Жул Верн
Михаил Строгов (11)

XI
Пътници в беда

Действително по време на това кратко затишие се разнесоха викове откъм горната страна на пътя, на не голямо разстояние от дупката, където беше приютен тарантасът.

Това беше отчаян зов на някой изпаднал в бедствено положение пътник.

Наострил уши, Михаил Строгов се ослушваше.

Кочияшът също бе напрегнал слух, но клатеше глава, сякаш искаше да каже, че е невъзможно да се отзоват на този вик.

— Хора зоват за помощ! — извика Надя.

— Дано само не разчитат на нас! — отвърна кочияшът.

— И защо да не разчитат? — изкрещя Михаил Строгов. — Нима ние не трябва да сторим за тях онова, което бихме очаквали от тях при същите обстоятелства?

— Но нали не мислите да изложите на подобна опасност колата и кончетата?

— Отивам пеш — прекъсна го Михаил Строгов.

— Аз ще те придружа, братко — каза девойката.

— Не, остани тук, Надя! Кочияшът ще остане с теб. Не искам да го оставям сам…

— Ще остана — съгласи се Надя.

— Каквото и да се случи, не излизай от това убежище!

— Ще ме намериш отново тук, където съм сега.

Михаил Строгов стисна ръката на своята спътничка и като заобиколи издадената напред скала, изчезна мигновено в мрака.

— Брат ти греши! — каза коларят на девойката.

— Той има право! — отвърна просто Надя.

През това време Михаил Строгов се изкачваше бързо по пътя. И колкото бързаше да помогне на изпадналите в беда викащи хора, толкова беше силно и желанието му да разбере кои можеше да са тези пътници, които бурята не бе спряла да тръгнат през планината, защото той не се съмняваше, че това са онези двама, чиято бричка имаше постоянно преднина пред неговия тарантас.

Дъждът беше спрял, но бурята се усили още повече. Носени от въздушното течение, виковете се чуваха все по-ясно. От мястото, където бе останала Надя, не можеше да се види нищо. Пътят се виеше и от светлината на светкавиците се очертаваше само издадената напред скала, която отнемаше по-нататъшната видимост. Силният вятър се блъскаше във всички ъгли под нея и завърташе вихрушки, които трудно се преодоляваха, та Михаил Строгов трябваше да се напряга нечовешки, за да им устоява.

Скоро обаче стана ясно, че пътниците, които продължаваха да викат, не може вече да са далеч. И макар, че не ги виждаше още, било защото те може би бяха отхвърлени някъде извън пътя, било защото тъмнината ги скриваше от погледа му, но думите им все пак стигаха до слуха на Михаил Строгов.

И така, ето какво чу той — което между впрочем доста силно го изненада:

— Тъпако, няма ли да се върнеш?

— Ще те пребия с камшика на следващата станция!

— Чуваш ли, дяволски кочияшо! Ей, ти там!

— Ето как ви возят в тази страна!… И какво наричат бричка!

— Ама че животно! Току изчезна и сякаш не забеляза, че ни е зарязал на пътя.

— Да се отнася така с мен, акредитирано лице! Ще се оплача в консулството и ще накарам да го обесят!

Говорещият действително бе страшно ядосан. Обаче на Михаил Строгов внезапно му се стори, че другият му събеседник се беше примирил със случилото се, защото най-неочаквано точно посред тази сцена избухна в смях, който бе последван от следните думи:

— Ах, не! Безспорно много е забавно!

— Вие се осмелявате да се смеете! — доста кисело забеляза поданикът на Обединеното кралство.

— Разбира се, драги колега, от все сърце, и това е най-хубавото, което мога да направя. Съветвам ви да сторите същото. Честна дума. Страшно забавно. Никога не съм виждал такова нещо!

В същия миг силна гръмотевица изпълни дефилето със страшен трясък, който ехото поде и неколкократно повтори с грандиозен ефект. После, когато и последният тътен заглъхна, той пак се обади с весел глас:

— Да, изключително забавно! Ето нещо, което съвсем сигурно не би се случило във Франция!

