледаше как Марта гълчи прасето, че е толкова мудно. След това от храстите точно пред нея изскочи някаква фигура. Онова, което се случи след това, бе толкова бързо, че Том едва можа да го повярва. Мъжът, появил се тъй внезапно на пътя, вдигна тояга над рамото си. В гърлото на строителя се надигна вик, но докато успее да изкрещи, разбойникът замахна с тоягата си към дъщеря му. Удари я с все сила в слепоочието и Том чу болезнения пукот при удара. Момичето му падна на земята като изтървана парцалена кукла.

Том се втурна назад по пътя към тях. В желанието си да стигне по-бързо, ходилата му заудряха земята като копитата на уилямовия жребец. Докато бягаше, наблюдаваше станалото и сякаш гледаше стенопис, изрисуван във висока църква, защото виждаше, но нищо не можеше да направи, за да промени стореното. Нападателят несъмнено бе избягал от закона престъпник. Беше нисък набит мъж в кафява туника, босоног. За миг той погледна право към него и Том видя, че лицето му е ужасно обезобразено. Устните му бяха отрязани — сигурно като наказание за престъпление, свързано с лъжа — и сега устата му бе замръзнала в неизменна уродлива усмивка, обкръжена от сбръчкана тъкан. Ужасната гледка щеше да спре строителя на място, ако не беше проснатото телце на Марта върху земята.

Скитникът отклони погледа си от Том и погледът му се спря на прасето. Бързо се наведе, вдигна го, пъхна под мишницата си квичащото животно и хукна обратно през гъсто заплетените храсталаци, отнасяйки със себе си едничкото ценно притежание на пътуващото семейство.

След това Том се свлече на колене до Марта. Притисна широката си длан на гърдите й, усети тупкането на сърцето й, ритмично и силно, и най-лошият му страх отлетя. Но очите й бяха затворени, а по русата й коса имаше яркочервена кръв.

Миг по-късно и Агнес коленичи до него. Опипа гърдите, шията и челото на Марта, а после прониза съпруга си с мрачен поглед.

— Ще живее. Прибери онова прасе.

Том бързо смъкна чантата с инструментите си и я пусна на земята. С лявата ръка свали от колана си големия чук с желязната глава. В дясната още държеше металния прът. Виждаше утъпканите храсти, откъдето беше излязъл и накъдето бе отишъл крадецът, и чуваше квиченето на прасето сред дърветата. Запровира се през храстите.

Дирята беше лесна за следване. Престъпникът бе едър мъж, който тичаше с дърпащо се прасе под мишница, тъй че бе прорязал широка просека през гората, изпотъпкал в бягството си цветя, храсти и млади дръвчета. Том затича след него, изпълнен с дивашко желание да го докопа в ръцете си и да го пребие до смърт. Профуча през малка горичка брезови фиданки, заора надолу по някакъв склон и зашляпа през малко блато към тясната пътека. Там се спря. Крадецът можеше да е продължил наляво или надясно и вече нямаше стъпкана зеленина, която да издаде посоката. Но се заслуша и чу квиченето на прасето някъде отляво. Успя да чуе и че някой тича запъхтян през гората зад него. Сигурно беше Алфред. Тръгна след прасето.

Пътеката го поведе през падина, после зави рязко и започна да се изкачва. Вече чуваше ясно прасето. Затича задъхан нагоре — годините дишане на каменната прах бяха отслабили дробовете му. Изведнъж пътеката се изравни и той видя крадеца, едва на двайсет-трийсет крачки напред. Тичаше все едно, че дяволът го гони. Том се втурна още по-силно и започна да го настига. Ако можеше да продължи, щеше да го догони, защото човек с прасе не можеше да тича толкова бързо като човек без прасе. Но гърдите вече го заболяха. Крадецът беше на петнайсет крачки напред, после на дванайсет. Том вдигна пръта над главата си като копие. Още малко по-близо и щеше да го хвърли. Единайсет крачки, десет…

Преди прътът да излети от ръката му, зърна с крайчеца на окото си някакво мършаво лице под зелена шапка, изникнало от храстите край пътеката. Беше много късно да свие встрани. Тежка тояга се заби пред него, Том се препъна и падна в пръстта.

