Филип Рийв
Дяволски устройства (21)

21.
Полетът на една чайка

Същия следобед, след като обядът вече беше приключил, а приготовленията за вечерята още не бяха започнали, Рен се разхождаше из градината до кухнята и в парка зад Павилиона, за да наблюдава как няколко Летящи пора излитат да патрулират. Поровете бяха превърнали една малко използвана част от градините зад Павилиона във временно летище. Рен вече познаваше повечето от странните машини и ги разпозна, когато излязоха от хангарите си — „Очертани бикини“, „Наперен гълъб“, „Суха бисквита“ и „Джей Ем Дабъл Ю Търнър Овърдрайв“. Наземните екипи ги наместваха в пружинени платнени катапулти и ги запращаха над края на палубата, докато авиаторите палеха двигателите си и се молеха крилете им да намерят опора във въздуха, преди да се забият в мръсното море от другата страна на кърмата на Брайтън.

Рен наблюдаваше от парапета в края на градината как един след друг поровете бързо се издигаха над покривите, след което правеха опасна въздушна акробатика и изпускаха туби със зелен и лилав пушек. Това беше спектакъл, на който винаги се наслаждаваше, но днес само я накара да изпита още по-голяма носталгия по дома. Искаше й се да разкаже на татко за машините на Поровете.

Зад аеродрума се издигаше като гръб на кит голям хълм от мед, осеян с кипариси. Рен вече го беше забелязала още отдалеч, но така и не си направи труда да го огледа отблизо, защото смяташе, че е просто още една от абстрактните скулптури, които красяха ливадите на Облак 9, закупени от Пенироял, за да са доволни поддръжниците му в Квартала на артистите. Тъй като днес нямаше какво по-интересно да прави, тя се насочи натам. Колкото повече се приближаваше, си даваше сметка, че това всъщност е сграда с огромни извити врати в единия край и ветрилообразен метален паваж отвън. Медните извивки на стените и покрива бяха обсипани с декоративни шипове и караха сградата да изглежда като гигантска риба балон, показала се на повърхността над тревата. От едната страна се виеше спираловидно външно стълбище. Рен се заизкачва по него и надникна през един от високите прозорци.

В тъмната вътрешност се намираше небесна яхта, която беше толкова красива и лъскава, че дори тя, която не знаеше нищо за летателните апарати, можеше да прецени, че е изключително скъпа.

— Това е „Калугерица“ — съобщи й един приятелски глас зад нея. Синтия беше застанала в началото на стълбището. — Търсих те навсякъде, Рен — добави тя. — Отивам в домашния олтар на господарите. Просто трябва да направя жертвоприношение на богинята на красотата. Много искам да отслабна преди Лунния фестивал. Ела с мен. Можеш да я помолиш да направи нещо за петната ти.

На Рен й бяха по-интересни яхтите, отколкото петната. Тя се обърна отново към прозореца.

— „Калугерица“… На Пенироял ли принадлежи?

— Разбира се. — Синтия се качи до половината на стълбището. — Тя е „Тип IV Серапис Мууншадоу“, много е модерна. Но кметът почти не лети с нея вече. Поддържа я лъсната и винаги заредена с газ, но се използва само когато Бу-Бу ходи да пазарува в някой друг град.

— Пенироял няма ли да я използва в регатата по време на Лунния фестивал? — попита Рен.

— О, не, той има един стар дирижабъл на пристанището долу в Брайтън. Ще лети с него, а онази Орла Туомбли ще му бъде втори пилот. Тя ще води група исторически летателни апарати и ще има въздушна битка с истински ракети, точно както в книгите на професор Пенироял. Едва ли знаеш, но той е преживял най-невероятните приключения по Птичите пътища.

Рен отново погледна яхтата и се замисли за дирижабъла, който Пенироял беше откраднал от родителите й преди толкова много години. Дали е възможно да се промъкне тук по средата на нощта, да отвори вратите на навеса за лодки и да отлети на борда на „Калугерица“? Това щеше да е идеалната и заслужена справедливост, нали?!

