Филип Рийв
Дяволски устройства (27)

27.
Несигурният сейф

Кметът Пенироял беше накарал хората си да декорират балната зала на Павилиона специално за Лунния фестивал. Предната стена беше заменена от дълга редица френски прозорци, които се отваряха към палубата отвън и позволяваха на светлината от свещената луна да влиза вътре. От всяка колона и корниз около дансинга висяха гирлянди и красиви дипли сребрист плат, в който се отразяваше светлината от Млечния път от малки крушки върху мастиленосиния таван. Подиумът, върху който свиреше малък оркестър, беше осветен от прожектори. Стените бяха покрити с безценни художествени творби — антични шедьоври на Стрейндж и Ниас висяха редом до сополени картини на Хувър Дейли, майстора на Кихавичния експресионизъм.

Зад главната зала имаше шестоъгълни стаи, които предлагаха най-различни забавления за гостите. В една от тях се намираше реплика на „замък за подскачане“ — странно надуваемо укрепление, за което Пенироял твърдеше, че било ключова част от военното дело на древните, но също така можеше да се използва като трамплин. В друга работеше прожектор, който излъчваше копия на копията на някои фрагменти от филм, оцелял от времето преди Шейсетминутната война. Рицари в доспехи яздеха през горяща гора, а сенките им се сливаха с дима; летящи машини излитаха в тропическа зора; малък скитник вървеше по прашен път; наземни коли се преследваха като някакви миниатюрни градове; някакъв мъж висеше от счупен часовник над огромно статично селище, а след малко се появиха в близък кадър замечтаните лица на екранни богини.

Рен се появи от градината, устремена да изпълни възложената й от Шкин мисия. Тя не обърна внимание на нищо от това. Мина като хала през филмовата зала и се насочи към спираловидното стълбище, което щеше да я отведе до кабинета на Пенироял. По пътя се сблъска с Тео, който идваше от другата посока, стиснал своето ветрило от щраусови пера. Беше облечен в торбести сребристи панталони и комплект сребристи ангелски криле.

— Здрасти — поздрави го Рен. — За какво са ти тези криле?

Тео сви рамене и крилете му плеснаха.

— Всички момчета са облечени така. Идея на Бу-Бу. Ужасни са, нали?

— И унизителни — съгласи се момичето, макар тайничко да смяташе, че изглежда очарователно с тях.

— Виж — започна момчето, — тази идея, която е влязла в главата на Бу-Бу за нас…

— Всичко е наред — отвърна Рен. — Аз също не те харесвам.

— Добре.

— Добре. — Въпреки това се радваше, че е с него и не искаше да се разделят. Помисли колко по-лесно щеше да е, ако проникнеше в кабинета на Пенироял със съучастник. Особено със съучастник като Тео, който е участвал в битка и вероятно беше десет пъти по-смел от нея.

— Виж — започна Рен, — трябва да свърша нещо…

— Нов опит за бягство?

— Не. Трябва да взема нещо от сейфа на Пенироял.

— Какво? След онова, което се случи с антикваря? — Тео се опули насреща й в очакване да му признае, че се е пошегувала. След като не го направи, той каза: — Отиваш за онази книга, нали? За онази метална книга?

— Тенекиената книга на Анкъридж — отвърна Рен. — Шкин изпрати Пловъри за нея, но сега Пловъри е мъртъв и той изпрати мен.

— Защо? — попита Тео. — Защо е толкова важна?

Момичето сви рамене.

— Знам само, че всички я искат… Мисля, че има нещо общо с подводници, но… — Тя млъкна обезпокоена. Може би не биваше да му разкрива това. Все пак той беше от Зелена буря или поне някога е бил от тях. Въпреки това се радваше, че сподели с него. Докосна го по ръката. — Той държи баща ми в Пиперницата и ако не направя каквото поиска от мен… Нямам представа какво ще му стори. Ще ми помогнеш ли?

Разбира се, че знаеше какво ще стори Шкин на баща й, но не искаше да го изрича на глас. Радваше се, че сподели на Тео.

— Баща ти? — учуди се момчето. — Не знаех, че Изгубените момичета имат бащи…

— Аз не съм Изгубено момиче — отвърна Рен. — По-скоро съм заблудено. Казах на Пенироял, че съм от Гримзби, защото… О, Тео, прекалено е сложно за обяснение. Просто трябва да спася баща си!

