Жул Верн
Михаил Строгов (6)

IV
Брат и сестра

Обстоятелствата напълно оправдаха тези толкова пагубни за частните интереси на хората мерки.

„Забранява се на всички руски поданици да напускат провинцията“, ако Иван Огарьов беше още в Нижниновгородската провинция, тази заповед трябваше да му попречи или поне да му създаде безкрайни трудности в стремежа му да се присъедини към Теохар хан, както и да лиши татарския предводител от един опасен лейтенант.

„Задължават се всички чужденци от азиатски произход да напускат провинцията в следващите двайсет и четири часа“ означаваше да се отстранят едновременно всички търговци, пристигнали от Централна Азия, както и бандите цигани от различен произход, които имат по-силни или по-слаби връзки с татарското или монголското население и се бяха насъбрали тук на панаира. Колкото хора, толкова шпиони — тяхното изгонване сигурно беше продиктувано от състоянието на нещата.

Не е трудно обаче да се разбере ефектът от тези два удара от ясно небе, стоварили се върху Нижни Новгород, естествено най-силно застрашен и засегнат в сравнение с всички останали градове.

Така хора от други националности, на които търговските интереси налагаха да заминат отвъд сибирските граници, нямаше да могат да напускат местната провинция, поне засега. Текстът на първа точка от заповедта беше категоричен. Не допускаше никакво изключение. Всеки частен интерес трябваше да отстъпи пред общодържавническите.

Що се отнася до втората точка на заповедта, нареждането за изселване, което се съдържаше в нея, беше също така безапелационно. То не засягаше други чужденци, освен тези с азиатски произход и затова те следваше незабавно да опаковат стоките си и да поемат обратно пътя, по който бяха дошли. Същевременно всички тия циркаджии, които бяха твърде много на брой и които трябваше да изминат около хиляда версти, за да прекосят най-близката граница — за тях това означаваше мизерия в най-близко време.

Затова срещу тази необичайна мярка веднага се понесе ропот на несъгласие, а после и вик на отчаяние, които присъствието на казаците и на полицаите веднага потисна.

И почти веднага започна нещо, което можеше да се определи само като разчистване на огромната панаирджийска площ. Платнищата, опънати пред бараките, започнаха да се сгъват; пътуващите театри се разотиваха един по един; песните и танците престанаха; представленията замлъкнаха; огньовете изгаснаха; въжетата на еквилибристите бяха свалени; старите задъхващи се коне, които теглеха тези подвижни домове, излязоха от конюшните застанаха между стръките на каруците. Полицаи и войници, с камшик или палка в ръка, подтикваха бавещите се и не се свеняха да събарят навесите, преди още бедните цигани да излязат изпод тях. Явно, по силата на тези мерки още същата вечер панаирджийският площад на Нижни Новгород щеше да се очисти изцяло и след шумотевицата на големия пазар, щеше да настъпи тишината на пустошта.

И трябва още веднъж да повторим — защото това беше една от задължителните утежняващи точки на предприетата мярка, — че за всички номади, засегнати изрично от заповедта за изселване, дори сибирските степи бяха забранена зона и следователно те трябваше да се насочат на юг към Каспийско море, било към Персия, било към Турция, било към туркестанските полета. Постовете, разположени в Урал и сред планините, които сякаш представляват продължение на реката по руската граница, не биха ги пропуснали да минат. Следователно те бяха длъжни да прекосят хиляда версти, докато кракът им стъпи на свободна земя.

В момента, когато началникът на полицията изчете заповедта, Михаил Строгов бе поразен от една съпоставка, която инстинктивно му дойде наум.

„Какво странно съвпадение — помисли той — между тази заповед, която изгонва всички чужденци от азиатски произход, и думите, които си размениха тази нощ двамата цигани! «Сам бащицата ни изпраща там, където ние искаме да отидем!» беше казал този мъж. Но «Бащицата», та това е императорът! Народът го назовава именно така! Откъде тези цигани можеха да предвидят мярката, предприета срещу тях, как така я знаеха предварително, и къде искаха да отидат? Те наистина са подозрителни и ми се струва, че заповедта на губернатора е по-скоро в тяхна полза, отколкото в тяхна вреда!“

Но това разсъждение, което наистина беше правилно, бе прекъснато от друго, което трябваше да прогони всички други мисли от съзнанието на Михаил Строгов. Той забрави за циганите, за техните подозрителни думи, за странното съвпадение с оповестяването на заповедта… Споменът за младата латвийка отново го беше овладял.

