Филип Рийв
Дяволски устройства (26)

26.
В очакване на луната

Докато слънцето потъваше червено и плътно в мъглата над Африка, а вятърът се усили, Брайтън започна да се полюшва приятно върху дългите, бели, насочили се към брега вълни. Необезпокоени от поклащащите се под краката им платформи, паради от деца маршируваха около „Оушън Булевард“ и размахваха ярки знамена и огромни хартиени фенери във формата на луни. Стотици самозвани артисти организираха частни наблюдения в къщите си.

— Предполагам, че това им ангажира вниманието — каза Нимрод Пенироял, проследявайки философски всичко от една от многото наблюдателни платформи на Облак 9. — Има толкова много третокласни художници и изпълнители в този град, че имаме нужда от добър фестивал всяка седмица или през седмица, за да придадем смисъл на глупавите им животи. — Купища мехури се извиха около него, запратени в нощното небе от една арт инсталация в Куинс Парк. Вятърът носеше карнавален шум, музика от китари, какофонично дрънчене по улиците на историческия Мюсли Белт и подранили фойерверки, които пращяха и гърмяха във всички краища на града.

Гостите бяха започнали да се събират на синьо-зелените вечерни ливади в градините на Павилиона, между сенките на гората от кипариси. Всички мъже бяха облечени в официални роби, а жените изглеждаха чудесно в балните си рокли в лунносребристо и среднощносиньо. Из всички алеи бяха окачени хартиени фенери, а между колоните на естрадата се появиха музиканти. Летящите порове също пристигнаха. Те изглеждаха страшно елегантни в обточените си с вълна авиаторски костюми и бели копринени шалове и говореха гръмко за „другари“, „бандити“ и „хвърлени в океана сандъци“. Орла Туомбли, чиято коса беше оформена с гел като извити назад криле, беше хванала Пенироял под ръката.

Преди танците бяха сервирани напитки и храна, а Рен беше една от сервиращите. Тя се чувстваше красива и открояваща се в своя костюм за Лунния фестивал — носеше торбести панталони и дълга туника, ушита от някакъв лек сребрист плат, който не можеше да назове, но гостите въобще не я забелязваха, те се интересуваха единствено от подносите, които носеше. Докато си проправяше път през увеличаващата се тълпа, все повече ръце посягаха към напитките и хапките, без да благодарят или да попитат може ли.

Рен нямаше нищо против. Все още беше изморена и неспокойна от събитията от изминалата вечер. През целия ден в Павилиона цареше странна атмосфера, постоянно идваха и си отиваха хора от милицията и мерките за сигурност бяха затегнати. Другите робини продължаваха да идват при Рен и да я питат наистина ли е видяла трупа и имало ли е толкова много кръв? За капак на всичко госпожа Пенироял й се усмихваше заговорнически всеки път, когато я видеше, и постоянно намираше някакви извинения да я изпраща в помещенията, където беше Тео Нгони, или обратно, сякаш се надяваше един ден някой да напише опера за тях и да отреди сопрано партия, специално посветена на и изпълнена от Бу-Бу Пенироял, грижливата господарка, благодарение на която любовта им е станала възможна.

За съжаление, цялата тази доброта накара Рен да харесва все по-малко Бу-Бу, да имаш роби беше едно, но да уреждаш любовните им отношения — нещо съвсем различно. Имаше чувството, че кметицата иска да ги чифтоса като някакви пудели.

Затова се зарадва, че за момент е невидима и може необезпокоявано да гледа и да слуша. Накъдето и да погледне, виждаше някого, когото разпознаваше от страниците на „Палимпсест“. Тук бяха едни от най-известните художници на Брайтън като Робертсън Глуум и Ариане Арай. Тук беше и прелестната Давина Туисти, която триумфира със „Сърца“ на сцената на Малборо Тиътър. Онзи мъж с шапката приличаше на скулптора Гормлес, чиито нелепи творби задръстваха публичните пространства като огради от бодлива тел. Онова там не беше ли П. П. Белман, авторът на атеистични релефни книжки за съвременни бебета? Рен се зачуди как ли биха се почувствали всички, ако знаеха, че преди по-малко от двадесет и четири часа един мъж е убит точно тук, на Облак 9.

Срещна Синтия и я попита тихичко:

— Има ли някакви новини?

— Новини? — повтори момичето, сияещо и безмозъчно като слънце.

— Относно господин Пловъри? Намериха ли извършителя?

