Жул Верн
Михаил Строгов (5)

V
Заповед на генерал-губернатора

Нижни Новгород, ниският Новгород, разположен там, където се сливат Волга и Ока, е главен град на едноименна губерния. Тук именно Михаил Строгов щеше да слезе от влака, тъй като по това време железопътната линия стигаше само дотук.

Така че, докато напредваше към целта си, средствата за придвижване щяха да стават все по-бавни, а по-нататък и по-несигурни.

Нижни Новгород, който в останалото време наброява трийсет до трийсет и пет хиляди жители, сега беше набъбнал до триста хиляди, тоест населението му се беше увеличило десетократно. Това нарастване се дължеше на прочутия панаир, уреждан в града и продължаващ три седмици. По-рано град Макариев се радваше на това струпване на търговци, но от 1817 година насам панаирът беше преместен в Нижни Новгород.

Градът, доста замрял през останалото време на годината, сега представляваше оживен кошер. Търговци от десет различни раси — европейски или азиатски, се побратимяваха в името на търговските сделки.

Макар че часът, когато Михаил Строгов излезе от гарата, беше вече доста напреднал, все още имаше голяма навалица от хора в двата града, разделени от Волга, състоящи се от Нижни Новгород и от горния град, построен върху стръмна скала и ограден със стени и крепост, която в Русия наричат „кремъл“.

Ако беше принуден да остане за няколко дни в Нижни Новгород, Михаил Строгов трудно би успял да си намери хотел или дори до известна степен приемлива странноприемница. Всичко беше препълнено. И все пак, понеже не можеше да замине веднага, тъй като трябваше да вземе параход по Волга, той трябваше да си намери някакъв подслон. Най-напред обаче искаше да се осведоми точно за часа на заминаването и затова отиде в канцеларията на компанията, чиито кораби осъществяваха превоза от Нижни Новгород до Перм.

Там за свое голямо неудоволствие той разбра, че „Кавказ“ — това беше името на парахода — заминава за Перм едва на другия ден по обед. Ще трябва да чака седемнайсет часа! Колко неприятно за човек, който бърза, но така или иначе той трябваше да се примири. Което впрочем и стори, защото никога не отправяше ненужни упреци.

Впрочем при тогавашните условия никаква кола, бричка или тарантас, купе или пощенски кабриолет, нито пък кон не биха го отвели по-бързо нито до Перм, нито до Казан. Така беше по-добре все пак да изчака заминаването на парахода — по-бързо превозно средство от всяко друго, — с което щеше да навакса изгубеното време.

И ето Михаил Строгов вървеше из града, като търсеше, без много да се притеснява, някаква странноприемница, за да прекара там нощта. Никак не се чувстваше потиснат и ако не го глождеше гладът, сигурно би се разхождал чак до сутринта из улиците на Нижни Новгород. Той по-скоро търсеше къде да вечеря, отколкото къде да преспи. Впрочем намери разрешение и на двете в едно заведение с фирма „Град Константинопол“.

Съдържателят му предложи доста прилична стая с малко мебели, но вътре не липсваше образът на Богородица, както и иконите на няколко светци, разположени на фона на златист плат. Поднесоха му веднага патица с плънка от подправки, потънала в гъст сметанов сос, ечемичен хляб, кисело мляко, пудра захар, смесена с канела, и кана с квас — обичайно питие в Русия, подобно на бирата — и това му беше достатъчно, за да се засити. Той наистина го стори, и то по-добре от своя сътрапезник, последовател на сектата на разколниците, който бил дал обет за въздържание, затова избута картофите от чинията и въобще не подслади чая си.

Привършил с вечерята, вместо да се качи в стаята, Михаил Строгов продължи машинално разходката си из града. И макар дългият залез да продължаваше още, тълпата бе започнала да оредява, улиците малко по малко опустяваха и всеки гледаше да се прибере у дома.

Защо Михаил Строгов не бе отишъл направо да си легне, както би сторил на негово място всеки човек, прекарал целия ден във влака? Дали продължаваше да мисли за младата латвийка — неговата спътница в продължение на няколко часа през изминалия ден? Понеже нямаше какво да прави, той действително мислеше за нея. Може би се страхуваше, че, попаднал; сред тълпата на този град, девойката е изложена на опасност? Да, страхуваше се и не без основание. Дали се надяваше, че може да я срещне и при нужда да стане неин закрилник? Не. Едва ли би я срещнал. А да я закриля… с какво право?