Беше изтървал пръта си, но още държеше чука. Превъртя се и се вдигна на коляно. Видя, че противниците му са двама: онзи със зелената шапка и един плешив, със зацапана бяла брада. Затичаха към него.

Той се дръпна настрани и замахна с чука по зелената шапка. Мъжът се сниши, но голямата желязна глава на чука се стовари върху рамото му. Изврещя от болка и се свлече на земята, стиснал ръката си като счупена. На Том не му остана време да надигне чука си за нов съкрушителен удар, защото плешивият вече налиташе към него, тъй че просто заби желязната глава в лицето му и разцепи бузата му.

Двамата мъже заотстъпваха, стиснали раните си и Том разбра, че не им е останала воля за бой. Обърна се. Крадецът продължаваше да бяга по пътеката. Том отново тръгна след него, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Но беше изминал едва няколко крачки, когато чу зад себе си познат глас.

Алфред.

Спря и погледна през рамо.

Алфред се биеше с двамата, с юмруци и крака. Удари с юмрук по главата три-четири пъти онзи със зелената шапка, после изрита другия в пищялите. Но двамата мъже му налетяха, влязоха му в обсега, за да не може вече да бие и рита толкова силно, че да ги нарани. Том се поколеба, раздвоен между гоненето на прасето и това да отърве сина си. После плешивият пъхна стъпалото си зад крака на Алфред и докато момчето падаше, двамата скочиха върху него и ударите заваляха по лицето и тялото му.

Том затича назад. Блъсна плешивия с тяло и го отпрати в храстите, после се обърна и замахна с чука по зелената шапка. Този беше опитал вече тежестта на инструмента, а и все още използваше само едната си ръка. Сниши се при първия замах и го избегна, после се обърна и скочи в храстите, преди Том да е успял да замахне отново.

Том се обърна и видя, че плешивият тича надолу по пътеката. Погледна в обратната посока: крадецът със свинята вече го нямаше никакъв. Задъхан, избълва мръсна богохулствена ругатня — онова прасе беше половината от спестеното това лято. Смъкна се на земята и задиша тежко.

— Набихме трима от тях! — възкликна Алфред до него.

Том го погледна.

— Да, ама ни взеха прасето.

Гневът кипна в стомаха му като вкиснал сайдер. Бяха купили прасето през пролетта, веднага щом се видяха с малко скътани пенита и го бяха угоявали през цялото лято. Угоено прасе можеше да се продаде за шейсет пенса. С няколко зелки и чувал зърно можеше да изхрани едно семейство цяла зима, да ги снабди с кожени обуща и някоя и друга кесия. Загубата му беше катастрофа.

Том изгледа сина си със завист. Алфред вече се беше съвзел от гонитбата и чакаше нетърпеливо. „Преди колко време беше, когато и аз можех да тичам като вятъра и почти не усещах ударите на сърцето си?“, запита се той. „Откакто бях на… двайсет години. Двайсет години. Сякаш беше вчера.“

Вдигна се на крака.

Отпусна ръка на широките рамене на момчето и поеха обратно по пътеката. Момчето все още беше по-ниско от баща си с една мъжка длан, но скоро щеше да го настигне, а и по-голям можеше да израсте. „Дано и умът му порасте“, помисли си Том.

— Всеки глупак може да се въвлече в свада, но умният човек знае как да се предпази от противниците си.

Алфред го погледна намръщено.

Завиха по пътеката, прецапаха застоялата вода и се заизкачваха по склона по дирята, оставена от крадеца. Докато се провираха през гъстата брезова горичка, Том се сети за Марта и гневът отново стегна корема му на възел. Разбойникът бе замахнал по нея съвсем безпричинно. Детето не представляваше никаква заплаха за него.

