Жул Верн
Михаил Строгов (12)

XII
Едно предизвикателство

С географското си положение Екатеринбург е азиатски град, защото е разположен отвъд Урал на последните му източни склонове. Обаче той спада към Пермска губерния и следователно е включен в една от големите административни единици на европейска Русия. Това административно присвояване навярно имаше своето основание. Все едно парче от Сибир, останало между руските челюсти.

Нито Михаил Строгов, нито двамата кореспонденти нямаше да бъдат затруднени да намерят средства за придвижване в един толкова значителен град, основан още в 1723 година. В Екатеринбург се намира първият монетен двор в цялата империя; там е съсредоточено главното управление на мините. Така че този град е важен индустриален център в област, където изобилстват металургични заводи и други експлоатации, където се промива платина и злато.

По това време населението на Екатеринбург доста се беше уголемило. Руси или сибиряци, застрашени от татарското нашествие, се бяха стекли там, след като бяха избягали от завзетите вече от ордите на Теохар хан провинции и главно от Киргизия, която се простира югозападно от Иртиш до границите на Туркестан.

Ако превозните средства бяха съвсем малко, за да се отиде в Екатеринбург, те изобилстваха, напротив, ако трябваше да се напусне този град. При сегашните условия пътниците не държаха много наистина да се залутат по сибирските пътища. Благодарение на това стечение на обстоятелствата Хари Блънт и Алсид Жоливе лесно можаха да заместят с цяла кола прословутата полукола, която ги бе довела криво-ляво до Екатеринбург. Колкото до Михаил Строгов, тарантасът, който бе негова собственост, не беше много пострадал при пътуването през Урал. Достатъчно беше да се впрегнат в него три яки коня, за да го понесат бързо по пътя за Иркутск.

До Тюмен и дори до Новоземское, този път сигурно беше доста неравен, защото все още се виеше по капризно надиплената повърхност на предните склонове на Урал. Ала след Новоземское започваше безбрежната степ, която се разстила чак до околностите на Красноярск върху почти хиляда и седемстотин версти.

Както знаем двамата кореспонденти възнамеряваха да отидат в Ишим, тоест на шестстотин и трийсет версти от Екатеринбург. Там те трябвате да се съобразят със събитията и да се насочат към превзетите области, било заедно, било поотделно, според това дали инстинктът им на ловци ще ги насочи по една или друга писта.

А пътят от Екатеринбург до Ишим, който после продължава към Иркутск, беше единственият, по който можеше да тръгне Михаил Строгов. Само че тъй като той не тичаше подир новините и би желал, напротив, да избегне опустошената от нашествениците област, бе твърдо решил да не се спира никъде.

— Господа — каза той на новите си спътници, — много ще се радвам, ако измина с вас част от моето пътуване, ала трябва да ви предупредя, че извънредно много бързам да пристигна в Омск, защото сестра ми и аз ще срещнем там майка ни. Кой знае дали ще пристигнем преди татарите да са завзели града! Затова няма да се бавя при сменните станции, освен колкото е необходимо да сменя конете, и ще пътувам ден и нощ.

— И ние смятаме да постъпим така — отговори Хари Блънт.

— Добре тогава — поде Михаил Строгов, — но да не губим нито миг. Наемете или купете някоя кола, чийто…

— Чиято задна част — добави Алсид Жоливе — да благоволи да пристигне едновременно с предната в Ишим.

Само след половин час усърдният французин намери впрочем лесно един тарантас, почти като този на Михаил Строгов и двамата се настаниха веднага в него.

Михаил Строгов и Надя седнаха в техния и по обед двата впряга напуснаха едновременно Екатеринбург.

