Жул Верн
Михаил Строгов (27)

X
Байкал

Езерото Байкал е разположено на хиляда и седемстотин стъпки над морското равнище. Дълго е около деветстотин версти, а широко — сто. Не е известна дълбочината му. Госпожа дьо Бурбулон пише, че според моряците то искало да го наричат „госпожа“. Нарекат ли го „господин“, тутакси се разярявало. И все пак съгласно легендата никой русин не се е удавил в него.

Този огромен сладководен басейн, подхранван от триста реки, е опасан от великолепна верига вулканични планини. За преливник му служи само Ангара, която след Иркутск се влива в Енисей, малко по-горе от град Енисей. Колкото до обграждащите го планини, те са разклонение на Тунгуските и са част от обширната алтайска орографска система. Още по това време на годината тук вече се усещат студовете. Така става в тези области, подчинени на по-специални климатични условия. Ранната зима сякаш поглъща есента. Беше началото на октомври, а слънцето вече се скриваше зад хоризонта още в пет часа и през дългите нощи температурата спадаше под нулата. Първите снегове, които щяха да се задържат чак до лятото, се белееха вече по върховете около Байкал. По време на сибирската зима това вътрешно море, заледено на няколко стъпки дълбочина, бе кръстосвано от шейни на куриери и кервани.

Дали защото не спазват благоприличие, наричайки го „господин“, или поради съвсем други метеорологични причини, в Байкал се развихрят силни бури. Вълните му, много къси като на всички вътрешни морета, са много опасни за саловете, гемиите и параходите, които го кръстосват лете.

Преди малко Михаил Строгов бе излязъл на югозападния му край с Надя на ръце. Девойката бе съсредоточила, така да се каже, целия си живот в очите си. Какво друго ги очакваше в този див край, освен да умрат от изтощение и нищета? Ала от друга страна каква част от дългия шест хиляди версти път трябваше още да измине царският куриер, за да стигне до предназначението си? Само шейсет версти до устието на Ангара и още осемдесет от нейното устие до Иркутск. Общо сто и четирийсет версти или три дни път за здрав и силен мъж, дори ако върви пеш.

Можеше ли Михаил Строгов да бъде все още здрав и силен?

Небето навярно не искаше да го подложи на това изпитание. Съдбата, така настървена срещу него, като че ли пожела за миг да го пощади. Този бряг на Байкал, тази част от степта, която смяташе безлюдна и която обикновено е такава точно сега се оказа населена.

Петдесетина души се бяха събрали на югозападния край на езерото.

Когато Михаил Строгов с Надя на ръце излезе от планинската клисура, тя най-напред съзря именно тази група.

За миг девойката се уплаши да не би да е татарски отряд, изпратен да претърси бреговете на Байкал. В такъв случай бягството им бе обречено на провал.

Скоро обаче разбра заблуждението си и извика:

— Руси!

След това последно усилие клепачите й се затвориха и главата й се отпусна върху гърдите на Михаил Строгов.

Бяха ги забелязали обаче и няколко души изтичаха към тях и доведоха слепеца с девойката до песъчливия бряг, където бе привързан сал.

Салът се готвеше да отплава. Тези руси бяха бегълци с различно обществено положение, обединени от общия си интерес на това място край Байкал. Подгонени от татарските разузнавачи, те търсеха убежище в Иркутск и тъй като не можеха да отидат там по суша, — нашествениците бяха заели позиция по двата бряга на Ангара, — те се надяваха да слязат по нейното течение: тя минаваше край града.

Сърцето на Михаил Строгов усилено заби, като узна намерението им. Един последен шанс в опасната му игра. Ала той си наложи да се преструва, държейки да запази още по-строго, отколкото досега своето инкогнито.

Планът на бегълците беше прост. Едно течение в Байкал минава покрай горния бряг на езерото до устието на Ангара. Те смятаха да използват именно него, за да стигнат най-напред до там. Бързите води на реката със скорост десет-дванайсет версти в час, щяха да ги отнесат до Иркутск. Така че за ден и половина щяха да бъдат пред сибирската столица.

На това място на езерото нямаше никакъв плавателен съд. Трябваше сами да си измайсторят. Построиха сал или по-скоро платформа от дървета като тези, които обикновено се виждат по сибирските реки. Боровата гора на брега им достави дървения материал. Трупите, завързани помежду им с тръстикови стъбла, образуваха обширна платформа, върху която лесно можеха да се поберат стотина души.

Пренесоха Михаил Строгов и Надя на сала. Девойката дойде на себе си. Дадоха й малко храна, както и на другаря й. После тя легна върху постеля от шума и се унесе в дълбок сън.