— Нито пък в Англия — заяви англичанинът.

На пътя, ярко осветен в този миг от светкавиците, на двайсет крачки пред себе си Михаил Строгов забеляза двама пътници на задната седалка на някакво странно превозно съоръжение, което като че ли бе дълбоко затънало в калния коловоз.

Михаил Строгов се приближи до двамата пътници, единият от които продължаваше да се смее, а другият — да проклина и разпозна двамата журналисти, които бяха дошли заедно с него от Нижни Новгород до Перм с парахода „Кавказ“.

— Охо, добър ден, господине! — извика французинът. — Очарован съм да ви видя при тези обстоятелства. Позволете ми да ви представя интимния си неприятел, господин Блънт.

Английският репортер го поздрави и може би на свой ред се канеше да представи колегата си съгласно правилата на добро възпитание, но Михаил Строгов му каза:

— Излишно е да се представяте, господа, ние се познаваме. Нали заедно плавахме вече по Волга.

— Така ли! Много добре, отлично! Господин…?

— Николай Корпанов, търговец от Иркутск — отговори Михаил. Строгов. — Кажете ми какво приключение толкова плачевно за единия и толкова забавно за другия ви се е случило?

— Вие ще отсъдите, господин Корпанов — отвърна Алсид Жоливе. — Представете си, нашият пощальон замина с предната част на дяволската бричка и ни остави върху повредената задна част на абсурдния си екипаж. Лошата половина за нас двамата без водач, без коне! Не е ли напълно и безкрайно забавно?

— Ни най-малко не е забавно! — троснато отговори англичанинът.

— Но да, разбира се! Вие наистина не умеете да виждате нещата откъм добрата им страна.

— А как, моля ви се, ще продължим пътя си? — попита Блънт.

— Нищо по-просто — отвърна Алсид Жоливе. — Ще се впрегнете в това, което остана от колата, аз ще взема поводите, ще ви наричам голубчик като истински кочияш, а вие ще препускате, като истински кон.

— Господин Жоливе, шегата ви минава границите и…

— Успокойте се колега. Когато капнете от умора, аз ще ви сменя, а вие ще имате право да ме наричате запъхтян охлюв или превзета костенурка, ако не ви карам дяволски бързо!

Алсид Жоливе изричаше всичко това с такова хубаво настроение, че Михаил Строгов неволно се усмихна.

— Господа — каза той, — има и по-добро разрешение. Намираме се на гребена на Урал, следователно отсега нататък ще се спускаме по склоновете на планината. Колата ми е тук, петстотин крачки по-назад. Ще ви дам единия си кон, ще го впрегнем за сандъка на колата ви и утре, ако не ни се случи някое произшествие, заедно ще пристигнем в Екатеринбург.

— Господин Корпанов, ето предложение, което изхожда от щедро сърце — отговори Алсид Жоливе.

— Ще добавя, господине, че не ви предлагам да се качите в моя тарантас, защото има само две места — за сестра ми и мен и ние сме ги заели.

— Но моля ви се, господине, — отвърна Алсид Жоливе, — с вашия кон и със задната част на нашата полукола ще отидем накрая на света!

— Господине — обади се и Хари Блънт — приемаме любезното предложение. Колкото до нашия кочияш!…

— О, повярвайте ми, това не му е за първи път! — отвърна Михаил Строгов.

— Но защо поне не се върне? Знае отлично, че ни е зарязал тук, мизерникът!

— Той ли? Та той дори не подозира!

— Как? Този човечец не знае, че двете части на бричката му са се откъснали една от друга!

— Сигурно не знае, и най-добросъвестно кара предната й част към Екатеринбург.

— Нали ви казах, че едва ли има нещо по-забавно, колега!

— И така, господа, ако благоволите да ме последвате — поде Михаил Строгов, — ще отидем при моя тарантас и…

— Ами нашата бричка? — забеляза англичанинът.

— Не се бойте, няма да отлети, скъпи ми Блънт — извика Алсид Жоливе, — тя така се е забила в земята, че ако я оставим, напролет ще пусне листа.