Момичето виждаше, че я разбира. Изражението му беше изплашено и сериозно.

— Ако сейфът е защитен с капани… — започна той.

— Затова искам да стоиш на пост. Моля те, Тео. Не ми се иска да ходя сама.

— Трябва да съм в балната зала. Заповед на Бу-Бу.

— Бу-Бу си прекарва чудесно. Няма да забележи, ако отсъстваме за пет минути.

Момчето помисли малко и кимна.

— Добре. Добре.

Той стисна ветрилото като брадва и последва Рен нагоре по стълбите. Минаха през вратата и се озоваха в украсен с антики коридор. Шумът от партито заглъхна, когато вратата се затвори зад тях, след което отново се усили, щом веднага завиха вляво. Промъкнаха се покрай стълбището за контролната зала и чуха слабите гласове на екипажа долу. Нямаше други звуци. Всички останали бяха в балната зала или в кухните. Тази част от Павилиона беше безлюдна.

Стигнаха края на коридора и спряха пред вратата на кабинета на Пенироял.

— Ами ако е сменил комбинацията на сейфа след снощи? — прошепна Тео. — Ами ако е сменил ключалката на вратата?

Рен не беше помислила за тези неща. Надяваше се Пенироял да не е предприел подобни промени. Пръстите й бързо намериха резервния ключ, който все още беше скрит във вазата. Първоначално не влезе в ключалката, но това беше заради треперещите й ръце. След няколко секунди мърморене и повторни опити, ключалката изщрака и вратата се отвори.

Кабинетът изглеждаше тих и спокоен. Картината на Уолмарт Стрейндж отново беше поставена на мястото си на стената. Рен отиде до нея и внимателно я свали, после я остави на бюрото. Тео влезе в кабинета, безшумно затвори вратата и едва не събори с ветрилото си една статуя от пиедестала й.

— Защо не остави това глупаво нещо отвън? — изсъска момичето.

— Защото някой може да го види.

Рен се обърна към сейфа.

— Готов ли си? — попита го тя.

Тео не изглеждаше готов.

— Мислиш ли, че има някакъв капан в сейфа? — попита той.

Рен поклати глава.

— Сейфът беше отворен миналата вечер, нали ти казах, и не видях никакви капани в него. — Въпреки това застана на една страна, преди да посегне към шайбата. — Господин Пловъри го беше отворил и извадил книгата. След това някой го е спипал. А сега млъквай. — Момичето се намръщи в опит да си спомни комбинацията. 2209957…

Шайбата щракна и механизмът на сейфа изстърга. Тео се обърна бавно и се огледа за скрити опасности. Нямаше много места, на които можеха да се поставят капани в това малко помещение. Предметите на бюрото изглеждаха достатъчно безопасни — тефтер, няколко химикала и снимка на Бу-Бу в дебела черна рамка. На отсрещната стена имаше картотека, над която беше окачена картина, а над нея архитектурни украшения, висок сенчест купол на тавана и…

Дали очите му не го подвеждаха, или нещо там се движеше?

— Рен… — каза той.

Момичето отвори вратичката на сейфа. Бръкна вътре и извади очукано черно куфарче.

— Взех я.

— Рен! — Тео я бутна и тя залитна настрани. Докато падаше, изтърва куфарчето и й се стори, че нещо бяло мина покрай нея. Едно острие удари отворената вратичка на сейфа, при това толкова силно, че от удара изскочиха искри. Каквото и да беше това чудо, то остърга метала, завъртя се и се насочи към нея. Паднала на пода, Рен забеляза опърпани криле, извит стоманен клюн и светещи зелени очи. В следващия миг Тео удари нещото с ветрилото си и го запрати силно в стената. Чу се звук от счупване. Пляскащото създание падна на пода и продължи да размахва криле и малките си крачета с нокти, приличащи на грозд от остриета. Тео отново го удари с ветрилото си. Рен изхленчи, заопипва повърхността на бюрото, намери снимката на Бу-Бу и я стовари силно върху главата на хвъркатото.

Тео й помогна да стане.

— Добре ли си? — попита я разтреперан той.

— Така мисля. Ти?

— Да.

Двамата мълчаха известно време. Ръцете на Тео все още бяха около Рен, а лицето й беше притиснато в рамото му. То беше приятно, топло, миришеше на хубаво и момичето нямаше нищо против да остане така за дълго време, но се насили да се отдръпне от него. Разтърси силно глава да я прочисти от всякакви разсейващи я мисли, опитващи се да се настанят там. На лунната светлина хвърчеше перушина.

