Филип Рийв
Дяволски устройства (17)

17.
Параклисът

В Тиенджинг се свечеряваше. Планините над града бяха огромни и неясни, а върховете им бяха покрити с мек сняг. Над тях се появяваха още студени звезди и неща, които не бяха звезди, а мъртви сателити и орбитални платформи на древните, които танцуваха своя стар и бавен танц в небесата.

Преследвачът Шрайк патрулираше по тихите коридори на Нефритената пагода. Очите му, които виждаха дори в тъмнината, претърсваха сенките, а ушите му долавяха разговори в някаква далечна стая, силен смях от караулното и дървениците в стените. Мина през украсени с древни гравюри на чудовища и планински демони галерии, но никое от тези създания не беше по-страшно от него. Наслаждаваше се на новопридобитите грация и власт на подобреното си тяло. Благодарение на многото си сетива провери за някакви химически следи от скрити експлозиви или излъчваната топлина от тялото на спотайващ се наемен убиец. Надяваше се скоро някой глупав живороден да нападне господарката му. С нетърпение очакваше да убива отново.

Усети студен полъх, лека промяна във въздушното налягане, която му подсказа, че някоя от външните врати четири етажа по-долу е била отворена и после затворена. Шрайк бързо отиде до един от прозорците и погледна надолу. Издължено като вилица петно телесна топлина се движеше през сенките на двора към контролния пункт на портата. Той сравни височината и походката с данните, които беше събрал откакто стана телохранител, и разпозна доктор Зироу.

Къде ли отиваше в тази студена нощ, и то при наложен вечерен час, който щеше да настъпи след по-малко от час? Шрайк обмисли какви могат да бъдат мотивите на живородената. Вероятно доктор Зироу имаше любовник на някое от долните нива на града, макар да не изглеждаше особено заинтересована от любовта. Но това не беше първият път, когато я хващаше да действа странно. Беше забелязал как се ускорява ритъмът на сърцето й, когато беше близо до Фанг Преследвачката, усещаше острата миризма, която се носеше от нея, когато Фанг я погледнеше. Шрайк беше изненадан, че господарката му не е забелязала тези неща досега… но после си казваше, че тя не споделя интереса му към живородените и държанието им. Или не осъзнаваше, или не й пукаше, че новият й хирург-механик се страхува от нея.

Очите на Шрайк бяха включени на максимално увеличение и видяха как доктор Зироу показва пропуска си на контролния пункт. След това я проследи, докато не се изгуби сред казармите и флаговете на Тиенджинг. Защо докторката се страхуваше толкова много? Какво я плашеше? Какво правеше? Какво планираше да направи?

Шрайк й дължеше всичко, но въпреки това знаеше, че е негов дълг да разбере отговорите на тези въпроси.

* * *

Енона Зироу слизаше надолу по стръмните, стъпаловидни улици. Беше облечена в пелерина от силиконова коприна, с вдигната качулка, държеше главата си наведена. Небето над града беше пълно с товарни дирижабли и разрушители, които отлитаха от военното аеропристанище. Те отвеждаха още млади мъже и жени на запад, където смъртта ги очакваше в Окопите с ръждива вода.

Вина изпълни Енона, но тя беше свикнала с нея. Всяка сутрин се грижеше за тялото и шарнирите на Фанг Преследвачката и проверяваше с инструментите си върху металните й гърди странния източник на енергия от Стара технология, поставен на мястото на сърцето й. Всяка сутрин си казваше: Трябва да го направя сега, днес.

Нямаше да е първата, която щеше да опита. Всякакви пацифисти фанатици и заклети поддръжници на старата Лига се опитваха да сложат край на съществуването на Фанг Преследвачката, но ножовете им се чупеха в бронята й или пък гледаха учудени как излиза невредима от руините на бомбардирани стаи и останките от дирижабли. Но Енона Зироу беше учен и беше използвала научните си умения, за да създаде оръжие, което да може да убие дори Преследвачката.

За съжаление, нямаше куража да го използва. Ами ако не проработеше? Ами ако проработеше? Енона беше сигурна, че без водачеството на Фанг Преследвачката режимът на Зелена буря ще падне… но се съмняваше да падне толкова бързо, че поддръжниците й да нямат време да я убият. А и беше чувала разни слухове какво се случва с предателите.

Изгубена в мислите си, Енона не забеляза, че я следят. Тя прекоси моста Двойна дъга и зави по Улицата на десетте хиляди божества.

Векове наред антимобилисти от цяла Европа и Азия бяха кацали сред тези планини и донесли със себе си вярата в своите богове. Построени едни до други храмовете като че ли се бутаха на умиращата светлина. Енона си проправи път през две сватби, погребение и олтари, украсени с късметлийски парички и пукащи фишеци. Мина покрай храма на небесните богове, златната пагода на планинските богове, поскитариума, гората на ябълковата богиня и тихата къща на дамата на смъртта. В края на улицата, разположен в средата на храмовете на по-популярните религии, се намираше малък християнски параклис.