Надя най-сетне беше в Сибир, и то на дългия път, който води в Иркутск! Какво ли си мислеше тогава младата латвийка? Три бързи коня я носеха през тази земя на заточеници, където баща й бе осъден да живее, може би дълго, толкова далеч от родния си край! Ала тя почти не виждаше разстилащата се пред очите й степ, защото погледът й отиваше по-далеч от хоризонта, зад който търсеше лицето на заточеника! Тя не наблюдаваше нищо от страната, която пресичаше със скорост петнайсет версти на час, нищо от тези области на Западен Сибир, толкова различни от източните. Действително тук имаше малко обработени ниви, почвата бе бедна, поне на повърхността, защото в недрата си криеше големи количества желязо, мед, платина и злато. Затова навред се виждаха индустриални предприятия, а по-рядко следи от земеделски труд. Как биха намерили ръце за обработване на земята, засяване на нивите, прибиране на реколтите, след като бе много по-доходно да се дълбаят земните пластове с бомби и кирки? Тук селянинът е отстъпил място на миньора. Кирката е навред, мотиката — никъде.

И все пак мисълта на Надя изоставяше понякога далечните провинции край езерото Байкал и се връщаше към сегашното й положение. Образът на баща й малко се позаличаваше и тя виждаше отново пред себе си благородния си спътник, най-напред във влака във Владимир, където благосклонната съдба за пръв път я срещна с него. Тя си спомняше вниманието му по време на пътуването. Пристигането му в полицейското управление на Нижни Новгород, сърдечната простота, с която я заговори, наричайки я сестра, загрижеността му към нея, когато плаваха по Волга, и най-сетне всичко онова, което той бе направил през ужасната бурна нощ, когато прекосяваха Урал, за да защити живота й с риск на своя. Надя мислеше за Михаил Строгов. Тя благодареше на бога, че навреме изправи на пътя й този доблестен покровител, този великодушен и дискретен приятел. Тя се чувстваше сигурна близо до него, под неговата закрила. Истински брат едва ли би направил нещо повече! Тя вече не се страхуваше от никоя пречка, чувстваше се сигурна да стигне до своята цел.

Колкото до Михаил Строгов, той говореше малко и разсъждаваше много. И той от своя страна благодареше на бога, че със срещата му с Надя му бе дал възможност едновременно да скрие истинската си самоличност и да извърши едно добро дело. Спокойното безстрашие на младото момиче не можеше да не се хареса на доблестната му душа. Защо ли тя не беше истинска негова сестра? Той бе изпълнен както с уважение, така и с най-хубаво чувство към красивата си безстрашна спътница. Чувстваше, че тя притежава едно от онези чисти и рядко срещащи се сърца, на които може да се разчита.

Обаче откакто тъпчеше сибирска земя, истинските опасности започваха за Михаил Строгов. Ако двамата журналисти не се лъжеха, ако Иван Огарьов беше минал границата, той трябваше да действа изключително внимателно. Обстановката сега бе променена, защото татарските шпиони навярно гъмжаха в сибирските провинции. Разкриеше ли се неговото инкогнито, разбереше ли, че е куриер на царя, свършено щеше да бъде с неговата мисия, а може би и с живота му! Михаил Строгов почувства по-осезателно тежестта на отговорността, която носеше на плещите си.

Докато нещата бяха такива в първата кола, какво ставаше във втората? Нищо особено. Алсид Жоливе говореше с цели изречения, Хари Блънт отговаряше с едносрични думи. Всеки виждаше нещата по свой начин или си взимаше бележки за някои инциденти по пътя — не особено разнообразни впрочем, докато преминаваха първите провинции на Западен Сибир.

При всяка смяна на конете двамата кореспонденти слизаха и се срещаха с Михаил Строгов. Когато нямаше да се хранят в станцията, Надя не напускаше тарантаса, а когато трябваше да обядват или вечерят, сядаше на масата, ала винаги твърде сдържана, тя много малко участваше в разговора.

Алсид Жоливе, без никога да излезе от границите на съвършеното приличие, независимо от това ухажваше младата латвийка, която намираше очарователна. Той се възхищаваше от безмълвната енергия, която тя показваше пред неудобствата на това пътуване при толкова сурови условия.