— Горкото момиче! — възкликна той, без да иска. — Та тя няма да може да премине границата!

Девойката действително беше от Рига, латвийка, следователно рускиня и нямаше да може да напусне вече руската територия! Явно разрешителното, което й е било издадено преди новите мерки на правителството, нямаше да бъде валидно повече. Всички пътища на Сибир щяха да бъдат безмилостно затворени за нея и какъвто и да бе поводът, който трябваше да я отведе в Иркутск, занапред тя нямаше да може да замине за там.

Тази мисъл развълнува живо Михаил Строгов. Той си каза, отначало бегло, че без да пренебрегне нищо от онова, което изисква от него важната му задача, може би все пак щеше да има възможност да окаже някаква помощ на тази добра девойка и това му допадна. Като познаваше опасностите, които сам щеше да се наложи да преодолява, той, енергичен и устойчив мъж в страна, чиито пътища все пак му бяха познати, не можеше да пренебрегне опасностите, които щяха да бъдат много по-големи за една девойка. Тъй като трябваше да отиде в Иркутск, тя щеше да следва същия път като него и щеше да бъде принудена да минава сред ордите на нашествениците, както щеше да се опита да стори и той самият. Ако между впрочем — което беше напълно възможно — тя разполагаше само със средствата, необходими за подобно пътешествие при обикновените условия, как щеше да се справи при условията, които новите събития щяха да направят не само опасни, но и много по-скъпо струващи?

„Добре де — каза си той, — след като тя ще заминава за Перм, значи почти е невъзможно да не я срещна отново. Така ще мога да бдя над нея, без тя да се усъмни. И тъй като тя изглежда не по-малко притеснена от мен да стигне Иркутск колкото се може по-бързо, това няма да ми причини никакво закъснение. Но едната мисъл води друга. Досега Михаил Строгов беше разсъждавал само, че той може да стори добро, да направи услуга. Но ето че в съзнанието му полека се зароди нова идея и той погледна на случая от съвсем друг ъгъл.“

„Та всъщност — мина му през ума, — аз бих могъл да имам много по-голяма нужда от нея, отколкото тя от мен. Нейното присъствие може да се окаже полезно за мен и да ми помогне да отхвърля всяко съмнение от себе си. Много по-лесно е да заподозрат като пратеник на царя един мъж, тръгнал сам през степта. Докато, напротив, ако девойката е моя спътница, много по-убедително мога да мина за Николай Корпанов, както е записано в пътния ми лист. Значи ще трябва да пътуваме заедно! Значи трябва на всяка цена да я открия! Не е вероятно тя да е успяла от снощи досега да намери кола и да е напуснала Нижни Новгород. Да вървя да я търся и дано бог ме води!“

Михаил Строгов напусна големия панаирен площад на Нижни Новгород, където бъркотията, предизвикана от изпълнението на издадената заповед, беше вече в пълен разгар. Обвинения от страна на предупредените да напуснат страната чужденци, викове на полицаите и на казаците, които нагрубяваха всеки — врявата беше неописуема.

Беше девет часът сутринта. Параходът заминаваше едва на обяд. Следователно Михаил Строгов имаше около два часа на разположение, за да открие девойката, която бе решил да вземе за спътница.

Той прекоси отново Волга и обиколи кварталите на другия бряг, където хората бяха много по-малко. Обхождаше улиците една след друга първо в горния град, после и в долния. Влизаше и по църквите — обичайно убежище на всички плачещи и страдащи. Ала никъде не срещна младата латвийка.

„И все пак — повтаряше си той, — тя не може да е напуснала още Нижни Новгород. Да продължавам да търся!?“

Той обикаля така цели два часа. Вървеше, без да спира, не усещаше умора, подчинявайки се на едно властно чувство, което не го оставяше повече да разсъждава. Но всичко беше напразно.

Тогава му дойде наум, че е възможно девойката да не знае за оповестената заповед — предположение, което впрочем беше доста невероятно, защото подобен гръм от ясно небе не можеше да избухне, без да се разчуе навсякъде. Заинтересувана естествено да узнае и най-малките новини, идващи от Сибир, как би могла тя да не е чула за мерките, взети от губернатора, мерки, които я засягаха и лично?