„Сама — мислеше си той, — сама сред тези скитници! И нима сегашните опасности не са нищо в сравнение с онези, които я очакват в бъдеще! Сибир! Иркутск! Онова, което аз ще се опитам да сторя в името на Русия и на царя, тя ще го направи, тя… заради кого? Заради какво? Има разрешение да прекоси границата! А по онези краища цари бунт! Татарски банди кръстосват степта!…“

От време на време Михаил Строгов спираше и се улавяше, че мисли все за това.

„Без съмнение — разсъждаваше той, — тя е решила да предприеме това пътешествие преди чуждото нападение! А и е възможно да няма представа какво е положението в този край!… Но не, не е възможно да не знае, защото ония търговци разговаряха високо за размириците, а тя въобще не изглеждаше изненадана… Дори не попита нищо… Но това означава, че е знаела, и въпреки че знае, пак е тръгнала!… Горката девойка!… Трябва поводът й да е действително много сериозен! Но колкото и смела да е — а тя действително е смела, — силите ще й изневерят по пътя и без да смятаме опасностите и препятствията, тя не би могла да издържи дори на умората от едно такова пътуване!… Никога не би могла да стигне до Иркутск!“

Разсъждавайки, Михаил Строгов продължаваше да върви без посока, но понеже много добре познаваше града, нямаше да се затрудни да намери обратния път.

След като вървя така около час, той седна на една пейка и се облегна на стената на голяма дървена барака, построена сред много други на едно широко празно място.

Той седеше вече така пет минути, когато нечия ръка се отпусна тежко върху рамото му.

— Какво правиш тук? — го попита грубо някакъв висок мъж, когото той не бе чул да се приближава.

— Почивам си — отвърна Михаил Строгов.

— Да не би да мислиш да прекараш нощта на тая пейка? — продължи непознатият.

— Може, ако ми хареса — отвърна Михаил Строгов доста натъртено за един обикновен търговец, за какъвто се представяше.

— Я се приближи да те видя! — рече онзи.

Припомняйки си, че трябва да бъде преди всичко предпазлив, Михаил Строгов отстъпи инстинктивно назад.

— Няма какво да ме гледаш! — отвърна той.

И без да губи самообладание, се отдалечи на десетина крачки от другия.

Като се вгледа по-добре, му се стори, че насреща стои някакъв циганин, каквото се срещат по всички панаири и с които не е приятно да се сблъскваш нито физически, нито изобщо. После, напрягайки поглед в мрака, който бе започнал да се спуска по-бързо, той забеляза до бараката една широка каруца, която обикновено служеше и за дом, и за превоз на цинцарите или цигани, които заливат Русия навред, където може да се спечели някоя и друга копейка.

Циганинът бе направил две или три крачки напред и вече се готвеше да поразпита по-подробно Михаил Строгов, когато вратата на бараката се отвори. Една прикрита от мрака жена се приближи бързо и заговори на грубо наречие, в което Михаил Строгов веднага долови смесица от монголски и сибирски:

— Пак ли шпионин! — рече тя. — Остави го да си троши главата и ела да вечеряме. Паплуката^[1] ни чака.

Михаил Строгов не можа да не се усмихне на определението, с което го бяха окачествили, него, който толкова много трябваше да се страхува от шпиони!

Но циганинът, чийто говор беше доста по-различен от наречието на жената, отвърна с няколко думи, които означаваха:

— Права си, Сангара! Впрочем, ние утре си заминаваме!

— Утре ли? — попита полугласно жената с тон, в който прозвуча известна изненада.

При тези думи мъжът и жената се върнаха в бараката и затвориха старателно вратата.

„Е добре“ — помисли си Михаил Строгов, — „ако тия цигани искат да не се разбере какво говорят, когато приказват с мен, ще трябва да го сторят на друг език!“

Като сибиряк, прекарал детството си в степта, Михаил Строгов — споменахме вече това — познаваше почти всички наречия, използвани от татарско чак до Ледовития океан. Що се отнася до точното значение на думите, които си бяха разменили циганинът и жената, той не се замисли повече над тях. Какво ли го интересуваха те?