Принудителните спирания никак не бяха по вкуса на Михаил Строгов. Затова той ускоряваше тръгването всеки път, подканяше собствениците на конете, припираше кочияшите, ускоряваше впрягането на тарантасите. После, завършил набързо яденето — прекалено бързо според Хари Блънт, който се хранеше методично — тръгваха и журналистите летяха като орли, защото плащаха царски, както казваше Алсид Жоливе „с руски орли“^[1].

От само себе си се разбира, че Хари Блънт никак не се престараваше по отношение на девойката. Това беше един от редките сюжети за разговор, при които той не спореше със своя спътник. Достойният за уважение джентълмен нямаше навик да прави две неща едновременно и когато един път Алсид Жоливе го попита на каква ли възраст е младата латвийка, той отговори възможно най-сериозно, притваряйки очи:

— Коя млада латвийка?

— Е, хубава работа! Сестрата на Николай Корпанов.

— Сестра ли му е?

— Не, баба — отвърна Алсид Жоливе, смаян от толкова безразличие. — Каква възраст й давате?

— Ако бях присъствал на раждането й, щях да зная! — отговори Хари Блънт като човек, който не иска да се ангажира с никакво твърдение.

Областта, която тогава пресичаха двата тарантаса, беше почти пуста. Времето беше доста хубаво, небето — покрито наполовина с облаци, температурата — по-поносима. Ако колите не се друсаха толкова, пътниците не биха могли да се оплачат от пътуването. Те се движеха като пощенските коли в Русия, тоест с удивителна скорост.

Наоколо всичко изглеждаше изоставено, това се дължеше на сегашните обстоятелства. В нивите не се мяркаше почти нито един от сибирските селяни, с бледи и сериозни лица, които една прочута пътешественичка с право сравнява с кастилците, само че без тяхната гордост. Тук-там няколко села, вече евакуирани, свидетелствуваха за приближаването на татарските войски. Жителите, отвели стадата си от овци, камилите, конете, бяха избягали в северните равнинни области. Няколко племена — киргизи, номади, останали верни, също бяха пренесли шатрите си отвъд Иртиш и Об, за да избягнат грабежите на нашествениците. За щастие пощенските станции работеха редовно. Същото важеше и за телеграфните станции, стига връзката да не бе прекъсната. При всяка станция началниците доставяха коне при нормални условия. Във всяка телеграфна станция също чиновниците, седнали зад гишетата си, предаваха поверените им телеграми, с предимство само за държавните. Затова Хари Блънт и Алсид Жоливе използваха много често телеграфа. И така, дотук пътуването на Михаил Строгов преминаваше при задоволителни условия. Царският куриер нямаше никакво закъснение и ако успееше да заобиколи ивицата земя, врязала се в Красноярск и заета от татарите на Теохар хан, той беше сигурен, че ще пристигне преди тях в Иркутск и в непостигнат досега срок. Един ден, след като двата тарантаса напуснаха Екатеринбург, в седем часа сутринта влязоха в градчето Тулугиск, като изминаха разстояние от двеста и двайсет версти, без достойно за предаване произшествие. Там посветиха половин час на обяда. След като се нахраниха, тръгнаха със скорост, която само обещанието за известен брой копейки можеше да обясни.

Същия ден, 22 юли, в един часа вечерта, двата тарантаса пристигнаха в Тюмен, шейсет версти по-далеч.

Тюмен, чието население в нормално време е десет хиляди жители, наброяваше тогава двойно повече. Този град, главен индустриален център, създаден от русите в Сибир, чиито красиви металургични заводи и леярната за камбани се забелязват отдалеч, никога не е бил толкова оживен.