Ускори крачките си и след малко двамата с Алфред излязоха отново на пътя. Марта лежеше на същото място, без да е помръднала. Очите й бяха затворени и кръвта по косата й засъхваше. Агнес бе коленичила до нея, а с тях — за изненада на Том — имаше още една жена и някакво момче. Порази го мисълта, че неслучайно бе усетил по-рано през деня, че някой го наблюдава — гората като че ли гъмжеше от хора. Наведе се и отново положи длан на гърдите на Марта. Дишаше нормално.

— Скоро ще се събуди — каза с убеденост непознатата жена. — След това ще повърне. После ще е добре.

Том я погледна с любопитство. Беше коленичила над дъщеря му. Видя му се доста млада, може би с десетина години по-млада от самия него. Късата й кожена туника разкриваше жилави мургави ръце и крака. Имаше красиво лице, с тъмнокафява коса, която се сбираше на дяволски връх над челото й. За миг го жегна страстно желание. После тя отвърна на погледа му и Том се сепна: имаше напрегнати дълбоки очи с необичаен меденозлатист цвят, които придаваха нещо чародейно на цялото й лице и строителят бе убеден, че е разчела мислите му.

Извърна очи, за да прикрие смущението си и срещна погледа на Агнес. Изглеждаше сърдита.

— Къде е прасето? — попита тя.

— Имаше още двама разбойници.

— Набихме ги — намеси се Алфред. — Но онзи с прасето се измъкна.

Агнес гледаше мрачно, но си замълча.

— Можем да преместим момичето на сянка, но полека — каза непознатата.

После тя се изправи и Том разбра, че е доста мъничка, поне с една стъпка по-ниска от него. Наведе се и нежно вдигна Марта. Детското й телце беше почти безтегловно в ръцете му. Отнесе я на няколко крачки по пътя и я положи на тревата под сянката на стар дъб. Все още беше съвсем отпусната.

Алфред събираше инструментите, пръснати по пътя по време на свадата. Момчето на непознатата жена гледаше с ококорени очи и зяпнала уста, без да проговаря. Беше с около три години по-малко от Алфред и доста странно на вид дете, забеляза Том, без чувствената красота на майка си. Кожата му бе много светла, косата — оранжевочервена, а очите — сини и леко изпъкнали. Имаше напрегнато глуповатия поглед на тъпак, прецени той, от онези деца, които или умираха рано, или ставаха селски идиоти. Алфред видимо се чувстваше неловко под втренчения му поглед.

Пред очите на Том детето дръпна триона от ръката на сина му, без да каже нищо и почна да го оглежда все едно, че е нещо удивително. Алфред, възмутен от тази невежливост, го издърпа обратно и детето го пусна равнодушно.

— Джак! — сопна се майката. — Дръж се прилично! — Изглеждаше смутена.

Том я погледна. Момчето изобщо не приличаше на нея.

— Вие ли сте майка му?

— Да. Името ми е Елън.

— Къде е мъжът ви?

— Умря.

Том се изуми.

— Пътувате сама?

Гората бе достатъчно опасна дори за мъж като него. Сама жена едва ли можеше да се надява да оцелее.

— Не пътуваме — отвърна Елън. — Живеем в гората.

Том се стъписа.

— Искате да кажете, че сте… — Замълча, за да не я обиди.

— Горски скитници. Бегълци от закона. Да. Да не си мислехте, че всички скитници са като Фарамонд Зяпналата уста, дето ви открадна прасето?

— Да — отвърна Том, като премълча онова, което му се искаше да каже: Не бях си помислял никога, че беглец от закона може да е красива жена. Не можа да сдържи любопитството си и попита: — Какво беше престъплението ви?

— Проклех един свещеник. — Тя извърна очи.