— Елате, господа — подкани ги Михаил Строгов, — да вземем тарантаса.

Французинът и англичанинът слязоха от задната седалка, превърнала се в предна, и последваха Михаил Строгов. По пътя Алсид Жоливе, верен на нрава си, разговаряше с неизменното си добро настроение, което нищо не можеше да развали.

— Бога ми, господин Корпанов, измъкнахте ни от голямо затруднение.

— Направих само това, което всеки друг би сторил на мое място — възрази Михаил Строгов. — Ако пътниците не си помагат взаимно, не би ни оставало, освен да затворим пътищата.

— Ще ви се отплатим, господине. Ако пътувате надалеч из степите, възможно е пак да се срещнем и…

Алсид Жоливе не попита направо Михаил Строгов къде отива, но за да не излезе, че крие маршрута си, Михаил Строгов веднага каза:

— Отивам в Омск, господа.

— А господин Блънт и аз — поде Алсид Жоливе, — пътуваме малко наслуки, там, където вероятно ще се натъкнем на някой куршум и по-сигурно на някоя новина.

— В завладените провинции ли? — попита с жив интерес Михаил Строгов.

— Именно там, господин Корпанов, и по всяка вероятност няма да се срещнем там.

— Наистина, господа — отговори Михаил Строгов. — Не съм петимен нито да ме улучи куршум, нито да ме прониже копие. Прекалено миролюбив съм по природа, за да се навирам там, където се води бой.

— Отчаян съм, господине, отчаян съм, наистина, ще съжалявам, ако се разделим така скоро! Ала като напуснем Екатеринбург, може би щастливата ни звезда ще благоволи да пътуваме още малко заедно, макар само няколко дни.

— Към Омск ли отивате? — осведоми се Михаил Строгов, като поразмисли малко.

— Още нищо не знаем — отговори Алсид Жоливе, — вероятно ще отидем право в Ишим, а стигнем ли там, ще действаме в зависимост от събитията.

— Е, добре, господа, в такъв случай ще вървим заедно до Ишим.

Михаил Строгов очевидно щеше да предпочете да пътува сам, но не можеше, без поведението му да изглежда в най-добрия случай странно, да гледа да се отърве от двамата пътници, които щяха да вървят по същия път като него. Впрочем, след като Алсид Жоливе и другарят му възнамеряваха да се отбият в Ишим, без веднага да продължат за Омск, нямаше никакво неудобство да измине с тях тази част от пътя.

— Е, добре, господа, уговорихме се. Ще пътуваме заедно. — После добави с безразличен тон: — Знаете ли що-годе сигурно докъде е стигнало татарското нашествие?

— Бога ми, господине, знаем само онова, което казват в Перм. Че татарите на Теохар хан са завзели цялата провинция Семипалатинск и от няколко дни се спускат бързо по течението на Иртиш. Трябва да побързате, ако държите да стигнете преди тях в Омск.

— Така е — отвърна Михаил Строгов.

— Казват също, че полковник Огарьов успял да мине дегизиран границата и сигурно щял да се присъедини към татарския хан, в центъра на разбунтувания район.

— Но как са разбрали това? — попита Михаил Строгов, пряко заинтересуван от тези новини, в чиято достоверност не можеше да бъде сигурен.

— Както се узнава всичко — отвърна Жоливе, — по въздуха!

— Имате ли сериозни основания да смятате, че полковник Огарьов е в Сибир?

— Чух дори, че е заминал от Казан за Екатеринбург.

— О! Нима сте знаели това, господин Жоливе? — обади се Хари Блънт, изтръгнат от мълчанието след тази забележка на френския журналист.

— Да, известно ми беше.

— А знаехте ли, че се бил дегизирал като циганин? — попита англичанинът.

— Като циганин ли! — възкликна неволно Михаил Строгов, защото си спомни за стария циганин в Нижни Новгород, който пътуваше на борда на „Кавказ“ и слезе в Казан.

— Толкова добре ми бе известно, че го използвах за сюжет на едно мое писмо до братовчедка ми — отговори с усмивка Алсид Жоливе.

