Филип Рийв
Дяволски устройства (20)

20.
Живот сред вълните на океана

— Пенироял, скъпи?

— Ммммм?

Беше сутрин в Павилиона и кметът и кметицата седяха в двата края на дългата маса в залата за закуска, предпазена от горещото слънце, благодарение на муселинови щори. Зад стола на кметицата се намираше нейният африкански роб, който махаше с ветрилото си от щраусови пера, заливаше я с хладен въздух и повдигаше страниците на вестника, който съпругът й се опитваше да чете.

— Пенироял, на теб говоря.

Професорът въздъхна и остави вестника.

— Да, Бу-Бу, съкровище мое?

Общоизвестна истина е, че когато един изследовател измамник забогатее, трябва да си вземе съпруга и Пенироял намери такава в лицето на Бу-Бу Хекмондуайк. Преди петнадесет години, когато „Хищническо злато“ оглавяваше класациите с бестселъри на борда на всеки град в Ловния район, тя му се стори добър вариант. Семейството й беше от старата аристокрация на Брайтън, но бяха бедни. Пенироял, от своя страна, беше обикновен авантюрист, затова пък богат. Бракът позволи на семейство Хекмондуайк да се замогне отново и осигури социалното влияние, от което професорът имаше нужда, за да бъде избран за кмет. Бу-Бу беше чудесна съпруга за един амбициозен човек. Тя беше много добра в неангажиращите разговори и аранжирането на цветя, организираше вечерни партита с прецизността на военен и беше експерт по всякакви празненства, галавечери и откриване на малки болници.

Въпреки всичко това Пенироял съжаляваше, че се е оженил. Бу-Бу беше толкова голяма, силна и пищна жена, че дори присъствието й в една стая с него го изморяваше. Беше запалена певица аматьор и си падаше по оперите на Синята метална култура, които пееше по цели дни, без да уцели нито един верен тон, и обикновено приключваха със смъртта на всички герои. Когато Пенироял я ядосаше с въпроси относно цената на най-новата й рокля или флиртуваше открито със съпругата на някой от съветниците по време на вечеря, Бу-Бу започваше да репетира гамите, докато прозорците не се разтресяха, или изваждаше грамофона си и пускаше на гостите всичките шестстотин версии на „Харпунова ария“ от „Диана, принцесата на китовете“.

— Искам да ме слушаш, когато ти говоря, Пенироял — каза тя и остави кроасана със заплашително движение.

— Разбира се, скъпа. Просто четях в „Палимпсест“ последните новини от войната. Чудесни са. Карат ме да се гордея, че съм мобилист.

— Пенироял!

— Да, скъпа моя?

— Както знаеш, отговарям за организацията на бала по повод Лунния фестивал — каза Бу-Бу — и нямаше как да не забележа, че си поканил Летящите порове.

Пенироял сви рамене, но като че ли го направи с цялото си тяло.

— Не съм убедена, че трябва да каним наемници, Нимрод.

— Поканих само лидерката им, Орла Туомбли — възрази професорът. — Навярно съм споменал, че ако желае, може да доведе някои от приятелите си. Не исках да се чувства самотна, разбираш… Тя е известна авиаторка. Бойната й машина, „Бомба вомбат“, свали три дреднаути в Битката в Бенгалския залив.

Докато говореше, Пенироял си представи жената ас, която беше елегантна и прекрасна в своя розов кожен авиаторски костюм. Професорът винаги се гордееше с факта колко е популярен сред жените. В младостта си беше имал няколко страстни романса с екзотични и красиви дами (сещаше се за Минти Бапснак, Занзибарски Праскови и женския отбор по крокет на Тракшънград Смоленск). Надяваше се съвсем скоро да добави и Орла Туомбли към този списък.

— Красива е, нали? — попита с леден тон Бу-Бу.

Пенироял се помести неудобно в стола си.