Рен се изпълни с частичка надежда, която започна да тупти вътре в нея. Това я ободри дори когато Синтия я хвана за ръка и я поведе към олтара на робите и прислугата зад кухните на Павилиона. Почти не чуваше веселите разговори на приятелките си, които обсъждаха гримове и прически. Във въображението си Рен вече пилотираше „Калугерица“ на запад и наближаваше Мъртвите хълмове, езерата на Вайнленд, които бяха блестящосини под нея, а родителите й бързаха да дойдат да я поздравят, докато кацнеше в Анкъридж.

Единственият проблем беше, че Рен нямаше никаква представа как се пилотира „Тип IV Серапис Мууншадоу“. Или пък каквото и да е друго. Но познаваше човек, който можеше.

* * *

Бу-Бу Пенироял не обичаше нейните роби и робини да общуват помежду си. В обожаваните от нея опери младите хора, които се срещаха при трагични обстоятелства, се влюбваха едни в други и след това се хвърляха от разни неща (предимно от скали, но понякога от бойници, покриви или от ръбовете на вулкани). Бу-Бу беше свикнала със своите роби и не й харесваше да си представя как скачат по двойки от ръба на Облак 9, затова реши да предотврати всякакви такива трагични любовни афери, като твърдо и непоколебимо забрани на момичетата и момчетата да говорят едни с други. Разбира се, младите хора си бяха млади хора и от време на време момичетата се влюбваха в други момичета, а момчетата в други момчета, но това никога не се случваше в оперите, така че Бу-Бу не беше забелязала. Останалите също постоянно отказваха да се подчинят на правилото й и се опитваха да се промъкват в спалните на другите, което никак не се нравеше на господарката. Поне Тео Нгони не й даваше поводи за притеснение. Той не говореше с никого.

Рен обаче беше твърдо решена да говори с него и такъв шанс й се предостави няколко дни, след като откри навеса за лодки. Бу-Бу беше отишла в Брайтън, а Пенироял взе Рен и Синтия да му държат халата, докато киснеше в басейна. По някаква щастлива случайност Тео също беше край басейна и носеше на сребърен поднос резервните очила за плуване на кмета. Докато Пенироял дремеше върху надуваемия си дюшек, Рен се приближи до момчето роб и му прошепна:

— Здравей!

Младежът я погледна с крайчетата на очите си, но не каза нищо. Рен се зачуди какво да прави. Досега не се беше приближавала толкова до Тео. Той беше много красив. Въпреки че беше висока, Тео я надминаваше, което я караше да се чувства млада и глупава, докато стоеше до него.

— Аз съм Рен — каза тя.

Младежът отново погледна настрани към градините и синия океан, към далечния мираж на хоризонта, за който Рен разбра, че се нарича Африка. Може би домът му липсваше.

— Оттам ли идваш?

Тео Нгони поклати глава.

— Домът ми е в Загуа. Статичен град в планините, далеч на юг.

— О? — отвърна окуражително Рен и добави: — Красив ли е?

Тео не проговори повече. Решена да продължи разговора, тя настоя:

— Не знаех, че Зелена буря има бази в Африка. В книгата, която професор Пенироял ми зае, пише, че африканските статични градове не одобряват войната.

— Вярно е. — Момчето се обърна към нея, но погледът му беше студен. — Избягах от семейството си, за да пътувам към Шан Гуо и да се присъединя към юношеската аерофлота на Бурята. Смятах, че ще е славна постъпка, ако отида да се бия с варварските градове и ги залича от лицето на земята.

— Господи, да — съгласи се Рен. — Самата аз съм антимобилистка.

Тео се опули насреща й.

— Смятах, че си Изгубено момиче. От онова място под водата.

— О, да, такава съм — отвърна бързо Рен, ядосана на себе си, че е забравила историята си. — Но Гримзби не се движи, не е мобилен град, така че това ме прави пълнокръвна мъхната. В много битки ли си участвал?