Но в края на краищата, ако не беше чула съобщението, тя пък ще пристигне след няколко часа на кея на реката, където някой безжалостен агент грубо няма да я пусне да мине! Ще трябва Михаил Строгов на всяка цена да я види предварително, за да може тя благодарение на него да избегне тази неприятност.

Лутането му обаче беше все така напразно и малко оставаше той съвсем да изгуби надежда, че ще я открие.

Вече беше единайсет часът. Макар че при други обстоятелства това би било излишно, сега Михаил Строгов реши, че ще бъде разумно да представи пътния си лист в канцеларията на началника на полицията. Заповедта явно, не го засягаше, защото в пътния му лист новото обстоятелство беше предвидено, но той все пак искаше да се убеди, че нищо няма да може да му попречи да напусне града.

Затова се наложи да се върне на другия бряг на Волга, където се намираше канцеларията на началника на полицията.

Там имаше голяма навалица, защото, макар заповедта да задължаваше чужденците да напуснат града, те въпреки това трябваше да уредят доста формалности във връзка със заминаването си. Без тази предохранителна мярка някой русин, замесен повече или по-малко в татарския бунт, можеше с известна дегизировка да премине границата, което именно се стараеха да предотвратят. Хем ги изпъждаха, хем хората трябваше да получат разрешение, за да си вървят.

И така, фокусници, цинцари, цигани, смесили се с търговци от Персия, Турция, Индия, Туркестан и Китай, изпълваха двора и канцелариите на полицейския участък.

Всички бързаха, защото всеки от тези, принудени да напуснат страната хора, трябваше да си осигури транспорта, а за закъснелите имаше опасност да не могат да изпълнят заповедта в определения срок, което би ги изложило на грубата намеса на губернаторските органи.

Благодарение на силните си лакти Михаил Строгов успя да прекоси двора. Да влезе в канцелариите и да стигне до чиновническото гише обаче, беше свързано с други трудности. И все пак той пошушна нещо на ухото на един от инспекторите, и няколко рубли, които му даде, бяха достатъчно убедително основание, за да го пуснат да мине.

Полицаят го въведе в чакалнята и отиде да предупреди един по-висш чиновник.

Михаил Строгов трябваше да побърза да се подсигури пред полицията, за да може да се движи по-свободно.

Докато чакаше, той загледа хората наоколо. И какво видя?

Там, на една пейка, по-скоро се бе отпуснала, отколкото седнала една девойка, потънала в безмълвно отчаяние, макар той почти да не можеше да види цялото й лице, а само очерталия се на облегалката профил.

Михаил Строгов не се беше излъгал. Насреща му седеше младата латвийка.

Без да знае за съществуването на заповедта на губернатора, тя беше дошла в полицейския участък, за да завери своето разрешително за пътуване!… Бяха отказали да й дадат виза. Действително тя имаше право да замине за Иркутск, но заповедта беше изрична и анулираше всички предишни разрешения, така че пътят към Сибир бе затворен за нея.

Много щастлив задето най-после я намери, Михаил Строгов пристъпи към девойката.

Тя го погледа за миг, и лицето й се озари от бледа светлина, щом видя отново спътника си от влака. Изправи се инстинктивно на крака и подобна на удавник, който се хваща за сламка, понечи да го помоли за помощ.

В същото време полицаят докосна Михаил Строгов по рамото и каза:

— Началникът на полицията ви очаква.

— Добре — отвърна Михаил Строгов.

И без да каже нито дума на девойката, която толкова бе търсил още от вечерта, без да й даде някакъв знак, за да я успокои, опасявайки се да не би да издаде и себе си, и нея той просто последва полицая.

Младата латвийка, гледайки как се отдалечава единственият човек, който би могъл да й се притече на помощ, се строполи върху пейката.

Не минаха и три минути и Михаил Строгов се върна в салона, последван от друг полицай. Той държеше в ръка своя пътен лист, който разкриваше пред него пътищата към Сибир.

Пристъпи към младата латвийка и като й подаде ръка, каза:

— Сестро…

Тя веднага разбра! Изправи се, сякаш някакво внезапно вдъхновение не я остави да се подвоуми.

— Сестро — повтори Михаил Строгов, — получих разрешението да продължим пътуването си към Иркутск. Идваш ли?

— Следвам те, братко — отвърна девойката и му подаде ръка.

Така двамата излязоха от участъка.