Енона провери дали някой я наблюдава, преди да влезе вътре, но не се сети да огледа покривите.

Беше открила параклиса съвсем случайно и не беше сигурна какво я накара да се върне отново при него. Не беше християнка. Малко хора бяха такива, като се изключеше Африка и определени острови в най-крайните точки на Запада. Не знаеше много за християните, освен това, че почитаха разпънат на кръст бог, а каква полза има от бог, който е позволил да бъде разпънат? Не беше изненада, че мястото е занемарено, нямаше покрив и между изгнилите пейки беше пораснала трева. В нощи като тази, когато искаше да се махне от Нефритена пагода или просто полудяваше, тя идваше тук, за да се успокои.

Върху нея валяха снежинки, преминали през ситото на увисналите греди. Енона махна качулката и снегът веднага покри зелената й коса. Прокара ръце по стените и зачете с пръсти текстовете, издълбани в стария камък. Голяма част от тях вече бяха нечетливи, но имаше един, който много й харесваше. Представляваше стар фрагмент от времето преди Шейсетминутната война, не знаеше какво означава, но имаше нещо успокояващо в него.

Ние умираме с умиращите;

виж, те заминават и ни взимат със себе си.

Ние се раждаме с мъртвите:

виж, те се връщат и ни взимат със себе си.

Мигът на розата и мигът на тиса

са еднакво продължителни.^[1]

Енона коленичи пред голия каменен олтар и склони глава. Тя не вярваше в него, в този древен бог, но трябваше да говори с някого.

— Помогни ми — прошепна жената. — Ако наистина съществуваш, дай ми сила. Дай ми кураж. Толкова съм близо до нея. Мога да използвам оръжието, но трябва да съм смела. Това няма да е убийство, нали? Не би било, след като вече е мъртва. Просто ще унищожа една машина, една опасна разрушителна машина…

Енона говореше тихо, като едва си мърдаше устните. Човешко ухо не можеше да я чуе. Но въпреки това молитвата й все пак беше чута. Приклекнал като водоливник на съборената камбанария на параклиса преследвачът Шрайк чуваше всяка нейна дума.

— Имам ли право да го направя? Всичко ми се струваше толкова ясно преди, но сега видях колко е умна, колко е силна… Може би все пак ще е убийство. Или просто си търся извинения? Може би търся причина да не го направя, за да остана жива? Изпрати ми знак, Господи, ако си някъде там горе, покажи ми какво трябва да направя…

Енона зачака, както и Шрайк, но знак така и нямаше. Шумните популярни богове на съседните храмове явно раздаваха утеха и съвети като сърдити лели, но богът на това място не беше толкова деен — може би е заспал или умрял. Или пък е зает с някой по-добър свят, намиращ се в далечния край на вселената. Енона Зироу поклати глава заради собствената си глупост и се изправи, за да си върви.

Шрайк слезе бързо по стената на параклиса и застана в нишата до входа, където някога се е намирала статуя на разпънатия християнски бог. Подозренията му се оказаха верни. Доктор Зироу беше предателка и макар да я харесваше по неговия си преследвачески начин, трябваше да я елиминира, преди да успее да нарани господарката му. Електрическите му вериги забучаха и завибрираха при мисълта за убийство. Зироу му беше отнела ноктите остриета, но Шрайк все още беше силен и безмилостен. Можеше да я убие с един силен удар с юмрук.

Чу стъпките й на прага на вратата. Младата жена излезе от параклиса и отново си сложи качулката, за да се предпази от студения вятър. Тя не видя Шрайк. Мина точно покрай него и тръгна бързо по Улицата на десетте хиляди божества, за да се върне обратно в квартирата си в пагодата преди вечерния час.

Шрайк свали юмрук. Беше изумен и се чувстваше малко глупаво. Какво се случваше с него? Той беше преследвач, машина за убиване, а когато меката като черупка на яйце глава на докторката беше до него, той не нанесе удар.

Трябва да съобщя на тайната полиция на Зелена буря, помисли си той, скочи от нишата и последва Енона през тълпите от хора по улиците. Щеше да остави живородените да се оправят сами в своите облицовани с бели плочки стаи за мъчения под Нефритената пагода. След няколко крачки обаче забави ход. Просто не можеше да предаде Енона Зироу.

Тя ми причини това, помисли си Шрайк и си спомни всички онези самотни нощни смени във Фабриката за преследвачи. По някакъв начин младата жена хирург-механик беше издигнала бариера в съзнанието му, която му пречеше да й навреди или да каже на някого какво планира. През цялото време той е бил част от плановете й. Тя беше дала на Фанг Преследвачката телохранител, който не е способен да я пази.

Трябваше да мрази доктор Зироу, че го използва по този начин, но не можеше да стори дори това.

Шрайк мина през фестивалната процесия пред храма на джомо и се закатери към дома си през мрака и снега. Той не беше куклата на конци на Енона Зироу. Не можеше да я нарани, но щеше да й попречи да убие господарката му. Щеше да разбере какъв е планът й и да го осуети.