Двамата журналисти веднага отидоха на лов за новини — това, което разказаха сибирските бегълци за театъра на войната, не беше успокояващо. Говореше се между другото, че армията на Теохар хан бързо се приближава до долината на Ишим и потвърждаваха, че татарския хан скоро щял да приеме полковник Иван Огарьов, ако това не е станало вече. Следваше естественият извод, че военните операции в такъв случаи ще се изместят в източен Сибир възможно най-бързо.

Колкото до руските войски, те трябваше да бъдат свикани главно в европейските провинции на Русия и тъй като бяха още далеч, те не можеха да се противопоставят на нашествието. Все пак казаците на Тоболската губерния се отправяха бързо към Томск с надеждата да пресекат пътя на татарските колони.

В осем часа вечерта още шейсет и пет версти бяха погълнати от двата тарантаса и те пристигнаха в Ялуторовск.

Бързо смениха конете, щом излязоха от града, прекосиха с плоскодънна лодка река Тобол. Нейното течение, твърде спокойно, улесни тази операция, която те трябваше да извършат неведнъж по своя път и вероятно при не толкова благоприятни условия. В полунощ, петдесет и пет версти по-нататък градчето Ново-Семск беше достигнато и пътниците най-сетне оставиха зад себе си леко хълмистия терен на гористите склонове, последни корени на Урал. Тук започваше действително онова, което наричат Сибирска степ, която се разстила чак до околностите на Красноярск. Безбрежна равнина, нещо като обширна тревиста пустиня, която в далечината се слива с небето, описвайки крива, прокарана все едно ясно с компас. Тази степ не предлагаше на погледите никаква грапавина и на нея се очертаваха само профилите на телеграфните стълбове от двете страни на пътя, чиито жици вибрираха под напора на вятъра като корди на арфа. Самият път не се отличаваше от равнината освен със ситния прах, който се вдигаше от колелета на тарантасите. Без тази белезникава панделка, разгъваща се докъдето поглед стига, човек би сметнал, че се намира в пустиня.

Михаил Строгов и неговите другари потеглиха още по-бързо през степта. Конете, възбудени от кочияша, и неспирани от никаква пречка, просто гълтаха верстите. Тарантасите летяха право към Ишим, където двамата кореспонденти щяха да спрат, ако някое непредвидено събитие не изменеше маршрута им. Приблизително двеста версти разделяха Ново-Семск от град Ишим и на другия ден преди осем часа вечерта те трябваше и можеха да бъдат изминати, при условие че не се загуби нито миг. Кочияшите си мислеха, че ако пътниците им не са благородници или висши функционери, те все пак са достойни да бъдат такива, макар и само заради щедрите бакшиши.

На другия ден, 23 юли, двата тарантаса наистина бяха само на трийсет версти от Ишим. В същия момент Михаил Строгов забеляза на пътя едва видима сред облаците прах, една кола пред себе си. Тъй като конете му, не толкова уморени, препускаха с по-голяма скорост, той сигурно щеше да я настигне не след дълго. Колата се оказа не тарантас или бричка, но пощенски файтон, целият потънал в прах, който вече бе изминал явно дълъг път. Кочияшът удряше конете с все сила и те препускаха в галоп само благодарение на много ругатни и удари, файтонът очевидно не беше минал през Ново-Семск и бе влязъл в пътя за Иркутск от някое шосе, загубено в степта.

Михаил Строгов и неговите спътници имаха само една мисъл, виждайки файтона, препускащ към Ишим: да го надминат и да пристигнат преди него в станцията, за да си осигурят разполагаемите коне. Те извикаха на техните кочияши, които скоро се изравниха с преуморените коне на файтона.

Михаил Строгов го настигна пръв. Тогава една глава се показа на вратичката на файтона. Михаил Строгов едва имаше времето да я разгледа, ала колкото и бързо да мина край файтона, той чу много ясно думата, адресирана към него, и произнесена властно:

— Спрете!

Не се спряха. Напротив, и файтонът бързо бе надминат от двата тарантаса.