— Само в една — отвърна Тео и пак погледна настрани.

— Бил си заловен по време на първата си битка? О, това е лош късмет! — Рен се опита да звучи съчувствено, но бързо губеше търпение с това сърдито и навъсено момче. Може би всичко, което беше чула за Бурята и войниците й, е било истина. Очевидно всички бяха фанатици с промити мозъци. Въпреки това Рен беше сигурна, че Тео също иска да се махне от Облак 9 и не мислеше, че ще я предаде на омразните мобилисти, затова реши да рискува и да му разкаже за плана си.

Първо се огледа и установи, че Пенироял е заспал. Другите роби също дремеха или си шепнеха в другия край на басейна. Синтия, която беше най-близо до тях, разглеждаше изключително съсредоточено току-що лакираните си нокти. Рен се приближи още по-близо до Тео и му прошепна:

— Знам как можем да избягаме.

Момчето не отговори нищо, но видимо застина, което момичето прие за добър знак.

— Знам откъде можем да вземем дирижабъл — продължи тя. — Синтия Туайт ми сподели, че си бил авиатор.

Тео почти се усмихна при тези думи.

— Синтия Туайт е глупачка, която нищо не разбира.

— Така е, но ако можеш да пилотираш дирижабъл…

— Не съм летял с дирижабли. Пилотирал съм тъмблъри.

— Тъмблъри? — учуди се Рен. — Какво представляват те? Приличат ли на дирижаблите? Имам предвид, че ако знаеш основното… — Тео отново се беше отнесъл, беше присвил очи и се взираше покрай нея към хоризонта. — О, я стига! — прошепна нетърпеливо Рен. — Да не би да ти харесва да си роб на Пенироял? Искаш ли да избягаш? Не желаеш ли да се върнеш при хората си от Зелена буря…

— Никога няма да се върна при Бурята! — отвърна рязко и гневно Тео, като едва не изпусна очилата за плуване на кмета, когато се обърна към нея. — Това е лъжа, тяхната велика война, „Светът, който ще направим отново зелен“, баща ми беше прав, всичко е една голяма лъжа!

— О — отвърна Рен. — Е, а не искаш ли да се прибереш вкъщи тогава? Сигурно копнееш да се върнеш в Загуа…

Тео отново се загледа в хоризонта, но не гледаше океана, небето или далечния бряг. Дори тук, на скъпата слънчева светлина на Облак 9, пред очите му все още беше онази отчаяна битка над Ръждива вода. Светлините от оръжията, ракетите и горящите дирижабли се отразяваше във водата долу, докато падаше. Една обречена подводница изпращаше сигнал за помощ през тресавищата, а екзалтираните гласове на другарите му пукаха в слушалките, те пееха песни като „Светът ще стане зелен отново!“ и „Смърт на пангерманската мобилна сган!“, докато се спускаха. Тео смяташе, че това ще са последните звуци, които ще чуе в живота си. Но ето че месеци по-късно и на половин свят разстояние, той все още беше жив. Боговете на войната го бяха пощадили, за да може да стои до този басейн и да говори с това глупаво, кльощаво бяло момиче, което се смяташе за много умно.

— Не мога да се прибера у дома — заяви момчето. — Не ме ли чу? Не се подчиних на баща си. Избягах. Не мога да се прибера у дома.

Рен сви рамене.

— Добре, разполагай се тогава — отвърна тя и се отдалечи, преди Пенироял да се събуди и да ги види, че си говорят. Смяташе да му покаже на този Тео Нгони! Щеше да открадне яхтата на кмета сама и да я пилотира до Вайнленд. В крайна сметка яхтата не беше нищо повече от един глупав дирижабъл! Колко трудно може да бъде?

* * *

Над Брайтън падна здрач. По променадите в края на трите нива бяха включени нанизи от цветни крушки. Светлините примигваха и се завъртаха над панаирите и кейовете. Във всяка кабина на въртящото се Фароско колело, монтирано близо до кърмата на града и служещо едновременно като атракция за туристите и фар, който да напътства летящите през нощта към Брайтън дирижабли, бяха включени мощни лампи.