— О! — Златистите къдрици на Синтия се разлюляха, когато поклати глава. — Не. А и госпожа Пенироял казва, че не бива да говорим за това. Но какво се случва между теб и Тео?

— Нищо. Бу-Бу просто си въобразява.

— Изчерви се, Рен! Знаех си, че го харесваш! Видях те да говориш с него онзи ден край басейна, помниш ли?

Рен остави приятелката си да се кикоти и отново се гмурна в тълпата с въпросите „Желаете ли питие, сър? Ордьовър за вас, мадам?“. В същото време събираше празните чаши и долавяше фрагменти от празнословните разговори.

— Вижте какво е облякла Ла Туисти!

— Просто е задължително да се запознаеш с Глуум, той е толкова забавен!

— Прочете ли последната творба на Белман? Брилянтна е! Едно от най-добрите литературни произведения на нашето време е написано за деца под петгодишна…

Здрачът се сгъсти. Давина Туисти убеждаваше някакви свои приятели и почитатели да се спуснат на приключение в ненормално сложния лабиринт на Облак 9. Бандата свиреше „Златни ехота“ и „Лунна песничка за лека нощ“. Съвсем скоро щеше да изгрее луната и всички щяха да гледат фойерверките, преди да се оттеглят към Павилиона за танци и още храна. Вече изтощената Рен спря в една тиха част на градините до края на платформата. Беше приятно най-накрая да остане сама. Погледна над океана към бронираните градове и се замисли колко меланхолично изглеждаха, свити сред дюните като храмове на изчезнала раса.

Една ръка се прокрадна по рамото й като сив копринен паяк. Тя се обърна и срещна безизразното лице на Набиско Шкин.

— Наслаждаваш се на гледката ли, скъпа? — попита той. — Надявам се никой от останалите гости на Негово обожание да не те е видял, че се шляеш тук. „Шкин Корпорейшън“ има репутацията на доставчик само на най-трудолюбивите роби.

Рен се отдръпна от него и се опита да се върне в светлината и смеха на партито, но търговецът й препречи пътя. Какво искаше от нея? Вероятно я е дебнел през оживените градини и чакал подходящия момент, за да остане насаме с нея. Тя почувства студ и страх. Вдигна празния поднос и го задържа пред себе си като щит, но Шкин само се засмя. Смехът му не й хареса. Повече й допадаше, когато мълчи и я гледа с леден поглед.

— Защо ми е да те наранявам, дете? — попита той. — Просто искам да свършиш една работа за мен, една проста малка работа. Знаеш ли къде новият ти господар държи личния си сейф?

Рен кимна.

— Добро момиче. — Шкин й подаде квадратно парче хартия с написан номер върху него. — Това е комбинацията. Искам да ми донесеш Тенекиената книга. Вчера изпратих свой приятел за нея, но чух, че е станала злополука.

Рен свали подноса и се замисли за господин Пловъри.

— Не се прави на невинна! — каза й търговецът. — Крала си я и преди. Младият Рибна крокета ми разказа всичко.

— Няма да го направя! — отвърна Рен. — Не можеш да ме накараш!

— Горкият ти баща — каза Шкин, прибра листчето в един вътрешен джоб на вечерната си роба в цвят графит и едва доловимо сви рамене. — Колко жалко, след като е изминал целия този път, за да те спаси!

Рен не можеше да осмисли чутото. Не и преди търговецът да бръкне в друг джоб и да извади гривна, която остави на подноса пред нея. На светлината от фенерите, окачени на близките дървета, Рен разпозна брачната гривна на тате. Познаваше я много добре, тази верижка от червено злато с преплетените инициали ХШ и ТН. Но какво търсеше гривната на Облак 9?

— Това е някакъв номер! — каза тя. — Рибна крокета ти я е описал и ти си направил точно копие…

— Не мислиш ли, че е по-вероятно скъпият ти баща да е дошъл в Брайтън, за да те прибере у дома? — попита търговецът. — Той е гост на „Шкин Корпорейшън“. Ако се провалиш в поставената ти задача, баща ти ще умре. Бавно и мъчително. Така че бъди добро момиче и изприпкай в кабинета на Пенироял.

Градините изведнъж станаха изключително тихи. Някои от гостите организираха група, която да потърси изгубената в лабиринта Давина Туисти. Останалите им казаха да млъкват. Луната щеше да изгрее всеки момент. Мисълта, че татко е толкова близо, накара Рен да се разплаче. Как е дошъл тук? Как го е открил Шкин? Къде е мама? Тя посегна към гривната, но сръчните ръце на търговеца я отмъкнаха и на нейно място се появи листче с цифри.

