Филип Рийв
Дяволски устройства (29)

29.
Невзривилото се момче

Рен и Тео изчакаха битката да утихне. Седяха в сянката на голямата статуя с облегнати гърбове на плинта, върху който беше поставена. Няколко чаши с пунш бяха зарязани там по-рано вечерта и момичето изпи една. Колко дълго вече продължаваше този кошмар? Пет минути? Десет? Струваше й се цял живот. Вече започваше да различава по-пискливото хленчене на машинните оръдия на Поровете от по-дрезгавото пелтечене на оръжията на Бурята. Ракетите бяха по-трудни за разграничаване, но веднага разбираше, когато някой тъмблър избухнеше, защото Тео се стряскаше, увесваше рамене и стискаше очи.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита го Рен. — За тези тъмблъри?

— Не.

— Може би трябва. Нямаме какво друго да правим.

Тео потръпна от далечния взрив на друг тъмблър, който падна в покрайнините на Ком Омбо. След това, с тих глас, който момичето едва чуваше, й разказа за кратката си кариера като летяща бомба.

— Всичко започна в началото на Битката край Ръждива вода. Вражески предградия пробиха цялата ни предна линия и флотата се връщаше към западните граници на Шан Гуо. Никой от нас не очакваше да предприемем някакви действия. След това пристигна заповедта: Черният остров трябваше да бъде удържан още известно време, защото някакъв хирург-механик от Възкресителния корпус намерил ценен артефакт, който не бивало да попада в ръцете на градовете…

Тео все още ясно си спомняше онова неочаквано и неприятно разтърсване при кацането на товарния дирижабъл и паниката, която цареше навсякъде, докато се качваха в тъмблърите.

— Чакането беше най-лошо — каза той. — Бяхме завързани с коланите си и висяхме в гнездата на кея за тъмблъри с отворени под нас врати. Виждахме стрелящите долу оръжия. След това дойде заповедта: „Тъмблъри, напред!“ и ние отлетяхме.

Тъмблърите се освободиха от скобите и полетяха надолу и надолу, като се движеха между красивите и смъртоносни експлозии на вражеските ракети. Първите създадени тъмблъри бяха автоматични, снабдени с мозък на преследвач, но мозъците на преследвачи не можеха да се движат на зигзаг между опасностите, както един пилот човек, така че защо да хабят преследвачи, след като имаше млади мъже като Тео, готови да се пожертват за слава и в името на един нов свят, който щеше да бъде зелен?

— Целта беше град на име Джагстад Магдебург — продължи да разказва момчето. — Врязах се някъде в средните нива. Смятах, че съм се насочил към един брониран форт, но се оказа обикновен тънък пластмасов покрив на някаква ферма. Приземих се сред огромна купчина от бали сено. Предполагам, че благодарение на тях оцелях, макар да изпаднах в безсъзнание за една-две минути. Сеното не позволи на тъмблъра да се взриви. Трябва да експлодират автоматично, когато се ударят в целта, но има и ръчно задействане в случаи на провал като моя. След като дойдох в съзнание посегнах към него, но не можах… Не можах да се насиля да го използвам…

— Разбира се, че не си могъл — отвърна нежно Рен. — Пропуснал си целта си. Не си можел да взривиш работници. Цивилни. Щеше да извършиш убийство.

— Така е — съгласи се Тео. — Но не това ме спря. Просто не исках да умирам.

— Малко късно си се сетил, не мислиш ли?

Момчето сви рамене.

— Стоях там и плачех. След известно време дойдоха, обезвредиха тъмблъра ми и ме извадиха от него. Смятах, че ще ме убият. Нямаше да ги виня. Но не го сториха. През целия си живот слушам истории за жестокостта на варварите и как измъчват пленниците си. Вероятно някои наистина са такива, но тези се държаха с мен като един от синовете им. Храниха ме и ми обясниха колко много съжаляват, че трябва да ме продадат в робство. Не можеха да си позволят да държат пленници на Зелена буря на борда от страх да не се обединят и да се разбунтуват. Аз нямаше да го направя. Те ме накараха да осъзная колко много греши Бурята. Колко глупава е цялата тази война.