На Том не му прозвуча като кой знае какво престъпление, но пък свещеникът можеше да е бил много влиятелен или много обидчив. Или навярно Елън просто не искаше да им каже истината.

Погледна към Марта. След миг тя отвори очи. Беше объркана и малко уплашена. Агнес коленичи до нея и й зашепна:

— В безопасност си. Всичко е наред.

Марта се надигна и повърна. Агнес я притисна до гърдите си, докато спазмите отминат. Том беше изумен: предсказаното от Елън се бе сбъднало. Беше казала също така и че Марта ще се оправи, а май и на това можеше да се разчита. Обзе го облекчение и силата на чувството малко го изненада. Нямаше да може да понесе да изгуби момиченцето си, помисли си той и едва сдържа сълзите си. Улови съчувствения поглед на Елън и отново го споходи усещането, че златистите й очи могат да проникнат в сърцето му.

Откъсна дъбова клонка, оскуба листата й и с тях изтри лицето на Марта. Още изглеждаше пребледняла.

— Трябва да си почине — каза Елън. — Оставете я да полежи три мили ходене време.

Том се озърна към слънцето. Още оставаше предостатъчно дневна светлина. Настани се долу да почака. Агнес люлееше нежно Марта в прегръдката си. Момчето Джак вече бе насочило вниманието си към дъщеря му и я зяпаше със същата глупашка напрегнатост. На Том му се дощя да научи повече за Елън. Зачуди се дали ще може да я склони да разкаже историята си. Не му се искаше да си тръгне.

— Как се стигна до всичко това? — попита я колебливо.

Тя отново го погледна в очите и започна разказа си.

 

 

Баща й бил рицар, каза им. Едър, силен, буен мъж, който искал синове, с които да може да язди, да ловува и да се бори, спътници, които да пият и пируват нощем с него. В тези си желания извадил толкова лош късмет, колкото е възможно да сполети един мъж, защото се сдобил с Елън, а след това жена му умряла. Пак се оженил, но втората му жена се оказала ялова. Взел да презира мащехата на Елън, а накрая я пропъдил. Трябва да е бил жесток човек, но изобщо не изглеждал такъв за Елън, която го обожавала и презирала втората му жена също като него. Когато мащехата напуснала, Елън останала и отраснала в домакинство почти само от мъже. Срязала си косата къса, носела кама и се научила да не си играе с котенца и да не се грижи за стари слепи псета. На годините на Марта вече можела да плюе по земята, да яде ябълка със семките и да срита конски корем толкова силно, че животното да сдържи дъха си, за да стегне с още една дупка каишката на сбруята. Знаела, че всички мъже, които не са от бандата на баща й, са педерасти, а всички жени, които не щат да ходят с тях, са свини ебливи, макар да не била много наясно — нито я интересувало — какво точно значат тези обиди.

Заслушан в гласа й, в топлия въздух на есенния следобед, Том затвори очи и си я представи: плоскогърдо момиче с мръсно лице, седнало на дългата маса с грубоватите приятели на баща си, пие от силния ейл и пее песни за битки, грабеж и насилие, коне, замъци и девици, докато заспи, а малката й късокоса главица клюма върху грубата дъска.

Само да можело да остане плоскогърда завинаги, щяла да си живее щастлив живот. Но дошло времето, когато мъжете започнали да я гледат другояче. Вече не се смеели гръмогласно, щом кажела: „Разкарай се от пътя ми, или ще ти отрежа топките и ще ги хвърля на свинете.“ Някои я заглеждали, докато смъквала вълнената си туника и лягала да спи в дългата си ленена долна риза. Когато се облекчавали сред дърветата, обръщали се с гръб към нея — нещо, което изобщо не правели преди.

Един ден тя видяла баща си увлечен в разговор с енорийския свещеник — рядко събитие — и двамата току я поглеждали, сякаш си говорели за нея. На другата сутрин баща й казал:

— Иди с Хенри и Евърард и стори каквото ти кажат.