— Направи ми тази малка услуга — изрече той с мек тон — и двамата отново ще бъдете заедно. Ще ви изпратя обратно във Вайнленд с един от моите дирижабли.

Рен не повярва на обещанието му, но повярва на останалото. Тате беше пленник на Шкин. И ако не направи онова, което търговецът искаше от нея, щяха да го убият. За съжаление, всичко беше по нейна вина. Ако не беше откраднала онази книга, той все още щеше да е в безопасност в Анкъридж. Така че ако повторното открадване на книгата беше единственият начин да го предпази от зла участ, щеше да изпълни задачата.

— Защо аз? — попита Рен. — Сигурно познаваш всякакви хора, които са много по-добри в проникването на сейфове от мен…

— Трябва да си вярваш малко повече — отвърна Шкин. — Доколкото чух, си умела крадла. Освен това, ако те заловят, престъплението няма да бъде свързано с мен. Ти си тази, която донесе Тенекиената книга тук, така че Пенироял ще повярва, че просто си се опитвала да си я върнеш.

Рен взе листчето. Мракът се сгъстяваше все повече и повече, докато останалите роби се движеха между дърветата и чистеха фенерите от нагара, но бялото парче хартия в ръката й сякаш блестеше със собствена светлина.

— Добре — каза тя със снижен до шепот глас. После остави подноса и попита: — Какво представлява? Трябва да знам. Каква е тази Тенекиена книга и защо всички я искат?

— Не ти влиза в работата — отвърна Шкин и погледна над нея към хоризонта. — Мога да изкарам добра печалба от нея. Каква друга причина ми е необходима? А сега върви, имаш работа за вършене.

Рен тръгна, притичвайки между дърветата, докато свещената луна се показа над хоризонта. За няколко секунди Брайтън беше благословен с идеална тишина, тъй като според старата традиция, ако си пожелаеш нещо при изгрева на луната в тази свещена нощ, лично богинята на луната ще го изпълни. Гостите на Пенироял бяха прекалено изтънчени, за да вярват на подобни небивалици, разбира се, но въпреки това наведоха глави, някои свиха рамене и се усмихнаха, за да покажат, че гледат иронично на всичко това, но все пак бяха разчувствани, тъй като си спомниха магическите Лунни фестивали от детството си. Техните желания бяха любов, щастие и още повече богатства, докато хората на изкуството долу в Брайтън се молеха за слава, актьорите за дълга поредица от успешни пиеси, а още по-долу робите копнееха за свобода. В следващия миг тишината беше нарушена от фойерверк, после от втори, трети и така докато се стигна до изобилие от ракети, взривове, дрънчащи гонгове, камбанки и кухненски тигани, които бяха толкова шумни, че самата лунна богиня можеше да ги чуе, докато се разхождаше из порцелановите си градини.

* * *

Дори флотата на Зелена буря да не е прихванала все още сигнала на маяка на Брайтън, щеше да го открие по фойерверките, които изригваха в небето от курортния сал. Бойните дирижабли въртяха щурвали, за да се насочат право в целта си, а екипажите им подготвяха ракетните установки, артилерийските оръдия, тъмблъровите бомби и рапторите. Ескортиращите ги изтребители се стрелваха напред.

В търбуха на „Заупокойна вихрушка“ Шрайк реши да провери Енона Зироу и я откри в каютата й, където изпробваше някакъв стоманен шлем, който я караше да изглежда още по-млада и не толкова храбра колкото преди. Малодушието й го озадачаваше. Беше сигурен, че ще опита да нападне Фанг Преследвачката, преди флотата да стигне целта си. Дали не се е отказала от плана си? Възможно. Той сканира каютата й няколко пъти, но не откри никаква следа от оръжие.

Завиха сирени. Стълбите и коридорите на флагманския дирижабъл се изпълниха с изплашени живородени и безстрастни бойни преследвачи, които бързаха към постовете си. Шрайк си проправи път към предната част на гондолата и намери господарката си там. Тя не обръщаше внимание на екипажа, а беше втренчила поглед в огромната луна.

— ЗАЩО СМЕ ТУК? — попита той.

Бронзовата маска на смъртта на Фанг Преследвачката се обърна към него. Тя все още не беше разкрила пред никого причината за тази експедиция и Шрайк подозираше, че ако някой от живородените, дори Нага, я попиташе толкова пряко, щеше да му изтръгне гръкляна с ноктите си за проявеното нахалство. Преследвачката обаче само го изгледа и прошепна:

— Кажи ми, господин Шрайк, помниш ли предишния си живот? Живота си като живороден?