— Не сте си губили времето в Казан — сухо забеляза англичанинът.

— Разбира се, че не, драги колега, и докато „Кавказ“ се запасяваше с провизии, и аз правех същото.

Михаил Строгов не слушаше репликите, които си разменяха Алсид Жоливе и Хари Блънт. Той мислеше за циганската трупа и за стария циганин, чието лице не бе успял да види, за странната жена, която го придружаваше и за особения поглед, който тя му хвърли, мъчейки си да си припомни всички подробности на тази среща, ала в същия миг наблизо проехтя гърмеж.

— Да вървим, господа — извика Михаил Строгов.

— Виж ти! Уж достопочтен търговец, който бяга от пушечна стрелба, а веднага тича там, където тя избухва — каза си Алсид Жоливе.

И последван от Хари Блънт, който никога не оставаше назад в такива случаи, той се втурна след Михаил Строгов.

Няколко мига по-късно и тримата се озоваха пред издадената скала при завоя на пътя, където Михаил Строгов беше подслонил своя тарантас.

Няколкото бора, подпалени от гръмотевицата, още горяха. Пътят беше безлюден. Ала Михаил Строгов не се бе излъгал. Някой бе стрелял наблизо.

Ненадейно се чу страхотно ръмжене и отвъд насипа на пътя проехтя втори гърмеж.

— Мечка! — извика Михаил Строгов, когото това ръмжене не можеше да заблуди. — Надя! Надя!

И като измъкна ножа си, невероятно бързо заобиколи стената, зад която момичето бе обещало да го чака.

Боровете, целите в пламъци, от дънера до върха, заливаха със светлина тази сцена. Едва стигнал до тарантаса, една огромна маса се изпречи пред него.

Беше грамадна мечка. Бурята я беше подгонила от горите на този уралски рид и тя търсеше убежище в заслона, явно нейно обичайно скривалище, заето в момента от Надя. Два от конете, уплашени от появяването на огромния звяр, счупвайки стръките, бяха побягнали, а кочияшът, загрижен повече за животните си и забравил, че момичето щеше да остане само с мечката, бе хукнал да ги гони.

Безстрашната Надя не беше загубила ума и дума. Звярът, който не беше я забелязал най-напред, беше нападнал другия кон на впряга. Надя излезе тогава от вдлъбнатината, където се бе сгушила, изтича към колата, взе един от револверите на Михаил Строгов и като тръгна дръзко към мечката, стреля едва ли не от упор.

Тогава животното, леко ранено в рамото, се обърна към девойката, която най-напред се опита да го избегне, въртейки се около тарантаса, чийто кон се мъчеше да скъса ремъците. Ала загубеха ли конете си в планината, пътуването им се проваляше и Надя се върна право към мечката и с изненадващо хладнокръвие точно когато звярът щеше да стовари лапите си върху главата й, тя втори път стреля в него.

Този втори изстрел избухна на няколко крачки от Михаил Строгов. Но той беше вече там. С един скок се хвърли между мечката и девойката. С един-единствен замах от горе на долу той повали на земята като инертна маса огромния звяр, разпорен от корема до гръкляна.

Прекрасен образец на прословутото умение на сибирските ловци, които държат да не повредят ценната кожа на мечките, от която извличат висока цена.

— Не си ли ранена, сестро? — попита Михаил Строгов, като се спусна към девойката.

— Не, братко! — отговори Надя.

В същия момент се появиха двамата журналисти.

Алсид Жоливе се спусна към коня и навярно китката му бе здрава, защото успя да го задържи. Другарят му и той бяха видели бързата маневра на Михаил Строгов.

— Дявол взел го! — възкликна Алсид Жоливе. — За обикновен търговец вие хубаво боравите с ловджийски нож.

— Много хубаво даже — добави Хари Блънт.

— В Сибир, господа — отвърна Михаил Строгов, — ние сме принудени да умеем да правим по малко от всичко.

Тогава Алсид Жоливе погледна младия мъж.