— Какво беше това? — попита Рен и нервно побутна подобното на птица мъртво създание с крак.

— Раптор — отвърна Тео. — Възкресена птица. Мислех си, че само Бурята ги използва. Вероятно е бил настроен да бди над сейфа.

— Откъде, мислиш, старият Пенироял се е сдобил с него? — зачуди се момичето.

Тео поклати глава, видимо объркан и обезпокоен.

— Може да не е на Пенироял.

— Това е глупаво — отвърна Рен. — Кой друг би искал да пази сейфа му? — Тя вдигна черното куфарче и го отвори. Тенекиената книга проблесна едва доловимо на светлината от фойерверките отвън. Изглеждаше все така безинтересна. Не беше за вярване, че причини толкова много неприятности. Рен погледна Тео и му каза: — Ти върви. Аз ще прикрия следите ни и след това ще намеря Шкин.

Момчето се беше вторачило в Тенекиената книга.

— Ще ти помогна — отвърна накрая.

— Не — Рен му беше изключително благодарна, но не искаше да го бави повече, отколкото беше необходимо. Ако ги откриеха и накажеха Тео, защото й е помогнал, никога нямаше да си го прости. — Връщай се долу — нареди му тя. — Ще дойда след една-две минути. Ще те намеря по-късно.

Младежът понечи да се възпротиви отново, но после като че ли осъзна логиката в думите й. Кимна, изгледа я замислен за момент, след което вдигна опърпаното си ветрило и излезе. Рен се зае за работа. Внимателно взе мъртвата птица и я навря в едно от чекмеджетата заедно с всичката паднала перушина, която успя да намери. Създанието беше оставило петно от масло, кръв или нещо друго върху пода на кабинета, но тя не можеше да направи нищо по въпроса. Извади Тенекиената книга от куфарчето и я замени със счупената снимка на Бу-Бу, която беше със сходни размери и тегло.

От коридора се чу някакъв звук, някой изкрещя нещо. Рен застина и се ослуша. Крещенето звучеше гневно и изплашено, но не успя да различи думите и след малко спря.

— Тео? — попита Рен на глас.

Кабинетът внезапно потрепери, сякаш някакви гигантски ръце бяха хванали Павилиона за раменете и го разтърсваха. Слабите звуци от балната зала утихнаха, разговорите секнаха и оркестърът спря да свири. Рен си представи как музикантите вдигат обезпокоени погледи от партитурите си. След миг хората се разсмяха и музиката и разговорите продължиха, като бързо достигнаха шумното си ниво отпреди малко, сякаш някой беше усилил звука на записани парти ефекти.

— Това е просто турбулентност — каза си Рен. Или може би имаше някакъв проблем с двигателите. Сега като се замисли, крясъците, които чу, вероятно бяха дошли от малкото стълбище на контролната зала. Успокоена, тя отново се зае за работа. Върна куфарчето обратно в сейфа и го затвори, след което окачи Уолмарт Стрейндж отново на мястото му. Вдигна дългата си туника и затъкна Тенекиената книга в ластика на панталоните си. Там щеше да е на безопасно място, помисли си Рен, но допирът на метала в голия й гръб беше студен, а подвързията от тел я драскаше.

Тя излезе в коридора и заключи вратата, след което върна ключа на тайното му място.

— Тео? — изсъска тихо. Не получи отговор. Разбира се, че нямаше да получи, приятелят й навярно вече беше в балната зала и в безопасност.

Рен забеляза някакво движение с периферното си зрение. Вратата към стълбището на контролната зала беше отворена и се полюшваше на пантите си при всяко леко помръдване на сградата. Тя застана на място и се загледа в нея. Със сигурност беше затворена, когато минаха с Тео преди няколко минути. Дали някой от мъжете в контролната зала не е чул как нахлуват в кабинета на Пенироял и е дошъл тук да провери какво става?

Шумът от балната зала изведнъж се усили и отново заглъхна. Някой мина през вратата в далечния край на коридора. Рен чу да се приближават забързани стъпки по полирания под. На стената след завоя на коридора се появи сянка. Паникьосана, Рен тръгна назад към кабинета на Пенироял, но нямаше време да намери отново ключа, затова се шмугна в контролната зала и затвори вратата след себе си.