— Не мога да кажа, че съм забелязал… — запелтечи той. Мразеше подобни сцени. Този неприятен и подозрителен поглед в очите на съпругата му беше точно онова, помисли си той, което можеше да откаже един мъж от закуската му. За щастие, от разпита го спаси една от домашните му робини, която отвори вратата на залата за закуска и обяви:

— Господин Пловъри е дошъл да ви види, Ваше обожание.

— Чудесно! — изрева Пенироял и стана радостен на крака да посрещне госта си. — Пловъри! Скъпи ми приятелю! Много се радвам, че те виждам!

Уолтър Пловъри, търговец на антики от една от по-бедните части на Лейнс, беше съветник на кмета по въпросите, свързани със Старата технология, и му беше помогнал да направи значителна сума пари, като тайно продаваше предмети от Брайтънския музей. Той беше дребен, нервен човечец, с лице, което приличаше на направено от тесто и забравено да бъде изпечено. Търговецът се стресна от темпераментното посрещане на Пенироял. Обикновено хората не се радваха да го видят… но пък хората не бяха подлагани на разпит от госпожа Пенироял за красиви авиаторки, когато посетителят влезе.

— Направих проучване относно онзи предмет, който Негово обожание ми показа — каза мъжът и се приближи до шефа си. Очите му се стрелнаха несигурно към Бу-Бу. — Помните ли, Ваше обожание? Предмета?

— О, няма нужда от потайност, Пловъри — каза му кметът. — Бу-Бу знае всичко. Нали така, моя малка обърната с главата надолу тортичке? Става въпрос за онази метална книга, която отмъкнах от стария Шкин миналата седмица. Помолих Пловъри да я погледне, за да разбера какво мисли…

Бу-Бу се усмихна едва, взе вестника и го отвори на страницата с клюките.

— Извинете ме, господин Пловъри. Приказките за Стара технология са ми толкова скучни…

Съветникът кимна, поклони й се и се обърна отново към Пенироял.

— Предметът все още ли е при Вас?

— Намира се в сейфа в кабинета ми — отвърна кметът. — Защо? Мислиш ли, че може да струва нещо?

— Въ-ъ-ъзможно е — отвърна внимателно Пловъри.

— Изгубеното момиче, което я донесе, смяташе, че има нещо общо с подводниците.

Съветникът си позволи да се засмее леко.

— О, не, Ваше обожание. Тя определено не знае нищо за машинните езици на древните.

— Машинен език, а?

— Код, който е бил използван от предшествениците ни, за да комуникират с един от компютърните им мозъци. Не намирам пример точно за този език никъде в историческите анали, но въпреки това има сходства с някои оцелели фрагменти от американския военен код.

— Американски, а? — попита Пенироял и бързо добави: — Военен? Това може да ни изкара малко пари. Тази война продължава вече четиринайсет години. Хората са отчаяни. Научните отдели на големите бойни градове ще платят цяло състояние за някое супероръжие.

Лицето на Пловъри се зачерви значително, когато си представи своя процент от постъпленията.

— Желаете ли да уредя продажбата, Ваше обожание? Имам връзки в Свободните мобилни щати…

Пенироял поклати глава.

— Не, Пловъри, аз ще се заема. Няма смисъл да предприемаме каквото и да било преди Лунния фестивал. Ще прибера книгата обратно в сейфа си, докато не приключат празненствата и след това ще се свържа с няколко от моите контакти. Познавам една археоложка, очарователна млада жена на име Круус Морчард. Тя често се отбива в Брайтън през есента и винаги търси необичайни предмети Стара технология. Да, мисля, че мога да уредя продажба, без да те занимавам, Пловъри.

Кметът избута недоволния търговец на Стара технология и седна отново на масата, за да продължи със закуската си, но в този момент пред очите му се появи „Палимпсест“, който съпругата му беше натикала в лицето му. На първата страница от клюкарската секция имаше негова снимка в пълен размер как влиза в едно казино в Лейнс, под ръка с Орла Туомбли, която изглеждаше като богиня, по-ослепителна, отколкото Пенироял си спомняше.

