Жул Верн
Михаил Строгов (15)

XV
Блатата на Бараба

Истинско щастие беше, че Михаил Строгов напусна толкова бързо станцията. Разпорежданията на Иван Огарьов тутакси бяха предадени на всички стражи при изходните пунктове на града и отличителните му белези бяха изпратени на всички началници на пощенски станции, за да не може да излезе от Омск. Той бе минал през една пролука на крепостния вал, конят му препускаше в степта и тъй като никой не бе тръгнал веднага по дирите му, може би щеше да успее да се измъкне.

Беше 29 юли, осем часът вечерта, когато напусна Омск. Този град се намираше на половината път между Москва и Иркутск, където той трябваше да пристигне най-късно до десет дни, ако държеше да изпревари татарските колони. Очевидно злополучната среща с майка му бе разкрила неговото инкогнито. Иван Огарьов не можеше да не научи, че един царски куриер е минал през Омск на път за Иркутск. Посланията, които той носеше, непременно бяха изключително важни. Следователно Михаил Строгов знаеше, че ще направят всичко, за да го заловят.

Той обаче не знаеше и не можеше да знае, че Марфа Строгова бе в ръцете на Иван Огарьов и че тя щеше да плати може би с живота си, задето не бе успяла да сдържи реакцията си, когато синът й внезапно изникна пред нея. Истинско щастие беше също, че Михаил Строгов не знаеше това. Би ли могъл да устои на това ново изпитание?

И той пришпорваше коня си, предавайки му цялото трескаво нетърпение, което го разкъсваше, искайки от него само едно — бързо да го отведе до първата станция, където да успее да го смени срещу по-бърз впряг.

Към полунощ бе изминал седемдесет версти и спря в станцията на Коликово. Там обаче, както се опасяваше, не намери нито коне, нито коли. Няколко татарски взводове бяха минали по главния път в степта. Всичко бе задигнато и реквизирано, както в селата, така и в пощенските станции. Михаил Строгов едва успя да получи малко храна за себе си и коня.

Налагаше се значи да го щади, защото не знаеше как би могъл да го замени с друг. От друга страна, в желанието си да увеличи възможно най-много разстоянието между себе си и конниците, които Иван Огарьов сигурно бе пратил подире му, той реши да продължи по-нататък и след едночасов отдих отново препусна през степта.

Дотогава атмосферните условия бяха благоприятни за пътуването на царския куриер. Температурата беше поносима, нощите — твърде къси през този сезон и осветени от забулената в облаци луна, осигуряваха известна видимост на пътя. Той впрочем яздеше съвсем уверено, като човек, който познава местността, без капка съмнение или колебание. Въпреки мъчителните мисли, които натрапчиво го преследваха, съзнанието му бе съвсем ясно и той вървеше към своята цел, сякаш я виждаше на хоризонта. Спреше ли за миг на някой завой на пътя, правеше го само за да даде възможност на коня да си отдъхне. Тогава слизаше от него, за да го облекчи за малко, допираше ухо до земята и се ослушваше да не би да долови тропот от препускащи коне в степта. Не забележеше ли нищо подозрително, пак поемаше напред.

Ах, ако тази сибирска степ бе потопена в полярната нощ, постоянната, продължаваща няколко месеца нощ! Той едва ли не копнееше за нея, за да пътува по-безопасно.

На 30 юли в девет часа сутринта Михаил Строгов отмина станцията на Турумов и навлезе в блатистата част на Бараба. Там, на разстояние триста версти затрудненията от природно естество навярно щяха да бъдат извънредно големи. Той знаеше това, ала знаеше също, че независимо от всичко, ще ги преодолее.

Обширните блата на Бараба, разположени между шейсетия и петдесетия паралел, служат за резервоар на всички дъждовни води, които не се стичат в Об или Иртиш. Почвата на това необхватно хлътване на земната повърхност е изцяло глинена, следователно непропусклива, така че водите се задържат върху нея и я правят трудно проходима през топлия сезон.

През нея обаче минава пътят за Иркутск и той се вие сред блата, езера, мочурища, над които се носят под влияние на слънцето зловонни изпарения. Път, страшно уморителен и често твърде опасен за пътника.

Зиме, когато студът втвърди всичко течно, когато снегът изравни почвата и кондензира миазмите, шейните лесно и безнаказано се плъзгат по твърдата кора на Бараба. Ловците тогава редовно посещават този богат на дивеч край, търсейки белки, самури и толкова ценните лисици, чиято кожа се заплаща скъпо и прескъпо. Ала лете блатото отново става тинесто или отровно, дори непроходимо, когато нивото на водите е много високо.