 

 

И понеже часът вече беше доста напреднал, той реши да се върне в странноприемницата, за да си отпочине. Прибирайки се, тръгна по течението на Волга, чиито води се губеха под тъмната маса на многобройните параходи. Посоката на реката му даде възможност да се ориентира в мястото, където беше попаднал. Струпаните каруци и бараки се намираха точно на широкия площад, където издигаха всяка година главния пазар на Нижни Новгород — факт, който обясняваше струпването на това място на толкова много фокусници и скитници, надошли от всички краища на света.

Час по-късно Михаил Строгов спеше малко неспокоен сън върху едно от онези руски легла, които са премного твърди за чужденците, и се събуди на другия ден, 17 юли, късно сутринта.

Да прекара още цели пет часа в Нижни Новгород, му се струваше цял век. Какво можеше да стори, за да запълни сутринта, ако не да обикаля както предишната вечер по улиците на града? Щом закуси, приготви чантата и завери пътния си лист в полицейския участък, можеше направо да тръгва. Но понеже не беше човек, свикнал да става късно след изгрева, той скочи от леглото, облече се, пъхна внимателно писмото с императорския печат в дъното на един джоб в подплатата на широката си рубашка и пристегна върху него широкия колан; после затвори чантата и я прехвърли на гърба си. Вече готов и нямащ намерение да се връща отново в „Град Константинопол“, той реши, че ще закуси на брега на Волга, близо до кея, затова плати сметката си и напусна странноприемницата.

За по-голяма сигурност Михаил Строгов отиде най-напред в службата на параходството и се увери отново, че „Кавказ“ заминава действително в уречения час. Тогава му хрумна за първи път, че тъй като младата латвийка трябваше да замине за Перм, то сигурно и тя щеше да се настани на борда на „Кавказ“ и в такъв случай той щеше отново да пътува заедно с нея.

Горният град със своя „кремъл“, който има обиколка двеста версти и прилича на московския, по това време беше доста запуснат. Дори и губернаторът не живееше вече там. Но колкото горният град беше замрял, толкова долният беше оживен.

Михаил Строгов прекоси Волга по понтонен мост, охраняван от казашки конници, и скоро стигна до същото място, където предишната вечер се бе натъкнал на циганската барака. Нижниновгородският панаир се уреждаше малко извън града и дори и Лайпцигският не можеше да се мери с него. Сред едно широко поле, високо над брега на Волга се издигаше временният двор на генерал-губернатора и по правило този висш чиновник живееше там, докато траеше панаирът, тъй като поради разнородните си прояви това голямо тържище се нуждаеше от постоянен пряк надзор.

През това време полето се изпълваше с дървени бараки, разположени симетрично, за да останат между тях широки алеи и улици, по които тълпите можеха да се движат свободно. Една част от тези бараки с различна големина и форма образуваха отделен квартал за специална търговия. Имаше квартал за железария, квартал за кожи, за вълна, за дървен материал, за платове, за видове сушена риба и т.н. Няколко бараки дори бяха построени от най-невъобразим материал — от пресован на тухлички чай, от късове осолено месо, — тоест от мостри на стоките, които търговците предлагаха на своите клиенти. Необичайна реклама, и съвсем не американска.

По тези улици и по продължение на алеите, над които слънцето беше се издигнало вече доста над хоризонта, тъй като тази сутрин беше изгряло преди четири часа, навалицата от хора вече беше голяма. Руси, сибиряци, немци, казаци, туркмени, персийци, грузинци, гърци, турци, индуси, китайци — необикновена смесица от европейци и азиатци — разговаряха, спореха, перчеха се, търгуваха. Всичко, което можеше да се продава или купува, сякаш беше струпано на този площад. Носачи, коне, камили, магарета, параходи, каруци, всичко, което можеше да служи за превоз на стоките, можеше да се види на камари на панаира. Кожи, скъпоценни камъни, копринени платове, индийски кашмири, турски килими, кавказки оръжия, тъкани от Смирна и Исфахан, доспехи от Тифлис, различни чайове, европейски бронз, часовници от Швейцария, кадифета и копринени тъкани от Лион, английски памучни платове, запасни части за всякакви дървени возила, плодове, зеленчуци, уралски минерали, малахити, лазурити, ароматични подправки, парфюми, билки, дървен материал, катран, въжета, рога, тикви, дини и т.н. всички произведения на Индия, Китай, Персия, на земите около Каспийско и около Черно море, на Америка и Европа бяха струпани в тази точка на земното кълбо.