Тогава започна едно истинско надбягване, защото конете на файтона, възбудени навярно от присъствието и препускането на надминалите го коне, намериха сили да издържат още няколко минути. Трите коли изчезнаха след облак прах. От тези белезникави облаци долитаха като изстреляни фишеци плющене на камшик, примесено с насърчителни викове и гневни възклицания.

Предимството обаче бе на страната на Михаил Строгов и неговите спътници — предимство, което можеше да се окаже твърде важно, ако в станцията имаше недостиг на коне. Два впряга бяха може би над възможностите на началника на станцията, особено в кратък срок.

Половин час по-късно файтонът, останал назад, се виждаше вече само като точка на хоризонта на степта.

Беше осем часът вечерта, когато двата тарантаса пристигнаха в пощенската станция, разположена в началото на Ишим.

Новините за нашествието бяха все по-лоши. Градът беше пряко застрашен от авангарда на татарските колони и от два дни властите се бяха оттеглили в Тоболск. В Ишим нямаше вече нито един чиновник или войник. Щом пристигна в станцията, Михаил Строгов тутакси поиска коне. Той беше показал прозорливост, като изпревари файтона. Само три коня бяха в състояние да бъдат веднага впрегнати. Другите се връщаха уморени след дълъг етап.

Началникът на пощата заповяда да ги впрегнат. Колкото до двамата кореспонденти, които предпочетоха да останат в Ишим, те нямаше защо да се грижат за непосредствено транспортно средство и оставиха колата си.

Десет минути след пристигането си, Михаил Строгов бе предупреден, че тарантасът му е готов за пътуване.

— Добре — отвърна той и се приближи до двамата журналисти. — А сега, господа, тъй като вие оставате в Ишим, е време да се разделим.

— Как, господин Корпанов, няма ли да останете поне един час в Ишим?

— Не, господине, искам даже да напусна станцията, преди да пристигне файтонът, който изпреварихме.

— Опасявате се да не би онзи пътник да ви оспори конете?

— Държа главно да избягна всяко усложнение.

— В такъв случай, господин Корпанов — каза Алсид Жоливе, — не ни остава, освен да ви благодарим още веднъж за услугата, която ни направихте и за удоволствието да пътуваме във вашата компания.

— Възможно е впрочем да се срещнем пак след няколко дни в Омск — добави Хари Блънт.

— Възможно е наистина — отвърна Михаил Строгов, — защото аз отивам право там.

— Е, добре! Приятно пътуване, господин Корпанов — каза тогава Алсид Жоливе, — и нека бог ви пази от бричките!

Двамата кореспонденти протегнаха ръка на Михаил Строгов с намерение да стиснат неговата възможно най-сърдечно, когато навън се чу трополене на кола.

Почти веднага вратата на станцията се отвори рязко и се появи един мъж.

Беше пътникът от файтона, с вид на военен, около четиридесетгодишен, висок, набит, с голяма глава и широки рамене, гъсти мустаци, сливащи се с бакенбардите. Носеше униформа без нашивки, кавалерийска сабя се влачеше на кръста му, а в ръката си държеше камшик с къса дръжка.

— Коне — каза той с властно изражение на човек, свикнал да командва.

— Нямам вече коне на разположение — отговори началникът на станцията, като се поклони.

— Нужни ми са на часа.

— Не е възможно.

— А какви са конете, които преди малко бяха впрегнати в тарантаса пред вратата на станцията.

— Те са на този пътник — отговори началникът на станцията, посочвайки Михаил Строгов.

— Да ги разпрегнат!… — заповяда пътникът с нетърпящ възражение тон.

Тогава Михаил Строгов направи крачка напред.

— Аз задържах конете — каза той.

— Малко ми важи! Нужни са ми! Хайде! Живо! Нямам време за губене!

— И аз нямам време за губене — отговори Михаил Строгов, който се опитваше да бъде спокоен и с усилие се въздържаше.

Надя беше до него, също спокойна, ала тайно тревожна заради тази сцена, която би било по-добре да избягнат.