Тео погледна Рен.

— Затова се отказах от Бурята. И сега като ме заловят и разберат кой съм и какво съм направил, ще ме убият.

— Няма да го сторят! — увери го момичето. — Защото няма да им позволим да те заловят! Ще се измъкнем някак си…

Ревът на двигатели заглуши последните й думи. Рен се изправи внимателно и огледа градините. Един огромен и очукан от битката бял дирижабъл си проправяше път през такелажа на Облак 9.

— Велики богове! — изуми се Тео, когато погледна над рамото на момичето. — Това е „Заупокойна вихрушка“! Това е нейният дирижабъл!

Тъпоноси прожектори, монтирани на двигателите, се въртяха насам-натам и с лекота взривяваха Летящите порове, които се приближаха. „Изскочили прашки“ и „Паячето Ици Бици с машината на жълти точки“ бяха унищожени от ракети и навсякъде над тълпите от изплашени хора на ливадите на Павилиона се разхвърчаха останки от балсово дърво и овъглено платно. Един орнитоптер на име „Това ли е всичко?“ пърхаше около „Заупокойна вихрушка“ като комар, който досажда на динозавър, но не можеше да пробие подсиления балон и само след няколко секунди едно ято от птици преследвачи го спипа и го направи на подпалки. „Проклета да си, гравитацийо!“ се спусна към гондолата на дирижабъла в отчаян опит да я повреди, но няколко ракети го удариха и той заора във фланга на един от външните балони на Облак 9. Павилионът се разтресе и пищящите гости на ливадата започнаха да пищят още по-силно, когато цялата палуба се наклони на една страна заради изтичане на газ.

Орла Туомбли със своя „Бомба вомбат“ и други оцелели Порове осъзнаха, че не могат да направят нищо повече, затова подвиха опашки и се ометоха.

Рен закри лице, за да се предпази от прахта и дима, когато „Заупокойна вихрушка“ завъртя двигателите си в позиция за кацане и се приземи на ливадите на Облак 9. Гостите на партито, които бяха напуснали по-рано Павилиона, тичаха покрай скривалището на Рен и Тео или пък стояха на място и размахваха направени от ризи и салфетки бели флагове. Войниците с червени палта се спуснаха на бегом през храсталака, хвърляха оръжията си и се опитваха да се отърват от модерната си униформа. От време на време измежду декоративните палми се обаждаше някоя картечница. От отворените люкове на гондолата на бойния дирижабъл слязоха бодливи бронирани фигури.

— Преследвачи! — зяпна Рен, която никога не беше виждала такива и в интерес на истината дори не вярваше, че съществуват, но начинът, по който бронираните създания се движеха, беше достатъчен, за да я убеди, че не са човешки същества и че определено не иска да се намира близо до тях. Тя побягна и се провикна към Тео да я последва.

— Хайде! Ще минем напряко през Павилиона към навеса за лодки!

Стълбищата на Павилиона бяха пусти. Рен и Тео бързо се качиха по тях, като по пътя си се спъваха в захвърлени празнични шапки и трупове. На слънчевата палуба, където Шкин я беше продал на Пенироял, Рен се подхлъзна на нещо и падна. Тенекиената книга, прибрана на кръста й, одра гърба й и се заби болезнено в дупето й. Като че ли усети кръв в панталоните си, когато Тео й помогна да стане. Рен се зачуди дали да не се отърве от книгата. Или да я даде на Зелена буря и да помоли за милост. Но Бурята не беше милостива, нали? Беше виждала брошури и плакати, откакто беше в Брайтън, както и заглавия в колонката за чуждестранни новини на „Палимпсест“ от рода на „Още мъхнати чудовища“ и „Новите злодеяния на Зелена буря“. Ако разберяха, че Тенекиената книга е у Рен…

Стигнаха до входа на балната зала и погледнаха назад към ливадите. Битката беше приключила и преследвачите събираха тълпите от гости.

