Жул Верн
Михаил Строгов (25)

VIII
Заек им минава пътя

Най-сетне Михаил Строгов можеше да сметне, че пътят за Иркутск е свободен. Изпреварил беше татарите, задържани в Томск и когато войниците на емира щяха да пристигнат в Красноярск, те щяха да заварят само един изоставен град. Нямаше да разполагат с никакво бързо съобщително средство между двата бряга. Следователно, щяха да закъснеят с няколко дни, докато успеят да минат по понтон, труден за построяване.

За пръв път след съдбоносната си среща с Иван Огарьов в Омск, царският куриер не бе така тревожен и можеше да се надява, че никаква нова пречка няма да изникне между целта му и него.

Поеха косо на югоизток през степта в продължение на петнадесетина версти, намериха отново главното шосе и тръгнаха по него.

Пътят беше добър, при това частта между Красноярск и Иркутск се смята за най-добрата по цялото му протежение. По-малко тръскане за пътниците и големи сенки, които ги защитават от жегата, понякога борови или кедрови гори, простиращи се на около сто версти. Ала този богат край бе запустял. Навред изоставени селища. Нямаше ги сибирските селяни, след които преобладава славянския тип. Истинска пустош, и то както знаем, пустош по заповед.

Времето беше хубаво, но охладеният нощен въздух вече по-бавно се стопляше от слънчевите лъчи. Наближаваха първите дни на септември и в тази област, с по-голяма географска ширина, дневната дъга видимо се скъсяваше над хоризонта. Тук есента е кратка, макар тази част от Сибир да е разположена над петдесет и петия паралел, който минава през Единбург и Копенхаген. Понякога дори зимата настъпва почти непосредствено след лятото. Зимите в Азиатска Русия трябва да настъпват рано, щом през тях температурата спада до точката на замръзване на живака и щом средната температура от двайсет градуса под нулата се смята там за поносима.

И така, времето бе благоприятно за пътниците. Нито бури, нито дъждове. Горещината бе умерена, нощите — прохладни. Здравословното състояние на Надя и на Михаил Строгов се стабилизира и откакто бяха напуснали Томск постепенно се съвзеха от понесените изпитания.

Колкото до Николай Пигасов, той никога не се бе чувствал толкова добре. Това пътуване бе за него разходка, приятна екскурзия, за която използваше отпуската си на държавен служител без служба.

— Безспорно е по-приятно — казваше си той, — отколкото да стоиш по дванайсет часа завинтен на стол и да манипулираш с един апарат!

Междувременно Михаил Строгов бе успял да издейства от Николай да кара малко по-бързо коня си. За да постигне този резултат той му довери, че двамата с Надя отиват при баща си, заточеник в Иркутск, и много бързат да се срещнат с него. Естествено не трябваше да пресилват коня, защото твърде вероятно не биха могли да го сменят с други; осигурявайки му обаче доста чести почивки, например след всеки петнайсет версти, можеха с лекота да преминават по шейсет версти на денонощие. Впрочем, конят беше силен, а и от такава порода, че бе издръжлив на продължителна умора. Не му липсваха покрай пътя тлъсти пасбища — тревата бе изобилна и сочна. Още една възможност да искат от него повече работа.

Николай отстъпи пред тези доводи. Много го развълнува положението на двамата млади хора, които отиваха да споделят изгнанието на баща си. Нищо не му се струваше по-трогателно. Затова с каква само усмивка казваше на Надя:

— Божествена доброта! Как ли ще се зарадва господин Корпанов, когато ви види с очите си, когато ви стисне в прегръдките си! Ако дойда до Иркутск — това сега ми се струва доста вероятно, — ще ми позволите ли да присъствам на срещата ви? Да, нали? — После се удари по челото: — Само че като си помисля и каква горест ще изпита, че горкият му син е сляп! Ах, всичко е така объркано на този свят!

В крайна сметка резултатът бе, че кибитката тръгна по-бързо и според изчисленията на Михаил Строгов сега изминаваше по десет-дванайсет версти на ден.

Така че на 28 август те отминаха градчето Балайст, на осемдесет версти от Красноярск, а на 29 — Рибинск, четирийсет версти по-далеч.

На другия ден след още трийсет и пет версти, пристигнаха в Камск, малко по-голям град, през който протича едноименна река, малък приток на Енисей, извиращ от Саяните.