Движение, възбуда, блъсканица, врява, каквато човек трудно може да си представи, и едно твърде шумно местно население от по-нисшите слоеве, на чието викане чужденците не отстъпваха… Имаше търговци от Централна Азия, които бяха пътували цяла година, за да прекосят тези безбрежни равнини, съпровождайки своите стоки, и които щяха отново да се върнат в дюкяните и търговските си канцеларии чак след една година. В заключение, такова е значението на този нижниновгородски панаир, сумата на чиито търговски сделки е не по-малка от сто милиона рубли.

Освен това на празните места между кварталите на този импровизиран град се бяха струпали всевъзможни фокусници: еквилибристи и акробати, оглушаващи околността с ревящите си оркестри и шумни представления; цигани, дошли от планините, за да предсказват добро бъдеще на по-простичката, непрекъснато сменяща се публика; цинцари или чергаруващи цигани, които пееха най-колоритните си песни и танцуваха най-оригиналните си танци; артисти от пътуващи театри, които играеха драми от Шекспир, пригодени за вкуса на панаирджийската публика, която прииждаше на тълпи. По дългите улици мечкари разхождаха свободно своите четирикраки еквилибристи, менажерии потреперваха от странните ревове на различните си обитатели, подтиквани от бичовете или от палките на своите укротители, и накрая, насред големия централен площад, заобиколен от четворен кръг ентусиазирани дилетанти един хор от „волжки моряци“, насядали на земята като върху пейките на своите ладии, наподобяваха движенията на гребци и пееха, ръководени от палката на диригент — същински кормчия на този въображаем кораб.

Ами този странен и очарователен обичай! Цял облак птици се понесоха над главите на тълпата зяпачи, излитайки от кафезите, в които ги бяха донесли. Според един известен обичай на нижниновгородския панаир, срещу милостиво дадени копейки от посетители с добри души, птичарите отваряха вратичките на своите пленници и те излитаха със стотици, като цвърчаха от радост.

Така изглеждаше равнината тук, такава щеше да бъде в продължение на шест седмици, колкото трае обикновено прочутият панаир в Нижни Новгород. После, след този оглушителен период, голямата олелия щеше да затихне като омагьосана, горният град отново щеше да приеме светския си начин на живот, долният пак щеше да изпадне в обичайната си монотонност и от това необикновено струпване на търговци, надошли от всички краища на Европа и Централна Азия, нямаше да остане нито един, който да има все още нещичко за продан, и нито един клиент, който да има да купи каквото и да било.

Тук трябва да добавим, че поне този път Франция и Англия бяха представени поотделно на големия панаир в Нижни Новгород чрез два от най-изтъкнатите продукти на модерната цивилизация — господата Хари Блънт и Алсид Жоливе.

И наистина двамата кореспонденти бяха дошли да се обогатят с впечатления за своите читатели и използваха колкото се може по-добре няколкото часа, които трябваше да изгубят, защото те също щяха да пътуват на борда на „Кавказ“.

И двамата се срещнаха точно насред панаира и бяха доста неприятно изненадани, защото еднакъв инстинкт ги бе довел на една и съща писта; този път обаче те не си проговориха и се ограничиха само да се поздравят доста студено.

Алсид Жоливе, оптимист по природа, изглежда смяташе, че всичко протича приемливо и тъй като случайността му беше дала щастливата възможност да си намери храна и подслон, той би нахвърлил в своя бележник няколко твърде честни наблюдения от града Нижни Новгород.

Хари Блънт, напротив, след като бе търсил безуспешно къде да се навечеря, бе принуден да спи под открито небе. Така той видя нещата от съвсем друга гледна точка и замисли убийствена статия срещу този град, в който хотелиерите отказвали да приемат гости, които не очаквали нищо друго, освен да се оставят да ги одерат „както в морален, така и във физически смисъл!“

Пъхнал едната ръка в джоба, хванал с другата дългата си лула с тръба от черешово дърво, Михаил Строгов изглеждаше най-безразличният и най-търпеливият човек. Един внимателен наблюдател обаче веднага би познал по потрепването на мускулите на клепачите му, че той една се сдържа.