— Чудя се дали Шкин е там сред тях? — попита момичето.

— Ами Бу-Бу? — учуди се Тео, когато продължиха напред. Прекосиха балната зала. Подът й беше посипан със стъкла от лампите по стените и тавана, които хрущяха под краката им. — Ами Пенироял?

— О, той ще се оправи. Сигурна съм, че точно кметът ги е довел тук. Шкин каза, че търсел купувач за Тенекиената книга. Пенироял е човек, който прави точно такива неща, би продал собствения си град, за да изкара печалба…

Минаха през филмовата зала, където прожекторът продължаваше да работи. Благодарение на светлината му Рен успя да забележи раздвижване на спираловидното стълбище.

— Синтия! — провикна се Тео.

Робинята заслиза тичешком по стълбите. Празничният й костюм проблясваше приятно на отразените от прожектора цветове. Рен нямаше представа какво търси тук. Вероятно се е изплашила и побягнала в грешна посока, когато всички са напуснали балната зала. Или пък госпожа Пенироял я беше изпратила, за да вземе нещо; момичето държеше лъскав предмет в едната си ръка.

— Синтия — каза Рен, — не се страхувай. Тръгваме си. Ще те вземем с нас. Нали, Тео?

— Къде е, Рен? — прекъсна я Синтия.

— Кое къде е?

— Тенекиената книга, разбира се. — Рен не познаваше това изражение на лицето на приятелката си, то беше хладно, непоколебимо и интелигентно, сякаш някой друг беше поел контрола над него. — Вече проверих сейфа на Пенироял — заяви тя. — Знам, че ти си я взела. Подозирах, че си намислила нещо още с идването ти на борда. За кого работиш? За Тракционщадсгезелшафт? Африканците?

— Не работя за никого — отвърна Рен.

— Но ти работиш, Синтия Туайт — каза Тео. — Работиш за Зелена буря, нали? Ти си убила Пловъри и останалите. Ти си отделила Облак 9 от Брайтън!

Момичето се разсмя.

— О-о, бързо схващаш, африканецо! — Тя направи лек реверанс. — Агент 28 от личната разузнавателна единица на Фанг Преследвачката. Много съм добра, нали? Горката глупава Синтия. Как всички ми се смеехте, ти, Бу-Бу и останалите. А през цялото време работех за друга господарка, за онази, която ще направи светът отново зелен. — Синтия протегна ръка към Рен. Лъскавият предмет в нея беше пистолет.

Рен сковано извади Тенекиената книга от ластика на панталоните под туниката си и я показа на Синтия. Другото момиче я грабна и отстъпи назад.

— Благодаря ти — каза тя със следа от старото й очарование. — Фанг Преследвачката ще бъде много доволна.

— Изпратила те е тук, за да я намериш? — попита Рен объркана. — Но откъде е знаела…

Синтия засия.

— О, не. Тя смяташе, че още е в Анкъридж. Изпрати експедиция до мястото, където Пенироял каза, че градът е потънал, но там нямаше нищо. Затова бях внедрена на борда на Облак 9, за да го шпионирам, в случай че узнае какво се е случило в действителност с ледения град. Не можах да повярвам на късмета си, когато разбрах, че си донесла Тенекиената книга на борда на Брайтън! Веднага изпратих съобщение до Нефритена пагода и получих заповеди да я оставя в кабинета на Пенироял, докато не пристигне помощ. Книгата е много важна. Възможно е да се окаже, че тя е ключът към последната победа. Господарката ми не желае някой да я препише или да бъде изпратена по обичайните канали. Тя идва да я вземе лично. Онзи дирижабъл на ливадата е нейният. — Синтия погледна щастлива Тенекиената книга. — Господарката ще ме възнагради богато, когато й дам книгата.

Стрелбата в градините беше секнала. Рен чуваше прииждащи от слънчевите палуби гласове, които крещяха заповеди на непознат за нея език. Тя пристъпи към Синтия, въпреки че се страхуваше от пистолета в ръката й.