Градът не се отличаваше с нищо особено освен с живописно скупчените около площада дървени къщи, над които се възвисяваше високата камбанария на катедралата. Златният й кръст блестеше под слънчевите лъчи.

Празни къщи, безлюдна църква. Нито една обитавана пощенска станция или кръчма. Нито един кон в конюшните. Нито едно домашно животно в степта. Разпорежданията на московското правителство бяха изпълнени съвсем стриктно: това, което не бе отнесено, бе унищожено.

Когато излязоха от Камск, Михаил Строгов съобщи на Надя и Николай, че преди Иркутск ще минат само през един малко по-голям град, Нижни Удинск. Николай забеляза, че знае за него, главното, защото там има телеграфна станция. Така че ако и Нижни Удинск бъде така изоставен, както Камск, ще му се наложи да потърси работа чак в столицата на Източен Сибир.

Кибитката успя да мине при брода без особени затруднения малката река, която пресича пътя отвъд Камск. Впрочем между Енисей и един от големите й притоци, Ангара, която минава през Иркутск, те нямаше да бъдат спрени по пътя си от никоя пълноводна река, освен може би Динка. Така че пътуването им нямаше да бъде забавено поради тази причина. Разстоянието от Камск до най-близкото градче бе много голямо приблизително сто и трийсет версти. Естествено, спазваха редовните почивки, иначе, както казваше Николай, — „ще си навлечем справедлива рекламация от страна на коня“. Уговорили се бяха той да си почива всеки петнайсет версти. А когато се договаря дори с животни, справедливостта изисква да не се нарушават клаузите на договорите.

След като прекосиха рекичката Берьозка, те пристигнаха в Берьозинск сутринта на 4 септември.

Там за щастие Николай, който бе установил, че провизиите им са на привършване, намери в една изоставена фурна дузина „погачи“, един вид баница с овча мас и много варен ориз. Тази добавка навреме се присъедини към кумиса, с който се бяха снабдили в Красноярск.

След поредната почивка на 8 септември след вечеря подновиха пътуването. Оставаха им само петстотин версти до Иркутск. Зад тях нищо не издаваше присъствието на татарски авангарди. Затова Михаил Строгов съвсем основателно мислеше, че вече няма да срещне пречки и след осем, най-много десет дни ще се яви пред княза.

Когато излизаха от Берьозинск, заек прекоси шосето на трийсет крачки пред кибитката.

— Ах! — възкликна Николай.

— Какво има, приятелю? — тревожно го попита Михаил Строгов, нащрек като всеки слепец при най-малкия шум.

— Не видя ли?… — попита Николай, чието усмихнато лице внезапно помръкна. После веднага добави: — Ах, не, ти не си могъл да видиш, и толкова по-добре за теб, батюшка!

— И аз нищо не видях — обади се Надя.

— Толкова по-добре! Толкова по-добре! Само че аз… аз видях!

— Но какво беше? — настоя Михаил Строгов.

— Заек ни мина път.

Съгласно едно руско народно поверие, когато заек пресече пътя на някой пътник, това е знамение за близко нещастие.

Суеверен като повечето руси, Николай спря кибитката.

Михаил Строгов разбра, че спътникът му е разколебан и макар сам да не споделяше наивното му опасение от минаващи зайци, той се опита да го успокои:

— Няма нищо страшно, приятелю.

— Нищо за теб и за нея, зная, батюшка, но не и за мен! — И добави: — Съдба!

После подкара коня в тръс.

Ала въпреки лошото предзнаменование денят мина без никакво произшествие.

На следващия ден, 6 септември, по обед кибитката спря за почивка в градчето Алзалевск, също така пусто, както цялата околност.

Там, на прага на една къща, Надя намери два от ония ножове със здраво острие, използвани от сибирските ловци. Тя даде единия на Михаил Строгов, който го мушна под дрехата си, а другия запази за себе си. Кибитката беше вече само на седемдесет и пет версти от Нижни Удинск.

През последните два дни Николай не можа да си възвърне обичайното добро настроение. Лошото предзнаменование го бе засегнало повече, отколкото можеше да се предположи и той, който дотогава не бе в състояние да стои безмълвен повече от час, сега изпадаше в продължителни мълчания, от които с мъка го изтръгваха. Това действително бяха симптоми на травмиран човек, и е напълно обяснимо, когато става дума за хора от северните раси, чиито суеверни предци са създатели на митологията на полярните обитатели.