— Достатъчно! — повтори пътникът, и се приближи до началника на станцията: — Да разпрегнат тарантаса — извика той със заплашителен жест — и конете да бъдат впрегнати в моя файтон!

Началникът на станцията, твърде смутен, не знаеше на кого да се подчини и погледна Михаил Строгов, който явно имаше право да се противопостави на несправедливото искане на пътниците.

Михаил Строгов се поколеба за миг. Той не искаше да използва своя пътен лист, който би привлякъл вниманието върху него. Не искаше същевременно, отстъпвайки конете, да забави пътуването си. Ала и не искаше да започне борба, която би провалила мисията му.

Двамата журналисти го гледаха, готови впрочем да го подкрепят, ако се позове на тях.

— Конете ще останат при моята кола — каза Михаил Строгов, без да повишава тон повече, отколкото подобаваше на обикновен търговец от Иркутск.

Пътникът се приближи тогава до Михаил Строгов и като сложи грубо ръка върху рамото му, попита с гръмък глас:

— Така ли? Не желаеш да ми отстъпиш конете си?

— Не — отговори Михаил Строгов.

— Добре тогава, те ще бъдат на онзи от нас двамата, който ще може да замине! Отбранявай се, защото няма да те щадя!

И при тези думи пътникът измъкна бързо сабята си от ножницата и зачака.

Надя се хвърли към Михаил Строгов.

Хари Блънт и Алсид Жоливе се приближиха до него.

— Няма да се бия — отговори Михаил Строгов и за да се овладее по-добре, скръсти ръце на гърдите си.

— Няма да се биеш?

— Не.

— Дори след това? — извика пътникът и преди някой да може да го спре, той удари с дръжката на камшика си Михаил Строгов по рамото.

При това оскърбление Михаил Строгов ужасно побледня. Вдигна ръце, като че ли се канеше да смаже бруталната особа. Но с вече върховно усилие успя да се овладее. Един дуел беше нещо повече от закъснение, той още би щеше да провали мисията му!… По-добре беше да загуби няколко часа!… Да! Но как да преглътне това оскърбление!

— Ще се биеш ли сега, страхливецо? — извика непознатият, като прибави и бруталния жест към оскърблението.

— Не — отговори Михаил Строгов, без да помръдне, но изгледа пътника очи в очи.

— Конете, и то на часа! — кресна тогава той и излезе от залата.

Началникът на станцията го последва тутакси, не без да повдигне рамене, след като изгледа доста неодобрително Михаил Строгов. Отношението на журналистите след този инцидент не можеше да бъде благоприятно за Михаил Строгов. Те очевидно бяха озадачени. Този як, млад мъж да позволи да го ударят така ида не поиска реванш за подобна обида! Затова те се задоволиха да се сбогуват и си отидоха, като Алсид Жоливе каза на Хари Блънт:

— Не бих повярвал това от страна на човек, който с един замах разпорва уралски мечки! Дали пък не е вярно, че смелостта има свои часове и свои форми на изява? Нищо не разбирам! В крайна сметка може би, защото ние никога не сме били роби!

След малко, трополене на колела и плющене на камшик, показаха, че файтонът с впрегнатите коне на тарантаса, бързо напускаше станцията.

Надя, безучастна, Михаил Строгов все още тръпнещ, останаха сами в помещението на станцията.

Царският куриер седеше все още със скръстени на гърдите ръце. Човек би казал, че е статуя. Ала бледото му мъжествено лице се зачерви и то не от срам Надя не се съмняваше, че някаква страшна причина единствена бе могла да накара подобен мъж да преглътне подобно унижение.

Затова, пристъпвайки към него, както той бе дошъл при нея, в полицейското управление на Нижни Новгород, тя каза:

— Дай ми ръката си, братко.

И в същото време с едва ли не майчински жест изтри с пръста си една сълза, която щеше да бликне от очите на спътника й.