Михаил Строгов подкара коня си в галоп през едно торфено поле, където вече не растеше ниската степна трева, единствена храна на огромните сибирски стада. Това не беше безбрежна равнинна шир, а нещо като гора от дървовидни растения.

Растителността беше висока пет-шест стъпки. Вместо трева — блатни растения, придобили гигантски измерения под влияние на влагата, подпомогната от лятната жега. Там растат предимно различни видове тръстика, които образуват гъсто сплетена мрежа, непроходима плетеница, осеяна с хиляди цветя, отличаващи се с ярките си цветове; сред тях блестяха лилии и перуники, чието ухание се смесваше с топлата мъгла на изпаренията.

Препускайки сред тези същински горички от тръстика, Михаил Строгов бе невидим от блатата край пътя. Блатните растения бяха по-високи от него и само безбройните птици, които излитаха по пътя му и се разсейваха на кресливи ята в небесната вие, издаваха присъствието му. И все пак шосето бе ясно очертано. Тук то се проточваше съвсем право между гъстата гора от блатни растения, там заобикаляше лъкатушещите брегове на обширни блата, някои от които, дълги много версти, биха заслужавали името езера. Другаде бе невъзможно да се избягнат застоялите води, над които пътникът минаваше не по мостове, а по клатещи се платформи, покрити с дебел пласт глина, чиито талпи се огъваха като обикновени тънки дъски над бездна. Някои от тези платформи се простираха на разстояние от двеста-триста стъпки и неведнъж пътниците или най-малкото пътничките в тарантасите са изпитвали неразположение, аналогично на морска болест.

Пътниците, принудени да минат лете през Бараба, се снабдяват с маски от конски косми, съединени с нещо като ризница от много тънка тел, покриваща раменете им. Въпреки тези предпазни мерки, малцина излизат от блатата без лицето, шията и ръцете им да бъдат обсипани от червени точки. Въздухът сякаш е набоден с тънки иглички и човек е склонен да мисли, че и рицарска броня не би била достатъчна, за да го предпази от ужилването на тези насекоми. Прокълнатата местност, в която пътникът плаща скъпа дан на всевъзможните житояди, комари, стършели и дори на милиардите микроскопични мушици, невидими с просто око. Само че ако не ги вижда, той ги усеща по непоносимите убождания, с които дори най-закоравелите сибирски ловци никога не могат да привикнат.

Конят на Михаил Строгов, жилен от отровните насекоми, подскачаше, сякаш шиповете на хиляди шпори се забиваха в хълбоците му. Обзет от безумна ярост, той се възбуждаше, буйстваше, изминаваше верста след верста със скорост на експрес, шибайки тялото си с опашка, търсейки в бързия бяг облекчение от това изтезание.

Необходим бе ездач от класата на Михаил Строгов, за да не бъде хвърлен на земята при реакциите на коня, резките му спирания, скоковете, за да избегне жилото на насекомите. Станал едва ли не безчувствен за физическата болка, сякаш под въздействието на постоянна упойка, живеещ вече само с копнежа да стигне на всяка цена до своята цел, за Михаил Строгов имаше значение само едно при това лудешко препускане, че пътят бързо бягаше зад него.

Кой би допуснал, че тази местност, толкова нездравословна през летните горещини, би дала убежище на някакви заселници?

А наистина беше така. Няколко сибирски селца се мяркаха тук-там между гигантските тръстики. Мъже, жени, деца, старци, облечени в животински кожи, с лица, закрити с ципа от мехур, намазана със смола, пасяха малки стада овце. За да предпазят животните от ужилванията на насекомите, те палеха огньове от сурови дърва, поддържани денем и нощем, чийто лютив дим се разнасяше бавно над блатната шир.

Усетеше ли, че конят му е смазан от изтощение и може всеки миг да рухне под него, Михаил Строгов спираше в някое от тези бедни селца и забравил собствената си умора, разтриваше сам изпохапаното животно с топла мас, съгласно сибирския обичай. После му даваше достатъчно фураж и чак когато го вчешеше и нахранеше, се сещаше за себе си и възстановяваше силите си с чаша квас. След час или най-много два поемаше с пълна скорост по безкрайния път за Иркутск. Така след Турумов измина деветдесет версти и на 30 юли в четири часа следобед, безчувствен за всяка умора, пристигна в Еламск.

Там, също както навсякъде другаде, никакво превозно средство. Поради същите причини, както предишните селища, кола или кон, всичко липсваше.