— Е — избухна той, — не бих я нарекъл точно красива…

* * *

— Горката Бу-Бу! — каза Рен, която стоеше незабелязана на високия балкон над залата за закуска до новата си приятелка Синтия Туайт. Разговорът на Пенироял с Пловъри беше прекалено тих, за да го чуе, но за сметка на това беше чула всяка дума относно Орла Туомбли. — Не знам как се справя с…

— С кое? — попита невинно Синтия.

— Не чу ли? Бу-Бу смята, че съпругът й има афера с Орла Туомбли!

— Какво означава афера? — попита момичето и се намръщи. — Някаква торта ли е?

Рен въздъхна. Синтия беше много сладка, много красива и много глупава. От няколко години беше домашна робиня в Павилиона и когато Рен пристигна, госпожа Пенироял я помоли да се сприятели с Рен и да й обясни как стоят нещата в този дом. Рен се радваше на компанията, но имаше чувството, че вече разбира по-добре живота в Павилиона от Синтия.

— Бу-Бу смята, че Пенироял и госпожица Туомбли имат връзка — обясни търпеливо тя.

— О! — Момичето се шокира. — О, горката господарка! Как може мъж на неговата възраст да си пада по някакви грациозни авиаторки?!

— Мога да ти кажа някои неща за Пенироял, които са много по-лоши от това — прошепна Рен и млъкна, защото осъзна, че не бива да казва нищо на Синтия. Всички на Облак 9 смятаха, че е Изгубено момиче, което не знае нищо за Пенироял, освен написаното в глупавите му книги.

— Какви? — попита Синтия заинтригувана. — Какви неща?

— Ще ти кажа някой друг път — обеща Рен, защото знаеше, че Синтия ще забрави.

За да смени темата, попита:

— Кое е това момче зад стола на Бу-Бу? Онова с ветрилото? Онзи ден го видях край басейна. Винаги изглежда много тъжен.

— О, той също е от новопристигналите като теб — отвърна развълнувана Синтия. — Тук е само от няколко седмици. Казва се Тео Нгони и е бил авиатор на Зелена буря! Заловили са го в някаква голяма битка и Пенироял го купил за Бу-Бу като подарък за рождения й ден. Толкова е модерно да имаш заловен мъхнат^[1] за роб, но мисля, че е много страшно. Имам предвид, че всички можем да бъдем убити в леглата си, нали?! Погледни го! Не ти ли изглежда зъл?

Рен огледа младежа. Въобще не й изглеждаше зъл. Не беше по-голям от нея и едва ли беше достатъчно възрастен да участва в битки. Колко ли ужасно е било за него да го победят, да го откъснат от дома и изпратят тук, за да размахва ветрило на семейство Пенироял по цял ден! Не я учудваше, че изглежда толкова нещастен. Рен изпита съжаление към него и това скоро я накара да съжали и себе си. Също така й напомни, че трябва да намери начин да избяга от това място.

* * *

Няколко дни Пенироял показваше специален интерес към Рен. Наричаше я „моята почитателка от дълбините на океана“ и й зае последната си книга — една история за войната със Зелена буря. След това бързо я забрави и тя се превърна в поредната от многото робини на съпругата му.

Новият й живот беше прост. Всеки ден ставаше в седем, закусваше и отиваше с другите момичета от домакинството в спалнята на госпожа Пенироял. Събуждаха я, помагаха й да се облече и отделяха цял час да оформят прическата й, която беше сложна, скъпа и висока около метър. Всяка сутрин, когато кметът отидеше в Кметството, съпругата му обичаше да кисне в басейна. Понякога през следобедите, когато Пенироял се връщаше подпийнал след ангажиментите, които наричаше „работни обеди“, Бу-Бу слизаше с лифта до Брайтън, за да посети или да открие разни неща, но никога не вземаше със себе си някоя от красивите си млади прислужници, а само две-три момчета роби, които да носят покупките й.

