Жул Верн
Михаил Строгов (29)

XII
Иркутск

Иркутск, столицата на Източен Сибир, е град, населен обикновено от трийсет хиляди жители. Върху доста високия десен бряг на Ангара са разположени църквите му, сред които се възвишава катедралата и са застроени къщите му, живописно и безредно.

Гледан от известно разстояние, от билото на планината, която се издига на двайсетина версти край главния сибирски път, със своите куполи, камбанарии, издути като японски делви кубета, градът има едва ли не ориенталски облик. Ала той изчезва за пътника, щом влезе в него. Полувизантийски, полукитайски, градът става отново европейски със застланите с чакъл улици с тротоари от двете страни, пресечени от канали, оградени с гигантски брези, с къщите си от тухли и дърво, някои от които многоетажни, с безбройните екипажи, които я кръстосват — не само тарантаси и брички, но купета и каляски, — най-после с цялата категория граждани, усвоили напредъка на цивилизацията и приобщили се към най-новите парижки моди.

По онова време Иркутск, убежище на сибиряците от провинцията, беше претъпкан с всевъзможни продукти. Иркутск е склад на неизброимите стоки, разменяни между Китай, Централна Азия и Европа. Затова властите му не се бяха побояли да приютят селяните от долината на Ангара, монголци, тунгуси, буряти и да създадат пустиня между нашествениците и града.

Иркутск е резиденция на генерал-губернатора на Източен Сибир. На него са подчинени цивилният управител на града, който ръководи администрацията на губернията, началникът на полицията, твърде зает в град, където има извънредно много заточеници, и най-сетне кметът, оглавяващ търговците, важна личност с огромното си богатство и влиянието над подведомствените си.

Гарнизонът на Иркутск се състоеше тогава от един пехотински казашки полк, наброяващ приблизително две хиляди души и жандармерийски корпус с каски и сини униформи със сребърни галони.

Знае се освен това, че вследствие на особени обстоятелства братът на царя беше затворен в града още от началото на нашествието.

Налага се да изясним това положение.

Важни политически причини бяха довели великия княз в тези отдалечени губернии на Източна Азия. След като бе обходил главните сибирски градове, пътувайки по-скоро като офицер, отколкото като княз, без никакъв външен блясък, придружен от офицерите си и ескортиран от отряд казаци, великият княз бе посетил дори трансбайкалските губернии. И последният руски град, разположен на крайбрежието на Охотско море, Николаевск, бе почетен от него.

Стигнал до границата на огромната московска империя, великият княз се бе върнал към Иркутск, откъдето възнамеряваше да замине отново за европейска Русия, когато му съобщиха за татарското нашествие, не само внезапно, но и опасно. Той побърза да се прибере в столицата на Сибир, но когато пристигна там, съобщенията с Русия много скоро щяха да бъдат прекъснати. Той получи само няколко телеграми от Петербург и Москва, и успя да им отговори. После телеграфната връзка се прекъсна при познатите вече от нас обстоятелства.

Иркутск бе изолиран от останалия свят.

На великия княз не му оставаше друго, освен да организира съпротивата и той направи това с присъщата си твърдост и хладнокръвие, качества, които бе доказал неоспоримо при други обстоятелства.

Новините за падането на Ишим, Омск и Томск една след друга пристигнаха в Иркутск. Столицата на Сибир трябваше на всяка цена да се спаси от окупация. Не можеха да разчитат на помощ в близко бъдеще. Малкото войски, пръснати в провинциите на Амур и Якутска губерния нямаше да бъдат толкова многочислени, че да спрат татарските колони. Тъй като Иркутск явно нямаше да избегне обсадата, най-важно беше да издържи доста дълго.

Тези мероприятия бяха започнати в деня, когато Томск падна в ръцете на татарите. Заедно с тази последна новина великият княз научи, че емирът на Бухара и съюзниците му ханове ръководят лично похода, но той не знаеше, че първият им помощник е Иван Огарьов, руски офицер, когото самият той бе разжалвал, без да го познава.

Както видяхме, най-напред бе наредено на жителите на Иркутска губерния да изоставят всички градове и села. Онези, които нямаше да се приютят в Иркутск, трябваше да се отдръпнат назад, отвъд езерото Байкал, докъдето вероятно нашествениците нямаше да разпрострат опустошенията си. Житната и фуражната реколта бе реквизирана за нуждите на града и тази последна крепост на московското могъщество в Далечния изток се подготви да се съпротивлява известно време.