Озова се в тъмна малка кабина, където метални стълби се извиваха в спирала надолу в пода. Рен знаеше, че продължават още надолу през палубата под пода и сигурно стигат до малкия стъклен мехур, който видя от лифта в деня, когато Шкин я доведе на Облак 9. Тя притисна ухо до вратата и чу как стъпките в коридора я подминават.

Тъкмо щеше да въздъхне, когато един глас отдолу се провикна:

— Кой е там?

Гласът звучеше изплашен и бегло познат.

— Тео? — попита Рен. Почувства се объркана и това леко я замая. Какво правеше Тео тук долу в контролната зала, пълна с хора на Пенироял? Дали не беше на страната на професора през цялото време? Дали не е отишъл да им каже за робинята, която току-що е ограбила господаря им?

— Рен — провикна се гласът, — нещо се е случило. Не знам какво да правя…

Тео звучеше изплашено. Рен реши да му се довери и тръгна по спираловидното стълбище. Тенекиената книга я бодеше в кръста на всяка крачка. Мина още един вход на приземния етаж и след това се спусна през една шахта от боядисан в бяло метал, цялата в нитове, която водеше надолу към палубата. Тео гледаше нагоре от основата на стълбището. Той се дръпна настрани, за да й направи място да мине покрай него и да влезе в контролната зала. През стъклените стени Рен виждаше под себе си целия Брайтън, с неговите празнични светлини за Лунния фестивал. Навсякъде избухваха фойерверки и обливаха контролните табла с розова и кехлибарена светлина. Това вероятно беше най-хубавата гледка на Облак 9, но тя беше помрачена от хората от екипажа, отпуснати по местата си… мъртви. От врата на единия все още се подаваше нож — обикновен нож за рязане на месо от кухните на Павилиона с герба на Пенироял на дръжката.

— О, Куърк! — изписка Рен и съжали, че е изяде толкова много ордьоври. Наведе се да повърне и в главата й веднага нахлуха най-различни мисли. И никоя от тях не беше приятна. Тео не дойде ли точно откъм кухните, когато се натъкна на него миналата вечер? А сега се намираше в помещение, пълно с мъже, убити с кухненски нож. А тя стоеше тук сама с него.

— Всичко е наред — увери я момчето и Рен изписка отново, когато той плахо я докосна по рамото. Той не разбра, че е изплашена от него. Тя се отдръпна назад. — Искам да кажа, че не е наред. Виж. — Тео дръпна един от големите месингови лостове на контролното табло. — Счупен е. Всички са счупени. И тук…

На главното контролно табло имаше голям червен лост, затворен в стъклена кутия и заобиколен от удивителни знаци и предупреждения, че трябва да се използва само при спешен случай. Така или иначе, някой го е използвал, като преди това е счупил стъклото, за да стигне до него.

— За какво служи това? — попита Рен, но вече знаеше, защото Брайтън изглеждаше по-малък, отколкото когато влезе в контролната зала, а и шумът от избухващите фойерверки ставаше все по-тих.

— Експлозивни лостове — обясни Тео. — Трябва да прекъснат въжетата в случай че Брайтън потъне или се случи нещо друго. Не усети ли поклащането? Рен, някой е взривил въжетата! В момента се носим свободно!

Момичето го погледна ужасено и благодарение на настъпилата тишина успя ясно да чуе шума от продължаващото горе парти. Вероятно двамата бяха единствените хора на Облак 9, които знаеха какво се случва.

— Тео, можеш да вземеш книгата — каза Рен.

— Какво?

Тя я извади от панталоните си и му я подаде. Ръцете й трепереха, а отраженията от металната корица заиграха по обърканото й лице.

— Рен — отвърна Тео, — нали не мислиш, че аз съм го направил? Дори да можех, защо бих го направил?

— Защото искаш книгата като всички останали — отвърна момичето. — Ти си агент на Зелена буря, нали? Знаех си, че има нещо странно в теб! Обзалагам се, че сам си се оставил да те заловят, за да можеш да влезеш в Павилиона и да шпионираш всички ни. Обзалагам се, че ти си оставил онази чайка да бди над сейфа и сега си освободил Облак 9, за да можеш да убиеш всички и да се измъкнеш с Тенекиената книга! Затова не искаше да ми помогнеш да откраднем „Калугерица“, нали? Защото си искал да избягаш ти с нея, след като се сдобиеш с книгата!