После я целунал по челото. Тя се зачудила какво по дяволите го е прихванало — нима е почнал да се размеква на стари години? Оседлала сивия си бегач — отказала да яхне дамско ездитно конче или детско пони — и тръгнала на път с двамата въоръжени мъже.

Отвели я в един метох и я оставили там.

Цялата обител прокънтяла от мръсните й ругатни, когато двамата мъже препуснали оттам. Наръгала игуменката с нож и извървяла пеш целия път обратно до бащиния си дом. Той я върнал, с оковани ръце и крака, завързана на магарешко седло. Затворили я в килията за наказания, докато раната на игуменката заздравее. Вътре било студено, мокро и черно като нощта, и имало вода за пиене, но нищо за ядене. Когато я пуснали навън, пак се върнала у дома. Баща й отново я върнал и този път я набили с камшик, преди да я заключат в килията.

Най-сетне я прекършили, разбира се, и тя навлякла одеждите на послушница, подчинявала се на правилника и учела молитвите, въпреки че в сърцето си мразела сестрите, презирала светците и дълбоко не вярвала на нищо от това, което й говорели за Бога. Но се научила да чете и пише, усвоила музика, смятане и рисуване, и добавила латинския към английския и френския, които говорела в бащиния си дом.

Животът в светата обител не бил толкова лош, в крайна сметка. Било еднополова общност със своите собствени особени правила и ритуали, а тя била свикнала точно с това. Всички сестри трябвало да вършат някаква физическа работа и на Елън скоро й възложили да се грижи за конете. Не след дълго станала отговорник на конюшните.

Бедността изобщо не я притеснявала. Послушанието не й се удавало лесно, но и то си дошло с времето. Третото правило, целомъдрието, изобщо не я притеснявало особено, въпреки че от време на време, просто за да е напук на игуменката, запознавала една или друга нова сестра с удоволствието от…

На това място Агнес прекъсна разказа на Елън, взе Марта със себе си и отиде да потърси поток, в който да измие лицето на детето и да почисти дрехите му. Взе и Алфред, за да ги пази, макар да ги увери, че няма да се отдалечават. Джак се надигна да тръгне с тях, но Агнес му каза твърдо да остане и той изглежда я разбра, защото си седна отново на мястото. Том забеляза, че Агнес отведе децата достатъчно далече, за да не могат да слушат повече този нечестив и неприличен разказ. Само той остана да прави компания.

Един ден, продължи Елън, кончето на игуменката окуцяло, докато била на няколко дни път от манастира. Абатство Кингсбридж се оказало наблизо, тъй че игуменката заела друг кон от тамошния абат. След като се прибрала, казала на Елън да върне на абатството заетия кон и да прибере окуцялото й конче.

Там, в манастирската конюшня недалече от порутената стара катедрала на Кингсбридж, Елън срещнала един младеж, който приличал на пребито с камшик пале. Имал изящната отпусната походка на кутре и жива, мила и душеща муцунка, но бил свит и уплашен, сякаш са избили цялата игривост от него. Когато му заговорила, той не я разбрал. Опитала на латински, но младежът не бил монах. Накрая, когато казала нещо на френски, лицето му грейнало от радост и той отвърнал на същия език.

Елън не се върнала повече в манастира.

От него ден заживяла в гората, първо в груба колиба от клони и листа, после — в суха пещера. Не била забравила мъжките умения, които била научила в бащината си къща: все още можела да хване сърна, да лови зайци с примка и да стреля по лебеди с лък. Можела да изкорми, да почисти и сготви месото. Знаела дори как да остърже и обработи кожите за дрехите си. Наред с дивеча ядяла горски плодове, жълъди и зеленчуци. Всичко друго, което й трябвало — сол, вълнени дрехи, брадва или нов нож — трябвало да краде.