— Моля те — каза й, — вече имаш Тенекиената книга. Не можеш ли да ни пуснеш? Ако Бурята залови Тео…

— Ще го убият, защото е страхливец — отвърна спокойно момичето. — Лично аз ще го направя, но съм сигурна, че господарката ми ще иска първо да ви разпита и да разбере какво знаете за книгата.

— Не знаем нищо за нея! — изкрещя Тео.

— Така твърдиш ти, африканецо. Може да си промениш мнението, когато двигателите за разпити заработят върху теб.

— Но, Синтия… — Рен поклати глава, все още изумена от предателството на приятелката си. — Предполагам, че Синтия не е истинското ти име, нали?

Другото момиче се изненада.

— Разбира се, че е. Защо да не е?

— Ами не е много шпионско — отвърна Рен.

— О? И какво му има?

— Нищо, нищо… Просто…

Един огромен куфар падна от галерията горе, удари Синтия по главата и се отвори на земята. От него се разхвърчаха златни монети, бижута и ценни на вид предмети от Стара технология.

— О… — изрече момичето, докато падаше. Пистолетът й стреля и проби дупка в тавана, някъде над главата на Рен. Тео сграбчи спътницата си и я дръпна назад, защото се страхуваше, че още куфари може да паднат, но когато погледнаха нагоре, видяха единствено закръгленото и пребледняло лице на Нимрод Пенироял, който надничаше над парапета.

— Умря ли? — попита нервно той.

Рен се надвеси над Синтия. В косата на момичето имаше кръв и когато докосна врата й, не напипа пулс, но нямаше представа дали го търси на правилното място.

— Мисля, че може да е мъртва — съобщи тя.

Пенироял забърза надолу по стълбите.

— Глупости, това беше само приятелско почукване по главата. Както и да е, тя е вражески агент, нали? Вероятно щеше да убие и двама ви, ако не се бях намесил светкавично. Тъкмо бях горе и събирах някои ценности, когато ви чух да си говорите. — Професорът се ухили, когато отскубна книгата от пръстите на Синтия. — Какъв късмет! Смятах, че съм я изгубил. А сега елате и ми помогнете да събера останалото.

Все още замаяните Рен и Тео се заеха да изпълнят заповедта. Пенироял, който вероятно се страхуваше, че ще се опитат да го оберат, вдигна пистолета на Синтия и го насочи към тях, докато събираха монети, статуетки и древни артефакти и ги тъпчеха в големия куфар. Накрая седнаха на капака му, за да могат да го затворят. Виковете отвън приближаваха. Войниците на Зелена буря бяха привлечени от изстрела и идваха в балната зала, за да проверят какво става.

— Там! — каза Пенироял. — Веднага, тръгваме към навеса за лодки. Ще ви кажа нещо: ако ми помогнете да пренеса това, ще ви взема с мен. Но трябва да побързаме!

— Не можеш просто да си тръгнеш — възпротиви се Рен, която вървеше след него по коридорите, а Тео с мъка носеше куфара зад тях. — Какво ще стане с хората ти?

— О, те ли? — отвърна небрежно професорът.

— Не искаш ли да намериш съпругата си? Вероятно вече е пленница…

— Да, горката Бу-Бу… — Пенироял отвори една врата и ги поведе през градините в задната част на Павилиона. — Ще ми липсва, разбира се. Голяма загуба, няма съмнение, но времето лекува всичко. Както и да е, не мога да рискувам себе си, за да се опитам да я спася. Трябва да се измъкна, дължа го на читателите си. Светът трябва да научи какво се е случило в Битката с Брайтън и героичната ми борба с Бурята…

Вървяха бързо през градините, като Пенироял беше начело, а Рен и Тео се редуваха да носят куфара. Войниците на Бурята още не бяха стигнали до тази част на Облак 9. Не се забелязваше никакво раздвижване сред гората от кипариси и украсените с пергола пътеки. От останките на аеродрума на Поровете се издигаше дим, но явно Зелена буря не смяташе навеса за лодки на Пенироял за интересна мишена, защото той продължаваше да си седи непокътнат сред дърветата, някак комичен и надут, на фона на проблясъците на огньовете, които се отразяваха в медните му рамки.