Еламск, малък град, все още непосетен от татарите, беше почти напълно безлюден, защото можеше лесно да бъде нападнат от юг и трудно подпомогнат от север. Станции за смяна на коне, полицейски участъци, кметства, бяха изоставени по заповед на по-висшето началство, и служителите, от една страна, жителите, от друга, които можеха да се изселят, бяха отишли в Камск, в центъра на Бараба.

Така че Михаил Строгов се примири да прекара нощта в Еламск, за да даде дванайсет часа почивка на коня си. Помнеше препоръките, дадени му в Москва: да прекоси инкогнито Сибир, да пристигне на всяка цена в Иркутск, ала доколкото може да не жертва успеха на бързото пътуване. Трябваше следователно да щади единственото превозно средство, което му оставаше.

На следния ден напусна Еламск, точно когато сигнализираха за първите татарски разузнавачи на десет версти от града по шосето на Бараба, и той отново препусна през блатата. Пътят беше равен и затова по-лек, но с много завои, затова по-дълъг. Невъзможно бе впрочем да го изостави и да препусне в права линия през непроходимата мрежа от тресавища и блата.

Два дни след това, на 1 август, сто и двайсет версти по-нататък, Михаил Строгов пристигна в Спаское и на два часа оттам спря в Покровское. Преумореният от дългия преход кон не можеше да направи нито стъпка повече. Там се наложи да загуби следобеда на този ден и цялата нощ, но тръгна другата сутрин и продължавайки да препуска по полунаводнената почва, на 2 август в четири часа следобед, след като бе изминал седемдесет и пет версти, стигна Камск.

Пейзажът се бе променил. Малкото градче Камск беше като остров — обитаемо, непокътнато посред обезлюдената околност. То е разположено в самия център на Бараба. Благодарение на подобрените здравни условия, постигнати чрез канализирането на река Том, приток на Иртиш, която протича през Камск, зловодните блата са се превърнали във възможно най-тучни пасбища. И все пак мелиоративните мероприятия не са ликвидирали напълно треската, поради която пребиваването в този град е опасно есен, ала все пак местните жители от Бараба търсят убежище в него, когато блатните миазми ги прогонят от другите части на губернията.

Емиграцията, предизвикана от татарското нашествие, още не бе обезлюдила градчето Камск. Изглежда, че жителите му се чувстваха сигурни в самото сърце на Бараба, или в най-лошия случай смятаха, че ще имат време да избягат, ако бъдат непосредствено застрашени.

Колкото и да му се искаше, Михаил Строгов не научи нищо от там. Управителят би се обърнал по-скоро към него, ако знаеше истинското занимание на мнимия търговец. Със самото си разположение всъщност Камск като че ли беше извън сибирския свят и страшните събития, които го разкъсваха.

Впрочем Михаил Строгов, кажи-речи, не си подаде носа навън. Вече не му бе достатъчно да мине незабелязан, искаше му се да бъде невидим. Опитът на миналото го правеше все по-предпазлив по отношение на настоящето и бъдещето. Затова той стоеше настрана, нямаше намерение да скита по улиците и не пожела дори да излезе от странноприемницата, където бе отседнал. Можеше да намери в Камск по-удобна кола с четири коня вместо неговия, който го бе довел чак от Омск. Ала след като размисли зряло, той се уплаши да не би, купувайки кон и тарантас, да привлече вниманието върху себе си, а докато не прекосеше линията, заета сега от татарите — линия, която пресича Сибир по долината на Иртиш, той не желаеше да дава повод за подозрение.

Пък и за да довърши трудното преминаване на Бараба, за да избяга през тресавищата, в случай че бъде непосредствено застрашен, за да изпревари преследващите го кавалеристи и да се пъхне сред най-гъстите тръстики, конят бе по-подходящ от кола. По-късно, когато стигне Томск, или дори в Красноярск, в някой по-голям град на Западен Сибир, щеше да види какво по-подходящо решение да вземе.

Колкото до коня, през ум не му мина да го смени. Беше свикнал с това храбро животно. Знаеше на какво може да разчита. Купувайки го в Омск, беше имал голям късмет. Завеждайки го при онзи началник на станцията, великодушният мужик му бе оказал огромна услуга. Впрочем, ако Михаил Строгов бе свикнал с коня си, той пък от своя страна се бе приспособил постепенно към изнурителното пътуване и стига само да му дадеше няколко часа отдих, ездачът му можеше да се надява, че той ще го отведе отвъд завладените от татарите губернии.

Така че вечерта и през нощта на 2 срещу 3 август Михаил Строгов остана в странноприемницата в началото на града, малко посещавана и защитена от досадници или любопитни погледи.