След Екатеринбург пътят за Иркутск върви почти успоредно на петдесет и петия паралел, но излизайки от Берьозинск, той завива рязко на югоизток, така че пресича косо стотния меридиан, избирайки най-краткото разстояние до столицата на Източен Сибир, като прекосява последните склонове на Саяните. Самите те представляват разклонение на голямата алтайска верига, която се вижда от двеста версти.

И така, кибитката се носеше бързо по този път. Тя направо препускаше! Личеше си, че Николай вече не мисли да щади коня си и че той самият сега бързаше да стигне до Иркутск. Въпреки едва ли не фаталистичното си примирение, той щеше да се почувства по-сигурен само зад неговите стени. Много руси мислеха като него и не един от тях би обърнал назад коня си, ако му мине път заек. Каквито и забележки да правеше обаче, чиято правота Надя проверяваше, предавайки ги на Михаил Строгов, те навеждаха на мисълта, че върволицата изпитания може би още не бе секнала за тях.

И наистина, ако територията след Красноярск бе пощадена по отношение на природните си богатства, сега горите бяха белязани от огъня и желязото, ливадите от двете страни на пътя бяха изпогазени и по всичко личеше, че многочислена войска бе минала през тях.

Трийсет версти преди Нижни Удинск следите от неотдавнашното опустошение се натрапваха вече на погледа и можеха да се обяснят единствено с присъствието на татари.

Вече не само полята бяха изпотъпкани от копитата на конете, а горите изпосечени. Малкото къщи, пръснати край пътя, не бяха само празни: едни от тях бяха полуразрушени, а други — полуопожарени. По стените им личаха следи от куршуми.

Можем да си представим тревогата на Михаил Строгов. За него вече нямаше съмнение, че татарски корпус е минал наскоро по тази част от пътя и все пак бе невъзможно това да са били войските на емира, защото те не можеха да го изпреварят, без да ги забележи. Кои бяха в такъв случай новите нашественици? По кой заобиколен път в степта бяха успели да излязат на главния път за Иркутск? С кои нови неприятели щеше да се сблъска царският куриер?

Михаил Строгов не сподели опасенията си нито с Николай, нито с Надя. Не искаше да ги тревожи. Пък и той бе твърдо решен да върви напред, докато някое непреодолимо препятствие не го спре. По-късно щеше да съобрази какво бе уместно да стори.

На следния ден стана още по-очевидно, че голяма войска от пехотинци и кавалеристи бе минала оттук. Забелязаха облаци дим на хоризонта. Кибитката напредваше предпазливо. Няколко къщи в изоставените градчета още горяха и те явно бяха подпалени преди повече от едно денонощие. Конят отказа да върви. Серко злокобно зави.

— Какво има? — попита Михаил Строгов.

— Един труп! — извика Николай, който слезе от каручката.

Беше трупът на мужик, жестоко осакатен и вече изстинал.

Николай се прекръсти. После, подпомогнат от Михаил Строгов, го пренесе върху крайпътния насип. Искаше да го погребе както подобава, да го зарови дълбоко, та хищниците в степта да не разкъсат жалките останки. Но Михаил Строгов не му остави време.

— Да тръгваме, приятелю, да тръгваме — извика той. — Не можем да се бавим нито час!

И кибитката потегли.

Впрочем, ако Николай би желал да изпълни последните си задължения към всички мъртъвци, които тепърва щеше да срещне по главния сибирски път, той не би могъл да им насмогне! Наближавайки Нижни Удинск, намираха по двадесетина проснати на земята.

А бяха принудени да продължават по същия път, докато стане явно невъзможно, без да попаднат в ръцете на нашественици. Така че те не промениха маршрута си, ала опустошенията и развалините бяха все повече във всяко ново селище. Всички тези села, чиито имена показваха, че са били населени от заточени поляци, бяха жестоко ограбени и опожарени. Кръвта на жертвите още не се бе съсирила напълно. Колкото до условията, при които бяха извършени тези безчинства, Михаил Строгов и спътниците му бяха в пълно неведение. Не бе оцеляло нито едно живо същество, за да им разкаже.

Същия ден към четири часа Николай посочи на хоризонта високите камбанарии на църквите в Нижни Удинск. Над тях се виеха плътни изпарения, които едва ли бяха облаци.