Михаил Строгов не разказа нищо за случилото се в Томск на хората, които го разпитваха. Представи се за жител на Красноярск, не успял да избяга в Иркутск, преди войските на емира да стигнат до левия бряг на Динка. Добави, че вероятно голямата татарска армия е на позиция пред сибирската столица.

Нямаха нито миг за губене. Впрочем студът ставаше все по-силен. През нощта температурата падаше под нулата. По повърхността на Байкал плаваха вече няколко ледени късове. Ако салът можеше лесно да маневрира в езерото, нямаше да бъде същото между бреговете на Ангара, в случай че ледени блокове задръстят течението.

Поради всички тези съображения бегълците трябваше да тръгнат незабавно. В осем часа вечерта отвързаха сала и повлечен от течението, той се понесе край брега. Няколко яки мужици с дълги прътове регулираха посоката му.

Един стар моряк от Байкал пое командването на сала. Той бе шейсет и пет годишен мъж, обгорял от ветровете на езерото; доста гъста брада се спускаше върху гърдите му. Кожен калпак покриваше главата му, а лицето му имаше сериозно и строго изражение. Широкият му, дълъг до петите кафтан беше препасан с колан. Този мълчалив старец, седнал в задната част на сала, командваше само с жестове и за десет часа едва ли казваше десет думи. Впрочем цялото маневриране се свеждаше до едно: да не се допусне салът да се отклони от течението край брега на езерото. Казахме, че руси с различно обществено положение се бяха качили на него. И наистина към бедните мужици — мъже, жени, старци и деца — се бяха присъединили двама-трима поклонници, няколко монаси и един поп. Поклонниците носеха тояги, манерка на кръста и пееха протяжно псалми. Единият идваше от Украйна, другият от Жълто море, а третият от Финландия. Този последният, доста възрастен вече, носеше на пояса си кутия за събиране на пари, заключена с катинар, каквито се виждат пред входа на църквите.

От всичко събрано при обиколките му, нищо не оставаше за него и той нямаше дори ключ от катинара. Отваряха кутията, когато се върнеше.

Монасите идваха от северните губернии и бяха напуснали Архангелск преди три месеца. Някои пътешественици с право намират, че този град има облика на ориенталските градове. Те бяха посетили Свещените острови близо до брега на Карелия, Соловецкия манастир, Троица Сергиевската и Печорската лавра на свети Антоний и Теодосий в Киев, манастирите Симеонов и Казански, както и староверската църква в Москва. Сега отиваха в Иркутск, облечени с расо, качулка и вълнен плащ.

Попът беше скромен селски свещеник, един от шестстотинте хиляди народни пастори в руската империя. Беше облечен също така бедно като мужиците, а и всъщност с нищо не ги превъзхождаше, защото нямаше нито висок сан, нито власт в църквата. Ореше като тях парчето си земя, кръщаваше, венчаваше, опяваше. Беше успял да спаси жена си и децата си от издевателствата на татарите, като ги изпрати на север, а самият той бе останал в енорията си до последния момент. После се бе наложило да избяга и тъй като пътят за Иркутск бе затворен, се бе насочил към Байкал.

Тези различни божи служители, струпани в предната част на сала, се молеха през определени интервали и гласовете им се извисяваха в безмълвната нощ като на края на всяка строфа мълвяха: „Слава на бога!“

Никакво произшествие не смути плаването им.

Надя през цялото време спа. Михаил Строгов бдеше над нея. Сънят надвиваше умората му на големи интервали, а мисълта му винаги оставаше будна.

Призори салът, забавен от силния насрещен вятър, който задържаше течението, се намираше все още на четирийсет версти от устието на Ангара. Вероятно след три-четири часа щеше да стигне дотам. Това не беше неудобно, напротив, защото бегълците щяха да плават по реката през нощта и тъмнината щеше да улесни отиването им в Иркутск.

Единственото опасение, което изрази на няколко пъти старият моряк, бе във връзка със заледяването на водната повърхност. Нощта беше изключително студена. Виждаха се много ледени късове, носени на запад от вятъра. Нямаше основание да се страхуват от тях — те нямаше да влязат в Ангара, защото бяха отминали вече устието й. Можеше обаче да се предположи, че ледените блокове, които идваха от източната част на езерото, ще се отклонят и ще заплават между двата бряга на реката. Това щеше да предизвика затруднение, евентуално забавяне, а и непреодолимо задръстване, което да спре сала.