Най-лошото дошло, когато Джак се родил…

„Ами французинът?“, искаше да попита Том. „Той ли е бил бащата на Джак? И ако да, кога е умрял? И как?“ Но виждаше по лицето й, че няма да говори за тази част от историята, пък и приличаше на непреклонна личност, тъй че премълча въпросите си.

По това време баща й вече не бил между живите, а мъжката му банда се разпръснала, тъй че тя си нямала никакви близки или приятели на света. Когато Джак трябвало да се роди, стъкмила огън в пещерата си да грее цяла нощ. Приготвила се така, че да има вода и храна, а лъкът, стрелите и ножовете й да бъдат близо до нея, за да се пази от вълците и дивите псета. Имала дори едно тежко червено наметало, откраднато от някакъв епископ, в което да увие бебето. Но не била подготвена за болката и страха от раждането, и дълго време си мислела, че ще умре. Все пак бебето се родило здраво и силно, а тя оцеляла.

Елън и Джак живеели простичък и скромен живот през следващите единайсет години. Гората им давала всичко, което им трябвало, стига да се погрижат да струпат достатъчно запаси от ябълки, жълъди и осолено или пушено сърнешко за зимните месеци. Елън често си мислела, че ако ги нямало кралете, господарите, епископите и шерифите, то всички щели да могат да си живеят така и да бъдат напълно щастливи.

Том я запита как се е справяла с другите разбойници, с хората като Фарамонд Зяпналата уста. „Какво ли би станало, ако се промъкнат нощем и се опитат да я изнасилят?“, зачуди се той и слабините му се размърдаха при мисълта, макар никога да не беше взимал жена против волята й, дори и своята собствена съпруга.

Другите разбойници се страхували от нея, увери го тя, като го погледна с искрящите си светли очи и той разбра защо: мислеха я за вещица. Колкото до хората, които пътуваха през гората и се бояха единствено от закона, хора, които знаеха, че могат да ограбят, да изнасилят и да убият една горска скитница без страх от наказание — Елън просто се криеше от тях. Защо тогава не се беше скрила и от Том? Защото бе видяла ранено дете и искаше да помогне. Самата тя имаше дете.

Беше научила Джак на всичко, което знаеше от баща си за оръжията и лова. След това му бе предала и наученото от сестрите: четене и писане, музика и числа, френски и латински, как да рисува, даже библейските истории. Най-сетне, през дългите зимни вечери, му беше подарила и завещаното от французина, който знаел повече разкази, стихове и песни от всеки друг човек на света…

Том не повярва, че момчето Джак може да чете и пише. Самият той знаеше как да напише името си и още шепа думи като пени, разтег и бушел^[1]. А Агнес, като дъщеря на свещеник, умееше и повече, макар че тя пишеше бавно и усърдно, с изплезен от крайчеца на устата език. Но Алфред и дума не можеше да напише, и едва разпознаваше собственото си име. Марта пък и това не умееше. Възможно ли бе това малоумно дете да е по-грамотно от цялото семейство на Том?

Елън каза на Джак да напише нещо, а той заглади пръстта пред себе си и задраска букви по нея. Том разпозна първата дума, Алфред, но не и другите, и се почувства глупаво. После Елън му спести неудобството, като прочете цялото на глас: „Алфред е по-голям от Джак.“ Момчето бързо нарисува две фигурки, едната по-голяма от другата и макар да бяха груби, едната бе с широки рамене и малко тъпо изражение, а другата — малка и ухилена. Самият Том имаше талант за скициране и беше изумен от простотата и силата на картинката, надраскана в пръстта.

Но детето изглеждаше като слабоумно.

Елън напоследък бе започнала да разбира това, както самата тя призна, отгатнала мислите на Том. Джак никога не беше имал компанията на други деца или на което и да е друго човешко същество, освен майка си. В резултат на това отрасваше като диво зверче. Въпреки всичките уроци, малкият не знаеше как да се държи с хора. Затова беше такъв мълчалив, ококорен и дръпнат.