Смазан от умора, той си легна, след като провери дали нищо не липсва на коня му, но не можа да заспи дълбоко и час по час се будеше. Прекалено много спомени, прекалено много тревожни мисли го обсаждаха неведнъж. Лицето на старата му майка, на младата му безстрашна спътница, останали зад него, без закрила, изплуваха последователно в паметта му, като често се сливаха в едно. После се връщаше към мисията, която се бе заклел да изпълни. Онова, което наблюдаваше, откакто бе напуснал Москва, все повече го убеждаваше в нейното изключително значение. Бунтът беше извънредно сериозен и съучастничеството на Огарьов го правеше още по-страшен, а когато погледът му попаднеше на писмото с императорския печат, писмо, което вероятно съдържаше средството срещу толкова бедствия, спасението на цялата тази изтерзана от войната земя, Михаил Строгов чувстваше в себе си диво желание да се спусне през степта, да прелети като птица разстоянието, делящо го от Иркутск, да се превърне в орел, за да се издигне над препятствията, да стане ураган, за да прекоси въздушните пространства със скорост сто версти в час, да се изправи най-сетне пред великия княз и да извика: „Ваше височество, писмо от негово величество царя!“

На следващата сутрин в шест часа Михаил Строгов тръгна с намерението да измине този ден осемдесетте версти, които го деляха от Убинск. Отвъд един радиус от двайсет версти, той попадна пак на блатистата Бараба. Тук почвата често бе заляна от цяла стъпка вода. Пътят почти не личеше, но благодарение на изключителната му предпазливост никакво произшествие не беляза този преход.

Щом пристигна в Убинск, Михаил Строгов остави коня си да си отдъхне цялата нощ, защото държеше на другия ден да измине наведнъж стоте версти между Убинск и Икулское. Затова тръгна още в зори, но за нещастие този път почвата на Бараба беше още по-отвратителна.

Между Убинск и Камакова изобилните дъждове няколко седмици преди това не се бяха оттекли в тясната непромокаема като корито депресия на земната повърхност. Нямаше край безконечният низ от мочурища, блата, езера. По брега на едно езеро, достатъчно голямо, за да фигурира в географската номенклатура, Чанг, китайско по име, Михаил Строгов бе принуден да измине над двайсет версти с цената на невероятни усилия. Това причини известно забавяне, което цялото нетърпение на Михаил Строгов не можа да предотврати. Впрочем той се бе оказал много предвидлив, когато не взе кола в Камск, защото конят му мина през места, където никоя кола не би могла да мине.

В девет часа вечерта той пристигна в Икулское и остана там цялата нощ. В това загубено градче на Барбара новини за войната липсваха напълно. Поради географското си положение тази част от губернията, разположена между раздвояващите се на това място татарски колони — едната към Омск, другата към Томск, досега бе избегнала ужасите на нашествието.

Природните затруднения най-сетне щяха да намалеят, защото ако не допуснеше още някое закъснение, на другия ден най-късно. Михаил Строгов щеше да излезе от Бараба. Още сто двайсет и пет версти до Коливан и щеше да намери удобен път. Стигнеше ли до този доста голям град, до Томск му оставаше същото разстояние. Тогава щеше да се съобрази с обстановката и вероятно щеше да реши да заобиколи града, окупиран от татарите, ако тези сведения бяха точни.

Ако селищата, през които мина на другия ден като Икулское или Каргинск бяха сравнително спокойни, защото се намираха в Бараба, където татарските колони много трудно можеха да се придвижат, нямаше ли опасност на по-богатите брегове на Об, където нямаше да се страхува от неблагоприятните физически условия, да го очакват много по-големи неприятности от страна на човешки същества? Напълно възможно беше. Наложеше ли се обаче, той без колебание щеше да изостави шосето за Иркутск. Тогава пътувайки сам в степта, очевидно рискуваше да остане без хранителни припаси. Там няма прокаран път, няма ни град, ни село. Само усамотени имения или най-обикновени колиби на бедняци, навярно гостоприемни, но едва ли самите те разполагащи с най-насъщното. И въпреки това той нямаше да се поколебае.

Най-сетне, към три и половина часа след като отмина станцията Каргатск, той се раздели с последните хлътвания на Бараба и твърдата суха сибирска почва отново кънтеше под копитата на коня му!

Напуснал бе Москва на 15 юли. Така че в този ден, 5 август, включително над седемдесетте часа изгубени на брега на Иртиш, от тръгването му бяха изминали двайсет и един дни.

Още петстотин версти го деляха от Иркутск.