Така че Михаил Строгов живо се интересуваше от състоянието на езерото и от количеството на ледените блокове. Тъй като Надя бе вече будна, той час по час я питаше и тя го осведомяваше за всичко, което ставаше по повърхността на водата. Докато ледените блокове се носеха така, на повърхността на Байкал се наблюдаваха интересни явления. Това бяха величествените избликвания на гореща вода от артезианските кладенци, издълбани от самата природа в дъното на Байкал. Водните струи се издигаха на голяма височина и падаха сред изпарения, оцветени с цветовете на дъгата от слънчевите лъчи, и почти тутакси кондензирани от студа. Тази любопитна гледка сигурно би смаяла някой турист, пътуващ спокойно за свое удоволствие по това сибирско море.

В четири часа след обяд старият моряк посочи устието на реката между високите гранитни скали на брега. На десния бряг се виждаше малкото пристанище Лиственичная с църквата и къщите, построени на брега.

Само че — много тревожно обстоятелство — първите ледени блокове, идващи от изток, се отклоняваха и навлизаха между бреговете на реката, и следователно се насочваха към Иркутск.

Броят им все още не беше голям, а и студът не беше толкова силен, за да ги превърне в едно цяло.

Салът се приближи до малкото пристанище и спря. Старият моряк бе решил да останат един час там, защото се налагаше известен ремонт. Трупите се бяха разединили и имаше опасност сала да се разпадне, трябваше да ги вържат по-здраво, за да устоят на прекалено бързото течение на Ангара.

През хубавия сезон на пристанището Лиственичная се качват и слизат пътуващите по езерото Байкал, било на отиване в Кяхта, последния град на руско-китайската граница, било на връщане оттам. Така че то е често посещавано от параходите и всички крайбрежни корабчета. Сега обаче бе изоставено. Жителите не можеха да се задържат там, изложени на грабежите на татарите, които обхождаха двата бряга на Ангара. Изпратили бяха в Иркутск флотилията си от лодки и кораби, която обикновено зимуваше в тяхното пристанище, и отнасяйки със себе си всичко, което можеха да вземат, навреме бяха потърсили убежище там.

Така че старият моряк не очакваше на пристанището на Лиственичная да се качат нови пътници, обаче докато салът акостираше двама пасажери изтичаха от една празна къща към брега.

Седнала в задната част на сала, Надя гледаше разсеяно. Тя едва сдържа вика си. Сграбчи ръката на Михаил Строгов, който вдигна глава.

— Какво има, Надя? — попита я той.

— Французинът и англичанинът, които срещнахме в дефилето на Урал.

Михаил Строгов трепна, защото имаше опасност те да разкрият инкогнитото му, което той така държеше да запази.

И наистина Алсид Жоливе и Хари Блънт щяха да видят в него не вече Николай Корпанов, а истинския Михаил Строгов, царския куриер. Двамата журналисти два пъти вече го бяха срещали след раздялата им в пощенската станция в Ишим; първия път в лагера при Забедиеро, когато раздра с камшик лицето на Иван Огарьов, втория в Томск, когато бе осъден от емира. Така че те бяха наясно кой е и каква служба изпълнява.

Той бързо взе решението си.

— Надя, щом французинът и англичанинът се качат, помоли ги да дойдат при мен.

Това наистина бяха Хари Блънт и Алсид Жоливе. Не случаят, а неумолими обстоятелства ги бяха довели в пристанището на Лиственичная, както бяха довели и самия Михаил Строгов.

Знаем, че след като присъствуваха на влизането на татарите в Томск, те си тръгнаха преди дивашката екзекуция, с която завърши празненството. Не се съмняваха, че някогашният им спътник е убит и не знаеха, че бе само ослепен по заповед на емира.

И така, след като се бяха снабдили с коне, те бяха напуснали Томск още същата вечер, твърдо решени да изпращат занапред дописките си от руските лагери в Източен Сибир.

Алсид Жоливе и Хари Блънт бързо се бяха отправили към Иркутск. Надяваха се да изпреварят Теохар хан и сигурно щяха да го сторят без неочакваното появяване на третия татарски корпус, дошъл от юг през долината на Енисей. Също както Михаил Строгов и те бяха отрязани, преди дори да стигнат до Динка. Затова се бяха принудили да се спуснат надолу към Байкал.

Когато пристигнаха в Лиственичная завариха пристанището вече пусто. Невъзможно им бе от друга страна да влязат в Иркутск, обсаден от татарските войски. И те от три дни стояха там, чудейки се какво да правят, когато пристигна салът.

Бегълците споделиха с тях плана си. Безспорно имаше известен шанс да минат незабелязани през нощта и да проникнат в града. Двамата журналисти решиха да си опитат късмета.

Алсид Жоливе тутакси се свърза със стария моряк и го помоли да вземат на сала него и спътника му, като предложи да плати сумата, която му поискат, независимо от размера й.