Вечерята се сервираше в осем вечерта. Обикновено представляваше специално събитие с много гости. Рен и останалите момичета тичаха напред-назад с печен лебед, стекове от акула, моряшки пай и чудесни желирани десерти. След това трябваше да помогнат на госпожа Пенироял да се изкъпе и облече за лягане, преди на момичетата да им бъде позволено да си легнат в спалното помещение на приземния етаж.

Понякога работата беше трудна, но когато не обслужваше нуждите на кметицата, на Рен й позволяваха да прави каквото си пожелае. През първите няколко седмици тя просто искаше да се скита из Павилиона и владенията му със Синтия Туайт.

Дворецът на Пенироял беше истинска съкровищница с чудеса. Рен обожаваше градините с техните покрити алеи и беседки, красивия лабиринт от храсти, гората от синьо-зелени кипариси и олтарите на древни богове. Понякога, когато Брайтън потеглеше на юг към по-топли води и по-златисто есенно слънце, тя заставаше до парапета в края на градините, поглеждаше към белия град под нея, към блестящия океан, кръжащите чайки, дирижаблите и развяващите се на вятъра знамена, и се чудеше дали си е струвало да бъде отвлечена и поробена само за да види тази красота.

Минаха седмици и майка й и баща й започваха да й липсват все повече. Знаеше, че трябва да се махне от Облак 9. Но как? На дирижаблите не им беше позволено да кацат на въздушната платформа, така че единственият начин да си тръгне беше с лифта, а той се охраняваше строго от червената милиция на Брайтън. Дори да успееше да слезе долу, какво от това? Беше жигосана с печата на „Шкин Корпорейшън“ и ако се опиташе да се качи на някой външен дирижабъл, щяха да я заловят като роб беглец и веднага да я върнат на Шкин.

През цялото време Брайтън се отдалечаваше все повече от дома й. Той се движеше на юг по дългата брегова ивица на Ловния район, докато прашни двуетажни самоходни градове го следваха по брега. Всички говореха за Лунния фестивал. Бу-Бу постоянно добавяше и махаше имена от списъка с гостите за бала на кмета, а готвачите в кухните на Павилиона работеха извънредно, за да приготвят торти във формата на луна и сладки във формата на полумесец. Изгряването на първата пълна луна на есента се смяташе за свещено събитие в едни от най-известните религии. На борда на Брайтън щяха да се проведат партита и процесии. По целия свят щяха да се запалят празнични огньове, както в самоходните, така и в статичните градове. Щеше да има дори една самотна клада на Мъртвия континент, тъй като Лунният фестивал в Анкъридж-във-Вайнленд беше най-голямото социално събитие в годината.

Рен си представи как приятелите й събират плавеи и счупени мебели в ливадата зад града и може би се питат къде е тя и дали е в безопасност. Как й се искаше да е при тях! Не можеше да повярва, че някога смяташе живота им за скучен и не разбираше защо толкова много спореше с мама. Всяка вечер, която прекарваше в леглото си в спалното помещение на робите, Рен се свиваше и шепнеше песните, които тя й пееше като дете. Преструваше се, че скърцането на въжетата, свързващи Облак 9 с газовите му камери, е шепотът на вълните, които се блъскат в бреговете на Вайнленд.

* * *

Рен почти беше забравила Набиско Шкин и ако трябваше да бъдем честни, Набиско Шкин също почти беше забравил за нея. Понякога, в забързаното си ежедневие от срещи, поглеждаше нагоре към Облак 9 и си позволяваше да изпита за миг удоволствие от отмъщението, което готвеше на онова, коварно изиграло го момиче. Но плановете му за заробваща експедиция до Вайнленд бяха на много ранен етап, а сега имаше по-важни неща за вършене.

Днес например получи много интересна бележка от мъж на име Пловъри.