В продължение на два часа вече обикаляше улиците на града и се връщаше непрекъснато на панаирния площад. Вървейки между групите хора, той наблюдаваше какво оправдано безпокойство проявяваха всички тези търговци, пристигнали от съседните на Азия райони. Сделките им явно не вървяха, фокусници, акробати и еквилибристи можеха да вдигат колкото си искат врява пред своите бараки, то беше естествено, защото тези жалки хорица не рискуваха никакви търговски операции, докато самите търговци се двоумяха да се обвързват с колегите си от Централна Азия, чиято родина се бе объркала съвсем поради татарското нашествие.

И друго явление не можеше да не направи впечатление. В Русия военната униформа се появява при всички случаи. Войниците лесно се смесват с тълпата, а специално в Нижни Новгород по време на панаира полицейските агенти се опират на помощта на многобройните казаци, които, с копие на рамо, поддържат реда сред тази разнородна тълпа от триста хиляди чужденци.

Този ден обаче военните — било казаци, или други — не се мяркаха на панаирния площад. Без съмнение поради ненадейно заминаване ги бяха свикали в казармите им.

Но докато войниците не се мяркаха, случаят с офицерите не беше такъв. Още предишната вечер адютантите, събрани в двореца на генерал-губернатора, скоро плъзнаха във всички посоки. Усещаше се някакво необичайно раздвижване, което можеше да се обясни единствено със сериозността на положението. Военни куриери щъкаха по пътищата на провинциите, било откъм град Владимир, било откъм Уралските планини. По телефона непрекъснато се разменяха телеграми между Москва и Санкт Петербург. Положението на Нижни Новгород, разположен недалеч от сибирската граница, явно налагаше да се вземат сериозни предохранителни мерки. Никой не бе забравил, че през XIV век градът е бил превземан на два пъти от предците на същите тези татари, които амбициозният Теохар хан прехвърляше сега през киргизките степи.

Един висш чиновник, не по-малко заангажиран от генерал-губернатора, беше началникът на полицията. Неговите инспектори и той, натоварени да поддържат реда, да приемат възражения, да бдят за изпълнение на заповедите, не можеха да вдигнат глава от работа. В канцелариите на администрацията, отворени и денем, и нощем, непрекъснато влизаха и излизаха посетители, както жители на града, така и чужденци — европейци или азиатци.

Михаил Строгов тъкмо беше на централния площад, когато се разнесе слухът, че началникът на полицията е бил повикан чрез военен куриер в двореца на генерал-губернатора. Причината била някаква важна телеграма, пристигнала от Москва.

Началникът на полицията се явил в губернаторския дворец и веднага, като резултат на всеобщо предчувствие, се бе разнесла новината, че щяла да бъде предприета някаква сериозна, съвсем непредвидена, съвсем необичайна мярка.

Михаил Строгов слушаше какво се говори, за да се възползва от чутото, ако беше нещо неблагоприятно.

— Ще закрият панаира! — извика някой.

— Нижниновгородският полк е получил заповед за заминаване! — допълни втори.

— Казват, че татарите заплашвали Томск!

— Ето го и началникът на полицията! — извикаха едновременно от всички страни.

Неочаквано се надигна силна врява, която лека-полека започна да заглъхва, докато последва пълна тишина. Всеки предчувстваше, че ще чуе някакво сериозно съобщение от страна на правителството.

Предвождан от своите агенти, началникът на полицията тъкмо излизаше от двореца на генерал-губернатора. Отряд казаци го съпровождаше и караше тълпата чрез щедро отправени и робски приемани грубости да се отдръпне и да им направи път.

Началникът на полицията стигна до средата на централния площад и всички видяха, че държи телеграма в ръка.

Тогава, с висок глас, той прочете следното съобщение:

Заповед на губернатора на Нижни Новгород.

1. Забранява се на всички руски поданици да напускат провинцията под какъвто и да било предлог.

2. Задължават се всички чужденци от азиатски произход да напуснат провинцията в следващите двайсет и четири часа.