Застанал на светло, с окървавения нож в ръка, с високия си ръст, решително изражение, стъпил върху тялото на мечката, която току-що бе повалил, Михаил Строгов представляваше красива гледка.

— Славен здравеняк! — си каза Алсид Жоливе.

После се приближи почтително е шапка в ръка, за да поздрави девойката.

Надя леко се поклони.

Алсид Жоливе се обърна тогава към своя спътник.

— Сестрата не пада по-долу от брата — каза той. — Ако бях мечка, бих гледал да съм по-далеч от тази страшна и очарователна двойка!

Хари Блънт, прав като кол, стоеше с шапка в ръка на известно разстояние. Като резултат на свободното държане на спътника му, обичайната му сдържаност се бе засилила.

Тъкмо тогава се появи кочияшът, който бе успял да догони двата си коня. Най-напред той изгледа със съжаление великолепното животно, което лежеше на земята и което той щеше да бъде принуден да изостави на хищните птици, после се зае да впрегне отново конете си.

Михаил Строгов му разказа тогава за положението на двамата пътници и за намерението си да остави на тяхно разположение един от конете на тарантаса.

— Както искаш — отвърна кочияшът. — Само че две коли вместо една…

— Добре, приятелко! — отговори Алсид Жоливе, който разбра намека му. — Ще ти платим двойно.

— Хайде, гургулици! — извика кочияшът.

Надя се беше качила отново в тарантаса, а след него вървяха пеш Михаил Строгов и двамата спътници.

Беше три часът. Бурята, вече постихнала, бушуваше само в дефилето и те бързо извървяха обратния път.

При първите зари на зората стигнаха до бричката, затънала най-добросъвестно в калта до главината на колелата. Много ясно беше, че при едно силно дръпване на конете, двете части се бяха разединили.

Единият от страничните коне на тарантаса бе впрегнат с въжета за задния сандък на колата. Двамата журналисти седнаха отново върху седалката на странния си екипаж и колите тутакси тръгнаха. Впрочем, те сега трябваше само да се спускат по склоновете на Урал, а това не представляваше особена трудност.

След шест часа двете коли, едната следваща другата, пристигнаха в Екатеринбург без нито едно неприятно произшествие през втората част от пътуването им. Първият човек, когото журналистите забелязаха на вратата на станцията за смяна на конете, бе техният кочияш, който като че ли ги чакаше.

Този достопочтен русин наистина имаше добродушно лице и без ни капка смущение се приближи усмихнат към своите пътници и подавайки им ръка, им поиска бакшиш.

Истината ни задължава да кажем, че раздразнението на Хари Блънт избухна с чисто британска сила и ако кочияшът не се беше оттеглил благоразумно, един юмручен удар, нанесен според всички правила на бокса, щеше да му плати неговия „бакшиш“ право в лицето.

Пред този гневен изблик Алсид Жоливе се превиваше от смях, както може би никога не се беше смял.

— Но той е прав, бедният дявол! — възкликна той. — Прав е, прав е, драги ми колега. Той не е виновен, ако ние не сме намерили средство да го последваме! — И като извади няколко копейки от джоба си и ги подаде на коларя, той каза: — Ето, приятелю, дръж. Ако не си ги спечелил, вината не е твоя.

Този жест удвои гнева на Хари Блънт, който се опита да прехвърли вината на собственика на пощенската станция и да заведе процес срещу него.

— Процес в Русия! — извика Алсид Жоливе. — Ами че ако нещата не са се променили, колега, вие няма да дочакате края му! Не знаете ли историята на оная руска кърмачка, която искала от семейството на бебето едногодишната си заплата за кърменето му?

— Не ми е позната — отвърна Хари Блънт.

— Тогава значи не знаете какво е станало това кърмаче, когато най-сетне тя спечелила делото.

— И какво е станало, моля?

— Хусарски полковник от гвардията!

При този отговор всички избухнаха в смях.

— Колкото до Алсид Жоливе, очарован от отговора си, той извади бележника от джоба си и записа усмихнат една бележка, която трябваше да фигурира в московския речник: „Бричка, руска кола с четири колела, когато заминава, и с две, когато пристига!“