Шкин слезе до средното ниво на Пиперницата, излезе през една странична врата и закрачи бързо из лабиринта на Лейнс. Тесните улици, осветени само от слабата светлина на аргоновите глобуси и от слънчевите лъчи, които проникваха през отдушници и капандури в платформите отгоре, бяха обиталище на просяци, крадци и нехранимайковци, но Шкин беше достатъчно известен, за да върви по тях без телохранител. Дори най-глупавите от тези брайтънски нисши същества имаха доста добра представа какво ще се случи с всеки, дръзнал да докосне търговеца на роби. Хората се отдръпваха от пътя му и се обръщаха да го гледат, когато минеше покрай тях. Наперени авиатори бяха издърпвани от приятелите си, за да не му се пречкат. Невнимателни наркопласьори и леки момичета отстъпваха крачка назад, сякаш погледът му можеше да ги изгори. Само един нещастен и рошав просяк, който водеше куче на каишка, дръзна да изскимти:

— Ще ми дадете ли няколко делфина, сър? За да си купя храна?

— Изяж кучето — предложи му Шкин и си каза, че трябва да изпрати прочистващ отряд, след като Лунният фестивал свърши. Щеше да направи услуга на града си, като разкара тези отрепки от улиците, а те щяха да му осигурят добра печалба на есенните пазари.

Влезе в една тясна алея зад някаква будка за пържена риба и притисна кърпичка към носа си, за да се предпази от миризмата на урина и пържено. На прозорците на един мръсен магазин в края на алеята блестяха купища боклуци и Стара технология. „Пловъри“, това пишеше на избелялата табела над тях. Звънчето над вратата иззвъня, когато Шкин влезе вътре, и звукът накара антикваря да се появи от една задна стаичка.

— Искал си да ме видиш?

— О, да, сър, да… — Пловъри се поклони, целият засия и заизвива белите си тънки пръсти под формата на възли. Ядосан от решението на Пенироял да намери купувач за Тенекиената книга без негова помощ, антикварят реши да сподели наличната информация с друг богат мъж. Пловъри изпрати бележката си на Шкин само преди час и едновременно се впечатли и малко се стресна от експедитивността на търговеца на роби. Изнервен, той му разказа всичко, което беше научил.

— Военна, а? — учуди се Шкин, точно както се беше учудил и Пенироял преди няколко часа. — Древно оръжие?

— Просто код, сър — предупреди го Пловъри. — Но вероятно някой умен мъж, който разбира тези неща, може да поработи над кода отзад напред и да реконструира машината, за която е бил написан. Книгата сигурно е много ценна, сър. А и Пенироял ми каза, че я е взел от вас… „Измамих този палячо Шкин да ми я даде без пари“, това бяха точните му думи, сър, моля да ми простите… Е, помислих си, че може да се заинтересовате, сър.

— Вече направих необходимото да се отплатя на Негово обожание за този малък епизод — отвърна Шкин, раздразнен, че този негодник знае как Пенироял го е надхитрил. В същото време обаче беше заинтригуван от историята. — Направил си копие на книгата, нали?

— Не, сър. Пенироял не я изпуска от поглед. Намира се в сейфа му в Павилиона. Но ако разполагах с купувач, сър, може би щях да успея да я докопам. Аз съм чест посетител в Павилиона, сър.

Шкин повдигна вежда. Определено беше заинтересован, но не чак толкова, че да плати сумата, която Пловъри щеше да му поиска.

— Търгувам с роби, а не със Стара технология.

— Разбира се, сър. Ами ако се окаже, че книгата наистина е древно оръжие? Това може да наклони везните. Да сложи край на войната. А войната е много добра за бизнеса, сър, не е ли така?

Шкин помисли за момент. После кимна.

— Добре. Бездруго нещото ми принадлежи по право. „Който го намери, за него си е“, нали се сещаш? Не искам дори да си помислям, че Пенироял може да спечели от него. Предполагам, че знаеш комбинацията на сейфа му?

Пловъри отвърна:

— 22-09-957. Двадесет и втори септември, деветстотин петдесет и седма година от ерата на Движението. Това е рождената дата на Негово обожание.

Шкин се усмихна.

— Добре, Пловъри. Донеси ми Тенекиената книга.