Основан в 1611 година, Иркутск се простира на десния бряг на Ангара там, където тя се слива с Иркут.

Двата дървени моста, построени върху пилоти така, че да се вдигат и да освобождават цялата река с оглед на мореплаването, свързват града с предградията му върху левия бряг. От тази страна отбраната беше лесна. Изоставиха предградията и събориха мостовете. Невъзможно би било да се мине Ангара, доста широка на това място, под обстрела на обсадените. Ала реката можеше да бъде прекосена преди и след града, следователно Иркутск рискуваше да бъде атакуван откъм източната си страна, която не бе защитена с крепостна стена.

Така че първоначално жителите се заеха с построяване на укрепителни съоръжения. Работеха денем и нощем. Великият княз намери население, усърдно в труда и както се оказа по-късно, храбро в боя. Войници, търговци, заточеници, селяни, всички се трудеха всеотдайно за общото спасение. Една седмица преди татарите да се появят на Ангара, издигнаха стени от пръст. Изкопаха ров, напълнен с водите на Ангара, между вътрешния и външния насип. Градът не можеше вече да бъде щурмуван. Трябваше да го обкръжат и обсадят.

Третата татарска колона — тази, която наскоро бе дошла по долината на Енисей, — се появи на 21 септември срещу Иркутск. Тя тутакси зае изоставените предградия, където и къщите бяха разрушени, за да не пречат на действията на артилерията на великия княз, за съжаление недостатъчна.

Татарите се окопаваха в очакване на другите две колони, командвани от емира и съюзниците му.

На 25 септември в лагера край Ангара трите различни корпуса се обединиха и цялата армия, с изключение на гарнизоните, оставени в главните завладени градове, бе събрана на едно и подчинена на Теохар хан.

Тъй като Иван Огарьов смяташе, че е невъзможно да преминат Ангара при Иркутск, голяма войскова част пресече реката няколко версти по-надолу с понтони, построени за тази цел. Великият княз не се опита да се противопостави. Той бе в състояние само да затрудни, но не и да осуети преминаването, тъй като не разполагаше с полска артилерия. Затова съвсем основателно остана затворен в Иркутск.

И така, татарите заеха десния бряг на реката. После те се качиха към града, изгориха пътьом лятната къща на генерал-губернатора, разположена в горите над Ангара, и заеха окончателна позиция за обсада, като напълно обкръжиха Иркутск.

Ловък инженер, Иван Огарьов безспорно беше в състояние да ръководи операциите на една нормална обсада, само че му липсваха материални средства, за да действа бързо. Затова той се надяваше да изненада Иркутск — целта на всичките му усилия.

Виждаме, че нещата се бяха развили по-различно, отколкото той предвиждаше. От една страна походът на татарите бе забавен от битката при Томск, от друга, бързото изграждане на защитните съоръжения. Тези две причини бяха достатъчни, за да провалят плановете му. Той бе изправен впрочем пред необходимостта да проведе редовна обсада.

Все пак по негово внушение емирът на два пъти се опита да превземе града с цената на много жертви. Той хвърли войниците си срещу земните укрепления, които имаха някои слаби места, ала и двете нападения бяха храбро отблъснати. Великият княз и офицерите му никак не се щадяха в този момент. Те дадоха личен пример и изпълниха бляскаво дълга си, като увлякоха цялото население на укрепленията; граждани и селяни се справиха отлично. При втория пристъп татарите успяха да влязат през една от вратите на крепостната стена. Сражението се водеше по дългата две версти улица Болшая, която излиза на брега на Ангара. Казаците, жандармеристите и гражданите им оказаха упорита съпротива и ги принудиха да се върнат на позициите си.

Тогава Иван Огарьов реши да постигне с измама онова, което не можеше да постигне със сила. Знаем, че възнамеряваше да проникне в града, да се добере до великия княз, да спечели доверието му и в даден момент да предаде една от портите на обсаждащите, а след като направи това, да утоли мъстта си спрямо братя на царя.

Циганката Сангара, която го придружаваше в лагера на Ангара, го подтикна да изпълни плана си.

Наистина се налагаше да действа незабавно. Войските от Якутска губерния идваха към Иркутск. Те бяха съсредоточени по горното течение на Лена и изкачваха долината й. Най-много след шест дни щяха да пристигнат. Следователно Иркутск трябваше преди това да бъде превзет чрез предателство.