— НЕ ПОМНЯ ДОРИ ЖИВОТА СИ КАТО ПРЕСЛЕДВАЧ — отвърна той. (Макар че един спомен изникна, докато изричаше тези думи; младо момиче с окървавено лице, което лежеше върху купчина кафява трева и стари коркови плувки. Шрайк побърза да го изгони като човек, опитващ се да изгаси пламък.) — НЕ ПОМНЯ НИЩО ПРЕДИ ДОКТОР ЗИРОУ ДА МЕ СЪБУДИ НА ЧЕРНИЯ ОСТРОВ.

Фанг се извърна и отново погледна през прозореца, но Шрайк виждаше отражението на лицето й и странния, подобен на блатен газ блясък в зелените й очи.

— Веднъж си спомних нещо — каза тя. — Или почти си спомних. Срещнах един млад мъж в Курника на мошениците. Том. Когато го видях, почувствах, че го познавам. Той беше много красив. Много мил. Явно Ана Фанг го е харесвала. Аз не съм Ана Фанг, но когато го погледнах, усетих… о, всякакви интересни чувства.

— НИЕ СМЕ МЪРТВИ — каза Шрайк, който беше започнал да се чувства неудобно. — НЕ ИЗПИТВАМЕ НИКАКВИ ЧУВСТВА. НЕ ПОМНИМ. СЪЗДАДЕНИ СМЕ ДА УБИВАМЕ. КАКВА ПОЛЗА МОЖЕМ ДА ИМАМЕ ОТ СПОМЕНИТЕ?

— Знае ли някой защо са били създадени първите от нашия вид през Черните векове? — попита Преследвачката. — Спомените ми ни доведоха тук, господин Шрайк. Разпитах за този Том. Искам да науча повече за него и вероятно да изпитам отново онези странни емоции. Разбрах, че той и спътниците му са свързани с един леден град на име Анкъридж, затова изпратих хора до голямата библиотека на Тиенджинг, за да намерят книги за този град. Донесоха ми само една — „История на Анкъридж“ на Уърмуолд. В нея не пишеше нищо за Том, но научих за Тенекиената книга и предположих какво съдържа.

— КАКВО Е ТЕНЕКИЕНАТА КНИГА? — попита Шрайк.

— Тенекиената книга ли? — Преследвачката го изгледа закачливо, с наклонена на една страна глава и пръст на устните си. — Тук сме точно заради нея, господин Шрайк.

* * *

Хестър също чакаше появата на луната. Тя се настани на една от променадите на долния етаж и преглеждаше своя екземпляр на „Хищническо злато“. Онова, което намери вътре в книгата, я развесели. Пенироял беше заровил истината под толкова много лъжи, че никой никога нямаше да успее да я изрови.

След като луната изгря и шумните тълпи изпълниха палубите на Брайтън, за да гледат фойерверките, тя си проправи път през тази приливна вълна и се озова в квартал с усойни робски спални помещения и квартири, наречени „Дефилето на къртицата“. Когато стигна до подножието на кулата на Шкин, улиците около нея бяха опустели, ако се изключеха чайките, които, прогонени от обиталищата си заради врявата на променадите, се скитаха като бели фантоми из плетениците от греди над главите на хората.

Хестър проучи Пиперницата по-рано и беше решила откъде да влезе. В задната част на кърмата, заобиколена от кошчета за боклук и големи виещи се тръби, се намираше малка задна врата от ръждясал метал и нитове, подобно на люк на подводница. Над вратата имаше лъскава месингова охранителна камера, която следеше кой влиза и излиза, но не се забелязваха никакви други защити. Пиперницата беше проектирана да пречи на хората да излизат, а не да влизат.

Хестър се приближи внимателно до вратата, като гледаше да се придържа към сенките. Сърцето й биеше като лудо. Представи си как кръвта й тече бързо из вените и артериите й я изпълва с хладната сила на баща й. Усещаше, че Рен и Том са много близо и съвсем скоро тримата ще бъдат отново заедно и пак ще са щастливи. Тя се усмихна на себе си зад воала, извади своя Шаденфройде от вътрешността на палтото си, изчака следващия залп от фойерверки и стреля по камерата, която изхвърча от поставката си.

Хестър имаше време колкото да прибере пистолета, преди вратата да се отвори и един мъж да излезе през нея. Той застана с ръце на кръста и се загледа в димящата останка от камерата.