Градът се носеше на изток. Съвсем скоро щеше да мине през тесния пролив, който разделяше Африка от Великия ловен район, и щеше да отплава гордо по Средно море. Бизнесмените в Брайтън се надяваха на изобилие от посетители, когато хвърлят котва за Лунния фестивал. Мълвата за кампанията срещу Изгубените момчета сигурно вече се беше разнесла из Птичите пътища и заловените охлюви, изложени в Аквариума на Брайтън, щяха да са полезен образователен елемент към атракциите по време на празненствата. Вече бяха започнали да пристигат туристи от някои от по-малките градчета, чиито светлини можеха да се видят на брега.

Балони кацаха и отлитаха, а вечерните сенки се събираха в кипарисовата гора на Облак 9. Цветните светлини от прожекторите караха Павилиона да свети в розово и златисто. Няколко дирижабли бяха отлетели от Брайтън и кръжаха около него за вечерна разходка на удоволствията. Увеличените гласове на пилотите едва се чуваха на Облак 9. Те показваха интересни места, но новите охранителни мерки не им позволяваха да се приближават прекалено много. Никой от туристите не забеляза, че един малък прозорец в един от куполите на Павилиона се отвори, нито пък птичката, която отлетя от него през мрежата от въжета, за да се присъедини към облака от чайки, които висяха като призраци над града.

Макар че беше бяла като чайка и летеше като чайка, птицата не беше чайка, поне не вече. Клюнът й беше заменен от острие, а главата й блестеше от слаби зелени светлини. Тя се издигна над кръжащите ята и отлетя в сгъстяващия се мрак.

Птицата продължи да лети неуморно, докато не я посрещнаха дните и нощите на изток. Прекоси разкъсания гръбнак на Италия и заобиколи изригващите вулкани в Азия Минор. Накрая кацна в аеробазата на Зелена буря в планинската верига Зиганастра, за да може командирката да прочете написаното на листа, скрит в кухина в гърдите на птицата. Тя изруга тихичко, когато видя за кого е адресирано кодираното съобщение, и повика своя, още сънен хирург-механик да презареди батериите на чайката.

Птицата продължи по пътя си, като полетя през мъглата от дим над Тресавищата с ръждива вода, където се водеха артилерийски дуели, наподобяващи гърмежа на есенни бури. Ескадрила от огромни самоходни градове пъплеха на изток в опит да отблъснат контраатака на Зелена буря. Цели сгради на долните им нива бяха превърнати в реактивни оръжия. Вагонетки превозваха големи и високо експлозивни снаряди от вътрешността на града, а оръдията ги изстрелваха в блатистите Безлюдни територии напред, за които се смяташе, че са пълни с преследвачи и мобилни ракетни единици. Брулена от преминаващите дирижабли и от струите на противовъздушните ракети, чайката се остави основното течение на града да я понесе за известно време на изток, след което се издигна над битката и размаха криле към белите планини, намиращи се на края на света.

Небето стана студено, а земята се надигна. Чайката прелетя през високи зони от бяла тишина и региони, пълни с войници на Бурята, които караха планините да изглеждат като мравуняци. Най-накрая, в една снежна нощ, осветена от светлината на звездите, цяла седмица след като отлетя от Брайтън, кацна на перваза на прозорец в Нефритената пагода и почука с клюн по замръзналото стъкло.

Прозорецът се отвори. Фанг Преследвачката взе нежно чайката в стоманените си ръце и разтвори гърдите й. Съобщението, което извади от тях, беше написано от някой, наричащ себе си Агент 28. Зелените й очи светнаха малко по-ярко. Тя накъса съобщението на малки парчета и изпрати хора да повикат генерал Нага, командира на елитния й аеролегион.

— Събери екип от щурмоваци — нареди му Фанг Преследвачката. — И подготви дирижабъла ми за битка. С настъпването на зората ще отлетим за Брайтън.