Иван Огарьов сложи край на колебанията си.

Вечерта на 2 октомври в голямата зала в двореца на генерал-губернатора бе свикан военен съвет. В този дворец бе настанен великият княз.

Построен в края на улица Болшая, той се възвисяваше над реката по протежение на брега. През прозорците на главната му фасада се виждаше татарският лагер и всяка по-далекобойна артилерия от татарската би го направила необитаем.

Великият княз, генерал Воронцов и управителят на града, ведно с няколко висши военни току-що бяха взели различни решения.

— Господа — каза великият княз, — имате съвсем точна представа за положението. Твърдо се надявам, че ще можем да издържим до идването на войските от Якутск. Тогава ще съумеем да прогоним татарските орди и във всеки случай те ще платят скъпо за нахлуването си на руска територия!

— Ваше височество знае, че може да разчита на цялото население на Иркутск — отговори генерал Воронцов.

— Да, генерале — каза великият княз, — и аз високо ценя неговия патриотизъм. Благодарение на бога то още не е подложено на ужасни епидемии или глад и с основание вярвам, че ще ги избегнем. На укрепленията можех само да се възхищавам на храбростта му. Чувате моите думи, господин кмете — обърна се той към старейшината на търговците и ще ви помоля да им ги предадете.

— Благодаря на ваше височество от името на града — отговори кметът. — Мога ли да се осмеля да ви попитам кога най-късно ще пристигне Якутската армия?

— Най-много след шест дни, господине — отвърна великият княз. — Един съобразителен и смел куриер успя да проникне тази сутрин в града и ми съобщи, че петдесет хиляди руси под командването на генерал Кисельов са тръгнали на далечен поход към нас. Преди два дни те са били на бреговете на Лена в Киренск, а сега нито студът, нито снеговете ще им попречат да пристигнат. Петдесет хиляди славни воини ще нападнат във фланг татарите и скоро ще ни освободят.

— Ще добавя — обади се кметът, — че в деня, когато ваше височество ще заповяда да атакуваме, ще бъдем готови да изпълним заповедите му.

— Добре, господине — каза великият княз. — Да изчакаме да се появят първите редици по височините и ще смажем татарите.

— Нека ваше височество ми позволи да направя една забележка — каза кметът.

— Кажете, господине.

— Неведнъж съм виждал температурата да спада до трийсет-четирийсет градуса под нулата и Ангара винаги да влачи ледове, без да замръзне напълно. Това безспорно се дължи на бързото й течение. Така че, ако татарите не разполагат с други средства, за да минат през реката, гарантирам ви, че няма да влязат в Иркутск по този път.

Генерал-губернаторът потвърди неговото предположение.

— Това е едно щастливо обстоятелство — заяви той, — ала все пак нека бъдем готови за всяка изненада. — После се обърна към началника на полицията. — Нямате ли да ми кажете нещо, господине?

— Имам да предам на ваше височество една молба, отправена чрез мен.

— Отправена от?…

— От заточениците в Сибир, които както ваше височество знае, са петстотин души в нашия град.

Политическите заточеници, разпределени в цялата губерния, действително бяха концентрирани в Иркутск от началото на нашествието. Те се подчиниха на заповедта и изоставиха селищата, където упражняваха различни професии — едни като лекари, други като учители, било в гимназията, било в японското или морското училище. Още в началото великият княз, вярвайки, както и самият цар в техния патриотизъм, им бе раздал оръжие и бе срещнал в тяхно лице смели защитници.

— Какво искат заточениците? — попита великият княз.

— Искат ваше височество да им разреши да образуват специален корпус и да бъдат в първите редици, когато излезем от градските стени.

— Добре — отвърна великият княз, без да се опитва да скрие вълнението си. — Тези заточеници са руси и тяхно право е да се сражават за отечеството си.

— Мисля, че мога да уверя ваше височество, че няма да има по-храбри войници от тях.

— Нужен им е обаче командир — забеляза великият княз. — Кой ще бъде той?

— Те биха желали ваше височество да одобри един от тях, който се е отличил в не един случай.

— Русин ли е?

— Да, русин от Балтийските губернии.

— Той се нарича?…

— Василий Федор.

Този заточеник бе бащата на Надя.