— Тук не се плаща — строго му отговори старият моряк. — Тук просто рискуваш живота си, това е всичко.

Двамата журналисти са качиха и Надя видя, че седнаха в предната част на сала.

Хари Блънт си оставаше все същият студен англичанин, който едва я бе заговорил през цялото пътуване през Урал.

Алсид Жоливе изглеждаше по-сериозен отпреди и ще се съгласим, че държането му бе оправдано от още по-сериозни обстоятелства.

И така, той се бе настанил вече в предната част на сала, когато нечия ръка докосна неговата. Той се обърна и позна Надя, сестрата на онзи, който беше не вече Николай Корпанов, а Михаил Строгов, царския куриер.

— Елате с мен — помоли го тя.

И Алсид Жоливе тръгна след нея с равнодушно изражение, кимвайки на Хари Блънт да го придружи.

Двамата журналисти обаче много се изненадаха, когато видяха Михаил Строгов, тъй като не можеха да допуснат, че е още жив.

Михаил Строгов не помръдна, когато те се приближиха към него.

Алсид Жоливе се обърна озадачен към Надя.

— Той не ви вижда, господа, татарите му изгориха очите! Клетият ми брат е сляп!

Искрено съжаление се изписа по лицата и на двамата чужденци.

Само след миг, седнали до Михаил Строгов, те му стискаха ръката и очакваха да заговори.

— Господа — каза Михаил Строгов тихо. — Правете се, че не знаете кой съм и защо съм дошъл в Сибир. Моля ви да пазите тайната ми. Обещавате ли?

— Давам ви честната си дума! — отвърна Алсид Жоливе.

— Давам ви джентълменската си дума! — прибави Хари Блънт.

— Добре, господа.

— Може ли да ви бъдем полезни? — попита Хари Блънт. — Искате ли да ви помогнем да изпълните задачата си?

— Предпочитам да действам сам — отвърна Михаил Строгов.

— Но тези мерзавци са изгорили очите ви! — каза Алсид Жоливе.

— Имам Надя и нейните очи ми стигат.

Половин час по-късно салът бе вече напуснал пристанището на Лиственичная и плаваше по реката. Тя беше много тъмна и студена, защото температурата бе спаднала под нулата.

Макар и да обещаха да опазят тайната на Михаил Строгов, Алсид Жоливе и Хари Блънт останаха край него. Те разговаряха тихо и слепият, допълвайки онова, което знаеше вече, със сведенията, които те му дадоха, можа да си изгради ясна представа за положението.

Безспорно бе, че понастоящем татарите обсаждат Иркутск и че трите корпуса се бяха съединили. Нямаше съмнение, че емирът и Огарьов са пред столицата на Сибир.

Но защо тогава царският куриер толкова бързаше да отиде там, след като вече не можеше да връчи на великия княз царското писмо, а и не знаеше съдържанието му? Алсид Жоливе и Хари Блънт така и не разбраха, както не бе разбрала и Надя.

Впрочем те заговориха за миналото само когато Алсид Жоливе сметна за свой дълг да каже на Михаил Строгов:

— Ние ви дължим едва ли не извинение, задето не ви стиснахме ръка, преди да се разделим с вас в Ишим.

— Не, вие с право можехте тогава да ме сметнете за малодушен!

— Във всеки случай — добави Алсид Жоливе — великолепно шибнахте през лицето онзи мизерник и той дълго ще носи белега!

— Не, не много дълго! — каза Михаил Строгов.

През този половин час след заминаването им от Лиственичная Алсид Жоливе и Хари Блънт бяха поставени в течение на жестоките изпитания, през които едно след друго бяха минали Михаил Строгов и спътницата му. Те най-искрено се възхитиха от неговата неуморна енергия, равна единствено на всеотдайността на девойката. И си помислиха за Михаил Строгов същото, което бе казал царят за него в Москва: „Наистина това се казва мъж!“

Салът се носеше бързо сред ледените късове влачени от реката. Панорамата по двата бряга се сменяше и вследствие на зрителна измама, им се струваше, че салът стои на място, а живописните картини се движат. Тук гранитни скали с причудливи профили, там диви клисури с разпенени буйни реки; после се ширваше равен бряг с някое още димящо село, а по-нататък започваха гъсти борови гори, от които избликваха огнени езици. Ала, макар и да бяха оставили навред следи от преминаването си, татарите още не се виждаха, защото се бяха струпали главно близо до Иркутск.

През това време поклонниците продължаваха да се молят на висок глас, а старият моряк, оттласквайки с прът най-близките ледени блокове, невъзмутимо удържаше сала по средата на бързото течение на Ангара.