— Честит Лунен фестивал! — провикна се Хестър.

Мъжът се обърна и се изненада, като видя жена с воал да върви към него. Изненада се още повече, когато тя заби ножа си между ребрата му. Той умря много бързо. Хестър скри тялото му в сенките зад кошчетата за боклук, влезе през вратата и я затвори внимателно след себе си. Озова се в някакъв коридор. От една малка стая на охраната долитаха гласове и светлина. Тя надникна вътре и видя още трима мъже. Единият от тях натискаше ядосано бутоните под някакъв кръгъл екран, на който нямаше картина. Другите двама се бяха отпуснали отегчени в неудобни офис столове, с напитки в ръце и желание да са със съпругите и децата си на празненството.

Хестър застреля първо този до екрана и уби останалите, когато станаха на крака и посегнаха към оръжията си. Постоя известно време мълчаливо в сенките, очаквайки някой да дойде. Не се появи никой. Тази вечер по улиците навън имаше толкова много ракети и фойерверки, че няколкото допълнителни изстрела в Пиперницата нямаше да направят впечатление на никого. Хестър презареди своя Шаденфройде и с гордост отчете, че ръцете й въобще не треперят.

За нейно щастие, „Шкин Корпорейшън“ беше много добре организирана. На стената в стаята на охранителите имаше план на мястото. Хестър го запамети, след което, мълчалива и уверена в себе си, тръгна към робските ями. Двама мъже стояха на пост пред двойка тежки врати. Единият се спусна към нея с нещо подобно на електрическа пръчка за добитък, но тя се отдръпна и заби ножа си в гърба му, след което преряза гърлото на другия, който се опита да задейства алармата. На колана на втория имаше връзка с ключове и не й отне много време, за да намери този, който й трябваше.

Робските кошари бяха изпълнени с лекото дишане и ограничените движения на създанията в клетките. След като очите й привикнаха с мрака, Хестър различи клетките около стените и лицата, които надничаха от тях.

— Том? — провикна се тя.

Навсякъде около нея хората се размърдаха и зашепнаха. Някои от затворниците в близките до вратата клетки видяха мъртвите охранители отвън и съобщиха на съседите си.

— Коя си ти? — провикна се глас от един от кафезите.

— Кой си ти? — попита от своя страна Хестър.

— Казвам се Крил.

— Изгубено момче? — Тя тръгна по посока на гласа. След малко вече беше достатъчно близо, за да види очите му, блеснали на слабата светлина от отворената врата. Той гледаше ключовете, които Хестър държеше в ръката си като гладно куче шепа храна. Тя поклати връзката пред него, за да му подейства като стимул да отговори на въпроса й: — Рен тук ли е? Рен Натсуърти?

— Онова Сухо момиче, което беше на „Автолик“? Кой пита?

— Дамата с ключовете — отвърна Хестър.

Главата на Крил се раздвижи в мрака, той кимна.

— Известно време беше в клетка до моята, но я отведоха.

— Защо?

— Не знам. Рибна крокета я последва скоро след това. — (Крил млъкна, за да се изплюе, сякаш искаше да изчисти това име от устата си. От другите клетки се разнесоха гневни и отвратени възгласи. Явно Рибна крокета не беше особено популярен.) — Хората на Шкин ни казаха, че е станал негов агент и е предал Гримзби. Сега се разхожда в униформа и се прави на войник. Не знам какво се е случило с момичето. Предполагам, че е била продадена.

— Какво стана с баща й, Том? Той беше похитен днес.

— Не съм чувал нищо за такъв човек. Тук няма Сухи, госпожо. Само Изгубени момчета.

— Възможно ли е да се намира в килиите на средното ниво?

— Да — Крил се размърда. Всички останали пленници в другите клетки около него също се размърдаха, за да слушат разговора им. Приличаха на изплашени животни. Онези, които бяха достатъчно близо до Хестър, така и не свалиха очи от ключовете. — Там горе има още надзиратели. Ще имаш нужда от нещо, което да ги разсее.

— Имаш ли някаква идея? — попита тя. Крил се ухили и Хестър направи същото зад воала си, защото точно такъв беше планът й. Тя хвърли ключовете в клетката на момчето. — Дръж се прилично — каза му Хестър и побягна към стълбите. Ясно чуваше как Крил търси правилния ключ и изпробва всеки един в ключалката на клетката си. Гласовете на Изгубените момчета се надигнаха като приливна вълна в опит да го накарат да побърза.