— Чувам двигатели — каза Тео, докато вървяха през дърветата към перона пред навеса за лодки. — Някой е отворил вратите…

— Велики всемогъщи Поскит! — изкрещя Пенироял.

„Калугерица“ стоеше пред отворената врата, а двигателите й мъркаха, докато загряваха в подготовка за отлитане. Лампите в гондолата светеха и Рен видя Набиско Шкин зад контролното табло. Явно се беше отказал да я чака да му занесе Тенекиената книга и беше решил да ограничи загубите си, като си спаси кожата. Момичето се отдръпна назад изплашено, но Пенироял се спусна с всички сили към яхтата.

— Шкин! Аз съм! Старият ти приятел Пенироял!

Търговецът на роби се подаде от люка на лъскавата гондола на „Калугерица“ и стреля по професора два пъти с пистолет, който извади от робата си. Рен видя как един удивителен знак от кръв полита нагоре към лъчите светлина, идващи от яхтата. Пенироял направи грозно салто, стовари се върху купчина от въжета и застина.

— О, богове! — прошепна Рен. Пенироял се беше превърнал в неотлъчна част от живота й заради всичките истории, които се разказваха за него в Анкъридж, и смяташе, че в действителност е безсмъртен.

Шкин слезе от гондолата и тръгна към тях с готов за стрелба пистолет.

— Взехте ли книгата ми? — попита той.

— Не — отвърна Тео, преди Рен да успее да отговори. — Бурята я взе.

— Тогава какво има в този куфар? — Момчето го отвори, за да може търговецът сам да види. Онзи се усмихна със студената си сива усмивка. — Е, и това е нещо, нали? Затвори куфара и ми го подай.

Тео изпълни нареждането. Хладните очи на Шкин се плъзнаха отново върху Рен.

— А сега какво? — попита тя. — Предполагам, че ще ни убиеш?

— О, богове, не! — Търговецът изглеждаше искрено изненадан. — Не съм убиец, дете. Аз съм бизнесмен. Какво ще постигна, ако те убия? Вярно е, много ме ядоса, но ми се струва, че нашите приятели от Зелена буря скоро ще пристигнат, за да те научат на добри обноски.

Рен се ослуша и чу груби гласове, които говореха на чужд език, да се носят от градината. Сред дърветата зад навеса за лодки се появиха светлини. Искаше й се да попита Шкин за баща си, но той вече беше сложил куфара на Пенироял в „Калугерица“ и се качваше. Двигателите заръмжаха.

— Не! — изпищя Рен. Не можеше да повярва, че боговете ще позволят на този злодей да се измъкне ненаказан. Прихващащите скоби на „Калугерица“ обаче се освободиха и тя се изправи от пода на навеса, а двигателите й заеха позиция за отлитане. — Не е честно! — закрещя момичето и после добави: — Книгата! Тя в нас! Тео те излъга! Вземи ни с теб и ще ти я дадем!

Шкин чу гласа й, но не и думите. Той погледна към нея, усмихна й се с леката си усмивка и отново се обърна към контролното табло. Яхтата тръгна по перона, мина между няколко дървета, които се отдръпнаха, за да й направят път, и се издигна грациозно в небето.

— Не е честно! — повтори Рен. Беше й писнало от Шкин, както й беше писнало да се страхува. Сега разбра защо мама и татко не желаеха да говорят за приключенията си. Ако оцелееше, никога нямаше да иска дори да се сеща за тази вечер. — Защо излъга за книгата? — попита Тео тя. — Може би щеше да ни вземе с него, ако му я бяхме дали.

— Нямаше да го стори — отвърна момчето. — Както и да е, щом всички я искат толкова много, трябва да е нещо опасно. Не можем да позволим човек като Шкин да я докопа.

Рен подсмръкна.