Както знаем, Василий Федор упражняваше в Иркутск лекарската си професия. Той беше образован, състрадателен, изключително смел и същевременно най-искрен патриот. Цялото време, което не посвещаваше на болните, той отдаваше за организиране на съпротивата. Именно той бе обединил другарите си по изгнание за обща дейност против врага. Дотогава смесени с населението, заточениците се бяха държали така, че да привлекат вниманието на великия княз. При няколко нападения бяха платили с кръвта си своя дълг към свещената Русия, наистина свещена, и боготворена от чадата си. Василий Федор се бе държал геройски. Името му бе споменато многократно, но той никога не бе поискал нито милост, нито привилегия. И когато заточениците в Иркутск намислиха да сформират отделен корпус, той дори не знаеше, че възнамеряват да го изберат за свой командир.

Щом началникът на полицията произнесе името му пред великия княз, той отговори, че го познава.

— Действително — обади се генерал Воронцов, — Василий Федор е ценен и смел човек. Винаги е имал голямо влияние върху другарите си.

— Откога е в Иркутск? — попита великият княз.

— От две години.

— А поведението му?…

— Поведението му е на човек, който се подчинява на специалните закони, уреждащи статута на заточениците.

— Генерале — каза великият княз, — генерале, доведете ми го веднага.

Заповедта на великия княз бе изпълнена и само след половин час Василий Федор бе въведен при него.

Той беше най-много четиридесетгодишен, висок, със строго и тъжно изражение. Чувстваше се, че целият му живот се свежда до една дума: борба. И той се бе борил и страдал. Чертите на лицето му поразително напомняха чертите на дъщеря му Надя Федор.

Татарското нашествие го бе засегнало в най-съкровеното му чувство, повече от всекиго другиго и бе разрушило последната надежда на този баща, заточен на осем хиляди версти от родния си град. Той бе узнал от едно писмо за смъртта на жена си и едновременно за отпътуването на дъщеря си, която бе издействала от властите разрешение да отиде при него в Иркутск.

Надя трябваше да напусне Рига на 10 юли. Татарите нахлуха в Русия на 15 юли. Ако Надя бе преминала границата по това време, какво е станало с нея, попаднала сред нашествениците? Разбираемо е, че злочестият баща бе жестоко терзан от тревога, тъй като оттогава нямаше никаква вест от дъщеря си.

Когато го въведоха при великия княз, Василий Федор се поклони и зачака да го заговорят.

— Василий Федор — обърна се великият княз към него, — другарите ти по изгнание са пожелали да сформират елитен корпус. Знаят ли, че всички войници от този корпус трябва да са готови да умрат до един?

— Те знаят това — отвърна Василий Федор.

— Искат ти да бъдеш техен командир.

— Аз ли, ваше височество?

— Съгласен ли си да застанеш начело на този корпус?

— Ако благото на Русия изисква това.

— Майор Федор — каза великият княз, — ти вече не си заточеник.

— Благодаря, ваше височество, но мога ли да командвам хора, които са още заточеници?

— И те вече не са такива.

Това означаваше помилване на всички негови другари по изгнание, а сега другари по оръжие, от брата на царя!

Василий Федор стисна развълнувано ръката, която му подаде великият княз и излезе.

А князът се обърна към офицерите си:

— Царят няма да откаже да подпише заповедта за помилване, която издавам от негово име! — каза с усмивка той. — Нужни са ни герои, за да бранят столицата на Сибир и току-що подготвих такива.

Действително щедро оказаната милост на заточениците в Иркутск беше акт на добро правосъдие и добра политика.

Вече беше нощ. През прозорците на двореца се виждаха огньовете на татарите отвъд Ангара. Реката влачеше множество ледени блокове, някои от които се спираха при първите пилони на разрушените дървени мостове, а останалите, които течението отклоняваше към канала, се носеха с голяма скорост.

Както бе изтъкнал кметът, очевидно Ангара мъчно би замръзнала по цялото си протежение. Затова опасността да бъдат нападнати от тази страда нямаше защо да тревожи защитниците на Иркутск.

Часовникът изби десет. Великият княз тъкмо се канеше да се сбогува с офицерите си и да се оттегли в покоите си, когато пред двореца настана суматоха.

Почти веднага след това вратите на залата се разтвориха, появи се един адютант, който се приближи до великия княз.

— Царски куриер, ваше височество!