Докато му разказваше всичко това, за първи път му се стори уязвима. Излъчването й на ненакърнима самоувереност бе изчезнало и я видя притеснена и доста отчаяна. Заради Джак трябваше да се върне отново сред хората. Но как? Ако беше мъж, би могла да склони някой лорд да й даде ферма, особено ако излъжеше убедително, че се е върнала от поклонничество в Йерусалим или Сантяго де Компостела. Срещаха се и фермерки, но те неизменно бяха вдовици с пораснали деца. Никой благородник нямаше да даде ферма на жена с малко дете. Никой нямаше да я наеме за ратайка, било в град или на село. Освен това нямаше и къде да живее, а черната работа рядко вървеше с осигурен подслон. Нямаше самоличност.

Том изпита жал за нея. Беше дала на детето си всичко, което можеше, но се бе оказало недостатъчно. Но не можеше да види никакъв изход от положението й. Колкото и да бе красива, находчива и силна, беше обречена да преживее остатъка от дните си сред горите с чудатия си син.

 

 

Агнес, Марта и Алфред се върнаха. Том се взря с тревога в дъщеря си, но тя изглеждаше все едно, че само е ожулила лицето си и нищо по-лошо не я е сполетяло. За известно време строителят бе погълнат от проблемите на Елън, но сега си спомни за собствената си орисия: оказал се бе без работа и без прасе. Следобедът гаснеше. Той заприбира останалите им вещи.

— Накъде сте се запътили? — запита ги горската жена.

— Уинчестър — отвърна й Том. Уинчестър имаше замък, няколко манастира и най-важното — катедрала.

— Солсбъри е по-близо — изтъкна Елън. — И последния път, когато бях там, престрояваха катедралата, за да я направят по-голяма.

Сърцето на Том подскочи. Точно това търсеше той. Знаеше, че ако получи работа на катедрален строеж, един ден ще стане истински майстор строител.

— Накъде е Солсбъри?

— Назад по пътя, по който дойдохте, на три-четири мили. Помните ли кръстопътя, откъдето тръгнахте наляво?

— Да… до едно езерце с мръсна вода.

— Точно там. Дясната вилка води към Солсбъри.

Сбогуваха се. Агнес не беше харесала Елън, но все пак успя да продума вежливо:

— Благодаря, че ни помогнахте да се погрижим за Марта.

Елън се усмихна и загледа тъжно след тях, щом си тръгнаха.

Като повървяха няколко минути, Том се обърна. Елън продължаваше да ги наблюдава, разкрачена на пътя и заслонила очи с длан, с чудатото момче до себе си. Махна й с ръка и тя му помаха в отговор.

— Интересна жена — сподели с Агнес.

Тя си замълча.

— Онова момче беше странно — рече Алфред.

Вървяха под ниското есенно слънце. Том се зачуди как ли изглеждаше Солсбъри. Никога не бе ходил там. Усещаше възбуда. Мечтата му, разбира се, бе да построи нова катедрала, от самите основи, но това беше почти невъзможно. Много по-вероятно бе да се намери стара църква, която подобряват, разширяват или отчасти преустройват. Но и това щеше да е съвсем добре за него, стига след време да му се удадеше възможност да построи сграда по свой проект.

— Защо ме удари онзи човек? — попита Марта.

— Защото искаше да открадне прасето ни — отговори й Агнес.

— Ами да си е взел свое прасе — възмути се дъщеря им, чак сега разбрала, че скитникът е направил нещо лошо.

Проблемът на Елън щеше да се е решил, ако владееше някой занаят, каза си строителят. Никой зидар, дърводелец, тъкач или кожар не би се оказал в нейното положение. Винаги можеше да иде в някой град и да потърси работа. Занаятчийки имаше тук и там, но те обикновено бяха жени или вдовици на занаятчии.

— Това, което й трябва на нея, е мъж — продума замислено Том.

— Е, не може да има моя — отвърна Агнес отривисто.