— Никой не бива да я има — отвърна тя, отиде до проснатото тяло на Пенироял и предпазливо извади Тенекиената книга от разкъсаната му роба. Един от куршумите на Шкин беше направил голяма вдлъбнатина в корицата й, но иначе изглеждаше непокътната. Само като я докосна и се отврати. Колко много неприятности беше причинила! Колко много смърт! — Ще я хвърля в океана — каза Рен и побягна през тлеещото и превърнато в кратери временно летище на Поровете към края на градините.

Погледна през парапета, но не видя океан. Облак 9 се носеше по-нависоко и по-бързо, отколкото предполагаше. Белите гребени на вълните, които се разбиваха в брега, се намираха на няколко километра разстояние на север, заедно със светлините и огньовете от другите градове, изпъкващи като перли на огърлица. Хълмовете на Африка се издигаха сковани под нея, осветени от лунната светлина.

Докато стоеше там и се взираше в тях, стиснала Тенекиената книга в две ръце, Рен чу тичащи крака зад гърба си и се обърна, за да посрещне фенерчетата и вдигнатите оръжия на цял отряд войници. Сред тях имаше и преследвачи, единият от които хвана Тео. Друг мъж, който почти приличаше на преследвач с ястребовото си лице, покритото с механизирана броня тяло и с меч в металната си ръка, пристъпи пред останалите и каза:

— Не мърдайте! Вие сте пленници на Зелена буря!

* * *

„Калугерица“ се шмугна през такелажа на Облак 9 и излезе в откритото небе. Набиско Шкин си позволи да се усмихне доволен с тънката си усмивка. Повечето от дирижаблите на Зелена буря бяха на километри от него, все още заети с Бенгази и Ком Омбо, а войниците в градините на Пенироял си имаха по-важни неща, за които да се тревожат от някакъв офейкал търговец на роби.

Той се намести в удобната седалка на яхтата и потупа куфара, който се намираше на палубата до него. Далеч напред виждаше светлините на малки градове, които светеха в пустинната нощ. Смяташе да кацне на един от тях, докато не се увери, че Бурята е приключила с Брайтън; след това щеше да отиде да види какви щети е претърпял бизнесът му. Без съмнение Пиперницата щеше да е ударена. Вероятно слугите и стоката му бяха мъртви. Но това не го тревожеше, тъй като бяха застраховани. Надяваше се момчето Рибна крокета все още да е живо. Но дори без него трябваше да успее да намери Анкъридж-във-Вайнленд и да напълни трюмовете на един или два робски дирижабъла…

Все още мечтаеше за Вайнленд, когато рапторите го откриха. Те бяха част от патрулиращо ято, изпратено да пази небесата около Облак 9. Шкин ги помисли за облак, когато го връхлетяха и скриха лунната светлина. След това забеляза как размахват криле и миг по-късно нападнаха „Калугерица“, като започнаха да удрят по стъклопластовите прозорци, да разкъсват защитната й обвивка и дерат елегантния й балон с нокти и клюнове. Откъснатите направляващи перки бяха понесени от вятъра. Витлата нарязаха десетки птици на скрап, но други десетки заеха местата им, докато двигателите на яхтата не се задавиха с перушина и месо. Шкин посегна към радиостанцията, отвори всички честоти и се развика:

— Отзовете атаката си! Аз съм честен бизнесмен! Напълно неутрален съм!

За съжаление, бойните дирижабли на Зелена буря, които прихванаха сигнала, не знаеха откъде идва той, а самите птици не разбираха какво говори. Те продължиха да разкъсват, съдират и чупят, като откъснаха балона от металния му скелет, докато Набиско Шкин, който ги гледаше измежду оголените ребра, не видя нищо повече от калейдоскопична картина от черни птичи форми, обикалящи с разперени криле на фона на свещената луна. Останките паднаха долу, птиците разкъсаха покрива на гондолата и влязоха вътре при него.

Набиско Шкин не беше човек, който показва емоциите си, но беше нападнат от много създания, а и пътят до долу беше дълъг. През цялото време пищеше.