Николай и Надя гледаха и споделяха с Михаил Строгов резултата от наблюденията си. Трябваше да вземат някакво решение. Ако градът бе изоставен, можеха без опасност да минат през него, но ако поради необяснимо хрумване татарите бяха още там, на всяка цена трябваше да го заобиколят.

— Карай напред, много внимателно, но все напред! — каза Михаил Строгов.

Изминаха още една верста.

— Това не са облаци, а дим! — извика Надя. — Братко, татарите подпалват града.

И наистина сега това личеше съвсем ясно. Сред изпаренията проблясваха светли езици. Облаците дим ставаха все по-гъсти и се виеха към небето. Не се виждаше обаче нито един беглец. Вероятно подпалвачите бяха намерили града изоставен и само го опожаряваха. Но татарите ли правеха това или самите руси, подчинявайки се на разпорежданията на великия княз? Дали царското правителство не бе пожелало нито един град или село отвъд Красноярск и река Енисей да предостави убежище на войските на емира? А самият Михаил Строгов трябваше ли да спре или да продължи пътя си?

Не можеше да реши. И все пак, след като прецени всички „за“ и „против“, той стигна до извода, че колкото и да е уморително пътуването през степта без прокаран път, той не трябва да се излага на опасността повторно да попадне в ръцете на татарите. И се накани да предложи на Николай да напуснат шосето и ако бе абсолютно наложително, да се върнат на него едва след като заобиколят Нижни Удинск, но точно в този миг отдясно се чу изстрел. Изсвистя куршум и конят, улучен в главата, се строполи мъртъв. В същия миг дванадесетина конници изскочиха на пътя и обкръжиха кибитката. Преди да се опомнят, Михаил Строгов, Надя и Николай бяха пленени и бързо повлечени към Нижни Удинск.

При това внезапно нападение хладнокръвието нито за миг не измени на Михаил Строгов. Тъй като не бе могъл да види враговете си, през ум не му бе минало да се защити. Но дори и ако можеше да използва зрението си, едва ли би се опитал да го стори. Това би означавало да предизвика кървава разправа. Той не виждаше, но затова пък чуваше и разбираше какво казват.

Така узна, че войниците са татари и по думите им предшестват армията на нашествениците.

Ето впрочем какво узна той както от разменените тогава пред него думи, така и от откъслечния разговор, който дочу, по-късно.

Тези войници не бяха пряко подчинени на емира, задържан все още отвъд Енисей. Бяха част от трета колона, съставена главно от татари от Кокандското и Кундузкото ханства, към която армията на Теохар щеше да се присъедини в околностите на Иркутск.

Следвайки съветите на Иван Огарьов с оглед на успешното завладяване на източните губернии, след като премина границата на Семипалатинската губерния, тази колона се спусна на юг от езерото Байкал и известно време вървя в подножието на Алтай. Грабейки и опустошавайки под предводителството на един офицер на кундузкия хан, тя стигна до горното течение на Енисей. Там, предвиждайки мерките, взети в Красноярск по заповед на царя и за да улесни преминаването на реката от войските на емира, този офицер бе пуснал по течението й цяла флотилия от лодки, които, използвани било като плавателни съдове или за направа на понтон, щяха да дадат възможност на Теохар да мине на десния бряг и да продължи по пътя за Иркутск. После тази трета колона, като заобиколи в подножието планините, се спусна към долината на Енисей и излезе на същия този сибирски път при Алзалевск. На това се дължаха след това градче купищата развалини, отличителен белег на войните на татарите. Нижни Удинск бе понесъл наскоро общата участ и татарите, на брой петдесет хиляди, го бяха вече напуснали, за да заемат предните позиции пред Иркутск. Не след дълго към тях щяха да се присъединят войските на емира.

Такова беше положението на тази дата — възможно най-сериозно за онази част от Източен Сибир, напълно откъсната, както за сравнително малобройните защитници на нейната столица.

Ето какво научи Михаил Строгов: пред Иркутск бе пристигнала трета татарска колона, а към авангарда на емира и Иван Огарьов скоро щеше да се присъедини основното ядро на войската им.

Следователно обкръжаваното и впоследствие падането на Иркутск беше вече само въпрос на време, може би съвсем кратко.

Лесно е да си представим какви мисли връхлетяха Михаил Строгов. Би ли се учудил някой, ако при това положение той най-сетне загубеше всяко дръзновение, всяка надежда? Нищо такова не се случи обаче и устните му изговориха не някои други, а следните думи:

— Ще отида там!