— Рен! — изкрещя Тео. — Не мислиш трезво! — Той я хвана, когато се опита да мине покрай него. Хвана й ръцете и я погледна честно в очите. — Ако исках тази проклета Тенекиена книга, защо ти позволих ти да я откраднеш? Щях да оставя чайката да те убие още в кабинета на Пенироял и да я взема за себе си. Аз също мога да заявя, че ти си агентка на Зелена буря. Толкова много искаш книгата, а и също като мен беше хваната да се промъкваш наоколо, когато Пловъри беше убит. В един момент си Изгубено момиче, а в следващия не си… Ти може да си отговорна за това!

— Не съм! Не бих! — ахна от възмущение Рен.

— Е, нито пък аз — Тео я пусна. Тя се отдръпна назад, цялата трепереше и продължаваше да стиска Тенекиената книга. — Тъкмо се връщах в балната зала, когато чух някой да вика за помощ — продължи с обясненията момчето. — Отворих вратата и попитах дали всичко е наред. Не получих отговор, но ми се стори, че някой се размърда, затова слязох долу. Когато дойдох тук, всички бяха мъртви. Видях, че кабелите са прекъснати и смятах да вдигна аларма, но се опасявах, че още си горе и някой ще те хване. — Тео потрепери и прокара ръка през лицето си.

— Горе имаше някой — отвърна Рен, която си спомни стъпките и сянката. — Чух го да минава покрай вратата. Няма нищо друго на този коридор освен кабинета на Пенироял. Сигурно е търсил същото като нас. Тенекиената книга.

Тео се опули насреща й.

— Има логика. Първо е слязъл тук и е направил това, но преди да се качи по стълбите до кабинета, ме е чул да слизам. Не е можел да рискува, като се опита да убие и мен, в случай че съм някой гост и липсата ми ще бъде забелязана, затова се е измъкнал през кухните, минал е през балната зала и се е качил в кабинета по този път… Но защо е оставил Облак 9 да се носи свободно? Защо просто не е взел книгата?

Рен се опита да повърне отново, но стомахът й беше празен.

— Онзи почти ме видя! — изскимтя тя. — Ако не се бях скрила навреме, щеше да ме убие като тези мъже…

Тео посегна към нея, но спря, защото не беше сигурен дали иска да я докосва.

— Значи вече не мислиш, че аз съм го направил? — попита той.

Рен поклати глава и отиде при него, изпълнена с благодарност, за да скрие глава в гърдите му.

— Тео, съжалявам…

— Всичко е наред — отвърна нежно момчето, след което каза: — Що се отнася до миналата вечер, просто не можех да заспя. Отидох до олтара, за да кажа няколко молитви за майка ми, баща ми и сестрите ми. Тръгнах си от Загуа точно преди една година, на Лунния фестивал. Измъкнах се от къщата на родителите ми, докато всички празнуваха, и се качих на един товарен дирижабъл, който ме отведе в Шан Гуо. Там се присъединих към Зелена буря. Всички приготовления вчера ме накараха да се запитам как е семейството ми, дали родителите ми са ми простили, дали им липсвам…

— Сигурна съм, че отговорът на въпросите ти е „да“ — отвърна Рен. Тя се обърна, облегна се на прозореца и опря лице в хладното стъкло. — Такива са родителите. Те ни прощават и им липсваме, независимо какво сме направили. Вземи за пример тате, изминал е целия този път, за да ме намери…

Рен погледна към Брайтън и се натъжи за татко си. В небето полетяха фойерверки, изстреляни някъде от Монпелие, и избухнаха в ярки звезди в червено и златисто. Рен ги наблюдава как изгасват, подхванати от вятъра, и след това погледът й беше привлечен от нещо друго. Тя обърна глава. Видя единствено океана и отразяващата се в него луна, която сякаш плуваше отгоре му. Но какво беше онова там? Онази дълга сянка, която се плъзгаше по гребените на вълните?

Пред очите й се появи нещо огромно и неясно. Първо се показаха големи двигатели, последвани от отворени амбразури на бронирана гондола. Рен видя мъже с очила и подобни на черупки шлемове, застанали при картечни гнезда, които се подаваха от естакади, и високи перки, а на всяка от тях беше изрисувана назъбена зелена светкавица.

— Тео! — изпищя Рен.

На пет-шест метра от мястото, на което се намираха на Облак 9, мина огромен аероразрушител.