Половин час след нападението на татарските конници Михаил Строгов, Николай и Надя влязоха в Нижни Удинск. Вярното куче ги следваше, но отдалеч. Те нямаше да останат в града, който бе в пламъци, и скоро щеше да бъде напуснат от последните мародери.

Затова татарите метнаха пленниците върху коне и бързо ги повлякоха със себе си. Николай, примирен както винаги, Надя, все така твърдо вярваща в Михаил Строгов, а самият Михаил Строгов, привидно безразличен, но готов да използва всеки случай, за да избяга.

Татарите не можеха да не забележат, че единият от пленниците им е сляп и присъщата им примитивност ги подтикна да си устроят развлечение с нещастника. Те яздеха бързо. Тъй като сам караше коня си, той вървеше наслуки, често се отклоняваше от колоната и внасяше безредие в отряда. Затова Михаил Строгов стана обект на псувни и грубости, които разкъсваха сърцето на Надя и изпълваха с възмущение Николай. Какво можеха обаче да сторят? Те не говореха татарски и всеки опит да се застъпят бе безмилостно осуетяван.

Нещо повече, не след дълго, подтикнати от примитивната си изобретателност, те смениха коня на Михаил Строгов с друг, който този път беше сляп. Повод за смяната бе забележката на един от кавалеристите, която Михаил Строгов чу:

— Но русинът може би вижда!

Тази сцена се разигра на шейсет версти от Нижни Удинск между селищата Татан и Чибарлинская. Закрепиха Михаил Строгов върху слепия кон, като подигравателно му пъхнаха в ръката юздите. После с камшици, камъни и крясъци подгониха коня в галоп.

Тъй като ездачът му, сляп като него, не можеше да го направлява, конят ту се удряше в някое дърво, ту излизаше извън пътя. В резултат — сблъсквания, дори падания, които можеха да се окажат гибелни.

Михаил Строгов не протестираше. Нито пък се оплакваше. Паднеше ли конят му, чакаше да го вдигнат. Наистина го вдигаха и жестоката игра продължаваше.

Николай не можеше да понесе издевателствата спрямо него. Искаше да се притече на помощ на спътника си. Обаче татарите го спираха грубо и го биеха.

Накрая те щяха да продължат още дълго тази игра за голямо тяхно забавление, но едно сериозно произшествие й сложи край.

По едно време слепият кон започна да буйства и изтича право към един изкоп край пътя, дълбок трийсет — четирийсет стъпки.

Николай понечи да се втурне натам. Задържаха го. Конят, не направляван, се строполи с ездача си в изкопа.

Когато отидоха да го вдигнат, Михаил Строгов, който бе успял да скочи от седлото, бе невредим, но горкият кон си бе счупил двата крака и бе вече негоден за нищо.

Оставиха го да умре там, без дори да го застрелят. И Михаил Строгов, завързан за седлото на един татарин, трябваше да следва пеш отряда.

Той пак не се оплака, нито протестира. Вървеше бързо, така че почти не опъваше въжето, с което бе вързан. Все още си оставаше „човекът от желязо“, както генерал Кисов го бе описал на царя!

На другия ден, 11 септември, отрядът мина през Чибарлинская. Тогава се случи едно произшествие, чиито последици бяха трагични.

Беше вече нощ. Татарските кавалеристи си бяха дали почивка и бяха кой повече, кой по-малко пияни. А сега се канеха да тръгнат отново.

Надя, към която дотогава като по чудо войниците се отнасяха с уважение, сега бе оскърбена от един от тях.

Михаил Строгов не беше в състояние да види нито оскърблението, нито оскърбителя, затова пък. Николай бе видял всичко вместо него.

И съвсем невъзмутим, без да разсъди, без дори може би да осъзнае какво върши, Николай отиде право при татарина и преди той да се опита да го спре, измъкна пистолета от кобура на седлото и го изпразни в гърдите му. Офицерът, който командваше отряда, се притече тутакси, щом проехтя изстрела.

Кавалеристите щяха да съсекат на място горкия Николай, но по знак на офицера го завързаха, метнаха го на един кон и отрядът тръгна в галоп.

Въжето около китките на Михаил Строгов, което той бе прегризал със зъби, се скъса, когато конят препусна в галоп ездачът полупиян, увлечен от бързия му бяг, не забеляза нищо.

Михаил Строгов и Надя се озоваха сами на пътя.